Стъкленият трон

52.

Селена се събуди на следващия ден. Не беше сигурна колко е часът. Някой потропа на вратата й и тя прогони съня, тъкмо за да види как Дориан влиза. Той се загледа в нея от вратата и тя успя да се усмихне.

— Здравей — рече дрезгаво. Спомни си как я бе пренесъл до тук, как я държеше, докато лечителите шиеха раната на крака й.

Той пристъпи бавно напред.

— Изглеждаш дори по-зле днес — прошепна той и въпреки болката Селена седна в леглото.

—Добре съм — излъга тя. Не беше. Каин бе счупил едно от ребрата й. Всяко поемане на въздух й причиняваше болка.

Дориан стисна зъби и се загледа през прозореца.

— Какво ти става? — попита тя. Опита се да го хване за жакета, но той бе прекалено далеч, а да се протегне щеше да е ужасно болезнено.

— Не... не зная — отвърна той. Празният поглед в очите му накара сърцето й да забие по-бързо. — Не можах да спя след този дуел.

— Ела — каза тя колкото се може по-нежно и му освободи място. — Ела и седни.

Той се подчини, макар да седна с гръб към нея. Хвана се за главата с две ръце и си пое дълбоко въздух. Селена нежно докосна гърба му. Той се напрегна и тя едва не се отдръпна.

После обаче Дориан се отпусна и продължи да диша дълбоко.

— Болен ли си? — попита тя.

— Не — измънка той.

— Дориан, какво се е случило?

— Как така „какво се е случило"? — попита той и зарови лице в ръцете си. — В един момент обрули Грейв, а в следващия Каин те стъпка.

— И не си спал заради това?

— Аз. не мога. — изпъшка той. Тя го остави да си подреди мислите. — Съжалявам — каза той, отдръпна ръце от лицето си и изпъна рамене. Тя кимна. Нямаше да го притиска. — Как се чувстваш? Ама наистина!

Усети страха в думите му.

— Ужасно — отвърна предпазливо тя — и подозирам, че изглеждам както се и чувствам.

Той се усмихна леко. Мъчеше се да се пребори с чувството, което го измъчваше — каквото и да бе то.

— Виждал съм те и по-красива. — Той погледна към леглото. — Имаш ли нещо против да си легна? Страшно съм уморен.

Тя не възрази, когато той свали ботушите и разкопча жакета си. Простена, докато лягаше до нея, и постави ръце на стомаха си.

Селена го видя как затваря очи и въздъхва през носа си. Лицето му сякаш се поуспокои.

— Как е Каол? — попита тя и се напрегна. Спомни си ужаса на лицето му, когато кръвта го бе обляла.

— Ще се оправи — отвори едно око Дориан. — Взе почивка вчера и днес. Мисля, че има нужда.

Сърцето на Селена се сви.

— Не бива да се чувстваш виновна — обърна се той към нея така, че да я погледне в лицето. — Той стори това, което трябваше.

— Да, но...

— Няма „но" — настоя Дориан. — Каол знаеше какво прави.

Той я погали с пръст по бузата. Кожата му бе ледена, но тя прикри потръпването си.

— Съжалявам — каза той и отдръпна пръста си, — задето не те спасих.

— За какво говориш? За това ли се терзаеш?

— Съжалявам, задето не спрях Каин в момента, в който разбрах, че нещо не е наред. Калтейн те упои, а аз трябваше да разбера и да й попреча да го направи. Когато осъзнах, че халюцинираш. съжалявам, че не направих нищо, за да го спра.

Селена си спомни жълтите зъби и зелената кожа на изчадията и сви пръстите си в юмрук, макар да я боляха.

— Не се извинявай — каза тя. Не искаше да говори за ужасите, които бе видяла, за коварството на Калтейн или за това, което Нехемия й бе споделила. — Постъпи така, както всеки би постъпил. Така, както трябваше да се постъпи. Ако се беше намесил, щяха да ме дисквалифицират.

— Трябваше да накълцам Каин веднага, щом те удари. Вместо това стоях като глупак. Каол поне коленичи до кръга. Аз трябваше да съм този, който убива Каин.

Демоните избледняха от съзнанието й, а Селена се ухили.

— Вече започваш да звучиш като асасин, приятелю.

— С какъвто се събереш, такъв ставаш.

Селена вдигна ръка от възглавницата и я постави на нежното място между рамото и гърдите му. Усети да я обливат горещи вълни. Извъртя се, макар тялото й да избухна в агония, и сложи ранената си ръка на стомаха му. Сладкият дъх на Дориан затопляше челото й. Тя се усмихна, когато той я прегърна през рамо, и за момент двамата притихнаха.

— Дориан — каза тя и той я цапна по носа. — Оу — каза тя и го сбърчи.

Макар лицето й да бе в синини, Каин по чудо не бе успял да я обезобрази, макар че на крака й щеше да остане още един белег.

— Да? — попита той и отпусна брадичка на главата й.

Тя се заслуша в спокойното и равномерно биене на сърцето му. Смяташе ли, че мога да спечеля, когато ме измъкна от Ендовиер?

— Разбира се. Защо иначе щях да си правя труда да пътувам толкова далеч?

Тя изсумтя в гърдите му, но той нежно повдигна брадичката й. Очите му й бяха познати. Напомняха й за нещо, което смяташе, че е забравила.

— Разбрах, че ще спечелиш веднага щом те видях — прошепна той и сърцето й се сви, когато разбра какво им предстои. — Признавам обаче, че не очаквах да стане по този начин. И се радвам, че извоюва живота си, независимо че се наложи да го правиш в тази нелепа надпревара. До края на дните си ще съм благодарен за това.

— Опитваш се да ме разплачеш или просто си глупав?

Дориан се приведе към нея и я целуна. Челюстта, естествено, я заболя.

Кралят на Адарлан стоеше на стъкления си трон, а ръката му галеше дръжката на Нотунг. Перингтън бе застанал пред него и чакаше. Нека.

Асасинът бе станал негов шампион, но още не й бе предложил договор. Тя се бе сближила едновременно със сина му и с принцеса Нехемия. Чудеше се дали назначаването й не криеше риск.

Капитанът на стражата обаче бе готов да довери живота си на асасина. Лицето на краля застина като изваяно от камък. Нямаше да накаже Каол Уестфол, защото не искаше Дориан да вдигне врява до небесата. Ех, ако Дориан бе роден воин, а не читател.

Някъде в него обаче имаше мъж, който можеше да се превърне във воин. Може би няколко месеца на бойното поле щяха да му се отразят добре. Мечът и шлемът дисциплинираха нрава на всеки младеж. След тази демонстрация на сила и власт в тройната зала... Да, Дориан можеше и да стане добър генерал, стига да бъдеше притиснат.

Що се отнася до асасина, тя щеше да се превърне в перфектния инструмент на властта му веднага щом раните й заздравееха. Пък и нямаше на кого другиго да се довери. След смъртта на Каин Селена Сардотиен бе най-добрият избор.

Кралят изписа Знак върху стъклената облегалка на трона си. Той владееше езика на Уирда, но не бе виждал руна като нейната. Трябваше да разбере каква е. И ако ставаше дума за някаква магия или пророчество, щеше да я обеси незабавно. Да я види как се гърчи от отровата почти го бе убедило да нареди екзекуцията й. Но след това ги бе усетил — бе видял гневните очи на мъртвите. Някой се бе намесил и я бе спасил. Ако тези същества едновременно я пазеха и нападаха.

Може би тя не бе човек, който да загине по негова заповед. Не и преди да открие какво означава Знакът й. Засега обаче си имаше други грижи.

— Твоята манипулация на Калтейн бе интересна — рече кралят накрая. Перингтън остана коленичил. — Използваше ли силата си върху нея?

— Не, напоследък отпуснах хватката, както ме посъветвахте — отвърна херцогът и завъртя обсидиановия пръстен около дебелия си пръст. — Освен това започна да си личи, стана бледа и уморена. Дори спомена за главоболията.

Измяната на Калтейн бе смущаваща, но ако той бе знаел за намеренията на Перингтън да я изобличи — дори само за да покаже колко лесно може да я адаптира към плана им, колко голяма е решителността й — щеше да попречи на това. Подобни публични разкрития предизвикваха единствено неудобни въпроси.

— Беше твой добър експеримент. Тя се превърна в силен съюзник, а все още не подозира нищо за влиянието, което имахме върху нея. Възлагам големи надежди на тези сили — призна кралят и погледна собствения си черен пръстен. — Каин показа удобствата на физическата трансформация, а Калтейн — възможността да се влияе върху мисли и чувства. Бих искал да опитам силите на пръстена върху ума на още няколко души.

— Чак съжалявам, че Калтейн се оказа толкова податлива — изръмжа Перингтън. — Тя искаше да ме използва, за да докопа сина ти, но аз не желая силата да я превърне във втори Каин. Въпреки всичко не ми допада мисълта как гние в тъмницата.

— Не се безпокой за Калтейн, приятелю. Няма да остане там завинаги. Когато ехото от скандала заглъхне и асасинът е зает с моите задачи, ще направим на Калтейн предложение, на което няма да може да откаже. А ако смяташ, че не може да й се има доверие, си има начини да я контролираме...

— Нека първо видим как ще й повлияе тъмницата — отвърна бързо Перингтън.

— Естествено, естествено. Това е само идея.

Двамата притихнаха и херцогът се изправи.

— Херцоже — каза кралят и гласът му отекна в залата. Огънят в камината потръпна и грейна със зеленикаво сияние. — Скоро ще имаме много работа в Ерилея. Бъди готов. И зарежи плана да използваме ейлвийската принцеса. Буди нежелано внимание.

Херцогът само кимна, поклони се и излезе от залата.