Среднощни кули

Глава 4 Шарката стене

— Какво е това? — попита Перин, намръщен от острата миризма на гниещо месо. Не виждаше никакви трупове, но според носа му земята трябваше да е осеяна с тях.

Беше спрял Горун край пътя за Джеанна и гледаше на север към хълмистата равнина. Тревата беше кафява и жълта, но по-натам ставаше по-тъмна, сякаш бе поразена от някаква болест.

— Виждала съм го — каза Сеонид, дребничката светлокожа Айез Седай, наведе се и откъсна листенце от някакъв бурен. Носеше зелена вълнена рокля, изящна, но без никаква украса, единственият ѝ накит бе пръстенът с Великата змия.

Високо горе глухо отекна гръм. Зад Сеонид стояха шест Мъдри, скръстили ръце и с неразгадаеми лица. Перин дори не бе помислил да каже на Мъдрите — или на двете им чирачки Айез Седай — да останат назад. Може би имаше късмет, че позволиха на него да придружи тях.

— Да — каза Неварин и гривните ѝ дръннаха, когато клекна и взе листото от Сеонид. — Ходих в Погибелта веднъж, като момиче. Баща ми реши, че е важно да я видя. Това прилича на видяното там.

Перин беше стъпвал в Погибелта само веднъж, но видът на тези черни петънца наистина бе характерен. Червена сойка изпърха към едно от далечните дървета и закълва по клони и листа, но не намери нищо интересно и отлетя.

Обезпокоителното беше, че растенията тук изглеждаха по-добре от много, покрай които бяха минали по пътя. Покрити с петна, но живи, избуяли дори.

„Светлина — помисли си Перин, след като взе подаденото му от Неварин листо. Миришеше на развала. — Що за свят е това, щом Погибелта изглежда по-добрата възможност?“

— Мори обиколи цялото петно — каза Неварин и кимна към застаналата наблизо Дева. — Става по-тъмно близо до центъра.

Не можа да види какво има там. Перин смуши Горун встрани от пътя. Файле го последва. Изобщо не миришеше на уплашена, макар че войниците от Две реки се поколебаха.

— Лорд Перин? — подвикна Уил.

— Вероятно не е опасно — каза Перин. — Птиците все още влизат и излизат от него. И животни също сигурно.

Погибелта беше опасна заради онова, което живееше там. А ако онези зверове по някакъв начин бяха дошли на юг, трябваше да го разберат. Айилците закрачиха след него без думи. А след като Файле тръгна с него, Берелайн също трябваше да тръгне, с Анура и Гален по петите ѝ. За щастие Алиандре се бе съгласила да остане назад и да надзирава лагера и бежанците, докато Перин го няма.

Конете и без това бяха наплашени и гледката наоколо с нищо не повиши духа им. Перин задиша през устата, за да смекчи вонята на гнило и смърт. Теренът тук също беше мокър — да можеше поне облаците да се разкарат, та слънцето да поизсуши земята — и опасен за конете, тъй че не бързаха. Яздеха през детелина и ниски бурени и колкото повече навлизаха, толкова по-повсеместни ставаха тъмните петънца. След няколко минути кафявите растения вече бяха повече от зелените и жълтите.

Стигнаха до малка долчинка между склоновете на три хълма и Перин дръпна юздите на Горун. Другите се скупчиха около него. Пред тях имаше някакво странно селце. Ниски колиби, построени от странно дърво, като големи тръстики, и покривите бяха от растения — но не слама, а огромни листа, широки колкото две мъжки длани.

Никакви растения нямаше тук, само песъчлива почва. Перин се смъкна от седлото и се наведе да я опипа, разтърка зърнистата кал между пръстите си. Погледна към другите. Миришеха на смут.

Поведе предпазливо Горун към селото. Погибелта се излъчваше оттам, но допирът ѝ не личеше по самото село. Девите се разпръснаха напред, забулили лицата си, Сюлин водеше. Огледаха набързо колибите, споделиха си нещо с бързи жестове и се върнаха.

— Никой ли няма? — попита Файле.

— Никой — отвърна Сюлин и предпазливо смъкна булото си. — Това място е изоставено.

— Кой би построил такова село, и то не къде да е, а в Геалдан? — попита Перин.

— Не е било построено тук — каза Масури.

Той се обърна към тъничката Айез Седай.

— Това село не е тукашно — поясни тя. — Никога не съм виждала такова дърво.

— Шарката стене — промълви Берелайн. — Мъртъвци възкръсват, стара смърт. В градовете изчезват стаи, храната се разваля.

Перин се почеса по брадичката. Спомни си деня, когато собствената му брадва се опита да го убие. Щом цели села изчезваха и се появяваха на други места, щом Погибелта избуяваше от разломи, където Шарката се разкъсваше… Светлина! Колко ли още се бяха влошили нещата?

— Изгорете това село — каза той и се обърна. — С Единствената сила. Изпепелете колкото може повече от заразените растения. Може би ще успеем да го спрем. Ще преместим армията на час път оттук и ще останем на лагер и утре, ако ви трябва повече време.

За първи път нито една от Мъдрите или Айез Седай дори не изсумтя недоволно от пряката му заповед.

„Тръгни с нас на лов, братко.“

Перин се намери във вълчия сън. Смътно помнеше, че седи задрямал до гаснещия светилник и чака да чуе доклада за унищожаването на странното село. Беше чел „Пътуванията на Джейин Бродяжника“ — Гаул я бе намерил сред оцелялото от Малден.

Сега лежеше по гръб във висока до кръста му трева. Взираше се нагоре, а тревата шушнеше около него, развълнувана от вятъра. В небето назряваше същата буря, тук, както и в будния свят. По-свирепа тук.

Можеше почти да я усети как иде все по-близо. Сякаш пълзеше надолу от небето, за да го погълне.

„Млади бико! Хайде! Ела на лов!“

Гласът беше на вълчица. Перин инстинктивно знаеше, че я наричат Танцуващата сред дъбове, заради начина, по който се промъкваше между млади дръвчета като кутре. И други имаше. Шепнещия. Утринната светлина. Искрите. Безграничния. Цяла дузина вълци го зовяха, някои живи, които сега спяха, други — духове на вълци, отдавна умрели.

Зовяха го със смесица от миризми, образи и звуци. Миризмата на скоклив елен, разравящ пръстта със скоковете си. Нападали листа под тичащи вълци. Победоносно ръмжене, възбудата на тичаща вкупом глутница.

Подканите пробудиха нещо дълбоко в него, вълка, който се мъчеше да държи заключен. Но един вълк не можеше да бъде заключен задълго. Или се измъкваше, или умираше. Не понасяше плен. Копнееше да скочи на крака и да им отпрати ликуващото си съгласие, да се слее с глутницата. Беше Младия бик и беше добре дошъл тук.

— Не! — каза Перин. Надигна се и се хвана за главата. — Няма да се изгубя в теб.

Скокливец клечеше в тревата вдясно от него. Изгледа го с немигащи златни очи, отразили блясъците на мълниите горе. Тревата стигаше до шията му.

Перин отпусна ръце. Въздухът бе тежък, изпълнен с влага, и миришеше на дъжд. Над мириса на бурята и тази на сухо поле успя да подуши търпението на Скокливец.

„Ти си поканен, Млади бико“ — отпрати към него Скокливец.

— Не мога да ловувам с вас — обясни Перин. — Скокливец, вече говорихме за това. Губя себе си. Когато вляза в битка, ставам яростен. Като вълк.

„Като вълк ли? Млади бико, ти си вълк. И човек. Ела на лов.“

— Казах ти, че не мога! Няма да позволя това да ме погълне.

Помисли си за един млад мъж със златни очи, затворен в клетка, изгубил всичко човешко в себе си. Името му беше Ноам — Перин го бе видял в едно село, наречено Джарра.

„Светлина — помисли си. — Не е далече оттук.“ Или поне не беше далече в истинския свят, където дремеше тялото му. Джарра беше в Геалдан. Странно съвпадение.

„Щом наблизо има тавирен, няма никакви съвпадения.“

Той се намръщи, стана и огледа околността. Моарейн му беше казала, че у Ноам не е останало нищо човешко. Това очакваше един вълчи брат, ако позволеше да бъде изцяло погълнат от вълка в себе си.

— Трябва да се науча да удържам това или трябва да прогоня вълка от себе си — каза Перин. — Вече няма време за компромиси, Скокливец.

Скокливец миришеше недоволно. Не му допадаше човешката, както я наричаше, склонност някой да иска да държи нещата под контрол.

„Хайде — каза Скокливец и се надигна в тревата. — На лов.“

— Аз…

„Ела да научиш. Последният лов иде.“

Зовът на Скокливец включваше образа на малко кутре, убиващо за първи път. И грижа за бъдещето — черта, обикновено неприсъща за вълците. Последният лов носеше промяна.

Перин се поколеба. В едно предишно гостуване във вълчия сън беше настоял Скокливец да го научи да владее мястото. Много неуместно за един млад вълк — един вид предизвикателство към старшинството на по-стария, — но това бе отговор. Скокливец бе дошъл да го учи, но щеше да го учи като вълк.

— Съжалявам — каза Перин. — Ще ловувам с теб… но не трябва да изгубя себе си.

„Тези неща, които мислиш — отпрати Скокливец недоволно. — Как може да измисляш образи за нищо? — появиха се образи за пустош — празно небе, бърлога без никой в нея, голо поле. — Ти си Младия бик. Винаги ще си Младия бик. Как може да изгубиш Младия бик? Погледни надолу и ще видиш лапи. Захапи и зъбите ти ще убият. Не може да се загуби това.“

— То е нещо присъщо на хората.

„Същите празни думи всеки път.“

Перин вдиша дълбоко и издиша натежалия от влага въздух.

— Е, добре — отвърна той и в ръцете му се появиха чук и нож. — Да вървим.

„С копитата си ли ловиш храна?“ Образ на бик, забравил за рогата си, който се опитва да скочи на гърба на сърна и да я стъпче.

— Прав си — Перин изведнъж вече държеше хубав дълъг лък от Две реки. Не беше толкова добър стрелец като Джондин Баран или Ранд, но не им отстъпваше много.

Скокливец му прати образ на бик, плюещ по сърна. Перин изръмжа и му върна вълчи нокти, които се изстрелват от лапите и поразяват сърна от разстояние, но това като че ли само разсмя Скокливец още повече. Въпреки яда си Перин трябваше да признае, че образът е доста нелеп.

Скокливец отпрати образа към другите и те завиха от смях, макар че повечето сякаш предпочетоха бика, скачащ върху сърната. Перин изръмжа и затича след Скокливец към далечния лес, където ги чакаха другите вълци.

Тревите сякаш ставаха все по-гъсти. Задържаха го като трънливи храсти. Скокливец скоро го задмина.

„Бягай, Млади бико!“

„Опитвам се“ — отвърна Перин.

„Не като преди!“

Перин продължи да напира през гъстата трева. Това странно място, този чудесен свят, където тичаха вълците, беше опияняващ. И опасен. Скокливец го бе предупреждавал за това неведнъж.

„Опасностите за утре. Загърби ги засега — отпрати Скокливец, докато се отдалечаваше все повече. — Грижата е за двукраките.“

„Не мога да загърбя проблемите си!“ — помисли в отговор Перин.

„Но често го правиш“ — изпрати Скокливец.

Улучи точно по-точно, отколкото може би знаеше. Перин изскочи на една поляна и спря отведнъж. На земята лежаха трите парчета метал, които бе ковал в предишния си сън. Голямата буца, голяма колкото два юмрука, сплесканият прът, тънкият правоъгълник. Правоъгълникът сияеше смътно, жълто-червен, опърлил тревата наоколо.

Изчезнаха мигновено, макар нажеженият правоъгълник да остави изгорено петно. Перин вдигна глава и затърси с очи вълците. Пред него, в небето над дърветата се разтвори голяма черна дупка. Не можеше да определи на какво разстояние е, но сякаш господстваше над всичко, което можеше да види, а в същото време беше далече.

А в дупката стоеше Мат. Водеше битка със самия себе си: десетина различни мъже с неговото лице, всички в различно изящно облекло. Мат завъртя копието си и така и не видя промъкващата се зад него смътна фигура с кървав нож в ръка.

— Мат! — извика Перин, но знаеше, че е безсмислено. Това, което виждаше, бе някакъв сън или видение за бъдещето. От много време не беше виждал такива. Почти бе започнал да мисли, че няма да го споходят повече.

Обърна се, а в небето се разтвори нова тъмнина. Изведнъж видя в нея овце, цяло стадо, бягаха към горите. Гонеха ги вълци, а сред дърветата ги чакаше ужасен, невидим звяр. Усети, че самият той е там, в онзи сън. Но кого гонеше и защо? Нещо изглеждаше не наред с тези вълци.

Трета чернилка, този път отстрани. Файле, Грейди, Илиас, Гаул… вървяха към една стръмнина, следвани от хиляди други.

Видението изчезна. Скокливец изведнъж изскочи отнякъде и се закова до Перин. Нямаше как да е видял дупките в небето. Никога не ги виждаше. Затова пък огледа с презрение изгореното петно и изпрати образ на Перин, несресан и с гуреливи очи, с разчорлена брада и коса и с размъкнати дрехи. Перин си спомни кога бе това: първите дни след плена на Файле.

Наистина ли бе изглеждал толкова зле? Светлина, колко опърпан беше! Почти като просяк. Или… като Ноам.

— Престани да ме объркваш! — рече той. — Станах такъв, защото се бях посветил да намеря Файле, не защото съм се предал на вълците!

„Най-новите кутрета винаги обвиняват старите в глутницата.“ Скокливец отново затича през тревите.

Какво означаваше това? Миризмите и образите го объркваха. Перин изръмжа и се втурна напред. Стръковете го спираха, все едно се бореше с течение. Скокливец тичаше напред.

— Да те изгори дано, почакай ме! — изрева Перин.

„Ако чакаме, губим плячката. Тичай, Млади бико.“

Перин стисна зъби. Скокливец вече беше като точица напред, бе стигнал почти до дърветата. Перин искаше да помисли за странните видения, но нямаше време. Знаеше, че изгуби ли Скокливец, няма да го види повече тази нощ. „Чудесно“, помисли си примирено.

Земята около него изведнъж се наклони и тревите забързаха рязко назад. Все едно бе скочил на сто разтега в една стъпка. Стъпи отново и се изстреля напред като мълния.

Тревите се разтвориха пред него. Вятърът го лъхна в лицето с носещ утеха рев. Дивият вълк в него отведнъж се пробуди. Перин стигна до дърветата и забави. Всеки скок вече го отнасяше само на десет стъпки. Другите вълци бяха там, подредиха се и затичаха с него, обзети от възбуда.

„Две стъпки, Млади бико?“ — удиви се Танцуващата сред дъбове. Беше млада самка, козината ѝ бе съвсем светла, почти бяла, с черна ивица по десния хълбок.

Той не отвърна. Затича с тях през дърветата. Онова, което допреди миг приличаше на малка горичка, се оказа огромен лес. Перин тичаше покрай дънери и през папрат и едва усещаше земята под краката си.

Така трябваше да се тича. Мощно. Енергично. Прескачаше нападали дънери и скоковете го отнасяха толкова нависоко, че косата му забърсваше клоните. Приземяваше се плавно. Гората бе негова. Принадлежеше му и той го разбираше.

Тревогите му започнаха да се стапят. Позволи си да приема нещата каквито са, а не каквито се боеше, че може да станат. Тези вълци бяха негови братя и сестри. В истинския свят един тичащ вълк беше шедьовър на баланс и контрол. Тук — където законите на природата се подчиняваха на волята им — вълците бяха нещо много повече. Политаха нависоко и отскачаха от дърветата, нищо не можеше да ги задържи на земята. Някои дори стигаха до клоните и се рееха от дърво на дърво.

Беше въодушевяващо. Беше ли се чувствал изобщо някога толкова жив? Толкова слят със света и в същото време негов господар? Грубите могъщи стволове кожолист и сред тях тисове и пищно разцъфтял лавър. Метна се високо във въздуха, щом стигна един от тях, а вятърът от преминаването му изтръгна вихрушка от пурпурни цветове от клоните. Завихриха се около него като мъгла, уловени от теченията, и го загърнаха в омайната си миризма.

Вълците започнаха да вият. За хората един вълчи вой е като всеки друг. За Перин всеки бе различен и ясно откроим. Бе вой на радост и доволство, началото на лов.

„Чакай. Точно от това се боях! Не мога да се оставя да вляза в този капан. Аз съм човек, не съм вълк.“

В този миг обаче улови миризма на елен. Могъщо животно, достойна плячка. Съвсем наскоро бе минало оттук.

Опита се да се сдържи, но сладостното очакване на победата бе твърде силно. Понесе се по дирята на плячката след миризмата. Вълците, сред тях и Скокливец, не се втурнаха пред него. Тичаха с него и миришеха доволно, бяха го оставили да поведе.

Беше вестителят, острието, върхът на атаката. Ловът кипеше около него. Все едно че бе повел съкрушителните вълни на самия океан. Но също тъй ги задържаше.

„Не мога да ги принуждавам да забавят заради мен“, помисли Перин.

А след това се озова на четири крака, захвърлил лъка си и напълно забравил за него, ръцете и стъпалата му се превърнаха в лапи. Другите зад него завиха отново в радостна възбуда. Младия бик наистина се беше слял с тях.

Еленът беше напред. Младия бик го зърна сред дърветата. Блестящо бял, с огромни рога, още с кичури зимна козина. И беше огромен, по-голям от кон. Еленът се обърна рязко, погледна глутницата. Срещна очите на Перин и той подуши тревогата му. След това, с мощен тласък на задните си крака, с изопнати мускули, еленът скочи встрани от пътеката.

Младия бик нададе предизвикателен вой и се понесе след него през храстите. Огромният бял елен се втурна стремглаво, всеки скок го отнасяше на двайсет крачки напред. Не докосваше клон, нито губеше равновесие въпреки обраслата с хлъзгав мъх коварна земя.

Младия бик го следваше неотклонно, наместваше лапите си точно където бяха паднали копитата на елена само преди няколко мига. Чуваше учестения му дъх, виждаше потта, вдигаща се на пара от козината му, надушваше страха му.

Но не. Младия бик нямаше да приеме жалка победа, като доведе плячката си до изтощение. Щеше да вкуси кръвта от гърлото му, бликнала с пълна сила от здравото сърце. Щеше да надвие жертвата си в цялата ѝ мощ.

Започна да сменя скоковете си, без да следва точно пътеката на елена. Трябваше да се озове пред него, не да го гони! Миризмата на елена се усилваше и ставаше все по-тревожна. Това тласна Младия бик да се понесе още по-бързо напред. Еленът се втурна надясно и Младия бик скочи и се оттласна от едно дърво с четирите си лапи, за да смени посоката. Това му спечели миг преднина.

Скоро вече тичаше на един дъх зад елена и всеки отскок го доближаваше с половин педя копитата му. Нададе вой и братята и сестрите му отвърнаха отзад. Този лов бяха всички те. Слети в едно.

Но Младия бик водеше.

Еленът отново се обърна и воят му премина в победоносно ръмжене: шансът му бе дошъл! Младия бик скочи над един паднал дънер и заби зъби във врата на елена. Усети вкуса на потта, на козината и топлата кръв отдолу. Тежестта му събори елена на земята. Докато се търкаляха, Младия бик не изпусна хватката си. Затисна елена в сухата шума, усещаше как алените капки кръв опръскват кожата му.

Вълците завиха триумфално и той пусна за миг жертвата си, за да я захапе отново отпред, за гърлото, за убийственото стискане. Нищо друго не съществуваше. Гората бе изчезнала. Воят заглъхна. Съществуваше само убийството. Сладкото убийство.

Нещо се стовари върху него и го отхвърли в храстите. Младия бик тръсна замаяно глава и изръмжа. Друг вълк го беше спрял. Скокливец! Защо?

Еленът скочи на крака и побягна. Младия бик нададе яростен вой, готов отново да го подгони. Скокливец отново се хвърли, блъсна го с рамо и го събори.

„Ако умре тук, ще е последната му смърт. Този лов свърши, Млади бико. Ще ловуваме отново друг път.“

Младия бик едва не го нападна. Но не. Беше се опитал веднъж и се беше оказало грешка. Не беше вълк. Беше…

Перин лежеше на земята, вкусил кръв, която не бе негова, с плувнало в пот лице. Седна задъхан, разтреперан от този прелестен, този ужасяващ лов.

Другите вълци клечаха наоколо, но мълчаха. Скокливец лежеше до Перин, отпуснал посребрялата си глава върху старите си лапи.

— Точно от това се боя — най-сетне отрони Перин.

„Не, не се боиш от това“ — отвърна Скокливец.

— Ти ли ми казваш какво изпитвам?

„Не миришеш на страх.“

Перин легна на гръб и загледа в клоните горе. Сърцето му туптеше забързано от гонитбата.

— Тревога тогава.

„Тревогата не е същото като страха — отвърна Скокливец. — Защо казваш едно, а изпитваш друго? Тревожиш се, тревожиш се. Само това правиш.“

— Не. Убивам също така. Ако ще ме учиш да владея вълчия сън, така ли ще става?

„Да.“

Перин погледна настрани. Кръвта на елена бе покапала по сухия дънер наблизо, гората се смрачаваше. Ученето по този начин щеше да го тласне до самия ръб на опасността да се превърне във вълк.

Но твърде дълго бе отбягвал този проблем. Правеше конски подкови в ковачницата, а оставяше непипнати най-трудните и наложителни неща. Разчиташе на дадената му сила с миризмите и посягаше към вълците, щом му потрябваха, а иначе ги пренебрегваше.

Не можеш да направиш нещо, докато не разбереш частите му. Нямаше да научи как да се справи с — или да отхвърли — вълка в себе си, докато не разбереше вълчия сън.

— Добре — каза Перин. — Така да бъде.

Галад подкара Храбър в лек галоп през лагера. Чедата вдигаха палатки и копаеха дупки за огнища, подготвяха се за нощта. Движеха се в марш всеки ден до стъмване и ставаха рано призори. Колкото по-скоро стигнеха в Андор, толкова по-добре.

Прокълнатите от Светлината блата бяха вече зад тях. Вече пътуваха през открита степ. Може би щеше да е по-бързо, ако свърнеха на изток и хванеха някой от главните пътища на север, но нямаше да е безопасно. Най-добре беше да стоят настрана от придвижващите се армии на Преродения Дракон и сеанчанците. Светлината щеше да грее над Чедата, но не един храбър герой бе загинал под тази Светлина. Нямаше ли опасност от смърт, не можеше да има и храброст, но Галад предпочиташе Светлината да грее над него, докато продължава да диша.

Бяха спрели на лагер близо до пътя за Джеанна и щяха да го прекосят на заранта, за да продължат на север. Беше изпратил патрул да наблюдава пътя. Искаше да разбере какво движение има по големия път и имаше остра нужда от продоволствие.

Продължи обиколката си из лагера, придружен от няколко адютанти на коне, като се мъчеше да надмогне болките от многобройните рани. Лагерът беше спретнат и подреден. Палатките бяха групирани по легиони и очертаваха концентрични кръгове без прави пътеки. Целта на тази подредба бе да обърка и забави възможните нападатели.

Една част от лагера близо до центъра стоеше празна. Дупка в полевото формирование, където преди Разпитвачите опъваха палатките си. Беше се разпоредил Разпитвачите да бъдат разпръснати, зачислени по двама към всяка рота. Ако не стояха отделени от другите, може би щяха да се привържат повече към останалите Чеда. Отбеляза си наум да начертае нов лагерен строй, за да премахне онази дупка.

Продължи с малката си свита из лагера. Яздеше така, че да го виждат, и мъжете му отдаваха чест, докато минаваше покрай тях. Добре помнеше думите, казани веднъж от Гарет Брин: че повечето време най-важната функция на един пълководец е не да взима решения, а да напомня на хората си, че някой ще взима решения.

— Милорд Капитан-командир — заговори един от свитата му, Брандел Вордариан, възрастен мъж, най-старият от лорд капитаните. — Ще ми се да премислите за изпращането на това писмо.

Вордариан яздеше точно до Галад, с Тром от другата му страна. Лорд капитани Голевер и Харнеш яздеха зад тях, достатъчно близо, за да чуват, а след тях беше Борнхалд, телохранителят на Галад за деня.

— Писмото трябва да се изпрати — отвърна Галад.

— Изглежда безразсъдно, милорд Капитан-командир — продължи Вордариан.

Гладко обръснат, със сребро, прошарило златистата му коса, андорецът беше огромен и чепат мъж. Галад смътно познаваше семейството му, дребни благородници, привлечени някога в двора на майка му.

Само глупак би отказал да се вслуша в съветите на по-старите и по-мъдри от него. Но и само глупак би приел всеки съвет, който му се дава.

— Може би е безразсъдно — отвърна Галад. — Но е правилно.

Писмото бе адресирано до Разпитвачите и Чедата, останали под властта на сеанчанците — не всички бяха тръгнали с Асунава. В писмото Галад обясняваше случилото се и им заповядваше да се явят на рапорт при него колкото може по-скоро. Едва ли щеше да дойде някой, но пък имаха право да знаят какво е станало.

Лорд Вордариан въздъхна и се отдръпна, за да отвори път на Харнеш, който подкара до Галад. Плешивият мъж почеса разсеяно белега на мястото на посеченото си ухо и изсумтя:

— Стига с това писмо, Вордариан. Все за него приказваш. Изнервяш ме вече — според наблюденията на Галад прекалено много неща изнервяха мурандиеца.

— Има други въпроси, които желаеш да обсъдим, така ли? — попита той и кимна на две Чеда, които сечаха дърва и спряха работата си, за да му отдадат чест.

— Казали сте на Чедо Борнхалд, Чедо Биар и други, че замисляте да се съюзим с вещиците на Тар Валон!

— Да. Разбирам, че идеята може би е притеснителна, но ако помислиш, ще разбереш, че това е единственото правилно решение.

— Но вещиците са зли!

— Може би — отвърна Галад. Преди време сигурно щеше да го отрече. Но след чутото от другите Чеда и предвид онова, което жените в Тар Валон бяха причинили на сестра му, вече бе склонен да мисли, че може би е твърде мек с Айез Седай. — Само че, лорд Харнеш, и да са зли, това е незначително в сравнение с Тъмния. Последната битка иде. Отричаш ли това?

Харнеш и другите погледнаха към небето. Злокобната облачна пелена стоеше там вече от няколко недели. Предния ден още един мъж бе паднал жертва на странна болест и бръмбари излизаха от устата му, когато се закашляше. Запасите им намаляваха и храната се разваляше все по-често и по-лошо.

— Не го отричам — измърмори Харнеш.

— Тогава би трябвало да се възрадваш — каза Галад. — Защото пътят ни е ясен. Трябва да се бием в Последната битка. Нашето водачество там може би ще покаже пътя към Светлината на онези, които са ни отхвърляли. Но и да не стане това, все пак ще се бием, защото това е нашият дълг. Отричаш ли това, лорд капитане?

— Отново — не. Но вещиците, милорд Капитан-командир?

Галад поклати глава.

— Не мога да измисля как да се заобиколи това. Трябват ни съюзници. Огледай се, лорд Харнеш. Колко Чеда имаме? Дори с последните набори сме под двайсет хиляди. Крепостта ни беше завзета. Останали сме без подкрепа или васална вярност, а великите държави на света ни презират. Не, не го отричай! Знаеш, че е вярно.

Огледа мъжете около себе си и всички кимнаха един по един.

— Разпитвачите са виновни — измърмори Харнеш.

— Част от вината е тяхна — съгласи се Галад. — Но също така е и защото склонните да вършат зло гледат с отвращение и негодувание на онези, които отстояват правдата.

Другите закимаха.

— Трябва да стъпваме предпазливо — продължи Галад. — В миналото храбростта — и може би прекалената ревност — на Чедата отчуждаваше онези, които трябваше да са наши съюзници. Майка ми винаги казваше, че една победа в дипломацията идва не когато всеки получи каквото иска — защото това кара всеки да смята, че се е наложил, и го окуражава за още по-екстравагантни искания. Хитрината е не да удовлетвориш всеки, а да оставиш у всеки чувството, че се е домогнал до най-добрия възможен резултат. Всички трябва да са достатъчно удовлетворени, за да правят каквото ти искаш, и в същото време достатъчно неудовлетворени, за да разбират, че си се наложил над тях.

— И какво общо има това с нас? — попита Голевер отзад. — Ние не се подчиняваме на никоя кралица или крал.

— Да — отвърна Галад. — И това плаши монарсите. Аз отраснах в двора на Андор. Знам как гледаше майка ми на Чедата. При всяко вземане-даване с тях тя или се разочароваше, или решаваше, че трябва да им се наложи абсолютно. Не можем да позволим нито едното, нито другото! Монарсите трябва да ни уважават, а не да се страхуват от нас.

— Мраколюбци — измърмори Харнеш.

— Майка ми не беше Мраколюбка — каза тихо Галад.

Харнеш се изчерви.

— С изключение на нея, разбира се.

— Говориш като Разпитвач — каза Галад. — Подозираш всеки, който ни се противопоставя, като Мраколюбец. Много от тях наистина са повлияни от Сянката, но това едва ли е съзнателно. Точно тук сбърка Ръката на Светлината. Разпитвачите често не можеха да направят разлика между твърд Мраколюбец, лице, което е повлияно от Мраколюбци, и лице, което просто е несъгласно с Чедата.

— Тогава какво правим? — попита Вордариан. — Кланяме се на капризите на монарсите?

— Все още не знам какво да правим — призна Галад. — Мисля над това. Верният курс ще ме осени. Не можем да станем палета на крале и кралици. И все пак, помислете какво бихме могли да постигнем в границите на една държава, без да е нужен цял легион, за да сплашва владетеля на тази държава.

Всички мълчаха.

— Милорд Капитан-командир! — достигна вик до ушите му.

Галад се обърна и видя препускащия към тях Биар. Яздеше белия жребец на Асунава, който Галад бе отказал. Галад спря свитата си да го изчака: Биар не беше от най-приятните мъже в лагера, но бе доказал верността си.

Само че Биар не трябваше да е в лагера.

— Пратих те да наблюдаваш пътя за Джеанна, Чедо Биар — каза твърдо Галад. — Дежурството трябваше да свърши след цели четири часа.

Биар отдаде чест.

— Милорд Капитан-командир. Заловихме подозрителна група на пътя. Какво ще наредите да правим с тях?

— Заловили сте ги? Пратих ви да наблюдавате пътя, а не да взимате пленници.

— Милорд Капитан-командир. Как да разберем естеството на тези преминавания, ако не поговорим с тях? Искахте да наблюдаваме за Мраколюбци.

Галад въздъхна.

— Исках да наблюдавате за движения на войски или търговци, с които можем да се спазарим, Чедо Биар.

— Тези Мраколюбци имат продоволствие — каза Биар. — Мисля, че може да са търговци.

Галад въздъхна отново. Никой не можеше да отрече предаността на Биар — беше тръгнал с него срещу Валда, когато това можеше да означава края на кариерата му. Но все пак беше прекалено ревностен.

Слабият офицер изглеждаше притеснен. Добре, указанията на Галад не бяха достатъчно точни. Трябваше да не забравя това в бъдеще, особено с Биар.

— Мир — каза Галад. — Не си сгрешил, Чедо Биар. Колко са пленниците?

— Десетки, милорд Капитан-командир — отвърна облекчено Биар. — Елате.

Обърна коня си и поведе. Готварските огньове вече се разпалваха в дупките и миризмата на горящо дърво се разнасяше във въздуха. Галад улавяше откъслеци от разговори, докато минаваше покрай войниците. Какво щели да направят сеанчанците с останалите при тях Чеда? Този, който бе завладял Иллиан и Тийр, наистина ли бил Прероденият Дракон, или Лъжедракон? Имаше и приказки за гигантски камък от небето, ударил земята далече на север в Андор и унищожил цял град.

Приказките сред мъжете издаваха тревогите им. А трябваше отдавна да са разбрали, че тревогата не носи полза. Никой не може да знае как тъче Колелото.

Пленниците на Биар се оказаха с удивително много тежко натоварени коли, може би над сто. Хората стояха струпани около колите и поглеждаха враждебно към Чедата.

— Доста голям керван — промълви Борнхалд. — Търговци ли са?

— Не — отвърна тихо Галад. — Онова там са походни мебели — забележи дръжките отстрани, за да може да се пренасят на части. Чували с ечемик за конете. Онова пък са ковашки инструменти, увити в платно, на задницата на онази кола вдясно. Виждаш ли чуковете?

— Светлина! — прошепна Борнхалд. И той го беше разбрал. Бяха цивилни, обоз, придружаващ доста голяма войска. Но къде бяха войниците?

— Бъди готов да ги разделиш — каза Галад на Борнхалд и слезе от коня.

Тръгна към предната кола. Мъжът, който я караше, беше едър, с червендалесто лице, с коса, нагласена в напразно усилие да скрие усилващата се плешивина. Нервно въртеше в ръцете си кафява плъстена шапка. Под колана на дебелото му палто бяха затъкнати ръкавици. Като че ли не носеше никакви оръжия.

До колата стояха други двама, много по-млади. Единият беше едър, мускулест тип с вид на боец — но не войник, — който можеше да създаде неприятности. Хубава жена се беше вкопчила в ръката му, прехапала долната си устна.

Като видя Галад, мъжът в колата се сепна. „Аха — каза си Галад. — Позна доведения син на Мургейз.“

— Е, пътници — заговори предпазливо. — Казали сте на моя човек, че сте търговци?

— Да, ваше благородие — отвърна коларят.

— Малко знам за този район. Познат ли ви е?

— Не много, сър — измърмори коларят и замачка шапката в ръцете си. — Всъщност и ние сме далече от дома. Аз съм Бейзъл Джил, от Кемлин. Дойдох на юг по работа с един търговец в Ебу Дар. Но тия сеанчански нашественици ми пречат на търговията.

Изглеждаше много изнервен. Но поне не излъга откъде е.

— Как се казва този търговец? — попита Галад.

— Ами, Фалин Деборша. Познат ли ви е Ебу Дар?

— Бил съм там — отвърна Галад. — Доста голям керван имате. Интересна стока.

— Чухме, че тук на юг се мобилизират войски, милорд. Изкупих повечето запаси от един наемнически отряд, който се разформироваше, и си рекох, че ще мога да ги продам тук на юг. Може на вашата войска да ѝ трябват лагерни вещи? Имаме палатки, оборудване за походни ковачници, всичко, което може да свърши работа на войници.

„Умно“, помисли Галад. Можеше да приеме лъжата, но „търговецът“ водеше твърде много готвачи, перачки и налбанти, а недостатъчно охрана за толкова ценен керван.

— Е, всъщност наистина ни трябват запаси. Особено храна.

— Уви, милорд — отвърна мъжът. — Храната ни не е за продан. Всичко друго ще ви продам, но храната съм обещал с пратеник до един в Люгард.

— Ще платя повече.

— Обещал съм, ваше благородие. Не мога да си наруша обещанието, независимо от цената.

— Разбирам — каза Галад и кимна на Борнхалд. Той веднага се разпореди и Чеда в бели табарди тръгнаха напред с извадени оръжия.

— Какво… какво правите? — възкликна Джил.

— Разделям хората ти — каза Галад. — Ще поговорим с всеки поотделно и ще видим дали версиите им съвпадат. Притеснявам се, че може да сте… малко уклончиви. Всъщност ми се струва, че по-скоро съпътствате голяма войска. Ако е така, много бих искал да знам чия е тази войска и къде е, разбира се.

На челото на Джил изби пот. Галад чакаше, без да откъсва очи от него. Най-сетне Борнхалд и Биар дотърчаха при него с ръце на мечовете си.

— Милорд Капитан-командир… — заговори бързо Борнхалд.

Галад се обърна.

— Да?

— Може да имаме проблем тука — каза Борнхалд. Лицето му бе зачервено от гняв. Биар до него изглеждаше побеснял. — Някои от пленниците проговориха. Точно както се опасявахте. Наблизо има голяма войска. Влизали са в схватки с айилци — онези там с белите халати всъщност са айилци.

— И?

Биар плю на земята.

— Чувал ли сте някога за един, когото наричат Перин Златоокия?

— Не. Трябва ли?

— Да — каза Борнхалд. — Той уби баща ми.