Среднощни кули

Глава 57 Заек за вечеря

Мат тупна върху неравния терен, заслепен от блясъка на светлината, и изруга. Замириса му на зеленина, на пръст и гниещо дърво. Бръмчаха насекоми.

Бялото угасна и той видя, че стои извън кулата Генджей. Почти беше очаквал отново да се появи в Руйдийн. Като че ли копието го беше върнало в неговия свят, там, където бе влязъл. Том седеше на земята и държеше Моарейн, която примигваше и се озърташе.

Мат се изправи, обърна се към кулата и посочи нагоре.

— Знам, че гледате! — извика възбудено. Беше успял. Скапано беше успял да се измъкне жив! — Надвих ви, изтръсках ви от ботушите си, мръсни изсъхнали курешки такива! Аз, Матрим Каутон, оцелях от капаните ви! Ха! — размаха ашандарея над главата си. — И вие ми дадохте изхода! Да ви приседне дано, проклети, скапани, жалки лъжци!

Ухили се и натресе копието с дръжката надолу в пръстта. Кимна. Никой не можеше да надвие Матрим Каутон. Бяха го излъгали, казали му бяха мъгляви пророчества и го бяха заплашили, а след това го бяха обесили. Но Мат накрая ги бе надиграл.

— Кой беше другият? — попита тихо Моарейн зад него. — Онзи, когото видях, но не познавах?

— Той не успя да излезе — отвърна мрачно Том.

Това помрачи радостта на Мат. Победата беше дошла, но си имаше цена — ужасна цена при това. През цялото това време бе пътувал с една легенда.

— Беше приятел — промълви Том.

— Беше велик мъж — каза Мат, обърна се и издърпа ашандарея от пръстта. — Когато напишеш балада за всичко това, Том, постарай се да изтъкнеш, че той беше героят.

Том го погледна и кимна разбиращо.

— Светът ще иска да знае какво се е случило с този човек.

Светлина. Том като че ли изобщо не се изненада, като чу, че Ноал всъщност е Джейин Бродяжника. Беше го знаел. Кога го беше разбрал? Защо не беше казал нищо на Мат? Голям приятел, няма що.

Мат само поклати глава.

— Е, тъй или иначе сме навън. Но, Том. Следващия път, когато започна скапано да преговарям с някой, промъкни се зад мен и ме халосай по главата с нещо голямо, тежко и тъпо. После се залови ти.

— Ще запомня молбата ти.

— Я дайте да се изместим малко. Не ми харесва как тая проклета кула е надвиснала отгоре ми.

— Да — отвърна Моарейн, — би могло да се каже, че се хранят с чувства. Макар че не бих го нарекла толкова „хранене“, колкото „опияняване“ с чувства. Не им е нужно, за да оцелеят, но им доставя голямо удоволствие.

Седяха в една гориста падина край Аринел недалече от кулата. Гъстият дървесен балдахин прохлаждаше въздуха и скриваше гледката към нея.

Моарейн седеше, облегнала гръб на едно дърво, все още загърната в наметалото на Том: беше се увила цялата и се виждаше само лицето ѝ и тъмните къдрици. Приличаше повече на жена, отколкото помнеше Мат — в спомените му беше като статуя. Винаги безизразна, с лице като излъскан камък и очи като тъмен топаз.

Сега кожата ѝ беше пребледняла, с руменина по бузите, косата ѝ бе на къдрици и падаше естествено около лицето ѝ. Беше прелестна, ако човек оставеше настрана неостаряващото айезседайско лице. Но дори това лице издаваше много повече чувство, отколкото помнеше Мат, обич, щом погледнеше Том, смътен трепет, щом заговореше за преживяното в кулата.

Но погледът ѝ бе все така преценяващ. Да, беше си същата Моарейн, макар и някак смирена, измъчена. По някаква причина обаче изглеждаше още по-силна от това.

Том духна едно колебливо пламъче и то закъдри кичур дим, примигна и угасна. Дървата бяха мокри. Веселчунът изруга.

— Всичко ще се оправи, Том — каза тихо Моарейн. — Всичко ще е наред.

— Няма да позволя да настинеш в мига, в който се измъкнахме оттам — изръмжа Том и извади драскало, но огънят изведнъж живна и запращя по гнилите мокри дърва.

На лицето на Моарейн се бе изписало съсредоточение.

— О! — Том се изкиска. — Почти бях забравил за това…

— Само това мога да направя вече сама — каза Моарейн с гримаса. Светлина, беше ли правила гримаси преди? Беше твърде „висша и всемогъща“ за това, нали? Или Мат не я помнеше добре?

Моарейн. Говореше с проклетата Моарейн! Въпреки че беше влязъл в кулата с единствената цел да я спаси, му изглеждаше невероятно, че говори с нея. Все едно да говориш с…

Добре, все едно да говориш с Биргит Сребролъката или с Джейин Бродяжника. Мат се усмихна и поклати глава. Какъв странен свят и какво странно място си беше намерил в него.

— Какво искаше да кажеш с това, Моарейн? — попита Том, докато подклаждаше огъня. — Че само това можеш да направиш?

— Аелфините и Еелфините — обясни тя спокойно. — Те се наслаждават и опияняват от силни чувства. По някаква причина въздействието на тавирен е още по-опияняващо за тях. Има и други неща, на които се наслаждават.

Том се намръщи.

— Моята Сила, Том — обясни тя. — Чувах ги как си джафкаха и съскаха, докато се хранеха от мен, и Аелфините, и Еелфините. Рядко са имали Айез Седай, от която да пият, изглежда. Докато изпиваха способността ми да преливам, се засищаха двойно — от скръбта ми и от това, че губех самата Сила. Мощта ми е намаляла значително.

— Твърдяха, че са убили Ланфеар, като са я изцедили твърде бързо, макар че според мен се опитваха да ме изплашат. Веднъж, когато ме събудиха, там имаше един мъж. Каза, че не съм тази, която търсел — замълча и потръпна. — Понякога ми се искаше да ме изпият бързо и животът ми да свърши…

Чуваше се само пращенето на огъня. Том я гледаше безпомощно.

— Не ме гледай толкова тъжно, Том Мерилин — каза с усмивка Моарейн. — Изпитах ужасни неща, но всички хора познават мигове на отчаяние. Вярвах, че ще дойдеш — извади ръката си изпод наметалото, като оголи нежното си бяло рамо, и я протегна към него. Том се поколеба, после я хвана и я стисна.

Моарейн погледна Мат.

— И ти, Матрим Каутон. Не си вече онова просто селско момче. Много ли те боли окото?

Мат сви рамене.

— Бих изцерила раната, ако можех — каза Моарейн. — Но дори да бях толкова силна като някога, не бих могла да възстановя окото ти — издърпа ръката си от ръцете на Том и попита: — Пазиш ли ангреала?

— О, да — каза Том, измъкна странната гривна от джоба си и я сложи на ръката ѝ.

— С това — каза Моарейн — ще съм достатъчно силна поне да махна болката ти. Поставиха ми я, за да извличам повече от Силата, та да могат да се засищат повече. Всъщност аз помолих за това, като едно от трите ми искания. Не осъзнах, че ще я използват срещу мен.

— Изпълнили са ти три искания? — попита намръщено Мат.

— Минах през тер-ангреала — отвърна тя. — Древният договор беше в сила и за двете страни, макар че при унищожения вход връщането нямаше да е лесно. Знаех от… предишни събития, че няма да мога да се измъкна, освен ако не дойдете вие, каквито и да са исканията ми и колкото и внимателно да ги изрека. Тъй че ги използвах по най-добрия начин.

— И какво поиска? — попита Мат. — Освен ангреала?

Тя се усмихна.

— Ще го затая за себе си, засега. Имаш благодарностите ми, млади Мат. За живота ми.

— Е, предполагам, че сме квит — отвърна той. — Ти ме спаси от живот в Две реки. Да ме изгори дано, ако не си пояздих хубаво оттогава.

— А раната ти?

— Не боли много — всъщност болеше. Ужасно. — Няма нужда да си хабиш силата за това.

— Още те е страх от Единствената сила, виждам.

Той настръхна.

— Страх?

— Допускам, че имаш сериозно основание за тази тревога — извърна очи. — Но внимавай. Най-неприятните събития в живота ни понякога са за наше добро.

Да, все още си беше Моарейн. Бърза да те поучи и да даде съвет. Но може би имаше право — след всичко, през което бе преминала — да му изнесе лекция за търпението. Светлина! Беше знаела какво ще преживее и въпреки това беше дръпнала Ланфеар в онзи тер-ангреал! Може би не Мат беше героят тук, а сигурно и Ноал също така.

— И сега какво? — попита Том и се намести на един пън. Топлината от огъня беше чудесна.

— Сега трябва да намеря Ранд — каза Моарейн. — Ще има нужда от помощта ми. Вярвам, че се е справил добре в мое отсъствие?

— Не знам за това — отвърна Мат. — Той е полупобъркан, а и всички в тоя проклет свят са се хванали за гърлата — завихриха се цветове. Ранд яде месо с Мин. Мат разпръсна образа.

Моарейн повдигна вежда.

— Но успя да насочи почти всички към Последната битка — призна Мат. — И Верин твърди, че е успял да прочисти покварата от сайдин.

— Благословена Светлина — прошепна Моарейн. — Как?

— Не знам.

— Това променя всичко — каза тя и се усмихна широко. — Оправил е това, което бе объркал. „От Дракона иде болката ни и от Дракона раната ще се изцери.“

— Мат непрекъснато твърди, че трябва да вдигнем празненство или нещо такова по този повод — подхвърли Том. — Макар че според мен просто си търси хубав повод да се напие.

— Определено го твърдя — добави Мат. — Все едно, Ранд е доста зает. Според Елейн е уговорил някаква среща с монарсите, които му се подчиниха. Скоро предстои.

— Елейн е кралица значи?

— Много ясно. Майка ѝ я уби Рахвин.

— Каза ми го вече.

— Тъй ли? Кога?

— Преди цял живот, Матрим — отвърна тя с усмивка.

— О. Е, Ранд го довърши. Тъй че това е добре.

— А другите Отстъпници? — попита Моарейн.

— Не знам.

— Мат беше доста зает, за да е в течение — обади се Том. — Женеше се за императрицата на Сеанчан.

Моарейн примигна изненадано.

— Какво?!

— Беше случайно — изломоти Мат и се присви неловко.

— Случайно си се оженил за сеанчанската императрица?

— Имат едни шантави обичаи — отвърна Мат и придърпа шапката си. — Странни хора — засмя се насила.

— Тавирен — промълви Моарейн.

Някак си беше предчувствал, че ще каже това. Светлина. Е, все пак беше хубаво, че я бяха освободили. Силното чувство го изненада. Кой можеше да си го помисли? Обич към Айез Седай? От него?

— Е, разбирам, че има много неща, за които трябва да чуя — каза тя. — Но първо трябва да намеря Ранд.

Мат беше наясно, че ще се опита да се наложи.

— Ти го намери, Моарейн, но аз имам да свърша едни неща в Кемлин. Не че искам да споря, но е факт. Мисля, че и ти трябва да дойдеш там. Елейн сигурно ще може да ти помогне за Ранд повече от всеки друг.

Проклети цветове. Не стига, че му беше останало само едно око, а и тези проклети образи се набутваха в зрението му всеки път, щом помислеше за Ранд…

„Да ги изгори дано!“

Моарейн повдигна вежда, като го видя как тръсна глава и се изчерви. Сигурно си помисли, че го е хванала истерията.

— Ще видим, Матрим — каза тя и извърна очи към Том, който стоеше с торбичката чай в ръце. Изглеждаше готов едва ли не да свари вода в шепите си, само за да може да ѝ направи чай.

— Прескъпи Том — каза тя. — Бих те приела за свой съпруг, ако ти ме приемеш за твоя жена.

— Какво?! — Мат стана, плесна се по челото и шапката му за малко да падне на земята. — Какво каза?

— Тихо, Мат — Том не взе предложената му от Моарейн ръка. — Знаеш, че никога не съм харесвал много жени, които преливат Силата, Моарейн. Знаеш, че тъкмо това ме задържаше в миналото.

— Вече нямам много от Силата, прескъпи Том. Без този ангреал едва ли ще съм достатъчно силна да ме издигнат до Посветена в Бялата кула. Ще го захвърля, ако пожелаеш това от мен — оголи другата си ръка, едва опазвайки благоприличие, и смъкна гривната ангреал.

— Не мисля така, Моарейн — каза Том, коленичи и хвана ръцете ѝ. — Не, няма да те лиша от нищо.

— Но с нея ще съм много силна, по-могъща в Силата, отколкото преди да ме пленят.

— Така да бъде — той пак сложи гривната на китката ѝ. — Ще се оженя за теб още сега, ако пожелаеш.

Тя се усмихна щастливо.

Мат ги гледаше слисано.

— А кой скапано ще ви ожени? — изломоти той. — Гръм да ме удари, ако ще съм аз, казвам ви!

Двамата го изгледаха, Том мрачно, Моарейн — с лека усмивка.

— Мога да разбера защо сеанчанката е трябвало да те вземе, Мат. Много романтично си настроен.

— Аз само… — смъкна шапката, стисна я сконфузено в ръка и замести поглед от единия към другия. — Само… Да ме изгори дано! Как съм го пропуснал това? Бях с вас повечето време, докато бяхте заедно! Кога се заобичахте?

— Не си гледал много внимателно — каза Том. После се обърна към Моарейн. — Предполагам, че ще ме искаш и за Стражник.

Тя се усмихна.

— Предишният ми Гайдин вече е присвоен от друга, надявам се.

— Ще приема работата — заяви Том. — Макар че ще трябва да обясниш на Елейн защо дворцовият ѝ бард е нечий Стражник — помълча за миг.

— Мислиш ли, че ще могат да направят едно от онези наметала с преливащите цветове с малко кръпки по него?

— А бе вие и двамата сте луди за връзване, да ви кажа — измърмори Мат. — Том, не ми ли каза веднъж, че двете най-болезнени места за тебе са били Тар Валон и Кемлин? А сега си се втурнал презглава надолу по склона, за да заживееш накрая в едното или в другото?

Том сви рамене.

— Времената се променят.

— Никога не съм се задържала задълго в Тар Валон — каза Моарейн. — Мисля, че ще ни е хубаво да пътешестваме заедно, Том Мерилин. Стига да преживеем следващите месеци — обърна се към Мат. — Не бива да отхвърляш връзката на Стражник така леко, Мат. Благата, които предлага тя, може да са от огромна полза за мъжете в днешно време.

Мат си нахлупи шапката.

— Може и да е вярно, но проклет да съм, ако ме видите хванат от някоя. Не се засягай, Моарейн. Тебе си те харесвам. Но да ме обвърже жена? Това с Матрим Каутон няма да стане.

— Тъй ли? — попита с насмешка Том. — Двамата с тебе дали не открихме, че Тюон би могла да прелива, ако реши да се научи?

Мат замръзна. Кръв и пепел. Том беше прав. Но преливането щеше да я превърне в марат-дамане. Тюон нямаше да направи такова нещо. Нямаше за какво да се безпокои.

Дали?

Сигурно беше направил физиономия, щом си помисли това, защото Том се изкиска, а Моарейн отново се усмихна. Двамата обаче скоро загубиха интерес да се заяждат с него и си заговориха тихичко. Това щастие в очите им… Наистина се обичаха. Светлина! Как го беше пропуснал? Чувстваше се като човек, довел прасе на конно надбягване.

Реши да не се натрапва повече и да ги остави сами. Тръгна да огледа района, където трябваше да се появи порталът им. И дано да се появеше. Нямаха никакви провизии, а никак не му допадаше идеята да махне на някой кораб и да пътува по реката чак до Кемлин.

Пътят през ливадата до брега на Аринел беше къс. Там вдигна малка купчина камъни за паметник на Ноал, после сложи шапката си отгоре и седна да почака и да помисли.

Моарейн беше спасена. Той бе оцелял, макар че проклетата дупка на мястото на окото му пулсираше ужасно. Още не беше сигурен дали Аелфините и Еелфините са го оплели в мрежите си, или не, но беше влязъл в бърлогата им и беше излязъл непокътнат. Е, почти.

Едно изгубено око. Как щеше да се отрази на бойните му умения? Това го безпокоеше повече от всичко друго. Външно се правеше на храбрец, но отвътре трепереше. Какво щеше да си помисли Тюон за съпруг без едно око? Съпруг, който сигурно нямаше да може да се защити сам?

Извади един нож и го заобръща в ръцете си. После по приумица го метна зад себе си, без да гледа. Чу тихо писукане, обърна се и видя заек, тупнал на земята, пронизан от случайно хвърления нож.

Усмихна се и отново се обърна към реката. И забеляза нещо, заклещено между два големи камъка на брега. Беше преобърнато готварско котле, медно, почти неизползвано, само пооцапано малко отстрани. Сигурно бе изтървано от някой пътник, минавал покрай реката.

Да, сигурно нямаше да може да преценява разстояния и сигурно нямаше да вижда хубаво. Но късметът бездруго действаше по-добре, когато не гледаш.

Усмихна се още по-широко, взе заека — щеше да го одере за вечеря — и вдигна котлето от реката.

Моарейн щеше да си получи чая все пак.