Среднощни кули

Глава 29 Ужасно чувство

— Какво крои Перин според вас? — попита Берелайн, докато крачеше до Файле и Алиандре.

Файле не отвърна. Късният следобед бе меко огрян от забуленото в облаци слънце.

След два дни Перин щеше да отиде на съд. Беше се забавил, за да спечели повече време за Аша’ман да разрешат странния проблем с порталите.

Армията им нарастваше, още и още хора се стичаха към тях. Донесенията на съгледвачите показваха, че силата на Белите плащове също нараства. По-бавно, но все пак нарастваше. Във времена като тези една армия бе символ на сила и — най-малкото — на сигурна храна.

Двайсетина дървета исиот пиеха вода от потока до лагера на Перин. Колко странни растения — корените им бяха вкопчени във водата като пръсти. Стволове като течно стъкло, разтеглило се, докато се втвърдява. Нищо такова не можеше да се види в Салдеа. Тук като че ли две погрешни стъпки можеха да те вкарат в блато.

— Не чувам отговор — каза Берелайн. Изглеждаше разсеяна през последните няколко дни. — Мислех си, може би ще е добре да пратим свой емисар до армията на Белите плащове. Смятате ли, че Перин би ми позволил да отида и да говоря с тях? Сигурно бих могла да направя лично обжалване в негова полза.

Продължаваше да повдига тази тема.

— Не — заяви Файле. — Знаеш, че си е наумил твърдо да се яви на този съд, Берелайн.

Първата присви устни, но не настоя повече. Трите продължиха разходката си, придружени от десет Деви. Някога Файле негодуваше от вниманието им. Но това бе преди да я отвлекат така неочаквано и лесно.

Видя в далечината малка група напускащи лагера бежанци. Отдалечаваха се на югоизток. Преди да се объркат нещата с порталите, около десет хиляди бяха разпратени в селски райони на Кайриен. Всички бяха получили указания да пазят мълчание. Перин все още не искаше да се разчуе за местонахождението му. Жените щяха да мълчат, разбира се, но мъжете щяха да се разприказват. Винаги го правеха.

Малцина знаеха за провала с порталите. Перин бе казал на хората, че иска Аша’ман да запазят силите си в случай, че се наложи да се бият с Белите плащове. Беше си самата истина. Все пак някои бежанци бяха помолили да си тръгнат пешком. На тях Файле даваше по малко от златото и скъпоценностите от запасите на Севанна и им пожелаваше всичко най-добро. Беше изненадана колко много от тях искаха да се върнат по домовете си, в завладените от сеанчанците земи.

Въпреки заминаванията войските на Перин набъбваха от ден на ден. Бежанците, решили да се обучават в бой с мечове, бяха вече някъде към двайсет и пет хиляди.

— Добре — продължи да разсъждава на глас Берелайн. — Какво все пак ще направи Перин? Защо иска този съд? Иска нещо от ония Бели плащове — заобиколи дънера на един исиот. Първата, като много други, разгадаваше в действията на Перин много повече неща, отколкото имаше в действителност. Перин щеше да се разсмее, ако научеше какви сложни кроежи му се приписват.

„И тя твърди, че разбира от мъже“, помисли Файле. Перин в никакъв случай не беше глупав или прост човек, какъвто твърдеше понякога, че е. Планираше, обмисляше и беше предпазлив. Но също така беше прям. Решителен. Когато кажеше нещо, мислеше го сериозно.

— Съгласна съм с Берелайн — каза Алиандре. — Би трябвало просто да си тръгнем и да се махнем оттук. Или да атакуваме Белите плащове.

Файле поклати глава.

— Перин се дразни, когато някои хора мислят, че прави нещо погрешно. Докато Белите плащове продължават да настояват, че е убиец, името му няма да е чисто — беше глупав и упорит понякога, но все пак имаше благородство.

Стига това да не го убиеше. Но тя го обичаше точно заради това чувство за чест. Да се опитва да го промени щеше да е неуместно, тъй че трябваше да се постарае други да не се възползват от него.

И както винаги, когато обсъждаха Белите плащове, в очите на Берелайн се появяваше онзи странен поглед, щом се озърнеше — може би несъзнателно — към лагера им. Светлина. Нямаше да попита пак дали би могла да отиде да говори с тях, нали? Вече бе изтъкнала десетки причини защо иска да го направи.

Файле забеляза голяма група войници, които се стараеха да не се набиват на очи, докато обикаляха из лагера в крак с нея и личната ѝ охрана на разходката. Перин искаше да я пазят добре.

— Този млад лорд Капитан-командир — небрежно подхвърли Алиандре. — Доста добре му стои бялата униформа, не мислите ли? Стига да можеш да подминеш слънчевия изгрев на наметалото му. Голям красавец е.

— О? — каза Берелайн. Изненадващо, на лицето ѝ се появи руменина.

— Чувала бях много пъти, че доведеният син на Мургейз е чаровен мъж — продължи Алиандре. — Но не бях допускала, че е толкова… блестящ.

— Като статуя, изваяна от мрамор — прошепна Берелайн. — Реликва, останала от Приказния век. Съвършена творба, на която да се прекланяме.

— Не е лош — изсумтя Файле. — Аз лично предпочитам брадато лице.

Не беше лъжа — обичаше брадато лице и Перин наистина бе чаровен. Имаше някаква грубовата, първична сила в него, която бе доста привлекателна. Но този Галад Дамодред беше… добре, не беше честно да бъде сравняван с Перин. Щеше да е все едно да сравниш красива картина с шкаф, изработен от майстор дърводелец. И двете са великолепни примери за майсторство, но е трудно да претеглиш едното спрямо другото. Но картината наистина беше великолепна.

Изражението на Берелайн стана някак унесено. Определено беше завладяна от Дамодред. Колко бързо се беше случило. Файле ѝ беше казала, че ако си намери друг мъж за ухажване, това ще помогне срещу слуховете… но командирът на Белите плащове? Ума ли си беше загубила тази жена?

— Та какво ще правим? — попита Алиандре, докато завиваха при южния край на лагера натам, откъдето бяха тръгнали.

— С Белите плащове ли?

— С Мейгдин — каза Алиандре. — Мургейз.

— Не мога да се отърва от чувството, че се е възползвала от добротата ми — каза Файле. — След всичко, което преживяхме заедно, да не ми каже коя е!

— Изглеждаш решена да не ѝ се доверяваш повече — подхвърли Берелайн.

Файле не отговори. Беше мислила за казаното от Перин. Той вероятно беше прав. Не биваше да ѝ се сърди толкова. Ако Мургейз наистина беше бягала от един от Отстъпниците, истинско чудо беше, че още е жива. Освен това самата тя бе излъгала коя е при първата си среща с Перин.

Всъщност гневът ѝ бе заради това, че Мургейз щеше да съди Перин. Дръзваше да съди Перин. Мейгдин слугинята можеше да е благодарна, но Мургейз кралицата щеше да гледа на Перин като на съперник. Щеше ли Мургейз наистина да проведе този съд честно, или щеше да се възползва от възможността да дискредитира човек, самопровъзгласил се за владетел?

— И аз се чувствам като вас, милейди — промълви Алиандре.

— Как?

— Измамена — каза Алиандре. — Мейгдин беше наша приятелка. Мислех, че я познавам.

— Щяхте да постъпите точно като нея в такава ситуация — каза Берелайн. — Защо да издаваш информация, ако не ти се налага?

— Защото бяхме приятелки — каза Алиандре. — И изведнъж след всичко, което преживяхме заедно, се оказва, че тя е Мургейз Траканд. Не просто кралица — Кралицата. Тази жена е легенда. И беше тук с нас, сервираше ни чай. Лошо.

— Трябва да признаеш, че с чая стана по-добра — каза Файле замислено.

Посегна към гърлото си и докосна с пръсти каишката с камъка на Ролан. Не го носеше всеки ден, но достатъчно често. Беше ли Мургейз фалшива през цялото време, докато бяха с Шайдо? Или по някакъв начин беше по-истинска? Без титлите не беше принудена да се държи като „легендарната“ Мургейз Траканд. При такива обстоятелства нямаше ли истинската същност на човек да се разкрие по-пълно?

Стисна каишката. Мургейз нямаше да обърне този съд срещу Перин напук. Но щеше да отсъди честно. Което означаваше, че Файле трябва да се подготви и да приготви…

Някъде отблизо отекнаха писъци.

Файле реагира мигновено и се обърна към дърветата. Инстинктивно очакваше да види айилци, изскачащи от храстите, за да убиват и пленяват, и за миг я обзе пълна паника.

Но писъците идваха от вътрешността на лагера. Изруга и се обърна, но усети как нещо дръпна колана ѝ. Погледна надолу стъписана и видя как ножът на колана ѝ се изтръгна сам от канията и изхвърча във въздуха.

— Мехур на злото! — извика Берелайн и залитна настрани.

Файле се сниши бързо и се хвърли на земята, когато ножът ѝ профуча във въздуха към главата ѝ. Пропусна я само на косъм. Когато надигна глава, видя стъписана как Берелайн се бори да задържи долу кама, която — ако се съдеше по скъсаното на ризата ѝ — се беше изтръгнала от скрита кания в ръкава ѝ.

В лагера цареше суматоха. Упражняващите се наблизо бежанци се разпръсваха, мечове и копия хвърчаха сами из въздуха. Сякаш всяко оръжие в лагера изведнъж бе оживяло и се вдигаше, за да нападне господаря си.

Зърна движение с крайчеца на окото си и отскочи настрани, когато ножът ѝ полетя към нея, но една белокоса фигура, облечена в кафяво, го спипа във въздуха и го задържа здраво. Сюлин. Превъртя се, вкопчена в ножа, и стисна зъби, докато го дърпаше от въздуха, удари го в един камък и откърши острието от дръжката.

Ножът спря да се движи. Копията на Сюлин обаче се издърпаха от местата си на гърба ѝ и се завъртяха във въздуха, за да се насочат към нея.

— Бягай! — каза Девата, обърна се и се опита да се справи едновременно с трите копия, които връхлитаха срещу нея.

— Къде? — извика Файле, докато вдигаше камък от земята. — Оръжията са навсякъде! — Берелайн се бореше с камата си. Сграбчи я, но тя се мъчеше да се отскубне и дърпаше ръцете ѝ насам-натам. Алиандре беше обкръжена от три ножа. Светлина! Файле беше извадила късмет, че носеше само един днес.

Няколко Деви се втурнаха да помогнат на Алиандре: хвърляха камъни по ножовете и отбягваха копията, които налитаха към тях. Берелайн бе останала сама.

Стиснала зъби — чувстваше се като глупачка, че помага на жена, която мрази, — Файле скочи и изпъна ръцете си над тези на Берелайн, за да я подкрепи. Заедно извиха камата настрани и успяха да забият върха ѝ в земята. В този момент — удивително — оръжието спря да се движи.

Файле го пусна колебливо, след това вдигна очи към разрошената Първа. Берелайн притисна дясната си длан в другата, за да спре кръвта от порязаното, и ѝ кимна.

— Благодаря ти.

— Какво го спря? — попита задъхано Файле. Из лагера кънтяха викове и ругатни, дрънчеше оръжие.

— Пръстта? — изпъшка Берелайн, паднала на колене.

Файле зарови пръсти в черната пръст. Обърна се рязко, забелязала с тревога, че една от Девите е паднала, макар че останалите бяха успели да свалят на земята няколко от летящите копия. Хвърли шепа пръст към едно от тях, улучи го и то падна на земята. Близо до тях войниците, които ги бяха следвали, за да я пазят с другите жени, бяха закъсали много. Отстъпваха в кръг, вдигнали щитовете си, за да се предпазят от връхлитащите оръжия.

— Бързо! — извика Файле на Девите и зарови с шепи в пръстта. — Кажете на всички! Кажете им как да спрат оръжията! — хвърли пръст по камите до Алиандре, свали две наведнъж и затича към войниците.

— Не е нужно да се извиняваш, Галад — каза тихо Мургейз. — Не си могъл да знаеш какво става в Крепостта на Светлината. Беше далече, много далече.

Седяха в палатката му един срещу друг. Светлината на късния следобед грееше по стените. Галад бе стиснал ръце пред себе си и се бе навел напред. Толкова замислен. Помнеше първите си впечатления за него, преди много време, когато се бе омъжила за баща му. Детето бе просто част от сделката и макар да го беше осиновила, Мургейз винаги се тревожеше, че се чувства по-малко обичан от брат си и сестра си.

Галад винаги беше толкова сериозен. Винаги бързаше да покаже кога някой е направил нещо погрешно. Но за разлика от другите деца — особено Елейн, — не използваше знанието си като оръжие. Трябваше да го е видяла. Трябваше да е осъзнала, че ще бъде привлечен към Белите плащове с техния възглед за света, който е или черен, или бял. Можеше ли да го е подготвила по-добре? Да му покаже, че светът не е нито черен, нито бял — нито сив дори. Че е пълен с цветове, което не се вместват в ничий морален спектър.

Той вдигна глава. В очите му все още имаше тревога.

— Обвиних несправедливо Валда. Когато отидох при него, заявих, че искам Съд под Светлината, защото е извършил насилие над теб и те е убил. Половината от това се оказа погрешно. Направил съм грешка, поне отчасти. Въпреки това съм доволен, че го убих.

Дъхът заседна в гърлото ѝ. За Валда се носеше слава, че е един от най-великите живи майстори на меча. А Галад го беше убил в дуел? Този младеж? Но той не беше вече младеж. Галад бе направил избора си и ѝ беше трудно да прецени този избор. В някои отношения като че ли бе по-достоен за възхищение от нейния.

— Постъпил си добре — каза тя. — Валда беше змия. Сигурна съм, че той е стоял зад смъртта на Ниал. Галад, ти си направил услуга на света.

Той кимна.

— Заради това, което ти направи, той си заслужи смъртта. Но все едно, ще трябва да направя изявление — стана и закрачи, стиснал ръце зад гърба си. Бялото му облекло сякаш засия на светлината. — Ще обясня, че обвинението ми в убийство е било погрешно, но че Валда все пак заслужи смъртта си заради другите си престъпления. Ужасни престъпления. Жалко, че не го знаех.

— Нищо не си могъл да направиш, синко — каза тя. — Пленът ми беше по моя вина. Защото се доверих на врагове.

Галад махна с ръка.

— Няма как да се противопостави човек на Гебрил, ако това, което съм чул, е вярно. Колкото до твоя плен, ти не си се доверила на враговете си. Беше предадена като всички нас, от Валда. Чедата никога не са врагове на човек, който върви в Светлината.

— А Перин Айбара? — попита тя.

— Твар на Сянката.

— Не, синко. Не ми харесват някои от нещата, които прави, но ти гарантирам, той е добър човек.

— Това ще го докаже съдът — отсече Галад.

— И добрите хора могат да правят грешки. Ако продължиш така, това би могло да свърши по начин, който никой от нас не желае.

Галад спря и се намръщи.

— Майко. Намекваш ли ми, че трябва да му се позволи да се измъкне от престъплението си?

— Ела — каза тя. — Седни. Замайваш ме с това крачене напред-назад.

Може би се беше издигнал до поста лорд Капитан-командир едва наскоро, но настръхна от това, че му заповядват. Но седна все пак.

Странно, тя отново се почувства като кралица. Галад не я беше виждал през трудните месеци. Мислеше за нея като за старата Мургейз, тъй че край него тя всъщност се чувстваше като старата Мургейз. Почти.

Ниал я беше държал в плен, но я беше уважавал и тя бе започнала да си мисли, че също би могла да изпитва уважение към него. Какво се беше случило с игралната дъска, на която толкова често бяха играли на камъчета с Ниал? Не искаше да мисли, че може да се е счупила при щурма на сеанчанците.

Щеше ли Галад да стане лорд Капитан-командир като Ниал, или може би по-добър? Кралицата в нея, пробудилата се отново кралица, искаше да намери начин да разпали светлината в него и да прогони сянката.

— Галад — каза тя. — Какво ще правиш?

— Със съда ли?

— Не. С тази своя армия.

— Ще се бием на Последната битка.

— Възхитително. Но знаеш ли какво означава това?

— Означава да се бием редом до Преродения Дракон.

— Редом до Айез Седай.

— Можем да служим известно време заедно с вещиците, ако е в името на по-голямото добро.

Тя затвори очи и издиша.

— Галад, чуй се. Наричаш ги вещици? Ти отиде да се обучаваш при тях, може би за да станеш Стражник!

— Да.

Тя отвори очи. Изглеждаше толкова искрен. Но и най-опасните и свирепи кучета може да са искрени.

— Знаеш ли какво направиха те на Елейн, майко? — попита той.

— Това, че я загубиха ли имаш предвид? — Мургейз все още таеше гняв заради това.

— Пращаха я на мисии — в гласа му се прокрадна възмущение. — Отказваха да ми позволят да я виждам, може би защото я пращаха навън и я излагаха на опасност. Срещнах я по-късно, извън Кулата.

— Къде? — попита нетърпеливо Мургейз.

— Тук, на юг. Хората ми наричат Айез Седай вещици. Понякога се чудя дали това не е съвсем близо до истината.

— Галад…

— Не всички жени, които владеят Единствената сила, са зли по природа — каза той. — Този традиционен възглед на Чедата е погрешен. Пътят на Светлината не твърди това. Казва само, че изкушението да се използва Единствената сила може да поквари. Вярвам, че жените, които ръководят сега Бялата кула, са позволили техните схеми и егоистични кроежи да ги заслепят.

Тя кимна. Не желаеше да спори за това. Слава на Светлината, че Елайда не беше тук да чуе тази логика!

— Все едно — каза той. — Ще воювам редом до тях и до Преродения Дракон, и до този Перин Айбара, ако потрябва. Борбата срещу Сянката надмогва всички други грижи.

— Тогава нека се обединим в тази борба. Галад, забрави този съд! Айбара възнамерява да разпусне част от армията си, а останалото да даде на ал-Тор.

Той я погледна в очите и кимна.

— Да. Вече мога да разбера, че Сянката те е довела при мен. Ще вървим с теб. След като свърши съдът.

Тя въздъхна.

— Не го правя по свой избор — каза Галад и стана отново. — Самият Айбара предложи да бъде съден. Нещо му тежи на съвестта и да му откажа възможността за справедлив съд ще е грешно. Нека докаже невинността си пред нас и пред себе си. Тогава можем да продължим. А ако продължим без него, той ще почива в Светлината, след като е платил за престъпленията си.

— Галад — каза тя. — Знаеш ли, че Лини е сред хората, които отвлече от лагера на Перин?

— Трябваше да каже, да ми се разкрие. Щях да я пусна на свобода.

— И все пак не го направи. Чух, че едва ли не си заплашил да екзекутираш пленниците, ако Перин не дойде на битка. Наистина ли щеше да го направиш?

— Кръвта им щеше да тежи на неговата глава.

— Кръвта на Лини ли, Галад?

— Аз… щях да я видя между другите и да я измъкна от опасността.

— И щеше да убиеш другите — каза Мургейз. — Хора, които не са направили нищо лошо и чиято единствена вина е, че са били подлъгани от Айбара?

— Екзекуцията изобщо нямаше да се извърши. Беше само заплаха.

— Лъжа.

— Ба! Какъв е смисълът на това, майко?

— Да те накара да помислиш, сине — каза Мургейз. — Така, както трябваше да те насочвам преди, вместо да те оставя на простите ти илюзии. Животът не е толкова лесен, колкото хвърлянето на монета, едната страна или другата. Разказвала ли съм ти за делото Дам Фелмли?

Галад поклати глава раздразнено.

— Чуй ме. Фелмли беше майстор тухлар в Кемлин, уважаван. Беше обвинен, че е убил брат си, в началото на управлението ми. Беше много известен и делото бе достатъчно важно, за да го водя лично. Обесиха го.

— Подобаващ край за убиец.

— Да. За съжаление убиецът остана на свобода. Всъщност го беше извършил един от работниците. Разкри се едва две години по-късно, когато го хванаха за друго убийство. И той ни се смееше, докато го качваха на бесилката. Фелмли е бил напълно невинен. Истинският убиец трябваше да бъде осъден на първото дело.

Галад се смълча.

— Това е единственият случай, за който зная със сигурност, че съм обесила някого по погрешка — каза Мургейз. — Тъй че кажи ми, Галад. Трябва ли да бъда обесена заради своята грешка, че съм осъдила невинен човек?

— Направила си всичко възможно, майко.

— И все пак умря човек, който не го беше заслужил.

Галад я погледна притеснено.

— Чедата обичат да казват, че Светлината ги защитава. Или че насочва преценката им и води хората към справедливост. Не става така, Галад. Валда, с твърденията си, че има благословията на Светлината, вършеше ужасни неща. А аз, с надеждата, че Светлината ми помага, убих несправедливо. Не твърдя, че Айбара е невинен. Не съм чула достатъчно, не съм изслушала страните. Но искам да разбереш. Понякога един добър човек може да сгреши. Понякога е подходящо да го накажеш. В други случаи наказанието не служи на никого и е най-добре да го оставиш да продължи и да се учи. Както аз продължих и се учих, след като направих такава грешна преценка.

Галад се намръщи. Това беше добре. Накрая поклати глава и лицето му се проясни.

— Ще видим как ще свърши съдът. Тогава…

Някой почука отвън на пилона и Галад се обърна към входа.

— Лорд Капитан-командир — каза Белият плащ, който влезе в палатката, слаб мъж с хлътнали очи и тъмни петна под тях. — Току-що получихме вест от лагера на съществото Айбара. Молят да отложим деня на съда.

Галад попита навъсено:

— С каква цел?

— Произшествие в лагера им, както твърдят — отвърна Белият плащ. — Нещо за ранени, за които трябвало да се погрижат. Милорд Капитан-командир… това очевидно е увъртане. Хитрина някаква. Трябва да ги нападнем или поне да откажем това безсмислено отлагане.

Галад се поколеба. Погледна към Мургейз.

— Не е увъртане, синко — каза тя. — Мога да гарантирам. Щом Айбара казва, че му трябва още малко време, значи наистина му трябва.

— Ба — Галад махна с ръка на пратеника да напусне. — Ще го обмисля. Както и нещата, които ми каза, майко. Може би още малко време за размисъл… ще е добре дошло.

— Преливащите твърдят, че работят колкото им държат силите — обясни Гаул. Двамата с Перин обикаляха да проверят различните участъци на лагера. — Но казват, че може да им отнеме дни, докато прегледат всички.

Слънцето потъваше на хоризонта, ала нощта щеше да е дълга за мнозина от тях, докато се погрижат за всички ранени. Пострадалите бяха хиляди, макар че повечето рани за щастие не бяха тежки. Имаше и убити. Твърде много, може би колкото издъхналите от змийски ухапвания.

Перин изпъшка. Ръката на самия Гаул беше превързана. Беше отбивал копията си, но една от собствените му стрели за малко не го беше убила. Беше я блокирал с лакът. Каза, че било голям късмет да се простреляш със собствената си стрела. Айилски хумор.

— Белите плащове отговориха ли? — попита Перин Аравайн, която крачеше от другата му страна.

— Да. Но нищо изрично. Командирът им каза, че „мисли“ дали да ни даде още време.

— Е, не той ще го реши — рече Перин, докато влизаха в майенския участък на лагера да проверят хората на Берелайн. — Няма да рискувам битка, когато една четвърт от хората ми са ранени и ашаманите ми са уморени до смърт от Церенето. Ще отида на този съд, когато аз кажа, а ако Дамодред не е съгласен, да ни напада.

Гаул кимна. Носеше копията си, но Перин забеляза, че са стегнати по-здраво от обикновено. Аравайн носеше фенер, макар че все още не се налагаше да го палят. Тя също предвиждаше нощта да е дълга.

— Уведоми ме, когато Трам и Илиас се върнат — каза Перин на Гаул. Беше пратил двамата в две близки села, за да се увери, че хората там не са пострадали от мехура на злото.

Берелайн беше с превързана ръка, но се беше успокоила. Докладва му лично: съобщи колко са ранените ѝ войници и даде имената на загиналите. Само шестима от лагера ѝ.

След като излезе от палатката ѝ, Перин се прозя уморено и прати Аравайн да провери при Айез Седай. Гаул беше отишъл да помага с носенето на ранените. Перин тръгна към участъка на Алиандре.

Чукът му не се беше опитал да го убие. Доколкото знаеше, беше единственото оръжие, носено от човек, което не бе реагирало на мехура на злото. Какво означаваше това?

Поклати глава и спря, защото чу някой да тича към него. Улови миризмата на Трам и се обърна.

— Перин, синко — заговори Трам, задъхан от бягането. — Току-що се случи нещо необичайно.

— Мехурът на злото е поразил селото? — попита с тревога Перин. — Има ли пострадали?

— О, не — отвърна Трам. — Селото е добре. Дори не са забелязали нещо нередно. Друго е — якият възрастен мъж миришеше странно. Умислено, тревожно.

Перин се намръщи.

— Какво?

— Аз… Трябва да тръгвам, синко. Напускам лагера. Не знам кога ще се върна.

— Да не е…

— Нищо общо няма с Белите плащове. Казано ми е, че не мога да говоря повече. Но е свързано с Ранд.

Цветовете се завихриха. Ранд крачеше по коридорите на Тийрския камък. Изражението му бе мрачно. Опасно.

— Перин — рече Трам. — Мисля, че е нещо, което трябва да направя. Включва Айез Седай и трябва да тръгна веднага. Нищо повече не мога да кажа. Накараха ме да се закълна.

Перин се вгледа в очите му и видя, че е искрен. Кимна мълчаливо.

— Добре. Трябва ли ти някаква помощ? Някой, който да тръгне с теб, където и да отиваш?

— Ще се оправя — отвърна Трам. Миришеше притеснено. Какво ставаше? — Ще се опитам да ти пратя помощ, синко — сложи ръка на рамото му. — Ти се справи добре тук. Гордея се с теб, както щеше да се гордее и баща ти. Дръж здраво. Ще те видя на Последната битка, ако не по-рано.

Перин кимна. Трам се забърза към палатката си, за да стегне вещите си за път.

Трудно бе да изглеждаш достолепно, докато те носят на носилка по стената на Кемлин, но Елейн правеше всичко по силите си. Понякога да получиш каквото искаш бе по-важно от достолепието.

Почивка на легло! Е, за да я остави Мелфейн на мира с досадното си суетене, Елейн ѝ се беше заклела, че няма да се вдига на крака. Но не беше казала нищо за оставане в спалнята си.

Четирима гвардейци носеха носилката високо на раменете си. Елейн седеше безопасно между облегалките, облечена в пурпурна рокля, с грижливо вчесана коса и с короната с Розата на Андор на главата.

Денят беше душен и топъл, небето — все така потъмняло от облаци. За миг ѝ стана гузно, че принуждава горките мъже в парадни униформи да я носят в този горещ ден на ранното лято. Но тези мъже щяха да влизат в битки в нейно име. Можеха да понесат малко жега. Колко често получаваха гвардейците високата чест да носят кралицата си всъщност?

Биргит крачеше до носилката и връзката издаваше, че ѝ е смешно. Елейн се бе опасявала, че ще се опита да спре тази разходка, но вместо това тя се беше разсмяла! Сигурно беше решила, че разходката — въпреки че щеше да ядоса Мелфейн — не носи риск за Елейн или бебетата ѝ. Освен това ѝ даваше чудесна възможност да види как Елейн обикаля из града и изглежда глупаво.

Елейн потръпна. Какво щяха да кажат хората? Кралицата, чучната на носилка и я мъкнат към външната стена? Все едно. Нямаше да позволи клюките да ѝ попречат да види изпитанието със собствените си очи. И нямаше да отстъпи пред тираничния натиск на една акушерка.

Имаше много добра гледка от стената. Полята към Арингил се бяха проснали вляво от нея. Градът вреше и кипеше отдясно. Полята изглеждаха прекалено кафяви. Донесенията от различните райони на кралството ѝ бяха мрачни. Девет десети от посевите бяха пропаднали.

Носачите ѝ поеха нагоре към върха на една от крепостните кули, но се натъкнаха на препятствие — прътовете на носилката се оказаха твърде дълги за завоите по стъпалата, а демонстрацията трябваше да се извърши горе. За щастие, имаше по-къси дръжки за случаи като този. Свалиха прътите, поставиха дръжките и продължиха.

Докато я носеха нагоре, Елейн се разсея с мисли за Кайриен. Всички благородни Домове твърдяха, че чакат с нетърпение да се върне и да вземе трона, но никой не бе предложил нещо повече от крайно вяла подкрепа. Даес Дай-мар беше в пълен ход и играта за възхода на Елейн — или провала ѝ — бе започнала от мига, в който Ранд бе споменал за намерението си да ѝ повери държавата.

В Кайриен сто различни политически ветрове винаги духаха в сто различни посоки. Нямаше време да научи всички отделни фракции, преди да вземе трона. Освен това, ако я видеха замесена в Играта, щяха да я вземат за играч, когото могат да надвият. Трябваше да намери начин да завладее Слънчевия трон, без да се замесва в местната политика на Домовете.

Най-после излязоха на площадката на кулата. Алудра стоеше до един от прототипите на своите „дракони“. Бронзовата тръба бе доста дълга и поставена в дървена конструкция. Беше просто макет, за показ. Втори, действащ дракон бе монтиран на върха на съседната кула. Беше достатъчно далече, та Елейн да не бъде застрашена в случай, че нещо се провали.

Слабичката тарабонка като че ли не се замисляше, че предоставя на кралицата на чужда страна оръжие, което може да промени света. Единственото, което Алудра искаше, бе да си го върне на сеанчанците, или така поне бе обяснил Мат. Елейн беше прекарала доста дълго време с нея, докато пътуваха с трупата на Лука, но все още не беше сигурна колко е благонадеждна. Трябваше да нареди на господин Нори да я държи под око.

Стига драконите да проработят, разбира се. Елейн отново погледна към хората долу и едва сега осъзна колко високо е всъщност. Светлина!

„В безопасност съм — напомни си тя. — Видението на Мин.“ Не че щеше да каже нещо такова на Биргит повече. И беше решила да спре да говори толкова много за рискове. Това не беше риск. Изобщо.

Извърна очи, преди да се е замаяла, и огледа дракона по-внимателно. Беше оформен като голяма бронзова камбана, само че по-дълга и по-тясна. Като огромна ваза, полегнала на една страна. Елейн бе получавала не едно писмо от разгневените леяри на града. Алудра настояваше заповедите ѝ да се изпълняват точно и ги беше принудила да претопят и отлеят отново тръбата три пъти.

Късно предната нощ над града беше отекнал силен пукот. Все едно че каменна стена бе паднала някъде или беше ударила мълния. Тази сутрин Елейн бе получила бележка от Алудра:

— Ваше величество — каза Алудра. — Вие сте… добре, нали?

— Всичко е наред, Алудра — увери я Елейн в усилие да запази поне малко от достойнството си. — Драконът готов ли е?

— Да.

Алудра носеше дълга кафява рокля, а черната ѝ вълниста коса падаше свободно до кръста. Защо ги нямаше плитките днес? Алудра като че ли не държеше на накити и Елейн никога не я беше виждала да носи скъпоценности. С нея стояха петима мъже от Бандата на Червената ръка на Мат. Един държеше нещо като четка за чистене на комини. В ръцете на другия имаше метално кълбо, а трети носеше малко дървено буре.

Подобна група се виждаше и на съседната кула. Някой там вдигна шапката си във въздуха и ѝ махна. Мат. Явно искаше да наблюдава от кулата с действащия дракон. Безразсъден човек. Ами ако онова нещо избухнеше като нощно цвете?

— Тогава демонстрацията ни ще започне — каза Алудра. — Тези мъже тук ще ви покажат какво става на другата кула — замълча и погледна Елейн. — Ваше величество, мисля, че трябва да ви вдигнем по-високо, за да можете да видите изстрела.

Поставиха под носилката малки сандъци и я повдигнаха, та Елейн да може да вижда над зъберите на стената. Като че ли бяха вдигнали нещо на един от склоновете, но беше твърде далече и Елейн не можа да го различи. Алудра извади няколко далекогледа и връчи по един на нея и Биргит.

Елейн вдигна далекогледа пред окото си. Облечени манекени. Алудра бе поставила петдесетина на онзи хълм, строени в редици. Светлина! Откъде бе намерила толкова много? Сигурно щеше да получи доста многословни оплаквания от шивачите из града.

Мат я беше уверил, че това ще си струва всякаква възможна цена. Но той си беше Мат, разбира се. Едва ли най-благонадеждната личност наоколо.

„Не той изгуби безценен тер-ангреал за Сянката“, напомни си тя с гримаса. В кесийката си носеше друго копие на лисичата глава — едно от трите, които бе успяла да изработи дотук. Щом се налагаше да остане на легло, по-добре да използва времето си. Нямаше да е толкова обезсърчително, ако можеше да прелива за нещо полезно.

И трите копия на медальона с лисичата глава действаха като първото. Не можеше да прелива, докато носи някое от тях, а един мощен сплит можеше да ги преодолее. Оригиналът наистина ѝ трябваше за още проучване.

— Както можете да видите, ваше величество — заговори сковано Алудра, сякаш не беше свикнала да прави демонстрация, — опитахме се да пресъздадем условията, при които би могло да използвате драконите, нали?

„Само дето вместо петдесет кукли ще имаме сто хиляди тролоци“, помисли Елейн.

— Погледнете другата кула. — Алудра посочи.

Елейн обърна далекогледа към съседната кула. Видя там петима мъже от Бандата: бяха с униформи и чакаха при другия дракон. Мат надничаше вътре в него, през самата тръба.

— Те са обучени донякъде да боравят с драконите — продължи Алудра. — Не са толкова ефикасни, колкото бих искала, но засега ще свършат работа.

Елейн свали далекогледа. Мъжете на площадката издърпаха бутафорната тръба назад — беше поставена на колела — и вдигнаха предната ѝ част малко нагоре. Мъжът с бурето изсипа вътре някаква черна прах от него, друг сложи отгоре смачкан на топка парцал, а мъжът с дългия прът го натика дълбоко в тръбата. Не беше четка за комини значи.

— Прилича на прахта в нощно цвете — подхвърли Биргит. По връзката протече тревога.

Алудра я изгледа остро.

— А ти откъде знаеш какво има в едно нощно цвете, Мерион? Разбираш колко опасно е да се отваря някое от тях, нали?

Биргит само сви рамене.

Алудра се намръщи, но не получи отговор, тъй че вдиша дълбоко, за да се успокои.

— Устройството е напълно безопасно. Приготвили сме другия дракон за изстрела, тъй че няма никаква опасност, нали? Но и без това щеше да е безопасно. Отливането е добро и пресмятанията ми са точни.

— Елейн — каза Биргит. — Все пак мисля, че ще е по-добре да наблюдаваме долу от стената. Дори и да не запалят този до нас.

— След всичко, което изтърпях, за да се кача тук? — попита Елейн. — Не, благодаря. Алудра, може да продължиш.

Пренебрегна яда на Биргит. Алудра наистина ли си мислеше, че може да порази онези шивашки манекени с желязното си кълбо? Те бяха далече, а кълбото бе малко, не по-голямо от зелка. Нима беше вложила толкова много в този опит, за да получи нещо по-жалко от катапулт? Този „дракон“ като че ли можеше да хвърли топката по-далече, но каменните късове, мятани от катапулт, бяха многократно по-големи.

Мъжете приключиха. Последният опря малка факла до фитила, стърчащ от желязното кълбо, и го изтъркаля в тръбата. След това обърнаха тръбата право навън.

— Виждате ли? — Алудра потупа тръбата. — Трима души е най-добре. Четирима за сигурност, ако някой падне. И един може да свърши работата, ако потрябва, но ще е бавно.

Мъжете се отдръпнаха, а Алудра извади червен флаг и го вдигна високо, за да подаде сигнал. Елейн погледна през далекогледа към другата кула. Един от мъжете държеше малка факла. Мат наблюдаваше отстрани с любопитство.

Алудра смъкна флага. Войникът опря горящата факла до задната част на тръбата.

Взривът, който последва, бе толкова силен, че Елейн подскочи. Гърмът бе рязък като при мълния и тя чу в далечината ехото от взрива. Вдигна ръка към гърдите си и си напомни да вдиша дълбоко.

Отсреща на планинския склон изригна яма, сред облак от прах и пръст. Земята сякаш потрепери! Беше все едно, че някоя Айез Седай раздра земята със сплит, само че без никаква намеса на Единствената сила.

Алудра изглеждаше разочарована. Елейн вдигна далекогледа пред окото си. Изстрелът бе пропуснал шивашките манекени на цели двайсет крачки, но беше издълбал в земята яма с ширина пет разтега. Топката ли се беше взривила като нощно цвете, за да причини това? Това устройство не беше просто подобрен катапулт или требушет. Беше нещо съвсем друго. Нещо способно да забие желязно кълбо в земята с такава сила, че да отвори яма, а след това може би самото то да се взриви.

Ами че тя можеше да снаряжи цялата градска стена с тези дракони! И ако всичките стреляха заедно…

Алудра вдигна отново флага си. Елейн видя през далекогледа си как мъжете на следващата кула почистиха и презаредиха тръбата. Мат беше запушил ушите си с ръце и се беше навъсил, което я накара да се усмихне. Наистина трябваше да гледа от нейната кула. Презареждането отне малко време, може би три минути. А Алудра беше казала, че се стреми да го направи още по-кратко!

Алудра нахвърля на един лист няколко заповеди, прати ги по бегач до другата кула и мъжете там леко промениха положението на дракона. Тя махна пак с флага и Елейн се стегна за новия взрив, но въпреки това подскочи отново.

Този път изстрелът бе съвсем точен — порази редиците манекени в самия център. Разкъсаните им останки се разлетяха във въздуха. Ударът унищожи пет-шест и събори на земята още десетина.

При възможността да стрелят през две минути, да удрят от толкова далече и да нанасят такова унищожение, тези оръжия щяха да са убийствени. Убийствени колкото дамане може би. Биргит все още гледаше през далекогледа си и макар изражението ѝ да бе равнодушно, Елейн долови удивлението ѝ по връзката.

— Оръжието? — попита Алудра. — Намирате ли го за удовлетворително?

— Намирам го за удовлетворително, Алудра — отвърна Елейн с усмивка. — Намирам го за изключително удовлетворително. Ресурсите на целия град са твои, ресурсите на цял Андор — погледна Илюминаторката. — Но трябва да пазиш плановете и чертежите в тайна. Ще пратя с теб гвардейци. Не можем да позволим някой леяр да разбере цената на откритието ти и да продаде информацията на враговете ни.

— Стига да не стигнат до сеанчанците, все ми е едно — каза Алудра.

— Е, за мен не е все едно. И ще се погрижа тези неща да се използват правилно. Ще трябва да ми се закълнеш, Алудра.

Жената въздъхна, но ѝ даде клетвата си. Елейн нямаше намерение да насочи драконите срещу никой друг, освен срещу тролоците и сеанчанците. Но щеше да се чувства много по-сигурна с тези неща и в Играта на Домове.

Усмихна се, щом си го помисли, и усети, че ѝ е трудно да сдържи възбудата си. Биргит най-сетне свали далекогледа си. Излъчваше… сериозност.

— Какво? — попита я Елейн, докато гвардейците един по един оглеждаха с далекогледа ѝ поражението. Усети в стомаха си някаква странна болка. Нещо лошо ли беше изяла на обед?

— Светът току-що се промени, Елейн — каза Биргит, поклати глава и дългата ѝ плитка се люшна. — Току-що се промени неимоверно. Имам ужасното чувство, че това е само началото.