Среднощни кули

Глава 30 Хора сънуват тук

— Тези Бели плащове са големи мълчаливци, милейди — каза Ласайл със самодоволна усмивка. — Но все пак са мъже. Мъже, които не са виждали жена от доста време, струва ми се. Това винаги ги кара да си загубят и малкото мозък, който имат.

Файле крачеше покрай коневръзите. Перин спеше. Напоследък лягаше рано, за да търси вълчия сън. Белите плащове с неохота се бяха съгласили да отложат съда, но Перин все пак трябваше да подготви словото си. Сумтеше, че вече знаел какво ще каже. Но доколкото го познаваше, щеше просто да разкаже пред Мургейз какво се е случило, прямо и откровено, както винаги.

Ласайл и Селанде вървяха от двете страни на Файле. Други от Ча Файле крачеха по-назад и наблюдаваха бдително да няма никой наблизо, за да подслуша разговора им.

— Според мен Белите плащове знаеха, че сме там да шпионираме — каза ниската бледа Селанде. Крачеше с ръка на меча си. Стойката ѝ вече не изглеждаше толкова непохватна като преди — Селанде се беше заела много сериозно с тренировките.

— Едва ли са се досетили — отвърна Ласайл. Все още носеше проста жълто-кафява блуза и кафява пола. Селанде се беше преоблякла в бричове и бе запасала меча веднага щом се върнаха — още имаше порязано на ръката си от онзи ден, когато мечът ѝ се бе опитал да я убие, — но Ласайл като че ли предпочиташе да е с пола.

— Не казаха почти нищо полезно — настоя Селанде.

— Не мисля така — отвърна Ласайл. — Успяхме да предадем бележката ви и след това да побъбрим малко с мъжете, милейди. Успях да се позакачам с един от тях достатъчно, за да е от полза.

Файле повдигна учудено вежда, но Ласайл замълча, докато подминаваха останал до късно на работа коняр, който четкаше един от конете.

— Белите плащове уважават Галад — продължи Ласайл, след като ратаят остана достатъчно назад. — Въпреки че някои негодуват заради нещата, които им говори.

— Какви неща? — попита Файле.

— Иска да се съюзят с Айез Седай за Последната битка — обясни Ласайл.

— Е, то се знае, че това няма да им хареса — рече Селанде. — Те са Бели плащове!

— Да — каза Файле. — Но това означава, че Галад е по-благоразумен от хората си. Много полезна информация, Ласайл.

Младата жена изпъчи гърди, забърса със скромен жест късата си черна коса и отметна назад червените панделки, с която я беше овързала. Започнала бе да носи два пъти повече панделки след плена си при Шайдо.

Пред тях изникна мършав мъж с гъсти мустаци по тарабонския обичай. Макар да беше млад, излъчваше усещането, че е видял много през живота си. Беше Данил Люин, който командваше мъжете от Две реки, след като Трам по някаква загадъчна причина бе решил да си замине. Светлината да дадеше дано да е жив, където и да бе отишъл.

— Е, Данил — каза Файле, — какво странно съвпадение, че те виждам тук, нали?

— Съвпадение ли? — мъжът се почеса по главата. Държеше лъка си в едната ръка като тояга, макар че непрекъснато го поглеждаше нащрек. Много хора го правеха с оръжията си напоследък. — Вие помолихте да дойда тук.

— Все пак трябва да е съвпадение. Ако някой попита. Особено ако този някой е съпругът ми.

— Не обичам да крия разни неща от лорд Перин — каза Данил и тръгна до нея.

— А предпочиташ ли риска да позволим няколко побеснели Бели плаща да му вземат главата?

— Не, разбира се.

— Направи ли каквото те помолих?

— Да. Говорих с Грейди и Неалд. Лорд Перин вече им бе наредил да стоят наблизо, но говорихме. Грейди каза, че ще държи сплитове Въздух в готовност и ще сграбчи лорд Перин и ще го измъкне, ако нещата тръгнат зле. Неалд пък ще прикрива отстъплението. Говорих и с мъжете от Две реки. Група стрелци в дърветата ще са готови за отвличаща стрелба.

Файле кимна. За щастие, никой от двамата Аша’ман не беше ранен в мехура на злото. И двамата бяха носили ножове, но според сведенията, когато видели летящите към тях оръжия, само махнали равнодушно и ги пръснали във въздуха. Когато пратениците с вестта за хитрината на Файле с хвърлянето на пръст бяха стигнали до участъка на Аша’ман, го бяха заварили в относителен ред, а Грейди и Неалд вече били тръгнали из лагера да свалят полуделите оръжия на земята.

Причината за отлагането на съда отчасти бе за да се погрижат за Изцеряването. Но по-важната причина бе, че Перин искаше да даде време на лагерните ковачи и майстори да направят нови оръжия за тези, които си ги бяха изгубили, в случай че съдът премине в бой. А Файле ставаше все по-убедена, че ще стане точно това.

— На лорд Перин няма да му хареса, че го измъкваме от боя — каза Данил. — Изобщо.

— Палатката може да се окаже смъртен капан — отвърна Файле. — Перин може да води битката, ако иска, но от по-безопасна позиция. Ще го измъкнете.

Данил въздъхна, но кимна.

— Да, милейди.

Перин се учеше да не се бои от Младия бик.

Учеше се на равновесие, стъпка по стъпка. Беше вълк, когато беше нужен вълкът, човек, когато бе нужен човекът. Оставяше се да бъде въвлечен в лова, но държеше в ума си Файле — своя дом. Вървеше по острието на меча, но всяка стъпка го правеше все по-уверен.

Днес преследваше Скокливец — пъргава и опитна плячка. Но Младия бик се учеше бързо, а това, че имаше ум на човек, му даваше предимство. Не можеше да мисли като нещо или като някой, който не е.

Така ли бе започнал Ноам? Къде щеше да го отведе тази пътека? Някаква тайна имаше тук, тайна, която Младия бик трябваше да разкрие сам.

Не можеше да се провали. Трябваше да се учи. Като че ли — по някакъв начин — колкото по-уверен ставаше във вълчия сън, толкова по-уверен в себе си беше и в будния свят.

Тичаше през някаква непозната гора. Не, гъсталак, с надвиснали диви лози и широки листа папрат. Храстите бяха толкова гъсти, че и плъх нямаше да се провре лесно през тях. Но Младия бик настоя светът да се разтвори пред него. Лозите се отдръпнаха. Храстите се огънаха. Папратта отстъпи. Бяха като майки, задърпали децата си настрана от препуснал в галоп кон.

Успя да зърне на няколко пъти тичащия напред Скокливец. Плячката му изчезна. Младия бик не забави, втурна се стремглаво натам и улови миризмата на целта на Скокливец. Измести се на открита равнина, без дървета и с непознати шубраци, покрили земята на кръпки. Плячката му бе низ мътни резки в далечината. Младия бик я последва, всеки скок го отнасяше на стотици крачки напред.

След секунди се приближиха до огромно плато. Жертвата му затича право нагоре по скалистата стръмнина. Младия бик я последва, без да мисли какво е „редно“ и какво — не. Тичаше и земята оставаше далече долу и зад него, вирнал муцуна към кипналото от черни облаци небе. Прелиташе над цепнатини в скалата, прескочи стръмна урва и се добра до платото.

Скокливец нападна. Младия бик беше готов. Претърколи се и се озова на четири крака, когато плячката му скочи над главата му, прелетя над ръба на пропастта, изчезна мигновено и след миг отново стоеше на скалната издатина.

Младия бик се превърна в Перин, с чук, направен от меко дърво. Такива неща бяха възможни във вълчия сън: ако чукът удареше, нямаше да нарани.

Перин замахна и въздухът изпращя от внезапната бързина на движението му. Но Скокливец бе също толкова бърз и го избегна. Отскочи встрани, а после се хвърли към гърлото на Перин и зъбите му блеснаха. Перин изръмжа и се измести на няколко стъпки встрани. Челюстите на Скокливец изтракаха в празното, а Перин замахна отново с чука.

Скокливец изведнъж се оказа обвит в гъста мъгла. Чукът се стовари през нея и удари в земята. Перин изруга и се огледа. В мъглата не можеше нито да види Скокливец, нито да улови миризмата му.

Някаква сянка се раздвижи в мъглата и той се хвърли натам, но беше само тъмно петно във въздуха. Завъртя се и видя, че е обкръжен от движещи се сенки. Фигури на вълци, на хора и някакви други същества.

„Направи света свой, Млади бико“, изпрати Скокливец.

Перин се съсредоточи. Помисли си за сух въздух. За миризма на прах. Точно такъв трябваше да е въздухът в тази безводна местност.

Не. Не както трябваше да е въздухът. Както беше въздухът! Умът му, волята му, усещанията му се блъснаха с все сила в нещо друго и той проби през него.

Мъглите изчезнаха, изпарени от топлината. Скокливец клечеше на задните си крака пред него. „Добре — изпрати вълкът. — Учиш се.“ Изви глава и се загледа на север, сякаш привлечен от нещо. След това отново изчезна.

Перин улови миризмата му и го последва към пътя за Джеанна. Скокливец затича покрай странния виолетов купол. Често се връщаха на това място да видят дали куполът е изчезнал. Все още си стоеше.

Перин продължи гонитбата. Капан за вълците ли бе куполът? Но ако беше така, защо Убиеца не бе поставил капана си на Драконовата планина, където незнайно защо се бяха събрали толкова много вълци?

Може би куполът имаше друга цел. Перин си спомни няколко откроими скални образувания по обиколката на купола и последва Скокливец към една ниска издатина. Вълкът скочи от нея и изчезна във въздуха. Перин скочи след него.

Улови мириса на целта на Скокливец насред скока и се отнесе там мигновено. Появи се на около две стъпки над блещукаща синя шир. Пропадна замаян и пльосна във водата.

Заплува в паника и пусна чука. Скокливец стоеше над водата, сбърчил неодобрително вълчата си муцуна. „Не добре — изпрати вълкът. — Все още трябва да се учиш.“

Морето ставаше все по-бурно, но Скокливец клечеше кротко над гребените на връхлитащите вълни. Отново погледна на север, а след това се обърна към Перин. „Водата те притеснява, Млади бико.“

— Просто бях изненадан — измърмори Перин, изплю глътнатата вода и заплува към него.

„Защо?“

— Защото не очаквах това!

„Защо очакваш? — изпрати Скокливец. — Когато преследваш друг, може да се окажеш навсякъде.“

— Знам — Перин изплю вода, стисна зъби и си представи, че стои над водата като Скокливец. Надигна се от морето и застана над повърхността. Беше странно усещане, с надигащите се под него вълни.

„Няма да надвиеш Убиеца така“, изпрати Скокливец.

— Тогава ще продължа да се уча — отвърна Перин.

„Времето е малко.“

— Ще се уча по-бързо.

„Можеш ли?“

— Нямаме друг избор.

„Можеш да избереш да не се биеш с него.“

Перин поклати глава.

— Бягаме ли от плячката си? Ако го направим, тя ще ни подгони. Ще му се опълча и трябва да съм подготвен.

„Има един начин.“ Вълкът замириса тревожно.

— Ще направя каквото трябва.

„Следвай.“ Скокливец изчезна и Перин долови неочаквана миризма: смет и кал, горящо дърво и въглени. Хора.

Измести и се озова на покрива на сграда в Кемлин. Беше посетил този град само веднъж и за кратко и като видя красивия Вътрешен град пред себе си — древните сгради, куполи и кули, издигащи се на билото на хълма като величествени борове на върха на коронована планина, — гледката го изуми. Беше близо до старата стена, отвъд която се простираше Новият град.

Скокливец клечеше до него, загледан над красивия град. Казваха, че повечето в града е построено от огиерите, и Перин можеше да го повярва — красотата бе неописуема. За Тар Валон разправяха, че бил по-великолепен от Кемлин. На Перин му беше трудно да повярва, че това е възможно.

— Защо сме тук? — попита той.

„Хора сънуват тук“ — отвърна Скокливец.

Сънуваха, но в истинския свят. Тук беше пусто. Въпреки бурните облаци беше достатъчно светло, за да е ден, и Перин имаше чувството, че улиците трябва да гъмжат от хора. Жени, тръгнали и връщащи се от пазара. Благородници на коне. Фургони с бурета ейл и чували зърно. Лудуващи деца, улични джебчии, дебнещи за разсеяни минувачи, работници, подменящи камъни по улицата, търговци, предлагащи топли месеници на пресечките.

Но имаше само смътни податки. Сенки. Паднала кърпа на улицата. Врати, които в един миг са отворени, а в следващия затворени. Паднала конска подкова, щръкнала от калта на страничната уличка. Сякаш всички хора бяха отнесени, грабнати от Чезнещи или от някое чудовище от мрачна приказка на веселчун.

За миг някаква жена се появи по-надолу. Носеше красива рокля в зелено и златно. Зяпна с оцъклени очи по улицата и изчезна. Хора се появяваха понякога във вълчия сън. Перин допускаше, че им се случва, докато спят, че е част от естествените им сънища.

„Това място не е само на вълците — каза Скокливец. — То е на всички.“

— На всички ли? — попита Перин, седнал на каменните плочи на покрива.

„Всички души знаят това място — каза Скокливец. — Идват тук, когато се пресегнат за него.“

— Когато сънуват.

„Да — каза Скокливец и легна до него. — Страшните сънища на хората са силни. Толкова силни. Понякога тези ужасни сънища идват тук.“ Изпратеното бе за огромен вълк, голям колкото къща, който разбутва от себе си по-малки вълчета, посягащи да го захапят. Имаше мирис на страх и на смърт около този вълк. Като… кошмар.

Перин кимна замислено.

„Много вълци са били улавяни от болката на тези страшни сънища. По-често се появяват където ходят хора, макар че сънят живее без тези, които са го създали.“

Погледна Перин. „Вървенето в страшен сън ще те научи на сила. Но може да умреш. Много е опасно.“

— Нямам време да се пазя повече — каза Перин. — Тъй че да го правим.

Скокливец не попита дали е сигурен. Скочи долу на улицата и Перин го последва, като се приземи леко. Скокливец заскача напред и Перин се втурна след него.

— Как ще ги намерим?

„Души за страх — изпрати му Скокливец. — За ужас.“

Перин затвори очи и вдиша дълбоко. Също както при отварящи се и затварящи се врати, във вълчия сън можеше да помирише понякога неща, които са там за миг и след това ги няма. Загнили зимни картофи. Тор от преминал кон. Печаща се във фурната баница.

Отвореше ли очи, не виждаше нищо от тези неща. Не бяха наистина там, но почти бяха там. Можеше да са били там.

„Ето“ — каза Скокливец и изведнъж изчезна. Перин го последва и се появи до вълка край тясна задна уличка. Вътре изглеждаше твърде тъмно, за да е естествено.

„Влез — каза Скокливец. — Няма да издържиш дълго първия път. Ще дойда за теб. Помни, че не е. Помни, че е лъжливо.“

Притеснен, но изпълнен с решимост, Перин пристъпи в уличката. Стените от двете страни бяха тъмни все едно, че са боядисани. Само че… бяха твърде тъмни, за да са боядисани. Трева ли бе това под стъпалата му? Небето горе бе спряло да ври и му се стори, че вижда звезди. Бледа луна, твърде голяма, се появи в небето, забулена в облаци. Излъчваше студена като лед светлина.

Не беше вече в града. Обърна се, огледа притеснено наоколо и откри, че се намира в някаква гора. Дърветата имаха дебели дънери и му бяха съвсем непознати. Кората им бе смътно сива, осветена от призрачната светлина отгоре. Приличаха на огромни кости.

Трябваше да се върне в града! Да се махне от това ужасно място.

Нещо блесна в нощта и той рязко се завъртя и извика:

— Кой е там?

От тъмното изскочи жена и затича по улицата като полудяла. Беше с широк бял халат, нещо като нощница, дългата ѝ тъмна коса се вееше зад нея. Щом го видя, замръзна на място, а после се обърна да побегне в друга посока.

Перин изпъна ръка и я дръпна назад. Жената се помъчи да се отскубне, краката ѝ зажвакаха в разкаляната земя. Дишаше задъхано. На пресекулки. Миризмата ѝ бе на паника.

— Трябва да разбера накъде е изходът! — каза ѝ Перин. — Трябва да се върнем в града.

Тя го погледна в очите.

— Той иде! — изсъска. Ръката ѝ се изплъзна от неговата и жената побягна в нощта, тъмнината я загърна като саван. Перин пристъпи напред, протегнал ръка.

Чу нещо зад себе си. Бавно се обърна и видя нещо огромно. Надвиснала сянка, която изпиваше лунната светлина. Съществото сякаш си пое дъх и погълна с него целия му живот и воля.

Извиси се още нагоре. Беше по-високо от дърветата, изгърбено чудовище с ръце, дебели като бъчви, с лице и тяло, изгубени в сянката. Отвори тъмночервени като лумнала жар очи.

„Трябва да го надвия!“ — помисли Перин и в ръката му се появи чук. Пристъпи напред, но веднага премисли. Светлина! Това нещо беше огромно. Не можеше да се бие с него, не и така открито. Трябваше му прикритие.

Обърна се и побягна през настръхналите враждебно дървеса. Съществото го последва. Чуваше кършенето на клони, земята се тресеше под стъпките му. Видя жената пред себе си, тънката ѝ дреха я забави, понеже се закачи в някакъв клон. Тя дръпна, скъса я и продължи да бяга.

Съществото се извиси над него. Готово беше да го хване, да го погълне, да го унищожи! Перин извика отчаяно към жената и се пресегна към нея. Тя погледна през рамо и се препъна.

Перин изруга. Залитна и спря до нея да ѝ помогне да стане. Но онова нещо бе толкова близо!

Трябваше да се бие. Сърцето му туптеше като клюн на кълвач, заблъскал в дърво. Обърна се, стиснал чука, за да се изправи срещу ужасното чудовище. Разкрачи се, застанал между него и жената.

Чудовището се извиси още по-голямо, червените очи лумнаха, изпълнени с огън. Светлина! Не можеше да го надвие, нали? Трябваше му някакво малко, дори най-нищожното предимство.

— Какво е това? — попита отчаяно Перин. — Защо ни гони?

— Това е той — изсъска тя в отговор. — Прероденият Дракон.

Перин замръзна. Прероденият Дракон. Но… но Прероденият Дракон беше Ранд. „Кошмар е — напомни си той. — Нищо от това не е истинско. Не мога да позволя да бъда пленен в това!“

Земята потрепери, сякаш простена. Усещаше зноя в очите на чудовището. Чу припрени стъпки зад себе си — жената бягаше. Беше сам.

Перин се изправи с разтреперани крака, всеки инстинкт в него крещеше да побегне. Но не. Не можеше и да се бие. Не можеше да приеме, че това е истинско.

Скокливец изскочи на поляната и сякаш изтласка тъмнината назад. Съществото се наведе към Перин и изпъна огромната си ръка, за да го смаже…

Беше на улица.

В Кемлин.

Това не беше истинско.

Не беше.

Тъмнината около тях се стопи. Огромното същество от сянка се люшна във въздуха като изпънато парче плат. Луната се скри и пред краката им се появи утъпканата пръст на уличката.

Чу се тихо изпукване и съня вече го нямаше. Перин отново стоеше в уличката, със Скокливец до него, без никаква следа от гората, нито от ужасното създание, което някой бе помислил за Преродения Дракон.

Перин бавно издиша. От челото му капеше пот. Посегна да я избърше, но се сети и я премахна с мисъл.

Скокливец изчезна, а Перин го последва мигновено и отново се озова на същия покрив като преди. Седна и потрепери само при мисълта за онази сянка.

— Изглеждаше толкова истинско. Част от мен знаеше, че е кошмар. Не можех да направя нищо друго, освен да се бия или да бягам. Но щом направех едното или другото, то ставаше по-силно, нали? Защото приех, че е истинско ли?

„Да. Трябва да не вярваш на това, което виждаш.“

Перин кимна.

— Имаше някаква жена там. Част от съня ли беше? И тя ли не беше истинска?

„Да.“

— Може би тя го е сънувала — каза Перин. — Първоначалният кошмар е бил неин. Попаднала е в него и е заседнала тук в Света на сънищата.

„Хората, които сънуват, не остават тук задълго — изпрати Скокливец. За него това обсъждане бе приключило. — Ти беше силен, Млади бико. Добре се справи.“ Миришеше гордо.

— Помогна ми, когато тя нарече съществото Преродения Дракон. Това показа, че не е истинско. Помогна да повярвам, че не е.

„Ти се справи добре, глупаво кутре — повтори Скокливец. — Навярно все пак можеш да се научиш.“

— Само ако продължа да се упражнявам. Трябва да го направим отново. Можеш ли да намериш друго нещо?

„Да — изпрати Скокливец. — Винаги има кошмари, когато твоят вид е наблизо. Винаги.“ Само че вълкът отново се обърна на север. Перин си бе помислил, че преди това го бяха отвличали сънищата, но май не беше така.

— Какво става там? — попита той. — Защо непрекъснато поглеждаш натам?

„Иде“, изпрати Скокливец.

— Какво?

„Последният лов. Започва. Или пък не.“

Перин се намръщи и стана.

— Искаш да кажеш… сега?

„Решението ще се вземе. Скоро.“

— Какво решение? — образите, които изпращаше Скокливец, бяха объркани и Перин не можеше да ги разчете. Светлина и мрак, пустота и огън, студенина и ужасна, ужасна горещина. Смесено с вълчи вой, зов и отдадена сила.

„Ела.“ Скокливец се изправи, загледан на североизток.

Изчезна. Перин измести след него и се появи в подножието на Драконова планина, до някаква скална издатина.

— Светлина! — промълви Перин, загледан нагоре със страх. Назряващата от месеци буря бе стигнала до своя връх. Огромен черен гръмоносен облак господстваше в небето, покрил планинския връх. Кръжеше бавно във въздуха като необятен въртоп от мрак и изригваше накъсани мълнии, които поразяваха облаците над него. В други части на вълчия сън облаците бяха буреносни, но все още далечни. В това тук имаше неумолима неизбежност.

Беше… средоточие на нещо. Перин можеше да го усети. Вълчият сън често отразяваше неща в реалния свят по странни и неочаквани начини.

Скокливец стоеше на скалите. Перин усещаше всички вълци, струпали се по склоновете на Драконовата планина. Многократно повече, отколкото ги бе чувствал доскоро.

„Чакат — каза Скокливец. — Последният лов иде.“

Перин се пресегна с ума си и откри още и още глутници, идещи насам. Все още бяха далече, но прииждаха към Драконовата планина. Погледна нагоре към чудовищния връх. Гробницата на Дракона, Луз Терин. Паметникът на неговото безумие, на поражението, както и на победата му. На гордостта и саможертвата му.

— Вълците — каза Перин. — Те се събират за Последния лов?

„Да. Ако се случи.“

Перин се извърна към Скокливец.

— Ти каза, че ще се случи. „Последният лов иде“, каза.

„Трябва да се направи избор, Млади бико. Едната пътека води към Последния лов.“

— А другата?

Скокливец не отвърна веднага. Обърна се към Драконовата планина. „Другата пътека не води към Последния лов.“

— Да, но към какво води?

„Към нищо.“

Перин отвори уста да попита още, но тежестта на пратеното от Скокливец го порази. „Нищо“ за вълка означаваше празна бърлога, всички кутрета отвлечени от ловци. Нощно небе без звезди. Гаснеща луна. Миризмата на стара кръв, съсирена, изсъхнала, изронена.

Затвори уста. Небето продължаваше да кипи от черната буря. Подуши го във вятъра, в миризмата на прекършени дървета и пръст, на наводнени поля и огньове, запалени от мълнии. Както се случваше толкова често, особено напоследък, тези миризми сякаш противоречаха на света около него. Едно от сетивата му говореше, че е в самия център на бедствие, но другите не виждаха нищо нередно.

— Този избор. Защо просто не го направим?

„Не е наш избор, Млади бико.“

Перин се почувства притеглен към облаците. Въпреки волята си закрачи нагоре по склона. Скокливец заскача до него. „Опасно е горе, Млади бико.“

— Знам — отвърна му той. Но не можеше да спре. Вместо това продължи по-бързо, всяка стъпка го отнасяше още напред и нагоре. Скокливец тичаше до него, подминаваха дървета, скали и вълци, струпани и загледани след тях. Катереха се все по-нагоре и по-нагоре. Дърветата се разредиха и земята стана студена, покрита със слана и лед.

Най-сетне стигнаха до самия облак. Приличаше на тъмна мъгла, разтърсвана от теченията, докато се въртеше в кръг. Перин се поколеба, след това пристъпи вътре. Все едно пристъпи в кошмар. Вятърът изведнъж побесня, въздухът пращеше от енергия. Листа, пръст и камъчета хвърчаха във вихъра и той понечи да вдигне ръка пред очите си.

„Не“ — помисли си.

Около него се разтвори малък мехур спокоен въздух. Бурята продължаваше да беснее едва на педя от лицето му и трябваше да се напрегне, за да не попадне отново във вихъра ѝ. Тази буря не беше кошмар или сън. Беше нещо много по-огромно, много по-истинско. Този път Перин сътворяваше нещо нереално с безопасния мехур около себе си.

Продължи упорито напред и скоро започна да оставя дири в снега. Скокливец крачеше срещу вятъра и така го предпазваше донякъде. Беше по-силен от Перин в това — самият той едва успяваше да задържи мехура. Боеше се, че без него вихърът ще го засмуче и ще го запокити във въздуха. Видя големи клони и дори цели малки дървета, изтръгнати и понесени от въртопа.

Скокливец приклекна в снега. Погледна нагоре, към върха. „Не мога да остана — изпрати вълкът. — Това място не е мое.“

— Разбирам.

Вълкът изчезна, но Перин продължи нагоре. Не можеше да обясни какво го притегля, но знаеше, че трябва да види, да бъде свидетелят. Някой трябваше да бъде. Продължи да върви сякаш часове, съсредоточен изцяло само върху две неща: да отблъсква ветровете от себе си и да поставя едното си стъпало пред другото.

Бурята ставаше все по-неистова. Перин подмина назъбения ръб, където планинският връх се беше прекършил, и продължи покрай него присвит срещу поривите на вятъра, със стръмните пропади от двете му страни. Вятърът заплющя в дрехите му и той примижа срещу прахта и снега във въздуха.

Но продължи, устремен към върха, който се издигаше напред над разрушения склон на планината. Знаеше, че там, горе, ще намери каквото търси. Тази страховита вихрушка бе отклик на вълчия сън спрямо нещо голямо, нещо ужасно. Тук понякога нещата бяха по-истински, отколкото в будния свят. Сънят отразяваше буря, защото ставаше нещо съдбоносно важно.

Газеше упорито напред през дълбокия сняг, пълзеше нагоре по голи скали, пръстите му оставяха късове кожа, полепнала по замръзналия камък. Но се беше упражнявал добре през последните няколко недели. Прескачаше бездни, които не трябваше да може да прескочи, катереше се по скали, които трябваше да са твърде стръмни за него.

На самия връх на отсечения планински зъбер стоеше самотна фигура. Перин продължи нагоре. Някой трябваше да види. Някой трябваше да бъде тук, когато се случеше.

Най-сетне изкатери и последния камък и се озова на десетина стъпки от върха. Вече можеше да различи фигурата. Мъж, застанал в самия център на въртопа от ветрове, загледан на изток, неподвижен. Беше смътно прозрачен. Отражение на истинския свят. Като сянка. Никога досега не бе виждал нещо такова.

Беше Ранд, разбира се. Перин беше знаел от самото начало, че ще е той. Задържа се с едната си ожулена ръка за камъка, а с другата придърпа плътно наметалото около себе си — беше сътворил наметалото няколко скали по-надолу. Примига със зачервените си очи и зяпна нагоре. Трябваше да съсредоточи повечето си внимание да отблъсква най-силните пориви на вятъра, за да не го пометат във вихрушката.

Изведнъж блесна мълния и гърмът проехтя за първи път, откакто бе започнал да се катери. Мълнията се изви на купол около планинския връх и хвърли светлина по лицето на Ранд. Кораво, невъзмутимо лице, изсечено и то сякаш от камък. Къде бе отишла мекотата му? Кога бе станало лицето на Ранд толкова изсечено и скулесто? И тези очи, изваяни сякаш от мрамор!

Ранд носеше дълго палто в черно и червено. Фино и извезано. На кръста му висеше меч. Ветровете не засягаха дрехите му. Оставаха неестествено неподвижни, все едно наистина бе статуя. Изсечена от камък. Единственото, което се движеше, бе тъмночервената му коса, развята от вятъра.

Перин се вкопчи в скалите на живот и смърт, студеният вятър хапеше страните му, пръстите и стъпалата му бяха толкова изтръпнали, че едва ги усещаше.

Нещо черно започна да кръжи около Ранд. Не беше част от бурята. Все едно самата нощ се изцеждаше от него. Черни пипала изникваха от кожата на самия Ранд, като малки ръце, които се извиваха назад и го загръщаха. Като самото оживяло зло.

— Ранд! — изрева Перин. — Надвий го! Ранд!

Гласът му се изгуби във вятъра, а и бездруго Ранд едва ли щеше да може да го чуе. Тъмнината продължаваше да се изсипва навън като втечнен катран, извиращ от порите на Ранд, и оформяше мазно, непроницаемо черно петно около Преродения Дракон. След няколко мига Перин едва можеше да види приятеля си през чернотата. Загърна го, откъсна го. Заличи го. Преродения Дракон го нямаше. Само злото остана.

— Ранд, моля те… — прошепна Перин.

И тогава — от дълбините на черното, от самия център на кипящата буря — тънка светла резка се вряза през злото. Като мъждукащо пламъче на свещ в много тъмна нощ. Светлината блесна нагоре към далечното небе, като маяк. Толкова крехка…

Бурята връхлетя срещу нея с цялата си мощ. Ветровете бушуваха, виеха и пищяха. Мълнията порази скалистия връх и разпръсна късове камъни, опърли земята. Чернотата закипя и запулсира.

Но светлинката все още грееше.

Паяжина от пукнатини се появи по корубата на черното зло и отвътре лумна светлина. Пропука се нова цепнатина и се сля с тях, после друга. Нещо силно имаше вътре, нещо сияещо, нещо блестящо.

Корубата се пръсна, изпари се и изпусна стълб от толкова ярка, толкова невероятна светлина, че сякаш опърли очите на Перин. Но той все пак продължи да гледа, без да вдигне ръка да ги заслони от бляскавия образ пред себе си. Ранд стоеше сред тази светлина, отворил уста, и ревеше към небесата. Слънчево жълтият стълб изригна във въздуха и бурята сякаш потръпна, цялото небе се олюля.

Вихрушката изчезна.

Стълбът огнена светлина се превърна в стълб слънчева светлина, която се изсипа надолу и огря върха на Драконовата планина и Ранд. Перин гледаше изумен. Колко отдавна, колко ужасно отдавна не беше виждал лъч чиста слънчева светлина.

Вълците завиха. Вой на триумф, на ликуване и победа. Перин вдигна глава и също нададе вой, станал за миг Младия бик. Воят се усилваше, както се усилваше слънчевата светлина, усилваше се и ги заливаше с топлината си. Вълците скимтяха и джафкаха, подскачаха и мятаха нагоре буци сняг. Скокливец беше сред тях. Скочи високо във въздуха и се зарея към Перин.

„Последният лов започва, Млади бико! — изкрещя Скокливец. — Живи сме. Живи сме!“

Перин се обърна отново натам, където беше стоял Ранд. Ако онази тъмнина го беше взела…

Но не. Усмихна се широко.

— Последният лов дойде! — изкрещя Перин към вълците. — Нека започне!

Отвърнаха му с дружен вой, силен като бурята отпреди няколко мига.