Среднощни кули

Глава 46 Обработка на кожа

Андрол внимателно измъкна овалното парче кожа от кипналата вода. Беше потъмняла колкото трябва и вече беше жилава и гъвкава.

Седна на пейката си. През прозореца вдясно от него струеше слънчева светлина. Андрол уви кожата около дебел около педя и половина дървен калъп и след това проби дупки по ръбовете.

Започна да пришива кожата към друго парче, което бе приготвил по-рано. Хубавият шев по външния край щеше да я предпази от протриване. Много кожари бяха небрежни с шиенето. Не и Андрол. Шевът беше това, което хората виждаха първо. Изпъкваше като боя на стена.

Кожата засъхваше и губеше малко от жилавостта си, но все още бе достатъчно гъвкава. Андрол правеше бодовете спретнати и равни. Последните няколко стегна здраво и с жилите привърза кожата около дървения калъп. Когато кожата поизсъхна, сряза жилите.

След като приключи с шиенето, добави някои украшения. Името най-отгоре, набито с помощта на малкия чук и длетата с букви на върховете. След това дойдоха символите с Меча и Дракона. Тези щампи ги беше направил сам, по модела на иглите, които носеха Аша’ман.

Най-отдолу с чукчето и длетата с букви изчука думите: „Брани. Пази. Защитавай.“ Докато кожата продължаваше да съхне, извади багрилото и марлята, за да оцвети грижливо буквите и знаците, та да изпъкват.

Имаше спокойствие в тази работа. Толкова много от живота му напоследък бе свързано с разрушение. Знаеше, че ще е така. Беше дошъл в Черната кула преди всичко защото разбираше какво предстои. Все пак беше хубаво да направи нещо с ръцете си.

Остави изделието си да съхне и се захвана да прави ремъци за седла. Измери каишките с отметките на масата, после бръкна за ножицата в торбичката с инструменти, окачена отстрани — беше си я направил сам. Ядоса се, като откри, че не е на мястото си.

„Да го изгори дано деня, в който се изтървах, че имам добра ножица“, помисли си. Въпреки стриктните уж правила на Таим за Черната кула, безредието беше отчайващо. Големите нарушения се наказваха сурово, но дребните неща — като да влезеш в работилницата на човек и да си „заемеш“ ножицата му — се пренебрегваха. Особено ако заелият я е някой от любимците на М’хаил.

Андрол въздъхна. Работният му нож чакаше реда си за точене в дюкяна на Куелар. „Е, Таим все пак непрекъснато ни повтаря да си търсим поводи да преливаме…“ Опразни ума си от чувствата и сграбчи Извора. Бяха минали месеци, откакто му беше трудно да прави това — отпървом можеше да прелива само когато държеше кожа, ремък най-вече. М’хаил му го беше избил това от главата. Не беше много приятна процедура.

Сайдин потече в него — сладък, мощен и красив. Покварата я нямаше. Какво чудо бе това! Затвори очи и вдиша дълбоко.

Какво ли щеше да е да може да привлече толкова от Силата, колкото можеха другите? Понякога жадуваше за това. Знаеше, че е слаб — най-слабият от Посветените в Черната кула. Може би толкова слаб, че не трябваше изобщо да го повишат от редови войник. Логаин бе отишъл при лорд Дракона обаче и бе направил повишението възможно въпреки изричното несъгласие на Таим.

Андрол отвори очи, вдигна ремъка и изтъка мъничък портал, едва половин педя на ширина. Лумна оживял пред него и преряза ремъка на две. Той се усмихна, остави го да се стопи и повтори.

Някои твърдяха, че Логаин е наложил повишението на Андрол само за да подрони властта на Таим. Но Логаин беше казал, че невероятният Талант на Андрол с порталите му е спечелил званието „Посветен“. Логаин беше корав мъж, очукан по ръбовете като стара ножница. Но ножницата все още държеше смъртоносен меч. Логаин беше честен. Добър човек, въпреки белезите и щръбките.

Най-сетне Андрол приключи с ремъците и клъцна жилката, която държеше на място овалното парче. То запази формата си и той го вдигна на слънчевата светлина да огледа шева. Кожата беше твърда, но не и трошлива. Нахлузи я на ръката си под лакътя. Да, отливането на калъпа беше добро.

Кимна доволно. Една от хитрините в живота бе в това да обръщаш внимание на малките подробности. Съсредоточаваш се и правиш дребните неща както трябва. Ако всеки бод на ръчния предпазител е здрав, той няма да се протрие или разкъса. От това може да зависи дали стрелецът ще издържи бараж или ще трябва да остави лъка си.

Един стрелец не прави битката, вярно. Но дребните неща се трупат едно връз друго, докато не станат големи неща. Довърши предпазителя, като приши няколко връзки, за да може човек да си го стегне на ръката.

Взе черното си палто от гърба на стола. Сребърната игла на високата яка блесна на слънчевата светлина от прозореца, докато го закопчаваше. Погледна се в огледалото да се увери, че куртката е изпъната добре. Дребните неща бяха важни. Секундите бяха дребни неща, а като натрупаш достатъчно от тях една връз друга, се превръщат в човешки живот.

Сложи предпазителя на ръката си, бутна вратата на малката си работилничка и излезе в окрайнините на селото на Черната кула. Тук групите двуетажни сгради бяха устроени досущ като във всяко малко градче в Андор. Островърхи покриви, покрити със слама, с прави дървени стени, някои — от камък и тухла също така. Двете редици продължаваха до центъра на селото. Ако погледнеше само тях, човек можеше да си помисли, че крачи из Нови Брем или Грейфендейл.

Разбира се, за тази цел трябваше да пренебрегне мъжете в черни палта. Бяха навсякъде, тичаха по задачи, възложени им от М’хаил, упражняваха се, работеха на основите на зданието на самата Черна кула. Това място все още се строеше. Група войници — без иглата със сребърния меч, нито с червено-златния Дракон — с помощта на Силата изравяха дълъг изкоп покрай пътя. Беше решено, че селото има нужда от канал.

Андрол можеше да види сплитовете — най-вече Земя, — завихрени около войниците. В Черната кула човек правеше колкото може повече неща с помощта на Силата. Винаги се обучаваха, като мъже, които вдигат камъни да укрепят силата си. Светлина, колко изтощаваха Логаин и Таим горките момчета.

Тръгна по наскоро покритата с чакъл улица. Повечето чакъл беше с разтопени ръбове от взривяването. Бяха докарали скали — през портали, върху сплитове Въздух — и ги бяха натрошили на място с взривни вълни. Беше като бойно поле, пръскаха се камъни, хвърчаха парчета. С такава Сила — и тренировка — Аша’ман щяха да могат да сринат стените на всеки град на парчета.

Продължи по пътя си. Черната кула бе място на странни гледки и стопеният чакъл изобщо не беше най-странната от тях. Както и войниците, които раздираха земята след грижливия оглед на самия Андрол. Напоследък най-странната гледка за него бяха децата. Тичаха наоколо и играеха, скачаха в изкопа, пързаляха се по бреговете от пръст и после се катереха нагоре.

Деца. Които си играеха в дупки, направени от взривове сайдин. Светът се променяше. Бабата на самия Андрол — толкова стара, че беше загубила и последния си зъб — го беше плашила с приказки за преливащи мъже да си ляга, когато се опиташе да се измъкне навън, за да брои звездите. Тъмното навън не беше го плашило, нито приказките за тролоци и Чезнещи. Но мъжете, които преливат… те го бяха ужасявали.

А ето, че в зрелите години на живота си се бе озовал тук, уплашен от тъмното, но в пълен мир с мъже, които можеха да преливат. Крачеше по улицата и чакълът скърцаше под ботушите му. Няколко деца се изкатериха от изкопа и се стекоха около него. Той небрежно извади шепа бонбони.

— И никакво бутане, ясно?

Закимаха, казаха му: „Благодаря, майстор Генхалд“ с пълни уста и се пръснаха. Не се върнаха в изкопа, а си измислиха нова игра и затичаха към полята на изток.

Андрол изтупа ръце и се усмихна. Децата бяха толкова приспособими. Пред тях столетия традиция, страх и суеверия можеха да се стопят като масло, оставено много дълго на слънцето. Но беше добре, че решиха да оставят изкопа. Единствената сила можеше да е непредсказуема.

Не. Това не беше вярно. Сайдин беше много предсказуем. Мъжете, които боравеха с него обаче… виж, те бяха друга история.

Войниците спираха работата си, за да му кимнат. Не беше пълен Аша’ман и не заслужаваше почест, но му показваха уважение. Твърде много. Не беше сигурен защо го почитат така. Не беше голям човек, особено тук, в Черната кула.

Все пак им кимаше, докато минаваше покрай тях. Повечето бяха от хората, събрани от Две реки. Яки момчета и мъже, нетърпеливи, макар повечето да бяха твърде млади още. Половината нямаха нужда от бръснене повече от веднъж в неделята. Андрол се приближи и огледа работата им. Хвърли око на изпънатото въже, което бе вързал за малки колчета, и кимна одобрително.

— Ъгълът е добър, момчета. Но дръжте страните по-отвесни, ако може.

— Да, майстор Генхалд — отвърна водачът на екипа. Джайм Торфин му беше името, жилав млад мъж с пепелявокафява коса. Още държеше Силата. Бушуващата река от енергия бе толкова изкусителна. Рядко можеше да я пусне човек, без да изпита чувство на загуба.

М’хаил ги окуражаваше да я държат колкото може по-дълго. Твърдеше, че задържането ѝ ги учи да я владеят по-добре. Но Андрол бе познавал преди изкусителни усещания, подобни на това от сайдин — възбудата на битката, опиянението от редките питиета от Островите на Морския народ, замайващото чувство след победа. Човек можеше да бъде пометен от тези усещания и да изгуби контрол над себе си, да забрави кой е. А сайдин беше по-изкусителен от всичко, което бе изпитвал.

Нищо не беше казал на Таим за резервите си. Не беше негова работа да поучава М’хаил.

— Ето — каза Андрол. — Нека ви покажа какво имам предвид с „отвесни“. Пое си дълбоко дъх и се опразни от чувствата. Приложи старата войнишка хитрина за това — беше я научил от първия си учител в боравенето с меча, стария еднорък Гарфин, чийто тежък селяшки иллиански акцент бе почти неразбираем. Разбира се, самият Андрол имаше смътен тарабонски акцент, както му казваха. Беше се огладил през годините, откакто бе напуснал дома си.

В нищото — в пустошта — Андрол усети бушуващата мощ на сайдин. Сграбчи я, както мъж сграбчва врата на подивял кон, с надеждата да го укроти донякъде, но най-вече за да го задържи.

Сайдин беше чудесен. Да, беше много по-мощен от най-упоителното питие. Правеше света по-красив, по-пищен. Докато държеше тази ужасяваща сила, Андрол имаше чувството, че оживява, че оставя зад себе си сухата черупка на доскорошното си същество. Сайдин заплашваше да го отнесе в буйните си бързеи.

Заработи бързо, като изтъка тънка струя Земя — най-доброто, което можеше да постигне, защото със Земя беше най-слаб — и внимателно заглади страните на канала.

— Ако оставите твърде много да стърчи — обясни им, докато работеше, — потокът на канала ще остане кален, като отмива пръстта от бреговете. Колкото са по-здрави и твърди бреговете, толкова по-добре. Виждате ли?

Войниците закимаха. От веждите им капеше пот, кални пръски бяха полепнали по челата и страните им. Но черните им палта бяха чисти, особено ръкавите. Човек можеше да прецени нечие уважение към униформата по това дали бърше, или не с ръкави челото си в ден като този. Момчетата от Две реки използваха кърпи.

По-старшите Аша’ман, разбира се, рядко се потяха изобщо. За тези момчета щеше да е нужна повече практика, докато го преодолеят при такова голямо съсредоточаване.

— Добри сте — каза Андрол, изправи се и ги огледа един по един. Сложи ръка на рамото на Джайм. — Чудесна работа вършите тук, момчета. Две реки ражда добри мъже.

Момчетата засияха. Добре беше, че ги имаха, особено в сравнение с качеството на хората, които Таим събираше напоследък. Съгледвачите на М’хаил твърдяха, че взимат всеки, когото могат, но защо тогава повечето доведени от тях имаха толкова сприхав и сърдит нрав?

— Майстор Генхалд? — рече един от войниците.

— Да, Трост?

— Да сте… да сте чували нещо за майстор Логаин?

Другите го гледаха обнадеждено.

Андрол поклати глава.

— Не се е върнал от разузнавателната си мисия. Сигурен съм, че скоро ще се върне.

Младите мъже кимнаха, макар да се виждаше, че започват да се тревожат. И с право. Андрол също се безпокоеше вече от няколко недели. Откакто Логаин бе напуснал през нощта. Къде бе отишъл? Защо бе взел със себе си Донало, Мезар и Велин — тримата най-силни Посветени, които му бяха верни?

А сега и тези Айез Седай, вдигнали бивака си отвън, пратени уж с пълномощие от Дракона да обвържат ашамани. Таим им бе отвърнал с онази негова полуусмивка, която така и не достигаше очите му, каза им, че онези от Бялата кула първи трябвало да изберат, понеже били дошли първи. Другите чакаха нетърпеливо.

— М’хаил — заговори един от мъжете от Две реки с помръкнало лице, — той…

— Мислете с главите си — прекъсна го Андрол. — А не с устите. Още не. Чакаме Логаин.

Мъжете въздъхнаха, но кимнаха. Разсеян от разговора, Андрол едва сега забеляза как сенките вече пълзят към него. Сенки на мъже, удължени на слънчевата светлина. Сенки в изкопа. Сенки на камъни и цепнатини в пръстта. Бавно, крадешком, обръщаха се към него. Андрол се стегна, но не можа да прогони паниката. Точно този ужас можеше да изпита въпреки пустотата.

Идваха всеки път, щом задържеше сайдин за много дълго. Освободи го мигновено и сенките с неохота запълзяха назад.

Момчетата от Две реки го наблюдаваха с безпокойство. Можеше ли да са видели дивия блясък в очите му? Никой не говореше за… нередностите, поразили някои мъже от Черната кула. Просто не се правеше. Все едно да шушукаш за мръсни семейни тайни.

Покварата беше изчистена. Тези момчета никога нямаше да изпитат нещата, които бе изпитал той. Рано или късно Андрол и другите, дошли в Кулата преди прочистването, щяха да са рядкост. Светлина, как не можеше да разбере защо изобщо го слушаха. Немощен в Силата и луд за връзване?

А най-лошото бе, че той знаеше — дълбоко в себе си, — че сенките са истински. Не просто някаква лудост, сътворена от болния му ум. Бяха истински и щяха да го унищожат, ако стигнеха до него. Бяха истински. Трябваше да са.

„О, Светлина — помисли си Андрол, стиснал зъби. — И двете възможности са ужасяващи. Или съм луд, или самата тъмнина иска да ме унищожи.“

Точно затова вече не можеше да спи нощем, без да се свива от страх. Понякога можеше да държи Извора с часове, без да види сенките. Понякога — само минути. Вдиша дълбоко.

— Добре — рече, доволен, че гласът му поне прозвуча сдържано. — Можете да продължите работата си. И дръжте бреговете отвесни. Лошо ще стане, ако водата прелее и наводни наоколо.

Подчиниха се, а Андрол си тръгна и отцепи през селото. Близо до центъра се издигаха казармите, пет големи здания от дебели камъни за войниците и десетина по-малки постройки за Посветените. Засега това малко селце беше Черната кула. Това щеше да се промени. Наблизо се строеше истинска кула и основите ѝ вече бяха изкопани.

Можеше да си представи как ще изглежда мястото някой ден. Някога бе работил с майстор архитект — едно от десетината чирачества, които бе изкарал в живот, който понякога изглеждаше, че е продължил твърде дълго. Да, можеше да го види в ума си. Господстваща над всичко черна каменна кула, съградена със Силата. Груба и яка. Основите ѝ щяха да са здрави и четвъртити и щеше да е със зъбери по върховете.

Това село скоро щеше да се разрасне в градче, после в голям град, просторен като Тар Валон. Улиците бяха планирани да пропускат по няколко фургона в редица. Нови участъци се проучваха и разчертаваха. Всичко това говореше за разум и предвидливост. Самите улици нашепваха за предопределението на Черната кула.

Тръгна по една утъпкана през рехавата трева пътека. Над равнините като свисък на камшици отекваха далечни гръмове. Всеки мъж бе имал свои причини да дойде тук. Мъст, любопитство, отчаяние, жажда за власт. Коя бе неговата причина? Всичките четири може би?

Излезе от селото и стигна до учебния полигон — малка клисура между два хълма. Там стояха редица мъже и преливаха Огън и Земя. Хълмовете трябваше да се изравнят, за да се отвори земя за посев. Добра възможност за упражняване.

Повечето бяха Посветени. Сплитовете се извиваха във въздуха по-умело и силно от тези на момчетата от Две реки. Стрелкаха се като съскащи пепелянки или поразяващи стрели. Натрошени камъни и облаци пръст изригваха във въздуха. Взривовете се правеха безразборно, за да се обърка и смути врагът. Андрол можеше да си представи препускаща надолу по склона конница, изведнъж изненадана от изригващата Земя. Един Посветен можеше да помете десетки ездачи само за няколко мига.

С разочарование забеляза, че работещите мъже са се разделили на две групи. Кулата започваше да се цепи и дели, верните на Логаин бяха избягвани и отлъчвани. Отдясно Канлер, Имарин и Налаам работеха съсредоточено и с отдаденост, с тях беше и Джонет Доутри — най-умелият войник сред момчетата от Две реки. Отляво група приятели на Таим се смееха на нещо. Зад тях Котерен се беше подпрял на едно листато дърво и надзираваше работата.

Дадоха си почивка и викнаха на едно селско момче да им донесе вода. Андрол закрачи към тях. Арлен Налаам го видя първи и му махна с широка усмивка. Доманецът си беше пуснал тънки мустаци. Минал беше трийсетата си година, макар все още да се държеше като много по-млад. На Андрол още му лепнеше, откогато Налаам му беше сипал дървесна мъзга в ботушите.

— Андрол! — викна му Налаам. — Ела кажи на тия простаци тук какво е реташенска шемет!

— Реташенска шемет ли? Пиене. Смес от медовина и овче мляко. Гадна работа.

Налаам погледна гордо останалите. Нямаше игли на палтото. Беше само войник, макар вече да трябваше да се е придвижил нагоре.

— Пак ли се перчиш с пътуванията си, Налаам? — попита Андрол и развърза кожения предпазител.

— Ние доманците шетаме насам-натам — отвърна Налаам. — Знаеш, като работата на баща ми, шпионаж за Короната…

— Миналата неделя каза, че баща ти бил търговец — подхвърли якият Канлер. Бе най-старият от групата, с прошарена коса и загрубяло от многото години под слънцето лице.

— Да, търговец е — рече Налаам. — Само че това е фасада за шпионин!

— Не са ли жените търговци в Арад Доман? — попита Джонет и се потърка по брадичката. Беше едър, кротък и кръглолик. Цялото му семейство — братя и сестри, родителите му и дядо му Буел — се бяха преместили в селото, вместо да го оставят да дойде сам.

— Е, те са най-добрите — отвърна Налаам. — И майка ми не е изключение. И мъжете знаем едно-друго обаче. Пък и докато майка ми се внедряваше в Туатан, баща ми трябваше да поеме търговията ѝ.

— Е, това вече е направо нелепо — каза намръщено Канлер. — За какво ще иска да се внедрява някой в оная сган на Калайджиите?

— Да научи тайните им рецепти — рече Налаам. — Казват, че един Калайджия може да сготви толкова вкусна яхния, че да те накара да оставиш къща и дом и да тръгнеш с тях. Истина е. Сам съм опитвал и трябваше да ме държат вързан в сайванта три дни, докато мине ефектът.

Канлер изсумтя. Само че след малко добави:

— Добре де… тя намери ли рецептата, или не?

Налаам подхвана друга история и Канлер и Джонет го заслушаха напрегнато. Имарин стоеше настрана и ги гледаше развеселено — беше другият войник в групата без игли на яката. Беше на години, с оредяла коса и бръчки около очите. Късата му бяла брада бе подстригана на остър връх.

Този достолепен мъж бе загадка донякъде. Беше пристигнал един ден с Логаин и не бе казал нищо за миналото си. Държеше се сдържано и говореше възпитано. Беше благородник, със сигурност. Но за разлика от повечето благородници в Черната кула, не правеше никакви опити да наложи авторитет. На много благородници им трябваха няколко недели, докато се научат, че щом си дошъл в Кулата, външният ти ранг е без значение. Това ги правеше сприхави и свадливи, но Имарин се бе приспособил към живота в Кулата мигновено.

Трябваше да си благородник с истинско достойнство, за да изпълняваш заповедите на прост човек на половината ти години без недоволство. Имарин отпи от водата, донесена от момчето, благодари му и се приближи до Андрол. Кимна към Налаам, който още говореше на другите, и каза:

— Има сърце на веселчун това момче.

— Сигурно може да го използва да спечели някоя монета — изсумтя Андрол. — Още ми дължи едни нови чорапи.

— А ти, приятелю, имаш душата на писар! — засмя се Имарин. — Никога нищо не забравяш, а?

Андрол сви рамене.

— Откъде знаеше какво е реташенска шемет? Смятам се за доста образован в тези неща, а изобщо не бях чувал за това пиене.

— Опитах го веднъж — рече Андрол. — Пих го на бас.

— Да, но къде?

— В Реташ, разбира се.

— Но това е на левги от брега, на онези острови, които дори Морският народ не посещава често!

Андрол отново сви рамене. Гледаше лакеите на Таим. Момче от селото им бе донесло кошница храна лично от него, макар М’хаил да твърдеше, че нямал и нямало да има фаворити. Ако Андрол попиташе момчето, сигурно щеше да разбере, че му е било наредено да донесе храна и на другите. И че се е объркало или е забравило, или е направило друга някоя невинна грешка. Таим щеше да нареди някой да изяде камшика и нищо нямаше да се промени.

— Това разделение е обезпокоително, приятелю — заговори тихо Имарин. — Как можем да се бием за лорд Дракона, като не можем да се помирим помежду си?

Андрол само поклати глава.

Имарин продължи:

— Казват, че от няколко недели нито един мъж от подкрепящите Логаин не е получил иглата на Дракона. Има много, като Налаам ето там, които трябваше отдавна да са получили иглата с меча — но М’хаил им отказва многократно. Дом, чиито членове се дърлят за власт, никога няма да е заплаха за други Домове.

— Мъдри думи — отвърна Андрол. — Но какво да направим? Какво можем да направим? Таим е М’хаил, а Логаин още не се е върнал.

— Сигурно бихме могли да пратим някого да го потърси — каза Имарин. — Или може би ти да успокоиш другите. Боя се, че някои от тях може скоро да избухнат, а ако се стигне до бой, не се съмнявам кой ще види дебелия край на тоягата на Таим.

Андрол се намръщи.

— Вярно. Но защо аз? Ти си много по-добър от мен с думите, Имарин.

Имарин се засмя.

— Да, но Логаин вярва на теб, Андрол. Другите гледат теб.

„А не трябва“ — помисли Андрол.

— Ще видя какво мога да измисля — Налаам се канеше да завърти друг разказ, но преди да е започнал, Андрол махна на Джонет и вдигна ръчния предпазител.

— Видях, че старият ти се е напукал. Пробвай този.

Лицето на Джонет грейна, щом го взе.

— Удивителен си, Андрол! Не мислех, че някой го е забелязал. Глупаво е, знам, но… — усмивката му се разшири и той забърза към близкото дърво, до което бе оставено снаряжението им: мъжете от Две реки обичаха нещата да са им подръка.

Взе лъка си, опъна го и си сложи предпазителя.

— Лепва като насън! — каза възхитено и Андрол усети, че се усмихва. Дребни неща. А можеха да значат толкова много.

Джонет се прицели и стреля. Дългата стрела изсвистя във въздуха, тетивата изплющя в предпазителя. Стрелата се заби в едно дърво на хълма на над двеста разтега разстояние.

Канлер подсвирна.

— Не бях виждал такова нещо като лъковете ви, Джонет. Никога през живота си — двамата бяха андорци, макар че Канлер бе дошъл от градче по-близо до Кемлин.

Джонет погледна критично попадението си, след което отново изпъна лъка — перата опряха в бузата му — и пусна. Стрелата улучи същото дърво. Андрол бе готов да се обзаложи, че двете стрели са на по-малко от педя една от друга.

Канлер отново подсвирна.

— Баща ми се е учил с такъв лък — обади се Налаам. — Научил изкуството от един мъж от Две реки, когото спасил от удавяне в Иллиан. Пази си тетивата за спомен.

Канлер повдигна вежда, но като че ли му повярва. Андрол само се изкиска и поклати глава.

— Нещо против да пробвам, Джонет? Доста добър съм с тайренски лък, а те са почти толкова дълги.

— Разбира се — отвърна дългият като върлина Джонет, развърза предпазителя на ръката си и му го подаде заедно с лъка.

Андрол нахлузи предпазителя и вдигна лъка. Беше от черен тис и по-твърд от лъковете, с които бе свикнал. Джонет му даде и стрела и Андрол я изпъна като него, чак до бузата си.

— Светлина! — измърмори. — Не ти личи, че си толкова як, Джонет. Как успяваш да се прицелиш? Аз едва мога да го удържа това чудо!

Джонет се засмя, щом ръцете на Андрол затрепериха и той пусна тетивата — не можеше повече да задържи лъка опънат. Стрелата се заби в земята далече-далече от целта.

— Доста добре беше, Андрол — каза Джонет, докато си взимаше лъка. — Много мъже не могат дори да опънат такъв лък. Дай ми десет години и ще те науча да стреляш като роден в Две реки!

— Ще си остана с късите засега — рече Андрол. — Човек не може да застреля чудовище от конски гръб с твоя лък.

— Няма и да ми се наложи! — отвърна Джонет.

— А ако те подгонят?

— Ако са по-малко от пет — каза Джонет, — ще ги сваля всичките, преди да ме настигнат. Ако са повече от пет, тогава защо изобщо да стрелям по тях? Трябва да бягам все едно, че ме е подгонил Тъмния.

Другите мъже се разсмяха, макар Андрол да забеляза как го изгледа Имарин. Сигурно се чудеше откъде Андрол знае да стреля от конски гръб. Проницателен беше тоя благородник. Трябваше да внимава какво говори пред него.

— Какво става тук? — попита някой зад тях. — Да се учиш да стреляш с лък ли се опитваш, ратайче? За да можеш да се защитаваш, а?

Андрол стисна зъби и се обърна. Котерен крачеше тромаво към тях. Беше едър мъж, дългата му черна мазна коса висеше около широкото глуповато лице. Бузите му бяха подпухнали, но очите му гледаха съсредоточено, опасно присвити. Усмихна се с усмивката на котка, намерила мишка, с която да си поиграе.

Андрол кротко развърза кожения предпазител и го подаде на Джонет. Котерен бе пълен Аша’ман, личен приятел на М’хаил. Надвишаваше много по ранг всички тук.

— М’хаил ще чуе за това — изръмжа Котерен. — Пренебрегвате си уроците. Никакви лъкове и стрели не ви трябват, щом можете да убивате със Силата!

— Нищо не пренебрегваме — заинати се Налаам.

— Кротко, момче — спря го Андрол. — Дръж си езика.

Котерен се изсмя.

— Слушайте го ратайчето, сган такава. М’хаил и за твоята наглост ще чуе — присви очи към Андрол. — Хващай Извора.

Андрол се подчини с неохота. Сладостта на сайдин потече в него и той се огледа боязливо. Нямаше и помен от сенките.

— Жалка работа — изръмжа Котерен. — Унищожи оня камък ей там.

Беше твърде голям за него. Беше се разправял преди с грубияни, а Котерен бе грубиян от най-опасния тип — със сила и власт. Най-добре беше да внимава. Притеснението бе малко наказание. Това като че ли малко грубияни го разбираха.

Андрол изтъка искания сплит от Огън и Земя и удари големия камък. Тънкият сплит побра почти цялата Сила, която можеше да извлече, но откърти от канарата само няколко люспи.

Котерен се изсмя, както и групата Посветени, които ядяха под дървото наблизо.

— Кръв и пепел, ама си некадърник! — каза Котерен. — Забрави какво казах преди малко, ратайче! Наистина ще ти трябва тоя лък!

Андрол освободи Силата. Котерен бе получил повода си за смях. Щеше да е удовлетворен. За съжаление Андрол усети как мъжете зад него сграбчиха Извора. Джонет, Канлер и Налаам пристъпиха от двете му страни, изпълнени с Единствената сила и настръхнали от гняв.

Мъжете, които се хранеха, се надигнаха, всички също хванали Извора. Бяха два пъти повече от приятелите на Андрол. Котерен се подсмихна.

— Успокойте се, момчета — каза Андрол и вдигна ръка, — Аша’ман Котерен просто направи каквото му е заповядал М’хаил. Опитва се да ме вбеси, за да се напрегна докрай.

Двете групи се поколебаха. Напрежението в сплетените им погледи съперничеше на Силата в тях. След това Джонет пусна Извора. Това принуди Налаам да направи същото, а накрая и вбесения Канлер. Котерен се изсмя.

— Не ми харесва това — измърмори Канлер, след като се отдалечиха. — Ама никак не ми харесва. Защо ни спря, Андрол?

— Защото щяха да ни пометат по-бързо, отколкото можеш да изругаеш, Канлер — сряза го Андрол. — Светлина, Човече! Аз не мога да прелея почти нищо, а Имарин е тук няма и от месец. Джонет се учи бързо, но всички знаем, че никога досега не се е бил със Силата, а половината хора на Котерен са влизали в битка под ръководството на лорд Дракона! Наистина ли мислиш, че двамата с Налаам можехте да се справите с десет души буквално сами?

Канлер продължи да мърмори, но поне престана да спори.

— Макашак на фамалаштен моркасе — заломоти Налаам, — делф такаксаки мере! — Изсмя се. Очите му гледаха диво. Не беше език познат на Андрол — не беше на Древната реч, в това бе сигурен. Сигурно дори не беше никакъв език.

Другите си замълчаха. Налаам от време на време си ломотеше такива безсмислици. Попитаха ли го, твърдеше, че бил говорил със съвсем обикновени думи. Избликът като че ли притесни обаче Имарин и Джонет. Та те дори не бяха виждали приятели да полудеят и да убиват наред. Светлината дано да дадеше никога да не го видят. Каквото и да мислеше Андрол за лорд Дракона заради това, че ги бе оставил сами, пречистването му печелеше прошка. Преливането вече бе безопасно.

Или поне по-безопасно. Преливането никога нямаше да е безопасно, особено сега, докато Таим ги напрягаше така.

— Все повече и повече хора приказват за ония проклети „частни уроци“ на Таим — замърмори Налаам, докато вървяха към сянката на дърветата. — Успехът на Ненсен направи мъжете нетърпеливи. Изгубихме десет души в полза на Таим за последните няколко недели. Скоро никой няма да остане до нас тук. Боя се да говоря с половината мъже, на които се доверявах доскоро.

— Норли е надежден — каза Канлер. — Евин Хардлин също.

— Малък списък е това — отвърна Налаам. — Много малък.

— Мъжете от Две реки са с нас — рече Джонет. — До един.

— Все пак сме малко — каза Налаам. — И нито един пълен Аша’ман между нас.

Всички гледаха към Андрол. Той хвърли поглед през рамо към лакеите на Таим, които пак се смееха на нещо. Може би на тях.

— Какво, Андрол? — попита Налаам. — Няма ли да ни сгълчиш, че говорим така?

— Как? — попита Андрол.

— Така. Ние срещу тях.

— Не исках да се убиете или да ви затворят, момчета, но това не значи, че не виждам проблем — пак хвърли поглед през рамо към другите. — Да, има проблем тука, мъти се като буря.

— Мъжете, които взимат „частните уроци“ на Таим, се учат прекалено бързо — каза Налаам. — На Ненсен едва му стигаше силата да го приемат за Посветен доскоро. Вече е пълен Аша’ман. Нещо много странно става. И онези Айез Седай. Защо все пак Таим се съгласи да им позволи да ни обвързват? Знаете, че защити всичките си фаворити, като забрани на Айез Седай да избират мъже с иглата на Дракона. Да ме изгори дано, не знам какво ще правя, ако някоя ме избере. Няма да се оставя някоя Айез Седай да ми дърпа конците.

Много мъже негодуваха за това.

— Хората на Таим пускат слухове сред новодошлите — рече тихо Джонет. — Говорят за лорд Дракона и как тласкал добри мъже към предателство. Казват, че ни е изоставил и че е полудял. М’хаил не иска тия слухове да сочат към него, но да ме изгори дано, ако не е той източникът им.

— Може би е прав — каза Канлер. Другите го изгледаха рязко, но мършавият мъж се навъси. — Не казвам, че ще скоча в лагера на Таим. Но лорд Дракона? Какво е направил той за нас? Като че ли е забравил за това място. Може би наистина е луд.

— Не е — каза Имарин и поклати глава. — Срещнах го точно преди да дойда тук.

Всички го погледнаха изненадано.

— Впечатли ме — продължи Имарин. — Млад, но с такава могъща воля. Вярвам му. Светлина! Говорих с него само няколко пъти, само по няколко думи, но му вярвам.

Останалите кимнаха замислено.

— Да ме изгори дано, на мен това като че ли ми стига — каза Канлер. — Но да можеше да чуе! Чух как Логаин ругаеше, че лорд Дракона не иска да го чуе, когато го предупреждава за Таим.

— А ако му дадем доказателство? — попита Джонет. — Ако успеем да докажем, че Таим крои нещо недобро?

— Наистина има нещо странно около Ненсен — повтори Налаам. — И оня Каш. Откъде изобщо дойде и как стана толкова силен така бързо? Ами ако намерим информация за него, когато се върне Логаин? Или да можехме да я занесем направо на лорд Дракона…

Пак се обърнаха към Андрол. Защо гледаха него, най-слабия от тях? Можеше да създава само портали. Точно оттам бе дошъл прякорът на Котерен за Андрол. Ратайче. Единственото, в което го биваше, бе да доставя писма и да пренася хора на разни места.

Но другите гледаха него. По една или друга причина, гледаха него.

— Добре — каза Андрол. — Да видим какво можем да намерим. Въведете Евин, Хардлин и Норли в това, но не казвайте на никой друг, дори на момчетата от Две реки. Не дразнете Таим или хората му… но ако наистина намерите нещо, елате и ми кажете. И ще видя дали мога да намеря начин да се свържа с Логаин, или поне да разбера къде е.

Всички кимнаха навъсено. „Светлината да ни е на помощ, ако грешим — помисли Андрол. — И Светлината да ни е на помощ, ако сме прави.“