Среднощни кули

Глава 1 Ябълките първо

Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои и Век отдавна отминал, над обвитите в мъгла върхове на Имфарал се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.

Вятърът затанцува над вцепенената от слана планинска трева. Сланата се бе задържала след първата слънчева светлина, забулена от вездесъщите облаци, надвиснали отгоре като смъртна маска. Вече от няколко недели се трупаха облаците и унилата спаружена трева го показваше.

Вятърът разбърка утринната мъгла и продължи на юг, като смрази малко стадо торми. Бяха се изтегнали на плоска, зацапана с лишей гранитна скала и чакаха да се погреят на утринната светлина, която така и нямаше да дойде. Вятърът се изсипа над скалата, втурна се надолу по склон, обрасъл с унили мури с възлеста кора и зелени туфи гъсти, подобни на игли листа по върховете.

В подножието на хълмовете вятърът обърна на изток през открита равнина, оголена от дървета и храсти от войнишката брадва. Мъртвото поле обкръжаваше тринайсет крепости, високи и изваяни от неизлъскан черен мрамор: блоковете бяха изсечени грубо, за да придадат първичното усещане за сурова сила. Бяха кули, предназначени за война. По традиция бяха необитавани. Колко дълго щеше да продължи това — колко дълго самата традиция щеше да се помни на един континент, потънал в хаос — тепърва щеше да се разбере.

Вятърът продължи на изток и се запровира през мачтите на опожарените кораби по кейовете на Такисром. Извън Спящия залив подмина нападателите: огромни кораби с платна, боядисани в кървавочервено. Плаваха на юг, след като бяха свършили мръсната си работа.

Вятърът отново задуха над суша, през димящи градчета и села, открити равнини, пълни с войници, и пристани, задръстени с бойни кораби. Дим, бойни викове и знамена се вееха над излиняла трева и под небе, навъсено като началник на пристанище.

Хората не шепнеха, че това може би е краят на времето. Ревяха го. Полята на мира бяха в пламъци, Кулите на Гарваните бяха рухнали, тъй както бе предречено, и в Сеандар открито властваше убиец. Беше време човек да вдигне меча си и да избере страна, а сетне да лее кръв, за да даде последен цвят на умиращата земя.

Вятърът нададе вой на изток над прочутите Смарагдови скали и се понесе над океана. Отзад, сякаш над целия континент на Сеанчан, се вдигаше дим.

Часове наред духаше вятърът, като онова, което в друг Век щяха да нарекат „търговски ветрове“, и извиваше между бели гребени и тъмни загадъчни вълни. По някое време се натъкна на друг континент, затихнал като човек, затаил дъха си, преди да се стовари брадвата на палача.

Докато стигне до огромния връх, познат с името Драконова планина, вятърът беше изгубил много от силата си. Мина покрай подножието на планината, после през ябълкова градина, огряна от слънчевата светлина на ранен следобед. Зелените доскоро листа бяха повехнали до жълто.

Вятърът мина покрай ниска дървена ограда, стегната на свръзките с ивици потъмнял лен. Двама души стояха там: младеж и навъсен застаряващ мъж. Мъжът бе с протрити кафяви панталони и широка бяла риза с дървени копчета. Лицето му бе така набраздено от бръчки, че наподобяваше кората на дърветата.

Алмен Бънт не разбираше много от овощни градини. Е, посадил бе няколко дървета във фермата си в Андор. Кой ли си няма някоя и друга овошка, та да има какво да сложи на трапезата? Беше засадил и два ореха в деня, в който се ожени за Адрин. Хубаво бе да вижда дърветата ѝ през прозореца, след като тя се спомина.

Виж, поддържането на овощна градина беше съвсем друга работа. В градината имаше близо триста дървета. Беше на сестра му. Гостуваше ѝ, докато синовете му се грижеха за фермата му близо до Карисфорд.

В джоба на ризата си Алмен носеше писмо от синовете си. Отчаяно писмо с молба за помощ, но не можеше да иде при тях. Нужен беше тук. Освен това беше подходящ момент да е извън Андор. Беше човек на кралицата. Напоследък времената бяха такива, че да си човек на кралицата означаваше да си докараш толкова беля на главата, колкото ако имаш прекалено много крави в пасището си.

— Какво да правим, Алмен? — попита Адим. — Тия дървета… Ами, не трябваше да става така.

Момчето бе на тринайсет и имаше златистата коса на бащиния си род.

Алмен потърка брадичката си, почеса се по четината отстрани, която бръсначът бе пропуснал. Хан, по-големият брат на Адим, се приближи към тях. Момъкът бе измайсторил на Алмен комплект дървени зъби като подарък за пристигането му тая пролет. Чудесни бяха, крепяха се един за друг с телчета и имаха дупки за малкото останали му зъби. Но ако дъвчеше много силно, се разкривяваха.

Дървета бяха изпънати в прави редици, на равно разстояние едно от друго. Грегер, зетят на Алмен, беше винаги изряден. Но беше умрял, та затова Алмен бе дошъл. Спретнатите редици продължаваха на разтези и разтези, грижливо подкастрени, окопани и наторени. И поливани, разбира се.

А тази нощ плодът беше окапал. Малки ябълчици, големи колкото мъжки нокът. Хиляди. Бяха се спаружили и окапали. Цялата реколта бе отишла.

— Не знам какво да кажа, момчета — призна Алмен.

— Думите ли ти липсват? — рече Хан. Беше тъмнокос като майка си и висок за петнайсетте си години. — Вуйчо, ти обикновено си приказлив като веселчун, карал на бренди половината нощ! — Хан обичаше да поддържа здрав фронт заради брат си, след като вече бе мъжът в семейството. Но пък понякога е добре човек да е притеснен.

А Алмен беше притеснен. Много притеснен.

— Имаме останало зърно едва за една неделя — каза Адим. — А и каквото имаме, взели сме го срещу обещания от реколтата. Никой нищо няма да ни даде сега. Никой няма нищо.

Овощната градина бе един от най-големите производители в района. Половината мъже в селото работеха на нея в един или друг етап. Зависеха от нея. Трябваше им. А сега, когато храната се разваляше и запасите бяха свършили през неестествената зима…

А и онова нещастие, което беше убило Грегер. Завил на ъгъла при моста Негин и изчезнал. Когато отидоха да огледат, намериха само едно криво голо дърво със сиво-бял дънер, който миришеше на сяра.

Драконовият зъб бе издраскан на няколко врати оная нощ. Хората ставаха все по-боязливи и изнервени. Някога Алмен щеше да ги нарече всичките глупци — да се плашат от сенки и да виждат проклети тролоци под всяка каменна плоча на улицата.

Сега… е, сега не беше толкова сигурен. Погледна на изток, към Тар Валон. Можеше ли вещиците да са виновни за пропадналата реколта? Мразеше да е толкова близо до гнездото им, но Ализа имаше нужда от помощ.

Бяха отсекли онова дърво и го изгориха. На площада още миришеше на сяра.

— Вуйчо? — попита неуверено Хан. — Какво… какво да правим?

— Аз, ъ… — Какво всъщност правеха? — Да ме изгори дано, всички трябва да идем в Кемлин. Сигурен съм, че новата кралица вече е разчистила всичко там. В една държава трябва да има закони, нали така? Де се е чуло и видяло такова нещо — да ти обявят цена за главата, че си говорил в полза на кралицата? — усети се, че говори несвързано. Момчетата го гледаха.

— Не — продължи Алмен. — Да ме изгори, момчета, но това е погрешно. Не можем да заминем. Трябва да продължим да работим. Това не е по-лошо, отколкото когато загубих целия си посев просо от една късна слана преди двайсет години. Ще го преживеем това, Светлината ми е свидетел.

Самите дървета изглеждаха добре. Никакви гъсеници, листата бяха попрежълтели, но все още добри. Вярно, пролетните пъпки бяха закъснели и ябълките се бяха наливали бавно. Но се бяха наливали.

— Хан — каза Алмен. — Брадвата на баща ти е нащърбена. Защо не вземеш да я наточиш? Адим, иди доведи Усо и Муур, да дойдат с талигите си. Ще ги огледаме тия нападали ябълки и ще проберем по-добрите. Може пък прасетата да ги ядат — поне все още имаха две прасета. Но не се бяха опрасили тази пролет.

Младежите се поколебаха.

— Хайде, на работа — рече Алмен. — Няма полза да се мотаем, защото ни е сполетяла несгода.

Двамата се разбързаха послушно. Бездейни ли са ръцете, и умът е бездеен. Малко работа щеше да ги разсее, да не мислят какво ще е по-натам.

Виж, самият той нямаше как да избегне това. Подпря се на оградата и усети грубите жили на нерендосаните дъски под ръцете си. Вятърът отново задърпа ризата му. Адрин винаги го беше карала да се загащва, но след като си бе отишла вече, той… ами, никога не му беше харесвало да я носи така.

Все едно, затъкна ризата в панталоните си.

Въздухът миришеше някак си не както трябва. Спарен, като въздуха в някой град. Мухи започваха да бръмчат из спаружените окапали ябълки.

Алмен беше живял дълго. Никога не беше броил годините си. Адрин го правеше вместо него. Не беше важно. Знаеше, че е видял много лета, и толкова.

Беше виждал насекоми да нападат реколтата. Беше виждал посеви да се съсипват от наводнения, от суша, от немара. Но през всичките си години никога не бе виждал нещо подобно. Това беше нещо зло. Селото вече гладуваше. Не говореха за това, не и докато наоколо имаше деца или младежи. Възрастните кротко даваха каквото имат на младите и на жените, които ги хранеха. Но виметата на кравите пресъхваха, запасите се разваляха, реколтата умираше.

Писмото в джоба му казваше, че собствената му ферма била нападната от минаващи наемници. Не бяха убили никого, но бяха взели и последната троха. Синовете му оцеляваха, като вадеха младите картофи от нивата. Намирали по деветнайсет от всеки двайсет да гният в земята, необяснимо пълни с червеи, въпреки зелените стръкове отгоре.

Десетки села наоколо страдаха по същия начин. Никаква храна не можеше да се намери. Самият Тар Валон се затрудняваше с изхранването на жителите си.

Вторачен в спретнатите, безукорни редове безполезни ябълки, Алмен усети смазващата тежест на всичко това. На това да се опитва да си вдъхне кураж. На това да вижда как всичко, за което се е трудила сестра му, пропада и гние. Тези ябълки… те трябваше да спасят селото и синовете ѝ.

Стомахът му изръмжа. Правеше го много често напоследък.

„Това е значи, нали? — помисли си, забил очи в прежълтялата трева в краката си. — Битката току-що свърши.“

Въздъхна. Имало беше време, когато се смееше с лекота, говореше весело, стъпваше бодро. Сега се чувстваше изтъркан като старческа тояжка. Може би беше време да се предаде.

Усети нещо по врата си. Топлина.

Поколеба се, после извърна уморени очи към небето. Слънчева светлина окъпа лицето му. Алмен зяпна. От толкова дълго време сякаш не беше виждал чиста слънчева светлина. Грееше през голяма пролука, пробила между облаците, утешителна като топлината на пещта, когато Адрин печеше хляб.

Изправи се и вдигна ръка да заслони очите си. Вдиша дълбоко и дълго и подуши… ябълкови цветчета? Обърна се сепнат.

Ябълките цъфтяха.

Беше съвсем нелепо. Потърка очи, но това не разсея гледката. Цъфтяха, всички, бяло-розови цветчета бяха пробили между листата. Мухите забръмчаха във въздуха и вятърът ги отнесе. Тъмните бучки на окапалите ябълки се разтопиха като восък пред пламък. След секунди нямаше нищо от тях, дори сок. Земята ги беше попила.

Какво ставаше? Ябълките не цъфтят по два пъти. Полудяваше ли?

Чу по пътеката покрай оградата тихи стъпки. Обърна се рязко и видя висок млад мъж, слизаше от хълмовете. Имаше тъмнорижа коса и облеклото му бе опърпано: кафяво наметало с широки ръкави и проста бяла ленена риза отдолу. Панталоните бяха по-фини, черни и с изящно везмо от злато.

— Ей, странниче — подвикна Алмен и вдигна ръка; не знаеше какво друго да каже. Не беше сигурен и дали е видял каквото бе видял. — Ти… Ти да не си се изгубил сред хълмовете?

Мъжът спря и се обърна. Сякаш бе изненадан, че го вижда. Алмен забеляза, че лявата му ръка завършва с чуканче.

Непознатият се огледа, после вдиша дълбоко.

— Не. Не съм се изгубил. Май след толкова време най-после видях пътя пред себе си.

Алмен се почеса по бузата. Да го изгори дано, и от тази страна бе пропуснал да се обръсне.

— Не си се изгубил ли? Синко, тая пътека води само нагоре към Драконова планина. Всичко наоколо е прочистено, ако си се надявал да намериш някакъв дивеч. Няма нищо, което да е от полза.

— Не бих казал — отвърна странникът и погледна назад през рамо. — Винаги има полезни неща, ако гледаш внимателно. Не можеш обаче да се взираш в тях много дълго. Да научиш, но да не се съкрушиш, това е балансът.

Алмен скръсти ръце. Думите на този мъж… сякаш водеха два различни разговора. Младокът май не беше наред с главата. Имаше нещо у него обаче. Нещо в стойката му, в начина, по който гледаше, с някаква спокойна напрегнатост. Изпита нужда да се поизправи и да изтупа праха от ризата си, та да изглежда по-прилично.

— Познавам ли те? — попита Алмен. Имаше нещо у този млад мъж, нещо познато.

— Да — отвърна непознатият. После кимна към овощната градина. — Повикай си хората и оберете ябълките. Ще са нужни в бъдещите дни.

— Ябълките ли? — рече Алмен, докато се обръщаше към градината. — Но… — замръзна. Дърветата бяха отрупани със зрели червени ябълки. Цветовете, които бе видял преди малко, бяха окапали и осеяли земята като сняг.

А ябълките сякаш блестяха. Не десетки по всяко дърво, а стотици. Повече, отколкото едно дърво трябваше да може да роди, и всяка — съвършено узряла.

— Наистина полудявам — промълви Алмен, щом се обърна отново към странника.

— Не си ти лудият, приятелю — рече мъжът, — а целият свят. Оберете ябълките бързо. Присъствието ми ще ги съхрани за известно време, мисля, и каквото съберете би трябвало да е неподвластно на допира му.

Този глас… Очите, като сиви драгоценни камъни…

— Наистина те познавам — рече Алмен, спомнил си двете странни момчета, които бе качил в талигата си преди години. — Светлина! Ти си той, нали? Онзи, за когото разправят?

Мъжът го погледна отново. Взрян в очите му, Алмен изпита странно усещане за покой.

— Възможно е — каза мъжът. — Хората често говорят за мен.

Усмихна се, след това се обърна и продължи по пътя си.

— Почакай — рече Алмен и вдигна ръка към мъжа, който можеше да е само Прероденият Дракон. — Къде отиваш?

Мъжът го погледна през рамо с лека гримаса.

— Да направя нещо, което отлагах. Едва ли ще остане доволна от това, което ѝ кажа.

Алмен отпусна ръка и се загледа след странника. Отдалечаваше се по пътеката покрай оградата, покрай натежалите от кървавочервени ябълки дървета. Стори му се — за миг, — че видя нещо около него. Мараня във въздуха, която го загръщаше.

Гледа след него, докато не се скри от погледа му, а след това затича към къщата на Ализа. Старата болка в бедрото си бе отишла и имаше чувството, че може да тича цели левги. На средата на пътя срещна Адим и двамата ратаи, идваха към градината. Изгледаха го загрижено, щом спря пред тях.

Останал без дъх, Алмен се обърна и посочи назад. Ябълките бяха червени точици, осеяли зеленото като лунички.

— Какво е станало? — попита Усо и се потърка по дългия нос. Муур примижа, а после затича към овощната градина.

— Събирайте всички — рече Алмен. — Всички от селото, от близките села, всички, които минават по пътя за Шиман. Всички. Доведете ги да берат.

— Какво да берат? — попита намръщено Адим.

— Ябълки — рече Алмен. — Какво друго расте в тая проклета градина! Трябва да ги оберем до една до довечера. Чу ли ме? Хайде! Кажете на всички! Беритба е все пак!

Затичаха нагоре да видят, разбира се. Трудно беше да ги вини за това. А той продължи надолу и чак сега забеляза, че тревата около него изглежда по-зелена, по-сочна.

Погледна на изток. И усети дръпване вътре в себе си. Нещо го теглеше натам, накъдето бе отишъл странникът.

„Ябълките първо“ — помисли си Алмен. После… е, после щеше да види.