Среднощни кули

Глава 38 Рани

Огнени кълба свистяха през тъмните коридори на Бялата кула, оставяха след себе си струи черен дим и те се къдреха във въздуха, гъсти и лютиви. Ехтяха писъци, рев и проклятия. Стените се тресяха от взривовете, каменни парчета се сипеха като дъжд, отблъснати от сътворените в защита сплитове Въздух.

Там. Няколко Черни сестри хвърлиха огромно огнено кълбо и то се понесе през коридора. Еванелейн беше сред тях.

Егвийн се отпрати в стаята до тях. Чу ги от другата страна на стената. Разтвори дланите си, изхвърли мощен взрив от Земя и Огън право към стената и я издуха навън.

Жените зад нея се олюляха и западаха, Еванелейн се свлече на пода, плувнала в кръв. Егвийн спря за миг да я погледне. Беше мъртва. Егвийн кимна доволно. Еванелейн бе една от тези, които най-отчаяно искаше да намери. Да можеше само да се докопа до Катерин или Алвиарин.

Преливане. Зад нея. Егвийн се хвърли на пода и взрив от Огън изригна над главата ѝ. Месаана, с вихрещите се около нея ивици черен плат. Егвийн стисна зъби и се отпрати далече. Все още не смееше да ѝ се опълчи пряко.

Появи се в един склад и залитна, когато взрив разтърси пода. Махна с ръка, направи прозорец във вратата и видя тичащата по коридора Амис. Мъдрата носеше кадин-сор и държеше копия. Рамото ѝ бе в кръв и освен това бе обгорено. Нов взрив порази стената до нея, но тя изчезна. Въздухът се нажежи от взрива, стопи прозореца на Егвийн и я принуди да отстъпи назад.

Изводите на Серин се оказаха верни. Въпреки откритата битка Месаана не беше избягала, нито се беше скрила, както сигурно щеше да е направила Могедиен. Може би беше самоуверена. Може би беше уплашена. Може би смъртта на Егвийн ѝ беше нужна, за да докаже победа пред Тъмния.

Егвийн вдиша дълбоко, готова да се върне в битката. Но се поколеба, щом си помисли за появата на Перин. Беше се държал с нея като с новачка. Как беше станал толкова уверен, толкова силен? Не я бяха изненадали толкова нещата, които направи, колкото това, че ги прави той.

Появата му беше урок. Егвийн трябваше много да внимава и да не разчита само на сплитовете си. Баир не можеше да прелива, но беше не по-малко ефикасна от другите. Само че все пак сякаш за някои неща сплитовете бяха по-добри. Избиването на стена навън например като че ли беше по-лесно със сплит, отколкото ако си го представи, след като налагането на волята ѝ срещу толкова голяма и дебела повърхност можеше да е трудно.

Беше Айез Седай и беше Сънуваща. Трябваше да използва и двете. Предпазливо се изпрати обратно в стаята, където бе видяла Месаана. Беше празна. Вдясно отекнаха взривове и Егвийн надникна натам. Огнени кълба хвърчаха напред и назад, сплитове пронизваха въздуха.

Егвийн се изпрати зад една от сражаващите се групи жени и сътвори около себе си дебел стъклен цилиндър за защита. Кулата тук беше разбита и наранена, стените димяха. Зърна за миг фигура, присвита зад руините, облечена в синя рокля.

„Никола? — помисли си с гняв Егвийн. — Как се е озовала тук? Мислех, че вече мога да разчитам на нея!“ Глупавото момиче сигурно бе взело сънен тер-ангреал от някоя от жените, които бе събудила.

Егвийн се приготви да скочи и да прогони момичето, но подът под Никола изведнъж се разтърси и лумна огън. Никола изпищя, изхвърлена нагоре във въздуха; парчета стопен камък се пръснаха около нея.

Егвийн изрева, изпрати се там и си представи под Никола здрава каменна стена. Никола падна върху нея, цялата в кръв. Егвийн изруга, клекна и провери дишането ѝ. Не дишаше.

— Егвийн ал-Вийр! Пази се! — проехтя гласът на Мелайне.

Егвийн вдигна глава. До нея изникна стена от твърд гранит и блокира няколко взрива, полетели към гърба ѝ. Мелайне се появи до нея, облечена цялата в черно, дори кожата ѝ бе черна. Беше се крила в сенките покрай коридора.

— Това място е твърде опасно за теб — каза Мелайне. — Остави го на нас.

Егвийн погледна надолу. Тялото на Никола се стопи и изчезна. „Глупаво дете!“ Надникна иззад стената и видя две Черни сестри — Алвиарин и Рамола. Стояха с гръб една към друга и изпращаха разрушителни сплитове в двете посоки. Между тях имаше стая и както няколко пъти преди, Егвийн можеше да скочи там, да взриви стената и да убие и двете…

„Глупаво дете, шаблонът ти е очевиден“ — бе казала Баир.

Точно това искаше Месаана. Двете Черни сестри бяха примамка.

Егвийн скочи в стаята, но опря гръб на стената, опразни ума си и зачака напрегнато.

Месаана се появи както преди малко. Вихрушката черен плат бе впечатляваща, но също тъй и глупава. Егвийн се взря в изненаданите ѝ очи и видя сплитовете, които бе приготвила.

„Няма да ме поразят“, помисли си убедено. Бялата кула беше нейна. Месаана и слугите ѝ бяха нахлули и бяха убили Никола, Шеван и Карлиня.

Сплитовете връхлетяха, но се огънаха покрай нея. След миг Егвийн вече носеше облеклото на Мъдра. Бяла блуза, кафява пола, шал на раменете. Представи си копие в ръката си, айилско копие, и го хвърли с точен замах.

Копието прониза сплитовете Огън и Въздух, отблъсна ги настрани и се заби в нещо здраво. Стена от Въздух пред Месаана. Егвийн отказа да я позволи. Стената нямаше място тук. Не съществуваше.

Копието спря да забавя, излетя напред и порази Месаана в шията. Тя се свлече назад и от раната швирна кръв. Черните ивици, завихрени около нея, изчезнаха, както и роклята. Значи беше сплит. Тъмното лице на Месаана се превърна в лицето на…

Катерин? Егвийн се намръщи. Месаана е била Катерин през цялото време? Но тя бе Черна и бе избягала от Кулата. Не беше останала, а това означаваше…

„Не. Сгрешила съм. Тя е…“

В този момент Егвийн усети как нещо изщрака около шията ѝ. Нещо студено и метално, нещо познато и ужасяващо. Изворът ѝ избяга, защото вече нямаше право да го държи.

Обърна се в ужас. До нея стоеше жена с дълга до брадичката черна коса и тъмносини очи. Не изглеждаше много внушително, но беше могъща в Силата. А на китката ѝ имаше гривна, свързана със сребърна каишка към нашийника на врата на Егвийн.

Ай-дам.

— Чудесно — каза Месаана. — Такива непослушни деца сте — цъкна неодобрително. След миг се измести другаде, като взе Егвийн със себе си. Стая без прозорци, изсечена сякаш в самата скала. Дори вход нямаше.

Вътре ги чакаше Алвиарин, облечена в рокля в бяло и червено. Коленичи мигновено пред Месаана, но успя да хвърли злорад поглед към Егвийн.

Егвийн бе вцепенена от паника. Отново бе попаднала в капан! Не можеше да го понесе. Щеше да умре, но нямаше да позволи това. В ума ѝ пробягаха образи. Затворена в стая и неспособна да се движи на повече от няколко стъпки, без да бъде надвита от сул-дам. Унизена като животно. И онова пълзящо усещане, че рано или късно ще се прекърши, рано или късно ще стане точно това, което искаха да е.

О, Светлина. Не можеше да понесе отново това. Не и това.

— Кажи на онези горе да се оттеглят — говореше със спокоен глас Месаана на Алвиарин. Егвийн едва долови думите. — Глупачки са и представянето им тук беше жалко. Ще им бъдат наложени наказания.

Точно така Могедиен бе заловена от Нинив и Елейн. Бяха я държали в плен и бе принудена да прави каквото те поискат. Егвийн щеше да понесе същото! Всъщност Месаана сигурно щеше да използва Принуда над нея. Бялата кула щеше да е изцяло в ръцете на Отстъпницата.

Чувствата я надвиваха. Егвийн неволно заопипва нашийника и Месаана я погледна с насмешка. Алвиарин изчезна да предаде заповедта ѝ.

Това не можеше да се случва. Беше кошмар…

„Ти си Айез Седай.“ Кротка частица от нея прошепна думите, но колкото и тихи да бяха, в тях имаше сила. И бяха дълбоко в самата нея. Гласът бе по-силен от ужаса и страха.

— Тъй — каза Месаана. — Сега ще поговорим за сънния шип. Къде бих могла да го намеря?

„Една Айез Седай е спокойствие. Една Айез Седай е самообладание, въпреки ситуацията.“ Егвийн свали ръцете си от нашийника. Не беше минала през изпитанието и не смяташе да го прави. Но ако беше минала и ако я бяха принудили да се справи със ситуация като тази? Щеше ли да се прекърши? Щеше ли да се окаже недостойна за шала, който претендираше да носи?

— Няма да говорим, разбирам — каза Месаана. — Е, това може да се промени. Тези ай-дам. Такива прекрасни изделия. Семирага бе толкова възхитително мила, като ми ги показа, въпреки че го направи случайно. Жалко, че умря, преди да мога да сложа един на шията ѝ.

Болката прониза Егвийн като огън под кожата. Очите ѝ се напълниха със сълзи.

Но беше понасяла болка преди и се беше смяла, докато я биеха. Бяха я държали в плен преди, в самата Бяла кула, и пленът не я бе спрял.

„Но това е друго! — по-голямата част от нея бе изпаднала в ужас. — Това е ай-дам! Не мога да го понеса!“

„Една Айез Седай трябва да устои — отвърна спокойната частица от нея. — Една Айез Седай може да понесе всичко, защото едва тогава може да бъде слуга на всички.“

— Хайде — каза Месаана. — Кажи ми къде си го скрила.

Егвийн овладя страха си. Не беше лесно. Светлина, колко трудно беше! Но успя. Лицето ѝ стана спокойно. Отрече ай-дам и не му даде власт над себе си.

Месаана се поколеба. Разтърси каишката и още по-силна болка прониза Егвийн.

Тя я накара да се махне и каза невъзмутимо:

— Мисля си, Месаана, че Могедиен сгреши. Тя прие ай-дам.

— Какво ми…

— Тук един ай-дам е толкова безсмислен, колкото сплитовете, които предотвратява — каза Егвийн. — Той е само парче метал. И ще те спре само ако го приемеш — ай-дам се отключи и се смъкна от шията ѝ.

Месаана хвърли поглед към него, щом падна на пода с метален звън. Лицето ѝ се вцепени, щом вдигна очи към Егвийн. Удивително, но не изпадна в паника. Скръсти ръце и я изгледа безстрастно.

— Значи си се упражнявала тук.

Егвийн издържа твърдо погледа ѝ.

— Все пак си дете. Мислиш си, че можеш да ме надвиеш? Влизала съм в Тел-айеран-риод по-дълго, отколкото можеш да си представиш. На колко години си? На двайсет?

— Аз съм Амирлин — отвърна Егвийн.

— Амирлин на деца.

— Амирлин на Кула, която е устояла хиляди години — заяви Егвийн. — Хиляди години бедствия и хаос. Докато ти през повечето си живот си живяла в мир и без раздори. Странно, как можеш да си въобразяваш, че си силна, след като животът ти е бил толкова лек.

— Лек ли? — тросна се Месаана. — Нищо не знаеш!

Гледаха се в очите. Егвийн усети как нещо я притисна, също като преди. Волята на Месаана, настояваща да ѝ се покори, да ѝ падне на колене. Опит с помощта на Тел-айеран-риод да промени самия начин, по който мислеше Егвийн.

Месаана беше силна. Но силата тук беше въпрос на гледна точка. Волята на Месаана я притискаше. Но Егвийн беше надвила ай-дам. Можеше да устои на това.

— Ще се огънеш — каза кротко Месаана.

— Грешиш — отвърна напрегнато Егвийн. — Не става въпрос за мен. Егвийн ал-Вийр е дете. Но Амирлин не е. Аз може да съм млада, но Тронът е древен.

Никоя от двете не извърна очи. Егвийн започна да притиска, да настоява Месаана да се поклони пред нея, пред Амирлин. Въздухът около тях натежа и стана някак сгъстен, щом го вдиша.

— Векът е без значение — продължи Егвийн. — Дори опитът в известен смисъл е без значение. Това място определя кой кой е. Амирлин е Бялата кула и Бялата кула няма да се огъне. Тя те отрича, Месаана, теб и лъжите ти.

Две жени. Два неотстъпни погледа. Егвийн спря да диша. Нямаше нужда да диша. Всичко бе съсредоточено върху Месаана. Пот потече по слепоочията ѝ, всеки мускул по тялото ѝ беше изопнат, докато изтласкваше назад волята на Месаана.

И Егвийн разбра, че тази жена, това същество е нищожно като насекомо, натискащо да избута огромна планина. А планината нямаше да помръдне. Натиснеш ли твърде силно…

Нещо изпращя тихо.

Егвийн вдиша отново — въздухът се бе разредил. Месаана се свлече като кукла, съшита от ивици плат. Падна на пода с все още отворени очи и от ъгълчето на устата ѝ потече слюнка.

Егвийн седна замаяна и задиша задъхано. Погледна към захвърления ай-дам и той изчезна. После отново погледна към Месаана. Отстъпницата дишаше, но очите ѝ бяха изцъклени, невиждащи.

Егвийн прегърна Извора. Изпреде въжета от Въздух, за да вдигне Отстъпницата, и измести и двете до горните нива на Кулата.

Няколко жени се извърнаха към нея стъписани. Коридорът беше осеян с отломки, но всички, които Егвийн видя, бяха свои. Мъдрите, които скочиха към нея. Нинив, която се провря през рухналата стена. Сюан. Леане, с рани от изгоряло по лицето, но здрава и силна.

— Майко — въздъхна облекчено Сюан. — Бояхме се, че…

— Коя е тази? — попита Мелайне и посочи отпуснатата в сплитовете Въздух Месаана, която изведнъж проплака като дете.

— Отстъпницата — отвърна уморено Егвийн. — Месаана.

Мелайне я изгледа изненадано.

— Светлина! — възкликна Леане. — Какво си направила?

— Виждала съм го това — каза Баир, докато оглеждаше Месаана. — Самана, Мъдра Сънуваща от младостта ми, се натъкна в съня на нещо, което прекърши ума ѝ. Останалите си дни в будния свят преживя олигавена и трябваше да я повиват в пелени. Така и не проговори повече, само ломотеше като бебе.

— Може би е време да престанем да мислим за теб като за чирачка, Егвийн ал-Вийр — каза Амис.

Нинив стоеше и гледаше мълчаливо, с ръце на кръста. Изглеждаше впечатлена, но все още се беше вкопчила в Извора. Плитката ѝ отново бе израснала в съня.

— Другите се махнаха — каза тя малко сопнато.

— Месаана им заповяда да избягат — отвърна Егвийн.

— Не могат да идат далече — каза Сюан. — Куполът още е тук.

— Да — рече Баир. — Но е време тази битка да свърши. Врагът беше надвит. Пак ще си поговорим, Егвийн ал-Вийр.

Егвийн кимна.

— Съгласна съм и за двете неща. Баир, Амис, Мелайне, благодаря ви за толкова нужната ви помощ. Спечелихте много джи в тази битка и съм ви задължена.

Мелайне хвърли поглед към Отстъпницата, докато Егвийн се извличаше от съня.

— Вярвам, че ние и самият свят сме задължени на теб, Егвийн ал-Вийр.

Другите кимнаха и докато изплуваше от Тел-айеран-риод, Егвийн чу как Баир промърмори:

— Какъв срам, че не се върна при нас.

Перин тичаше през тълпи изпаднали в ужас хора в горящ град. Тар Валон. В пламъци! Самите камъни горяха, а небето бе станало тъмночервено. Земята трепереше като ритащ в предсмъртна агония елен с разкъсан от леопард врат. Перин залитна на ръба на разтворила се пред него пропаст. Изригналите нагоре пламъци опърлиха космите по ръцете му.

Наоколо пищяха хора, някои падаха в ужасния разлом и изгаряха долу в нищото. Земята изведнъж се оказа затрупана с мъртви тела. Вдясно от него едно красиво здание със сводести прозорци започна да се топи, от процепите между камъните потече лава.

„Това не е истинско!“

— Тармон Гай-дон! — ревяха хората наоколо. — Последната битка е дошла! Свърши се! Светлина, свърши се!

Перин се олюля и се подпря на някаква каменна издатина. Ръката го болеше, пръстите му отказваха да се свият, но най-лошата рана бе в крака му, където го бе поразила стрелата. Панталоните и палтото му бяха прогизнали от кръв. Миризмата на собствения му ужас го удряше в ноздрите му.

Знаеше, че този кошмар не е реален. И въпреки това как можеше човек да не изпита ужаса му? На запад Драконовата планина изригваше и облаци лютив дим затулваха небето. Цялата планина сякаш бе пламнала и реки от лава се стичаха по склоновете ѝ. Перин я усещаше как се тресе в предсмъртна агония. Пращяха сгради, потръпваха, разтапяха се и се пръскаха. Умираха хора, премазани под камъните и обгорели до смърт.

Не. Нямаше да бъде въвлечен в това. Земята около него се промени от натрошени улични камъни в изрядно подредени плочки: слугинският вход към Бялата кула. Перин сътвори тояга, за да се подпира, и закуца напред.

Не премахна кошмара. Трябваше да намери Убиеца. В това ужасно място навярно можеше да спечели предимство. Убиеца беше много опитен в Тел-айеран-риод, но може би — стига късметът да бе на страната на Перин — този кошмар щеше да го е изненадал и задържал в себе си.

С неохота отслаби решимостта си и се остави да затъне в кошмара. Убиеца трябваше да е наблизо. Перин закуцука по улицата, като гледаше да е по-далече от зданието с извираща от него лава. Трудно беше да не обръща внимание на писъците. На виковете за помощ.

Видя Убиеца на един ъгъл. Земята пред него свършваше с пропаст и на дъното ѝ вреше разтопена скала. Хора се бяха вкопчили в ръба на пропастта и пищяха.

Тер-ангреалът висеше на кръста на Убиеца.

„Стената се топи от горещината“, помисли Перин и погледна стената, на която бе опрял ръка Убиеца. Тук беше по-лесно да променя такива неща — това беше игра в света, сътворен от кошмара.

Убиеца изруга и дръпна ръката си от внезапно нажежилата се до червено стена. Земята под него изтътна и се разтресе и той погледна стреснато цепнатината, помислена от Перин. И в този момент Перин разбра, че Убиеца вярва в реалността на кошмара. Врагът му се отдръпна от ръба на пропастта и вдигна ръка срещу изригващия от нея зной, повярвал, че е истински.

Убиеца изчезна и след миг се появи до увисналите от ръба на бездната хора. Кошмарът го вграждаше в себе си, засмукваше го в прищевките си, принуждаваше го да играе роля в ужасите си. За малко щеше да плени и Перин — той усети как е почти готов да реагира на горещината. Но не! Скокливец умираше. Нямаше да се провали!

Представи си, че е Ази ал-Тон, един от мъжете от Две реки. Облече се в дрехи, с каквито го беше виждал на улицата, елек и бяла риза, по-хубави панталони от всеки друг излязъл на работа в Емондово поле. Сърцето му затупа по-бързо и той се олюля — земята продължаваше да се тресе. Ако се оставеше кошмарът да го завладее напълно, щеше да свърши като Убиеца.

„Не“, каза си Перин и задържа спомена за Файле в сърцето си. Неговият дом. Лицето му можеше да се е променило, светът можеше да се тресе, но това все пак бе неговият дом.

Хвърли се към бездната, над горещината, все едно бе неотделима част от кошмара, и посегна да измъкне един от пропадащите. Убиеца изруга, вкопчи се в ръката му и го дръпна нагоре.

Докато Убиеца го влачеше към сравнително безопасната уличка, Перин сграбчи тер-ангреала от кръста му. И скришом сътвори нож в другата си ръка.

— Да ме изгори дано — изръмжа вълкоубиецът. — Мразя ги тези неща — земята около тях изведнъж се промени в застлан с плочки под.

Перин бавно се надигна. Подпря се на тояга, за да се задържи на крака, и се постара да изпише на лицето си ужас — не беше трудно. Затътри се покрай Убиеца. В същия момент той погледна надолу и видя тер-ангреала в ръката му.

Зяпна невярващо, а Перин заби ножа в корема му. Убиеца изкрещя и залитна назад.

Кошмарът около тях се огъна. Скоро щеше да се разпадне. Убиеца изгледа Перин с пламнали от ярост очи.

Въпреки тоягата Перин едва се държеше на крака. Наистина беше ранен лошо. Земята потрепери, до него се разтвори цепнатина, кипнала от зной и лава като…

Перин се сепна. Като Драконовата планина. Погледна тер-ангреала между пръстите си. „Страшните сънища на хората са толкова силни — зашепна в ума му гласът на Скокливец. — Толкова силни.“

И докато Убиеца пристъпваше към него, Перин стисна зъби и запокити тер-ангреала в реката от лава.

— Не! — изкрещя Убиеца и реалността около тях започна да се връща. Кошмарът се пръсна, последните му утайки изчезнаха. Перин се озова на колене върху студените плочки на тесен коридор.

Вдясно от него лежеше стопена буца метал.

Перин се усмихна.

Също като Убиеца, тер-ангреалът се бе появил тук от истинския свят. Също като човек, можеше да бъде унищожен тук. Виолетовият купол над тях бе изчезнал.

Убиеца изръмжа, пристъпи напред и изрита Перин в ребрата. Последва още един ритник и Перин се олюля замаян.

„Бягай, Млади бико — чу немощния глас на Скокливец. — Бягай.“

„Не мога да те оставя!“

„Но аз… трябва да те оставя.“

„Не!“

„Ти намери отговора си. Потърси Безграничен. Той ще… обясни… отговора.“

Перин стисна зъби, за да издържи и следващия ритник. Изпъшка, докато сетното послание на Скокливец — тъй утешително и близко — заглъхваше в ума му.

Скокливец вече го нямаше.

С изпълнен с терзание крясък и пълни със сълзи очи Перин се измъкна от вълчия сън. Чувстваше се като последен страхливец.

Битката с Месаана беше изопнала ума ѝ до скъсване и болката цепеше главата ѝ. Беше се разминала на косъм с поражението. Планът ѝ бе подействал, но тежестта на случилото се я бе оставила съкрушена.

Все пак беше огромна победа. Трябваше да претърси Бялата кула и да намери жената, която — щом се събудеше — вече щеше да е с ум на невръстно дете. Знаеше някак, че Месаана няма да може да се съвземе от това. Знаеше го още преди Баир да е изрекла думите си.

Отвори очи в уютната тъмна стая и помисли да събере Съвета и да обясни защо Шеван и Карлиня никога вече няма да се събудят. Въздъхна тъжно. Обяснила им беше опасността, но въпреки това се чувстваше виновна за гибелта им. Както и за Никола, която винаги бързаше повече от допустимото. Не трябваше да е там. Беше…

Поколеба се… Каква бе тази миризма? Не беше ли оставила светилника запален? Сигурно бе догорял. Прегърна Извора и изпреде кълбо светлина, което увисна над дланта ѝ. Сцената, която се откри пред очите ѝ, я стъписа.

Прозрачните завеси на леглото ѝ бяха оплискани с кръв, а на пода лежаха пет тела. Трите бяха в черно. Единият бе непознат младеж в табарда на Гвардията на Кулата. Петият… петият бе с бяло-червено палто…

Гавин!

Скочи от леглото и коленичи до него. Дишаше едва-едва и в хълбока му зееше рана. Егвийн запреде Земя, Дух и Въздух в сплита на Цяра, макар да не бе надарена в това. Заработи в паника. Цветът на лицето му сякаш малко се върна и раните започнаха да се затварят, но тя не можеше да направи достатъчно.

— Помощ! — извика Егвийн. — Амирлин има нужда от помощ!

Гавин се размърда.

— Егвийн — прошепна и отвори очи.

— Шшт, Гавин. Ще се оправиш… Помощ!

— Ти… не остави достатъчно светлина — прошепна той.

— Какво?

— Писмото, което пратих…

— Никакво писмо не съм получила. Стой мирно… Помощ!

— Никой няма… Виках. Светилниците… добре е… ти не… — Гавин се усмихна като в просъница. — Обичам те.

— Стой мирно — промълви тя. Светлина! Плачеше.

— Убийците не бяха твоите Отстъпници обаче — промълви Гавин. — Прав бях.

Прав беше. Какви бяха тези черни униформи? Сеанчанци?

„Щях да съм мъртва“, осъзна Егвийн. Ако Гавин не беше спрял убийците, щяха да са я убили в съня ѝ и щеше да е изчезнала от Тел-айеран-риод. Нямаше да е убила Месаана.

Изведнъж се почувства глупачка и усещането за победа се изпари напълно.

— Съжалявам — прошепна Гавин и затвори очи. — Че не ти се подчиних — изплъзваше ѝ се.

— Всичко е наред, Гавин — отвърна тя и примига да махне сълзите. — Сега ще те обвържа. Това е единственият начин.

Ръката му се стегна на нейната малко по-здраво.

— Недей. Освен ако… не го искаш…

— Глупчо — отвърна тя, докато приготвяше сплита. — Разбира се, че те искам като мой Стражник. Винаги съм го искала.

— Закълни се.

— Заклевам се. Заклевам се, че те искам за мой Стражник и мой съпруг — отпусна длан на челото му и положи сплита. — Обичам те.

Той ахна. Изведнъж тя вече можеше да усети чувствата му и болката му все едно, че бяха нейни. И знаеше, че в замяна той може да усети истинността на думите ѝ.

Перин отвори очи и вдиша дълбоко. Плачеше. Плачеха ли хората насън, когато сънуваха обикновени сънища?

— Слава на светлината — каза Файле някъде над главата му. Той отново отвори очи и видя, че е коленичила до него. С още някоя. Масури?

Айез Седай сграбчи главата му в ръцете си и Перин усети как го обля вледеняващият студ на Цяра. Раните в крака и през гърдите му се затвориха.

— Опитахме се да те Изцерим, докато спеше — каза Файле, държеше главата му в скута си. — Но Едара ни спря.

— Не бива да се прави. Все едно, нямаше да стане — това бе гласът на Мъдрата. Чуваше го някъде от палатката. Перин примига. Лежеше в постелята си. Отвън беше сумрачно.

— Минало е повече от час. Трябваше да сте се махнали досега.

— Тихо — каза Файле. — Порталите действат отново и почти всички се прехвърлиха. Останаха само няколко хиляди войници — айилци и мъже от Две реки. Мислиш ли, че щяха да тръгнат? Че аз щях да тръгна без тебе?

Той се надигна и избърса челото си. Беше плувнало в пот. Опита се да накара потта да изчезне като във вълчия сън. Не успя, разбира се. Едара го гледаше преценяващо.

Перин се обърна към Файле и изхриптя:

— Трябва да се махаме. Убиеца няма да действа сам. Ще има капан, сигурно армия. Някой с армия. Може да ударят всеки момент.

— Можеш ли да станеш? — попита Файле.

— Да — чувстваше се слаб, но се справи, с помощта на Файле. Платнището на входа прошумоля и Чиад влезе с мях с вода. Перин пи. Водата утоли жаждата му, но болката продължаваше да го изгаря отвътре.

Скокливец… Отпусна меха. Във вълчия сън смъртта бе окончателна. Къде ли щеше да отиде душата на Скокливец?

„Трябва да продължа — помисли Перин. — Трябва да спася хората си.“

— Виждам тъгата ти, съпруже — каза Файле. — Какво стана?

— Изгубих приятел — отвърна тихо Перин. — За втори път.

— Скокливец ли? — миришеше на страх.

— Да.

— О, Перин, толкова съжалявам.

Излязоха навън. Палатката им стоеше самотна сред моравата, където доскоро бяха войските му. Кафяво-жълтата трева все още пазеше отпечатъците от другите палатки, пътеките, кръстосващи се по утъпканата кал. Приличаше на план за град, с утъпкани места за нови сгради и линии, очертани за нови улици. Но почти пуст град.

Имаше Деви, разбира се. Чакаха го. Вдигнаха копията си, щом го видяха, и заудряха с тях по щитовете си.

Мъжете от Две реки също бяха тук. Завикаха радостно. Перин им закима мълчаливо, макар да изпитваше тревога. Грешното във въздуха все още си беше тук. Беше допуснал, че го причинява сънният шип, но явно бе сгрешил. Въздухът миришеше като Погибелта.

Аша’ман стояха в доскорошния център на лагера. Щом Перин се приближи, му отдадоха чест с юмруци на гърдите. Изглеждаха в добра форма, въпреки че бяха прехвърлили почти целия лагер.

— Преведете ни — каза Перин. — Не искам да стоим повече на това място.

— Да, милорд — отвърна Грейди, намръщи се съсредоточено и до него се отвори малък портал.

— Тръгваме — каза Перин, махна с ръка на мъжете от Две реки и те се заизнизваха през портала. Девите и Гаул изчакаха с Перин, Илиас също.

„Светлина — помисли Перин, докато оглеждаше за последен път полето, на което бяха лагерували. — Чувствам се като мишка под очите на ястреб.“

Последните войници най-сетне прекрачиха. Перин и Файле минаха след тях, с Гаул, Илиас и Девите подире им. Последни минаха ашаманите.

Въздухът от другата страна на портала миришеше свежо и чисто и Перин едва сега осъзна колко много го е притеснявала миризмата на зло. Вдиша дълбоко. Бяха на някакво възвишение. В далечината се виждаха мъждукащи светлини, а зад тях река. Сигурно беше Бели мост.

Лагерът вече бе почти вдигнат. Порталът бе отворен в центъра му.

Бяха се спасили. Цената беше висока, но се бяха спасили.

Кожените възглавници бяха натъпкани с пера от калир, който в този Век живееше само в Шара, но на Грендал не и беше до този лукс.

Слугата — зает ѝ от Моридин — бе коленичил пред нея. Очите му, макар и сведени, пламтяха от гняв. Да, позволяваше си да покаже гнева си. Знаеше, че е незаменим.

Изглежда, знаеше също, че провалът му ще падне на нейните рамене.

Грендал не се изпоти. Твърде добре се владееше за това. Прозорецът в широката стая с червени плочки изведнъж се разтвори и студеният морски вятър нахлу и угаси няколко светилника. Струи дим се завихриха от фитилите им.

Нямаше да се провали.

— Приготви се да задействаш капана — заповяда тя.

— Но…

— Направи го и не смей да възразяваш на една от Избраните, псе.

В очите на слугата все още пламтяха бунтовни искри.

Нямаше значение. Все още ѝ оставаше един инструмент. Инструмент, поставен грижливо на мястото му. Инструмент, който бе подготвила за момент като този.

Трябваше да се направи много внимателно. Айбара беше тавирен и при това — плашещо силен. Стрели, хвърлени отдалече, нямаше да улучат и ако той се усетеше, щеше да се спаси.

Трябваше ѝ буря и той да е в центъра ѝ. И тогава щеше да е свършен.

„Още не е свършило, нещастник такъв.“

„Но ще свърши. Ще свърши.“