Среднощни кули

Глава 23 Лисичи глави

Елейн въртеше между пръстите си странния медальон и оглеждаше лисичата глава на лицевата страна. Като с много тер-ангреали, беше трудно да се разбере точно що за метал е бил използван за направата му. Със сетивата на Таланта си подозираше, че е сребро. Само че медальонът вече не беше сребро. Беше нещо друго, нещо ново.

Главната певица на трупа „Театърът на щастливеца“ продължаваше песента си. Беше красива, чиста и извисена. Елейн седеше на стол с възглавнички от дясната страна на залата, преустроена с издигнат подиум за играчите. Две гвардейки на Биргит стояха зад нея.

Залата беше сумрачна, осветена само от ред малки мъждукащи светилници, поставени зад синьо стъкло в ниши в стената. Синята светлина бе приглушена от горящите жълти фенери, подредени около предната страна на платформата.

Елейн едва обръщаше внимание на представлението. Често беше слушала „Смъртта на принцеса Валишен“ като балада и всъщност не виждаше смисъл към нея да се добавят думи и различни играчи, вместо просто да се накара един бард да свърши цялото нещо. Но беше любимата балада на Елориен, а и играчите се бяха прочули в Кайриен и съответно и в Андор.

Оттам и тази вечер. Елориен бе дошла по покана на Елейн. Навярно бе заинтригувана. Защо Елейн бе решила да я покани? Сигурно за да извлече някаква изгода. И така си беше. Но Елейн нямаше да го направи веднага. Нека Елориен първо се наслади на представлението. Беше очаквала политическа засада. Беше чакала Елейн да се приближи и да седне на един от столовете до нея, или може би да прати слуга с предложение.

Елейн не направи нито едното, нито другото. Просто седеше и оглеждаше тер-ангреала с лисичата глава. Беше сложна творба на изкуството, въпреки че представляваше само парче метал. Можеше да усети сплитовете, с чиято помощ бе изработен. Сложността им далеч надхвърляше простотата на извитите сънни пръстени.

Правеше нещо погрешно, докато се опитваше да възпроизведе медальона. Носеше в кесийката си една от неуспешните си проби. Беше наредила да ѝ излеят копия, толкова точни в детайлите, колкото бижутерите ѝ можеха да постигнат, макар да подозираше, че не формата е важна. Количеството сребро като че ли беше, по някаква причина, но не и формата, придадена на среброто.

Доближаваше се. Копието в кесийката ѝ не действаше съвършено. По-слабите сплитове се отклоняваха от човека, който го държи, но много мощните не можеха да бъдат отклонени, незнайно защо. А още по-проблематичното беше, че не можеше да прелива, докато докосва копието.

Можеше да прелива, докато държи оригинала. Всъщност беше се изумила, когато откри, че държането на медальона изобщо не пречи на сплитовете ѝ. Бременността пречеше — това все още бе източник на разочарование за нея, — но все пак бе възможно да държи лисичата глава и да прелива.

Но не копието. Не го беше направила съвсем правилно. А за жалост, времето ѝ се изчерпваше. Мат скоро щеше да има нужда от този медальон.

Тя извади фалшификата, постави го на седалката до себе си, след което прегърна Извора и затъка Дух. Няколко от Родството, които наблюдаваха представлението на няколко седалки по-настрана, се озърнаха към нея, щом го направи. Повечето обаче бяха увлечени от песента.

Елейн се пресегна и докосна медальона. Сплитовете мигновено се разпаднаха и Изворът се отцеди от нея. Също като щит, поставен над нея.

Въздъхна, докато песента достигаше висините си. Копието бе толкова близо — и в същото време толкова разочароващо. Никога не беше носила нещо, което да ѝ пречи да докосва Извора, дори и да предлагаше защита.

Все пак не беше съвсем безполезно. Можеше да даде едно копие на Биргит, може би, и на няколко от капитаните си гвардейци. Нямаше да е добре да направи прекалено много копия обаче. Не и след като можеха да се използват ефикасно срещу Айез Седай.

А дали можеше например да даде едно от копията на Мат? Той така и нямаше да разбере, след като сам не можеше да прелива…

„Не“, помисли и потисна изкушението, преди да е успяло да излети твърде високо. Беше обещала на Мат да му върне медальона и щеше да го направи. Не някакво си копие, което не действа толкова добре. Пъхна двата медальона в джоба на роклята си. След като вече знаеше, че може да накара Мат да се раздели за мъничко с медальона си, сигурно щеше да може да го притисне да ѝ го даде отново. Макар че присъствието на голама в града все пак я тревожеше. Как да се справи с това нещо? Може би копия на медальона за всичките ѝ стражи не беше чак толкова лоша идея в края на краищата.

Песента свърши, последната висока нота угасна като трепкаща свещ. Дойде краят на пиесата, мъже с бели маски изскочиха от тъмното, блесна ярка светлина от нещо хвърлено в един от фенерите, а когато отново угасна, Валишен лежеше мъртва на сцената, червената ѝ рокля разстлана около нея като разлята кръв.

Публиката стана да ръкопляска. Повечето бяха Родственички, но имаше и неколцина поканени от Висшите тронове. Всички те бяха нейни поддръжници. Диелин бе тук, разбира се, както и младият Конайл Нортан, и също тъй младата — но дваж по-горда — Каталин Хевин.

Последната благородничка беше Силвейз Керен. Какво да каже за нея? Елейн поклати глава, пъхна фалшивата лисича глава в кесийката си и прибави вялото си ръкопляскане към това на другите. Играчите щяха да гледат нея. Ако не ги удостоеше с одобрението си, щяха да се терзаят цялата нощ.

След като и това приключи, Елейн тръгна към най-близката дневна, обзаведена с тапицирани столове с дебели облегалки за отпускане и непринудени беседи. От едната страна имаше тезгях със сервиращ слуга в безукорно чиста червено-бяла униформа. Стоеше с ръце зад гърба и изчакваше почтително, докато хората влизаха. Елориен я нямаше, разбира се — беше въпрос на елементарна учтивост гостът да изчака домакинът да се оттегли първи. Макар Елориен и Елейн да не бяха в никак добри отношения, нямаше да е добре да покаже лошо възпитание.

Скоро след като Елейн влезе, пълничката Елориен също се появи. Бъбреше с една от Родственичките, като показно пренебрегваше минаващите покрай нея Висши тронове. Разговорът ѝ звучеше принудено обаче. Вероятно беше очаквала изобщо да избегне дневната, но Елейн знаеше, че държи непременно да покаже, че не е променила отношението си към Дома Траканд.

Елейн се усмихна, но не се приближи към нея, а се обърна към влизащата в този момент Силвейз. Средна на ръст и фигура, синеоката девойка щеше да мине за хубавичка, ако не беше безизразното ѝ лице. Не безчувствено като на Айез Седай. Напълно безизразно. Понякога Силвейз като че ли си слагаше тази маска просто за показ. Но пък в други случаи бе издавала скрита дълбочина, дълбоко затаено лукавство.

— Благодаря за поканата ви, ваше величество — каза равнодушно Силвейз със смътно злокобен монотонен глас. — Беше изключително поучително.

— Поучително ли? — рече Елейн. — Надявах се да е било забавно.

Силвейз не отвърна. Погледна към Елориен и най-сетне издаде някакво чувство. Някаква ледена неприязън, от тази, която може да те накара да потръпнеш.

— Защо каните нея, ваше величество?

— Домът Керен също беше в раздор с Траканд някога — каза Елейн. — Често пъти тези, чиято вярност е най-трудна за спечелване, се оказват най-ценните, след като станат твои.

— Тя няма да ви поддържа, ваше величество — заяви Силвейз с все така твърде спокоен тон. — Не и след онова, което направи майка ви.

— Когато майка ми взе трона преди години — каза Елейн и хвърли поглед към Елориен, — казваха, че имало няколко Дома, над които изобщо не можела да надделее. И все пак надделя.

— И? Вие вече имате достатъчно подкрепа, ваше величество. Имате своята победа.

— Една от тях.

Другото остави неизказано. Имаше дълг на чест към Дома Тремейн. Спечелването на одобрението на Елориен не беше само въпрос на укрепване на Лъвския трон. Беше за да се затворят пропастите, причинени от майка ѝ, докато бе под влиянието на Гебрил. Беше за да се възстанови доброто име на Дома ѝ, за да се поправят злините, които можеха да се поправят.

Силвейз нямаше да разбере това. Елейн бе научила за детството на горкото момиче. Тази нямаше да добави много към честта на един Висш трон. Силвейз като че ли вярваше само в две неща: власт и мъст. Докато подкрепяше Елейн и можеше да бъде насочвана, нямаше да бъде спънка. Но никога нямаше да е силата, съюзена с Дома Траканд, както беше Диелин.

— Как обслужва потребностите ви секретарят ми, ваше величество? — попита Силвейз.

— Съвсем добре, предполагам — отвърна Елейн. Дотук не бе произвел нищо ценно, макар че не му беше позволила да прави нищо драстично по време на разпитите си. Беше в задънена улица. Беше дебнала тази група от Черната Аджа сякаш цяла вечност. Накрая ги държеше в ръцете си… но какво бе направила с тях?

Биргит бе заловила пленничките живи уж за да може да бъдат разпитани и след това съдени от Бялата кула. Но това означаваше, че няма защо да говорят. Знаеха, че ги очаква екзекуция. Тъй че Елейн трябваше или да е готова да се пазари с тях, или да разреши на разпитващия да приложи изключителни мерки.

Една кралица трябваше да е достатъчно твърда, за да разреши тези неща. Или така поне бяха обяснявали учителите и възпитателите ѝ. Вината на тези жени изобщо не бе под съмнение и те вече бяха направили достатъчно, за да си заслужат смъртта десетократно. Елейн обаче не беше сигурна колко ниско е готова да падне самата тя, за да изтръгне тайните им.

А и щеше ли да свърши някаква работа това? Испан бе имала някакъв вид Принуда или клетви, които я обвързваха. Тези навярно имаха същото. Щяха ли да могат да разкрият нещо полезно? Само да имаше как да…

Поколеба се и не чу следващата забележка на Силвейз, понеже я споходи една мисъл. На Биргит нямаше да ѝ хареса. Биргит нищо не харесваше. Но Елейн бе усетила, че Биргит излиза от двореца, може би да обиколи постовете навън.

— Моля да ме извиниш, Силвейз — каза тя. — Тъкмо си спомних, че трябва да свърша нещо веднага.

— Разбира се, ваше величество — отвърна момичето с равен, почти нечовешки глас.

Елейн се отдалечи от нея, след това бързо поздрави — и пожела приятна вечер — на другите. Конайл изглеждаше отегчен. Беше дошъл, защото се очакваше да дойде. Диелин си беше както винаги — вежлива и предпазлива същевременно. Елейн отбягна Елориен. Поздрави всички други по-важни особи в стаята и след като приключи, тръгна бавно към изхода.

— Елейн Траканд — извика зад нея Елориен.

Елейн спря и се усмихна вътрешно. Обърна се, заличила от лицето си всичко друго освен пресметливото любопитство.

— Да, лейди Елориен?

— Нима ме поканихте тук само за да ме пренебрегнете? — попита настойчиво жената от другия край на дневната.

Всички разговори спряха.

— Ни най-малко — отвърна Елейн. — Просто бях останала с впечатлението, че ще прекарате по-приятно, ако не ви принуждавам да общувате с мен. Тази вечер не беше предназначена за политически цели.

Елориен се намръщи.

— Добре, а за какво беше тогава?

— Да се насладим на една хубава балада, лейди Елориен — отвърна Елейн. — И може би за да ви припомни дните, когато често се забавлявахте в компанията на Дома Траканд — усмихна се, кимна леко и напусна.

„Нека да мисли над това“, каза си със задоволство Елейн. Елориен несъмнено бе чула, че Гебрил е бил един от Отстъпниците. Можеше и да не го вярва, но навярно щеше да си спомни годините, през които двете с Мургейз бяха показвали уважение една към друга. Трябваше ли няколко кратки месеца да са основание да се забравят години приятелство?

На стълбището видя Кайла Бент, една от капитаните на гвардейките на Биргит. Слабичката червенокоса жена си бъбреше сърдечно с двама гвардейци, които като че ли се надпреварваха да спечелят благоволението ѝ. Щом забелязаха Елейн, тримата се стегнаха в „мирно“.

— Къде отиде Биргит? — попита тя.

— Отиде да разследва едно нарушение при портите, ваше величество — каза Кайла. — Уведомиха ме, че не е било нищо сериозно. Онзи наемнически капитан, който дойде да ви посети по-рано, се опитал да се промъкне в района на двореца. Капитан Биргит го разпитва.

Елейн повдигна вежда.

— Имаш предвид Матрим Каутон?

Жената кимна.

— И тя го „разпитва“?

— Така чух, ваше величество — отвърна Кайла.

— Това означава, че са излезли навън да пият — въздъхна Елейн. Светлина, лош момент беше за това.

Или пък беше добър? Биргит не можеше да възрази на плана ѝ за Черната Аджа, ако беше навън с Мат. Елейн усети, че се усмихва.

— Капитан Бент, елате с мен — напусна театралните помещения и влезе в същинския дворец. Жената тръгна с нея, като махна на отряда гвардейки, застанали в коридора, да ги последват.

Елейн се усмихна наум и зараздава заповеди. Една от гвардейките затича да ги разнесе, макар да изглеждаше объркана. Елейн се запъти към покоите си и седна да помисли. Трябваше да действа бързо. Биргит беше в кисело настроение — можеше да го усети през връзката.

Скоро дойде един слуга, понесъл широко и дълго черно наметало. Елейн стана, заметна си го и посегна да прегърне Извора. Нужни ѝ бяха три опита! Кръв и пепел, да си бременна беше отчайващо понякога.

Запреде сплитове на Огън и Въздух около себе си, а с помощта на Огледалото на Мъглите се направи да изглежда по-висока и по-внушителна. Донесе сандъчето си за бижута и извади малка костена статуетка на седяща жена, загърната в собствената си коса. С помощта на ангреала привлече в себе си толкова от Единствената сила, колкото посмя. За всяка способна да прелива, която я погледнеше, щеше да изглежда наистина внушителна.

Хвърли поглед през рамо към гвардейките. Явно бяха объркани, дори неволно бяха стиснали дръжките на мечовете си.

— Ваше величество? — попита Кайла.

— Как изглеждам? — каза Елейн и дръпна няколко сплита, за да направи гласа си по-дълбок.

Кайла се ококори още повече.

— Като оживял буреносен облак, ваше величество.

— Впечатляващо значи? — попита Елейн и трепна от опасното, нечовешко почти звучене на гласа си. Съвършено!

— Бих казала — отвърна мършавата гвардейка и се потърка с ръка по брадичката. — Макар че тези пантофки развалят ефекта.

Елейн погледна надолу и изруга, като видя розовата коприна. Запреде още и накара ходилата ѝ в пантофките да изчезнат. Сплитът щеше да създаде впечатлението, че се рее във въздуха, загърната в пулсиращо було от мрак, с наметалото и ивиците черен плат пърхащи около нея. Лицето ѝ бе напълно скрито в чернилката. За да подсили ефекта, сътвори и две смътно проблясващи точици червено там, където трябваше да са очите ѝ. Като въглени, излъчващи тъмнопурпурна светлина.

— Светлината да ни пази дано — прошепна една от гвардейките.

Елейн кимна. Сърцето ѝ заби по-бързо от възбуда. Не беше притеснена. Щеше да е в безопасност. Видението на Мин гарантираше това. Отново превъртя плана в ума си. Беше стабилен. Но имаше само един начин да го провери със сигурност.

Извърна сплитовете и ги затегна. След това се обърна към охраната си.

— Загасете светлините и останете съвършено неподвижни. Ще се върна скоро.

— Но… — почна Кайла.

— Това е заповед — отсече Елейн. — Длъжна си да се подчиниш.

Червенокосата се поколеба. Сигурно знаеше, че Биргит изобщо нямаше да позволи това да се случи. Но Кайла не беше Биргит, за щастие, така че се подчини и лампите бързо бяха угасени.

Елейн бръкна в джоба си, извади медальона с лисичата глава, истинския, и го стисна в шепата си. Пое си дълбоко дъх и отвори портал. Светлата ивица бе ярка в затъмнената стая; засия и ги окъпа в смътно сияние като лунна светлина. Отваряше се към друга стая, също толкова затъмнена.

Елейн пристъпи през портала и се озова в тъмницата на двореца, в една от килиите. В другия край, до грубата врата с малко прозорче, покрито с решетки, което пропускаше единствената светлина във влажната килия, беше коленичила жена. Вдясно от Елейн имаше малък нар, а отляво ведро вместо нощно гърне. Стаичката миришеше на плесен и човешки изпражнения, съвсем ясно се чуваше стържене на плъхове наблизо. Все пак изглеждаше твърде луксозна квартира за жената пред нея.

Елейн пресметливо бе избрала точно Чезмал. Жената като че ли бе имала някаква власт сред Черните и бе достатъчно силна, за да ѝ се кланят повечето от другите. Но също така ѝ се беше сторила по-податлива на страсти, отколкото логична, когато се беше срещнала с нея за последен път.

За щастие номерът подейства. Чезмал се хвърли по очи върху покрития със слама под на килията и възкликна:

— Велика! Аз…

— Замълчи! — извика Елейн и гласът ѝ прогърмя.

Чезмал се присви и се огледа, сякаш очакваше пазачите отвън да нахлуят. Там трябваше да има Родственички, които да държат щита на Чезмал. Елейн ги усети. Никоя не влезе въпреки звука. Родственичките изпълняваха заповедите ѝ, колкото и странни да бяха.

— Ти си по-нищожна от плъх — каза Елейн с променения си глас. — Беше пратена, за да утвърдиш славата на Великия господар, но какво направи? Позволи да бъдеш пленена от тези глупачки, от тези деца?

Чезмал заплака.

— Аз съм прах, Велика. Аз съм нищо! Провалихме те. Моля те, не ме унищожавай!

— А защо не? — изръмжа Елейн. — Работата точно на твоята група беше белязана с провал след провал! Какво си направила, та да може да ме убеди да ти позволя да живееш?

— Убихме много от тези глупаци, които работят срещу Великия господар! — проплака Чезмал.

Елейн потръпна, а след това се стегна, сътвори бич от Въздух и изпердаши с него жената по гърба. Не беше повече, отколкото си заслужаваше.

— Ти? Ти нямаш нищо общо с тяхната смърт! За глупава ли ме мислиш? Мислиш, че съм в неведение!

— Не, Велика — проплака Чезмал и се присви още повече. — Моля те!

— Дай ми тогава основание да те оставя да живееш.

— Имам сведения, Велика — заговори бързо Чезмал. — Един от онези, които ни беше казано да търсим, двамата мъже, които трябва да бъдат убити на всяка цена… един от тях е тук, в Кемлин!

„Какво значи това?“ Елейн се поколеба.

— Кажи ми повече.

— Язди с група наемници — заговори Чезмал облекчена, че има исканите сведения. — Той е мъжът с острите очи, който носи шапката и копието, белязано с гарвани!

Мат? Мраколюбците търсеха Мат? Беше приятел на Ранд, вярно, и беше тавирен. Но какво бе направил, за да си спечели гнева на самите Отстъпници? По-обезпокоителното беше, че Чезмал знаеше за присъствието му в града. Беше дошъл едва след като Черните сестри бяха пленени! Това означаваше…

Означаваше, че Чезмал и другите са във връзка с други Мраколюбци. Но кой?

— И как откри това? Защо не беше докладвано по-рано?

— Получих сведението едва днес, Велика — отвърна Чезмал, вече малко по-уверено. — Обмисляме убийство.

— И как можете да го извършите, докато сте в затвора? — попита Елейн.

Чезмал вдигна очи и на плоското ѝ лице се изписа объркване. Не отвърна нищо.

„Издадох ѝ, че не знам толкова, колкото би трябвало.“ Елейн изскърца със зъби под маската си от сенки.

— Велика — заговори Чезмал, — изпълнявах грижливо дадените ми заповеди. Вече сме почти готови да започнем нашествието, както бе повелено. Скоро Андор ще бъде окъпан в кръвта на нашите врагове и Великият господар ще властва сред огън и пепел. Ще се погрижим това да стане.

Какво?! Нашествие в Андор? Невъзможно! Как щеше да стане? Как бе възможно да стане? И все пак, смееше ли да зададе въпросите? Чезмал като че ли подозираше, че нещо не е както трябва.

— Ти не си Избраната, която ме посети преди, нали, Велика? — попита Чезмал.

— Нашите действия не се оспорват от такива като тебе — изръмжа Елейн и подсили думите си с още едно шибване с Въздух по гърба на жената. — Трябва да знам колко ти е казано. За да мога да преценя празнотите в знанията ти. Ако си в неведение за… Е, това ще се разбере. Първо, обясни ми колко знаеш за нашествието.

— Зная, че крайният срок наближава, Велика — каза Чезмал. — Ако имахме повече време, може би щяхме да го планираме по-добре. Ако ме освободиш от този затвор, бих могла…

Замълча и погледна настрани.

Крайният срок. Елейн отвори уста, за да попита още, но се поколеба. Какво? Вече не можеше да усети Родственичките отвън. Бяха ли се оттеглили? А щита над Чезмал?

Ключалката се превъртя и вратата рязко се отвори. На прага стояха трима души. И не бяха стражите, които бе очаквала Елейн. Водеше ги мъж с къса оредяла по слепоочията черна коса и огромни мустаци. Носеше кафяви панталони и черна риза, палтото му беше дълго, почти като отворен отпред халат.

Секретарят на Силвейз! Зад него имаше две жени. Темайле и Елдрит. И двете от Черната Аджа. И двете държаха Извора. Светлина!

Елейн потисна изненадата си и срещна погледите им, без да отстъпи. След като бе успяла да убеди една Черна сестра, че е от Отстъпниците, навярно можеше да убеди и три. Очите на Темайле бяха отворени широко и тя падна на колене, както и секретарят. Елдрит обаче се поколеба. Елейн не можеше да е сигурна дали бе заради стойката ѝ, заради маскировката или от реакцията ѝ при гледката на тримата новодошли. А може би беше нещо съвсем друго. Тъй или иначе, кръглоликата Елдрит не се подведе и започна да прелива.

Елейн се изруга наум и заоформя своите сплитове. Заби щит пред Елдрит веднага щом усети идващия към нея. За щастие, държеше тер-ангреала на Мат. Щитът се разсипа и медальонът в ръката ѝ изстина. Щитът на Елейн се хлъзна плавно между Елдрит и Извора и я откъсна. Сиянието на Силата замъждука около нея и угасна.

— Какво правиш, глупачко! — изврещя Чезмал. — Посягаш на една от Избраните! Ще ни избие всичките!

— Тази не е от Избраните — изрева в отговор Елдрит. Закъсняла, Елейн изтъка Въздух да запуши устата ѝ. — Измамила те е! Това…

Елейн натика сплита в устата ѝ, но беше много късно. Темайле — която винаги ѝ бе изглеждала твърде нежна, за да е Черна сестра — прегърна Извора и вдигна очи. Изражението ѝ се смени от ужас в гняв.

Елейн бързо затегна щита на Елдрит и заплете нов. Удари я сплит на въздух, медальонът с лисичата глава изстина и — благословен да е Мат, че ѝ го беше заел толкова навреме — тя заби щита между Чезмал и Извора.

Темайле я зяпна стъписано, като видя как се разпаднаха сплитовете ѝ. Секретарят на Силвейз не се оказа толкова бавен обаче. Хвърли се неочаквано напред и блъсна Елейн в стената.

От рамото ѝ изригна болка и тя усети как нещо изпука. Раменната ѝ кост? „Бебетата“! — помисли си мигновено. Първичният ужас за миг заглуши всякакви мисли за Мин и виденията ѝ. В изненадата си тя изтърва портала, водещ обратно към покоите ѝ, и той угасна.

— Има някакъв тер-ангреал — извика Темайле. — Сплитовете се разпадат от нея.

Елейн се надигна, избута секретаря и подхвана сплит на Въздух, за да го изтласка назад. Междувременно той се вкопчи в ръката ѝ — може би бе забелязал блесналия в шепата ѝ сребрист метал. Дългите му пръсти се докопаха до медальона тъкмо когато изригналият от Елейн Въздух го порази.

Секретарят отхвърча назад, стиснал медальона. Елейн изръмжа яростно. Темайле се усмихна злорадо и от нея изригнаха сплитове Въздух. Запокити ги напред, но Елейн ги пресрещна със своите.

Двата сплита се сблъскаха и въздухът в малката стая закипя. Стръкове слама се разхвърчаха на вихрушка. Ушите на Елейн писнаха от внезапния натиск. Тъмнокосият секретар изпълзя назад, стиснал тер-ангреала в шепата си. Елейн изпъна към него сплит… но той се разпадна.

Елейн изрева в безсилен гняв, болката от удареното ѝ в стената рамо запулсира. Килията беше претъпкана, а Темайле стоеше на прага, преградила неволно изхода на секретаря. Или може би беше преднамерено, може би искаше да вземе медальона. Другите две Черни сестри се бяха присвили на пода все още заслонени и въздухът беснееше около тях.

Елейн извлече през ангреала толкова, колкото посмя, изтласка напред сплита Въздух и избута настрана този на Темайле. Двете се задържаха за миг, след това Елейн се хвърли, блъсна Темайле, изхвърли я от килията и я удари в каменната стена отвън. Мигновено я заслони с щит, макар да беше сякаш изпаднала в несвяст от сблъсъка.

Секретарят побягна и я жегна паника. Направи единственото, за което можа да се сети. Надигна Чезмал със сплит Въздух и я запокити към него.

Двамата рухнаха на пода. Във въздуха прокънтя метален звън — медальонът падна на пода и се търкулна към вратата.

Елейн си пое дълбоко дъх, болката я жегна през гърдите, ръката ѝ се отпусна безпомощно. Не можеше да я вдигне. Вкопчи се в Извора. Сладостта на сайдар ѝ донесе утеха. Запреде Въздух и стегна Чезмал, секретаря и Елдрит, която се опитваше да пропълзи незабелязано към нея.

След като се успокои, се промъкна покрай тях и излезе навън да погледне Темайле. Все още дишаше, но наистина беше в несвяст. Елейн овърза и нея с Въздух за всеки случай, после вдигна медальона с лисичата глава. Потръпна от болката в другата си ръка. Да, със сигурност беше счупила кост.

Тъмният коридор беше пуст, с четири входа за килии и осветен само от един светилник на стойка. Къде бяха стражата и Родственичките? С неохота освободи сплитовете, с чиято помощ се бе предрешила — нямаше да е добре, ако дойдат войници и я вземат за Мраколюбка. Все някой трябваше да е чул нещо! Усети дълбоко в ума си загриженост от Биргит, която се приближаваше. Стражничката ѝ несъмнено бе усетила нараняването ѝ.

Почти предпочиташе да изтърпи болката в рамото вместо хокането на Биргит. Отново потръпна, щом си помисли за това, докато се обръщаше да огледа пленниците си. Трябваше да провери и другите килии.

Разбира се, че бебетата ѝ щяха да са добре. И тя щеше да е добре. Беше реагирала на болката повече, отколкото си струваше. Не беше уплашена всъщност. Все пак най-добре да…

— Здравей, моя кралице — прошепна в ухото ѝ мъжки глас точно преди втора болка да изригне в хълбока ѝ. Елейн изохка и залитна. Една ръка се протегна и изтръгна медальона от пръстите ѝ.

Елейн се обърна рязко и стаята се замъгли. Нещо топло потече по хълбока ѝ. Кръв! Беше толкова стъписана, че изпусна Извора.

Дойлин Мелар стоеше зад нея в коридора, стиснал в дясната си ръка окървавен нож и медальона в лявата. Усмихваше се широко, почти похотливо. Макар и облечен в дрипи, изглеждаше самоуверен като крал на трона си.

Елейн изсъска и посегна към Извора. Но не последва нищо. Чу кикот зад себе си. Не беше затегнала щита на Чезмал! Веднага щом бе пуснала Извора, сплитовете бяха изчезнали. Погледна през рамо и видя, разбира се, откъсващите я от Извора сплитове.

Чезмал се усмихваше. Светлина! В краката ѝ имаше локва кръв. Много кръв.

Залитна към стената на коридора, с Мелар от едната страна и Чезмал — от другата.

Не можеше да умре. Мин беше казала… „Възможно е да го тълкуваме погрешно.“ Гласът на Биргит се върна в ума ѝ. „Много неща все пак може да тръгнат погрешно.“

— Изцери я — каза Мелар.

— Какво? — попита изненадано Чезмал. Зад нея Елдрит се изтупваше от прахта зад прага на килията, където бе паднала на пода, когато сплитовете Въздух на Елейн се бяха разсипали, но щитът ѝ все още бе там. Него Елейн беше затегнала добре.

„Мисли — каза си Елейн, докато кръвта капеше между пръстите ѝ. — Трябва да има някакъв изход. Трябва да има! О, Светлина! Биргит, побързай!“

— Изцери я — повтори Мелар. — Тази рана от нож бе за да я накара да те пусне.

— Глупак — изсумтя Чезмал. — Ако сплитовете бяха затегнати, една рана нямаше да ни освободи!

— Тогава щеше да умре — каза Мелар и сви рамене. Изгледа Елейн, чаровните му очи блеснаха, изпълнени с лъст. — А това щеше да е жалко. Защото тя е обещана на мен, Айез Седай. Няма да позволя да умре тук, в тази тъмница. Няма да умре, докато не получа време да… ѝ се насладя — погледна към Черната сестра. — Освен това мислиш ли, че онези, на които служим, ще са доволни, ако разберат, че си оставила кралицата на Андор да умре, без да разкрие тайните си?

Чезмал не изглеждаше доволна, но явно осъзна благоразумието в думите му. Секретарят се измъкна от килията и тръгна към стъпалата. Чезмал прекоси коридора към Елейн, която бавно седна на пода.

— Глупаво момиче — каза Чезмал. — Разгадах хитрината ти, разбира се. Подведох те, защото знаех, че идва помощ.

Думите ѝ прозвучаха кухо. Лъжеше за пред другите. Цярът. Елейн се нуждаеше… от… този Цяр. Умът ѝ започваше да изтръпва, причерня ѝ. Беше уплашена до смърт за себе си и за децата.

Мократа ѝ от кръв длан се хлъзна и тя напипа нещо в джоба на роклята си през плата. Копието на медальона с лисичата глава.

Чезмал я хвана за главата и сътвори сплитовете на Цяра. Жилите на Елейн станаха на ледена вода, вълна от Сила обля тялото ѝ. Вдиша дълбоко, болката в хълбока и рамото ѝ изчезна.

— Така — каза Чезмал. — Сега трябва бързо да…

Елейн издърпа медальона и го вдигна към нея. Чезмал неволно го сграбчи и това я лиши от достъпа към Силата. Сплитовете ѝ изчезнаха и щитът на Елейн също.

Чезмал изруга, пусна медальона и той се търкулна по пода. Черната вече запридаше нов щит.

Щит нямаше да спре Елейн. Този път тя изтъка Огън. Простичък сплит, пряк и опасен. Дрехите на Тъмната сестра лумнаха в пламъци, преди да е успяла да довърши втъкаването си, и тя изпищя.

Елейн успя да се изправи. Коридорът се тресеше и въртеше — Цярът бе отнел много от силата ѝ, — но преди всичко да престане да се върти, тя запреде друга нишка Огън и я запокити към Мелар. Беше изложил на риск живота на децата ѝ! Беше я намушкал! Той…

Сплитът се разпадна в мига, в който го докосна. Той я погледна усмихнат и стъпка нещо с крака си. Втория медальон.

— Виж ти — измърмори, след като го вдигна. — Още един? Ако те пораздрусам, дали ще падне и трети?

Елейн изсъска. Чезмал продължаваше да пищи, цялата в пламъци. Падна на пода, зарита, коридорът се изпълни с лютивата миризма на изгоряла плът. Светлина! Елейн не беше искала да я убие. Но нямаше време за губене. Запреде Въздух, надигна отново Елдрит, преди да е успяла да побегне, и я тласна между себе си и Мелар, за всеки случай. Той я наблюдаваше с присвити очи, стиснал в едната си ръка двата медальона и камата си в другата. Все още беше лъскава от кръвта на Елейн.

— Още не сме свършили с теб, моя кралице — каза ѝ тихо. — На тези тук бе обещана власт. Но моята награда си ти. И винаги си взимам дължимото — наблюдаваше я внимателно, очаквайки някаква хитрина.

Само да имаше такава! Едва можеше да стои на краката си. Задържането на Извора беше трудно. Тя отстъпи назад, като задържа Елдрит между себе си и Мелар. Очите му пробягаха към изящната като статуетка жена, която висеше на половин педя над пода, с ръце, стегнати до хълбоците от Въздух. С рязко движение Мелар скочи напред и ѝ преряза гърлото.

Елейн се сепна и заотстъпва.

— Съжалявам — каза Мелар и едва след миг Елейн осъзна, че говори на Елдрит. — Но заповедите са си заповеди — след тези думи се наведе и заби камата си в неподвижното тяло на Темайле.

Не можеше да избяга с медальоните! С внезапен изблик на сила Елейн извлече от Извора и втъка Земя. Дръпна със сплита в тавана над Мелар. Камъните се разклатиха и западаха, той изрева, покри главата си с ръце и клекна. Нещо издрънча. Метал върху камък.

Коридорът се разтресе, посипа се прах. Дъждът от камъни отнесе Мелар назад, но пак камъните ѝ попречиха да го догони и той изчезна нагоре по стълбището отдясно. Елейн се смъкна на колене, изцедена напълно. Изведнъж видя между нападалите от тавана камъни нещо лъскаво. Късче сребрист метал. Единият медальон.

Затаила дъх, тя го сграбчи. Благословена Светлина, Изворът не я напусна. Мелар бе избягал с копието, изглежда, но тя все още имаше оригинала.

Въздъхна, седна на пода и отпусна гръб на студената каменна стена. Искаше ѝ се да потъне в забрава, но с усилие прибра медальона и остана будна, докато не дотича Биргит.

Мат пристъпи в коридора след нея, увил лицето си с шал, мократа му кафява коса бе сплъстена. Очите му шареха насам-натам, кривакът му бе готов за удар.

Биргит коленичи до Елейн.

— Добре ли си?

Елейн кимна уморено.

— Измъкнах се от това. — „Донякъде.“ — Случайно да си направила услуга на света и да си убила Мелар на влизане?

— Мелар ли? — попита разтревожено Биргит. — Не. Елейн, по роклята ти има кръв.

— Добре съм — отвърна тя. — Наистина. Бях Изцерена.

Значи Мелар бе на свобода.

— Бързо. Претърсете коридорите. Стражите и Родственичките, които пазеха тук…

— Намерихме ги — каза Биргит. — Натикани в дъното на стълбищната шахта. Мъртви. Елейн, какво стана?

До нея Мат претърсваше трупа на Темайле. Вече бе видял раната от камата в гърдите ѝ.

Елейн притисна корема си с ръце. Бебетата ѝ щяха да са добре, нали?

— Направих нещо много глупаво, Биргит, и знам, че ще ми се караш. Но преди това би ли ме отнесла в покоите ми? Мисля, че Мелфейн трябва да ме прегледа. Просто за всеки случай.

Час след неуспешния опит за покушение над Егвийн Гавин стоеше сам в една малка стая в покоите на Амирлин. Бяха го освободили от сплитовете, които го държаха вързан, и му бяха казали да стои кротко.

Най-сетне Егвийн влезе и каза:

— Седни.

Гавин се поколеба, но свирепият поглед, който му хвърли тя, можеше да запали свещи. Той седна на трикракото столче. Малката стая побираше няколко дрешника и скринове. Вратата водеше към по-голямата дневна, където го бяха пленили със сплитове. Друга врата от нея отвеждаше към спалнята на Егвийн.

Егвийн затвори вратата и ги отдели от многото стражи, Стражници и Айез Седай, които се трупаха отвън. Разговорите им се процеждаха през вратата в приглушено бръмчене. Егвийн все още носеше червено и златно, в тъмната ѝ коса бяха вплетени златни нишки. Страните ѝ бяха зачервени от гняв. Гняв към него. Това я правеше дори още по-красива.

— Егвийн, аз…

— Осъзнаваш ли какво направи?

— Проверих да видя дали жената, която обичам, е в безопасност, след като открих убиец пред вратата ѝ.

Тя скръсти ръце под гърдите си. Можеше почти да усети зноя на гнева ѝ.

— Ревовете ти привлякоха половината Бяла кула. Видяха те пленен. Убиецът вероятно вече знае за сплитовете ми.

— Светлина, Егвийн! Говориш все едно, че съм го направил нарочно. Само се опитах да те защитя.

— Не помолих да ме защитаваш! Помолих те за подчинение! Гавин, не разбираш ли каква възможност пропуснахме? Ако не беше подплашил Месаана, тя щеше да влезе в капаните ми!

— Не беше от Отстъпниците — каза Гавин. — Беше мъж.

— Каза, че не си могъл да видиш лицето и да различиш фигурата, защото е била замъглена.

— Е, да. Но той се биеше с меч.

— А една жена не може да борави с меч, така ли? Ръстът на лицето, което си видял, показва, че е било жена.

— Може би, но една от Отстъпниците? Светлина, Егвийн, ако е била Месаана, щеше да прибегне до Силата и да ме изгори на прах!

— Още една причина, поради която трябваше да ми се подчиниш — каза Егвийн. — Може би си прав — може наистина да е бил някой от слугите на Месаана. Мраколюбец или Сив. Ако е било така, щях да го пленя и да науча за кроежите ѝ. И, Гавин, ако все пак беше намерил Месаана? Какво щеше да можеш да направиш.

Той заби поглед в пода.

— Казах ти, че съм взела предпазни мерки — продължи тя. — И ти въпреки това не се подчини! И сега, заради това, което направи, убийцата знае, че я очаквах. Следващия път ще е по-внимателна. Колко живота според теб ще ни струва това, което направи току-що?

Гавин стискаше зъби и юмруци. Трябваше да се чувства засрамен, но единственото, което изпитваше, беше гняв. Гняв, който не можеше да обясни — разочарование от себе си, но най-вече от Егвийн затова, че бе превърнала една искрена грешка в повод за лична обида.

— Струва ми се, че ти изобщо не искаш Стражник — каза той. — Защото ще ти кажа, Егвийн, ако не можеш да търпиш да те пазят, никой мъж няма да го прави.

— Вероятно си прав — отвърна тя сухо. Полите ѝ изшумоляха, когато се обърна и отвори вратата към коридора. Излезе и я затвори. Не чак затръшна.

Гавин стана и сдържа подтика си да изрита вратата. Светлина, каква каша беше забъркал!

Чуваше Егвийн през вратата, как отпрати зяпачите да си лягат и заповяда на стражата на Кулата да е дваж по-бдителна. Това навярно беше за показ. Знаеше, че убиецът няма да опита отново скоро.

Реши да си тръгне, отвори вратата и излезе. Егвийн го видя, но не му каза нищо, вместо това заговори сухо със Силвиана. Червената го удостои с поглед, от който щеше да потрепери и скала.

Гавин подмина неколцина стражи, които обаче го изгледаха с уважение. Доколкото знаеха, беше предотвратил опит за покушение над Амирлин. Той кимна на войнишките им поздрави. Чубайн стоеше наблизо и оглеждаше ножа, който трябваше да го порази в гърдите.

Вдигна го към Гавин и попита:

— Виждал ли си някога нещо такова?

Гавин го взе и го огледа. Беше балансиран за мятане, с тънко стоманено острие, което приличаше донякъде на издължен пламък на свещ. В средата бяха инкрустирани три малки камъчета с цвят на кръв.

— Що за камък е това? — попита той и вдигна ножа към светлината.

— Никога не съм виждал такъв.

Гавин обърна няколко пъти ножа в ръката си. Нямаше никакви надписи или резба.

— Това за половин дъх щеше да ми вземе живота.

— Можеш да го задържиш, ако искаш — каза Чубайн. — И да попиташ хората на Брин дали са виждали нещо такова. Намерихме още един такъв по-натам по коридора.

— И той беше насочен към сърцето ми — Гавин затъкна ножа в колана си. — Благодаря ти. Имам подарък за теб в замяна.

Чубайн повдигна вежда.

— Оплакваше се за хората, които си загубил — каза Гавин. — Е, аз имам няколко войници, които мога твърдо да препоръчам.

— От армията на Брин ли? — попита намръщено Чубайн. Като много други от гвардията на Кулата, той все още гледаше на армията на Брин като на съперничеща сила.

— Не. Мъже, верни на Кулата. Някои от тези, които се обучаваха за Стражници и се биха с мен на страната на Елайда. Сега се чувстват отхвърлени и биха предпочели да станат войници вместо Стражници. Ще съм ти благодарен, ако им предложиш дом. Стабилни мъже са, и чудесни воини.

Чубайн кимна.

— Прати ги при мен.

— Ще дойдат утре — каза Гавин. — Моля те само за едно. Опитай се да не ги разделяш. Много неща преживяха заедно. Връзката помежду им им дава сила.

— Не би трябвало да е трудно — отвърна Чубайн. — Десета рота на Кулата бе унищожена почти до крак от проклетите сеанчанци. Ще пратя няколко офицери ветерани на момчетата ти и ще сформирам от тях новата рота.

— Благодаря ти — Гавин кимна към покоите на Егвийн. — И ми я пази, Чубайн. Струва ми се, че е решила на всяка цена да се остави да я убият.

— Вечното ми задължение е да опазя и съхраня Амирлин. Но ти къде ще бъдеш?

— Тя даде ясно да се разбере, че не иска Стражник — отвърна Гавин. Умът му се отнесе към нещата, казани по-рано от Брин. Какво искаше — освен Егвийн? Може би беше време да го разбере. — Мисля, че е крайно време да посетя сестра си.

Чубайн кимна и Гавин си тръгна. Отби се в казармата и си събра вещите — всъщност бяха само дрехи за смяна и едно зимно наметало, — след което отиде да си оседлае коня.

Егвийн поддържаше на дежурство по една Сестра непрекъснато. Айез Седай за тази нощ — дребничка Зелена, казваше се Нимри — не го попита нищо. Направи му портал към един хълм на около час път от Кемлин.

Така Гавин остави зад себе си Тар Валон и Егвийн ал-Вийр.

— Какво е това? — попита намръщено Лан. Тъкмо беше станал и още примигваше сънено.

Старият Назар вдигна очи от дисагите си. Коженото хадори бе стегнало бухналата му бяла коса. Малко поточе ромолеше край бивака им в боровата гора. Не трябваше да има толкова много кафяви иглички по тези борове.

Назар пъхаше нещо в дисагите си и Лан случайно бе зърнал отблясък от злато.

— Това ли? — попита Назар и издърпа навън плата: блестящо бяло знаме със златен жерав, извезан в центъра. Беше изящна изработка, с фино, красиво везмо. Лан за малко да го грабне от пръстите му и да го разкъса на две.

— Добре де, виждам физиономията ти, Лан Мандрагоран — рече Назар. — Не бъди чак такъв егоист. Човек има право да носи знамето на кралството си със себе си.

— Ти си пекар, Назар.

— Първо съм Пограничник, синко — каза старият мъж и натика отново знамето в дисагите. — Това е наследството ми.

— Ба! — изсумтя Лан. С неохота бе позволил тримата новодошли да се присъединят към него — бяха се оказали упорити като глигани и накрая се наложи да отстъпи от клетвата си. Беше обещал да приема последователи. Тези мъже формално не бяха поискали да яздят с него — просто бяха започнали да го правят. Това бе достатъчно. А и след като щяха да пътуват в една и съща посока, нямаше много смисъл да правят два лагера.

Горичката беше в Източен Кандор. Приближаваха се към границата с Арафел. Може би щеше да успее да…

Изведнъж замръзна. В лагера имаше нови палатки. Няколко. И някакви мъже говореха с Андийр. Осмина. Трима изглеждаха възпълни в кръста — не бяха воини, ако се съдеше по финото им облекло, макар да приличаха на малкиери. Другите петима бяха шиенарци, с перчемите на главите, кожените гривни на ръцете и извитите лъкове, прибрани в калъфи на гърбовете им до дългите двуръчни мечове.

— Какво е това? — попита Лан строго.

— Това са Вейлин, Манаган и Горенелин — каза Андийр и посочи малкиерите един по един. — Тия другите са Ки, Джоао, Мерекел, Янор, Куен…

— Не попитах кои са — каза ледено Лан. — Попитах какво. Какво си направил?

Андийр сви рамене.

— Срещнахме ги, преди да се натъкнем на теб. Казахме им да ни изчакат край южния път. Раким ги доведе снощи, докато ти спеше.

— Раким трябваше да е на стража! — каза Лан.

— Аз пазих вместо него — отвърна Андийр. — Реших, че тези хора ще ни потрябват.

Тримата пълни търговци погледнаха Лан и паднаха на колене. Единият дори се разплака.

— Тай’шар Малкиер.

Петимата шиенарци отдадоха чест на Лан.

— Дай Шан — каза единият.

— Донесохме каквото можахме за каузата на Златния жерав — добави друг от търговците. — Всичко, което успяхме да съберем за толкова малко време.

— Не е много — каза третият. — Но ви предлагаме и мечовете си. Може да изглеждаме мекушави, но можем да се бием. Ще се бием.

— Не ми трябва това, което сте донесли — каза Лан раздразнено. — Аз…

— Преди да си казал още, приятелю — спря го Андийр и го хвана за рамото, — може би трябва да погледнеш онова там — и кимна настрани.

Лан се намръщи, чул някакво трополене. Пристъпи между дърветата, за да погледне към пътеката, водеща към лагера. Приближаваха се двайсетина коли, всяка дори претоварена с продоволствие — оръжия, чували със зърно, палатки. Лан зяпна кервана. Здрави волове теглеха колите, а зад колите бяха вързани бойни коне. Покрай тях вървяха колари и слуги.

— Като казват „донесли“, имат предвид, че са продали каквото са могли и са докарали продоволствие — каза Андийр. — И го казват съвсем сериозно.

— Изобщо няма да можем да се движим тихо с всичко това!

Андийр сви рамене.

Лан си пое дъх. Добре. Щеше да се оправи с това.

— Тихото придвижване май отпада. Отсега нататък ще се представяме за керван, доставящ продоволствие на Шиенар.

— Но…

— Ще ми се закълнете — заяви той високо. — Всеки от вас ще се закълне да не издава кой съм, нито да известява някой друг, който би могъл да ме търси. Ще се закълнете!

Назар сякаш понечи да възрази, но Лан го усмири със суровия си поглед. Един по един се заклеха.

Петимата бяха станали десетки, но щеше да спре дотук.