Среднощни кули

Глава 35 Правилното нещо

— Разбираш ли какво трябва да направиш? — попита Егвийн, докато вървеше към покоите си в Бялата кула. — Ако все пак се появят, няма да се оставиш да те въвлекат в бой.

— Не сме деца, Майко — каза сухо Сюан.

— Не сте. Вие сте Айез Седай. Почти толкова опърничави.

Сюан я изгледа навъсено и Егвийн съжали за думите си. Бяха непредизвикани от нищо, а тя беше изнервена. Овладя се.

Беше опитала няколко вида стръв, за да подмами Месаана, но тя не кълвеше. Егвийн бе готова да се закълне, че може почти да я усети как я дебне в Тел-айеран-риод. Юкири и групата ѝ бяха в безизходица.

Най-голяма надежда възлагаше на срещата тази нощ. Трябваше да я примами. Не ѝ оставаше време повече — монарсите, които бе успяла да убеди, вече се раздвижваха, а силите на Ранд се трупаха.

Тази нощ. Трябваше да се случи тази нощ.

— Върви — каза Егвийн. — Говори с другите. Не искам да има никакви глупави грешки.

— Да, Майко — изсумтя Сюан и се обърна да си тръгне.

— Сюан — извика след нея Егвийн.

Бившата Амирлин се поколеба.

— Пази се. Не искам да те загубя.

Сюан често отвръщаше язвително на подобна загриженост, но сега се усмихна. Егвийн поклати глава и забърза към стаите си, където завари чакащата я Силвиана.

— Гавин?

— Никаква вест — отвърна Силвиана. — Изпратих вестоносец при него, но не се е върнал. Подозирам, че Гавин бави отговора си за тежест.

— Упорит е като магаре — каза Егвийн. Чувстваше се беззащитна без него. Беше изненадващо, след като изрично му бе заповядала да стои далече от вратата ѝ. А сега се притесняваше, че го няма там?

— Удвои охраната ми и се погрижи наблизо да има повече войници на пост. Ако преградите ми пропаднат, те ще вдигнат шум.

— Да, Майко.

— И прати друг вестоносец до Гавин. С по-учтиво писмо. Помоли го да се върне, не му заповядвай.

Знаеше мнението на Силвиана за Гавин и беше сигурна, че първото писмо е било доста грубо.

Вдиша дълбоко, влезе в покоите си, провери още веднъж преградите си и се приготви за сън.

„Не би трябвало да се чувствам толкова уморен — помисли Перин, след като се смъкна от седлото на Стъпко. — Нищо друго не съм правил, само говорих.“

Присъдата му тежеше. Като че ли тежеше на цялата армия. Перин ги беше гледал на връщане към лагера. Мургейз, сама и умислена. Файле я бе наблюдавала през целия път обратно; миришеше на гняв, но не изрече и дума. Алиандре и Берелайн се бяха държали на разстояние.

Мургейз го беше осъдила, но всъщност това не го притесняваше много. Беше отклонил Белите плащове. Сега трябваше да измъкне хората си. Мургейз подкара през лагера, за да потърси Лини и господин Джил. Бяха се върнали живи и здрави, с всички останали пленници, както бе обещал Галад Дамодред. Изненадващо, беше изпратил коли с провизии с тях.

Тъй че съдът беше победа. Хората му, изглежда, не го приемаха така обаче. Войниците се пръскаха на групи, щом влезеха в лагера, и не говореха много.

Застаналият до него Гаул поклати глава и каза:

— Две сребърни точки.

— Какво? — попита Перин и подаде юздите на Стъпко на коняря.

— Поговорка — каза Гаул и погледна към небето. — Две сребърни точки. Два пъти тръгнахме на битка и не намерихме враг. Още веднъж, и губим чест.

— По-добре да не намерим враг, Гаул — каза Перин. — По-добре да няма кръвопролитие.

Гаул се засмя.

— Не казвам, че желая да свърша съня, Перин Айбара. Но погледни хората си. Те чувстват каквото казвам. Не бива да танцуваш копията без цел, но не бива и толкова често да искаш хората да се подготвят да убиват, а след това да не им дадеш враг, с когото да се бият.

— Ще го правя толкова често, колкото ми харесва — отвърна рязко Перин. — Ако това означава избягване на битка. Ще…

По земята изтътнаха конски копита и вятърът му донесе миризмата на Файле.

— Една избегната битка, Перин Айбара — рече Гаул, — и друга повикана. Дано намериш вода и заслон — затича и бързо се отдалечи, докато Файле слизаше от коня.

Перин си пое дъх.

— Добре, съпруже — заговори тя и закрачи към него. — Ще ми обясниш ли точно какво си мислеше, че правиш? Позволи им да ти наложат присъда? Обеща да му се предадеш? Не бях останала с впечатлението, че съм се омъжила за глупак!

— Не съм глупак! — ревна той. — Непрекъснато ми повтаряш, че трябва да водя. Е, днес се вслушах в съвета ти.

— Вслуша се и взе погрешното решение.

— Нямаше правилно решение!

— Можеше да ни оставиш да се бием.

— Те възнамеряват да се бият в Последната битка — каза Перин. — Всеки Бял плащ, когото убиехме, щеше да е човек по-малко срещу Тъмния. Аз, хората ми, Белите плащове — никой от нас не е от значение в сравнение с това, което предстои! Те трябва да живеят, както и ние. И това беше единственият начин!

Светлина, колко грешно беше да ѝ крещи така. Но в същото време помогна гневът му да се смекчи. Забележително, войниците наблизо започнаха да кимат, сякаш не бяха успели да разберат истината, преди Перин да я изреве.

— Искам да поемеш командването в оттеглянето — каза той на Файле вече по-спокойно. — Капанът още не е задействан, но с всяка минута все повече ме гложди. Нещо ни наблюдава. Отнеха ни порталите и искат да ни видят мъртви. Вече знаят, че няма да се бием с Белите плащове, което значи, че ще нападнат скоро. Може би тази вечер. Ако имаме късмет, ще отложат до утре сутринта.

— Не сме приключили с този спор — предупреди го тя.

— Стореното — сторено, Файле. Гледай напред.

— Добре — все още миришеше ядосано, красивите ѝ тъмни очи бяха пламнали, но се овладя.

— Отивам във вълчия сън — каза Перин и погледна към края на лагера, където бе изпъната палатката им. — Или ще унищожа онзи купол, или ще намеря начин да принудя Убиеца да ми каже как Пътуването да проработи отново. Приготви хората за поход и нареди на Аша’ман да се опитват да отворят портал на всяко преброяване до сто. В момента, в който се получи, изкарай хората ни оттук.

— Къде? — попита Файле. — В Джеанна?

Перин поклати глава.

— Много е близо. Врагът може да наблюдава там. В Андор. Отведи ги до Кемлин. Всъщност не. Бели мост. Там, където никой не би ни очаквал. Освен това не искам да се появя с армия на прага на Елейн, без да съм я предупредил.

— Добър план — каза Файле. — Щом се боиш от атака, би трябвало първо да задвижим лагера на бежанците, вместо да прехвърлим армиите и да останем без защита.

— Права си. Но ги накарай да тръгнат веднага щом порталите заработят.

— А ако не успееш? — Файле започваше да звучи решително. Уплашено, но решително.

— Ако не възстановя порталите до един час, подкарай ги натам, където Неалд откри, че може да прави портали. Не мисля, че това ще свърши работа. Мисля, че Убиеца просто ще мести купола и винаги ще ни държи под него. Но все пак е нещо.

Файле кимна, но миризмата ѝ стана колеблива.

— Но тогава ще сме в движение, а не на лагер. Много по-лесно е да ни устроят засада така.

— Знам. Точно затова не бива да се проваля.

Тя го прегърна и отпусна глава на гърдите му. Миришеше толкова чудесно. Като Файле. Това беше неговото определение за „чудесно“.

— Каза, че той е по-силен от тебе — прошепна тя.

— Да.

— Мога ли да направя нещо, което да помогне да го победиш?

— Ако ги водиш, докато ме няма, това ще помогне.

— Какво ще стане, ако те убие, докато си там?

Перин не отвърна.

— Няма ли друг начин? — попита тя.

Той се отдръпна.

— Файле, почти съм убеден, че той е лорд Люк. Миришат различно, но има и нещо сходно у двамата. И когато раних Убиеца във вълчия сън преди, Люк носеше същата рана.

— Това трябваше да ме накара да се почувствам по-добре, така ли? — попита тя с гримаса.

— Всичко се връща отново. Приключваме с Малден и се оказваме на хвърлей камък от останките от Белите плащове. С Биар и Борнхалд. Убиеца отново се появява във вълчия сън. Мъжът, за когото ти казах, Ноам, онзи, дето беше в клетката. Помниш ли къде го намерих?

— Каза, че си гонил Ранд. През…

— Геалдан. Случи се на по-малко от една неделя езда оттук.

— Странни съвпадения, но…

— Не са съвпадения, Файле. Не и с мен. Не съм тук случайно. Той не е тук случайно. Трябва да се изправя пред това.

Тя кимна. Перин се обърна и тръгна към палатката им. Мъдрите му бяха дали чай, който да му помогне да заспи, за да може да влезе във вълчия сън.

Време беше.

— Как можахте да го пуснете да си иде? — каза Биар, бялото наметало плющеше зад него. Тримата с Борнхалд и Галад крачеха през средата на лагера.

— Направих каквото бе редно — отвърна Галад.

— Да го пуснете на свобода не беше редно! Не мога да повярвам…

— Чедо Биар — заговори кротко Галад, — намирам поведението ти за все по-недисциплинирано. Това ме безпокои. Би трябвало и теб да те безпокои.

Биар затвори уста и замълча, макар Галад да разбираше колко му е трудно да сдържа езика си. Борнхалд крачеше зад Биар и изглеждаше много притеснен.

— Вярвам, че Айбара ще спази клетвата си — каза Галад. — А ако не, вече имам законни основания да го заловя и да му наложа наказание. Не е идеално, но в думите му имаше благоразумие. Вярвам, че Последната битка идва, и ако е така, време е да се обединим срещу Сянката.

— Милорд Капитан-командир — заговори Биар, овладял гнева си, — с цялото ми уважение, онзи мъж все пак е на страната на Сянката. Той няма да се бие до нас, а срещу нас.

— Ако това е вярно, все пак ще имаме шанс да се изправим срещу него на бойното поле — каза Галад. — Взех решението си, Чедо Биар — Харнеш се приближи със стегната стъпка към тях и отдаде чест. Галад кимна. — Чедо Харнеш, вдигайте лагера.

— Милорд Капитан-командир? Толкова късно през деня?

— Да. Ще се придвижим през нощта и ще се отдалечим от Айбара, просто за всеки случай. Оставете съгледвачи, за да сме сигурни, че няма да тръгне след нас. Ще поемем към Люгард. Можем да съберем набор и да попълним запасите си, след това продължаваме към Андор.

— Слушам, милорд.

След като Харнеш си тръгна, Галад се обърна към Биар. В хлътналите очи на мършавия мъж се таеше злоба. Отдаде мълчаливо чест и се отдалечи. Галад остана сред белите палатки, стисна ръце зад гърба си и загледа вестоносците, разтичали се да предадат заповедта му из лагера.

— Мълчиш, Чедо Борнхалд — каза след няколко мига. — И ти ли си недоволен от действията ми като Чедо Биар?

— Не знам — отвърна Борнхалд. — Толкова дълго вярвах, че Айбара е убил баща ми. И все пак, като гледам поведението на Джарет, и като си спомня описанието му… Няма никакво доказателство. Обезсърчен съм, че трябва да го призная, Галад, но нямам никакво доказателство. Но той все пак уби Латин и Ямвик. Уби Чеда, тъй че е Мраколюбец.

— Аз също убих един от Чедата — каза Галад. — И бях наречен Мраколюбец заради това.

— Онова беше друго — нещо сякаш безпокоеше Борнхалд, нещо, което не казваше.

— Е, да — каза Галад. — Не отричам, че Айбара трябва да бъде наказан, но събитията от този ден по някакъв странен начин ме смущават.

Поклати глава. Намирането на отговори уж трябваше да е лесно. Винаги стигаше до правилното нещо. Само че всеки път, когато си помислеше, че е хванал вярната посока на действие спрямо Айбара, започваше да го гложди този неприятен смут.

„Животът не е толкова лесен като хвърлянето на монета — бе казала майка му. Едната страна или другата… твоите прости илюзии…“

Не му харесваше това чувство. Никак.

Перин вдиша дълбоко. Във вълчия сън разцъфтяха цветя, макар небето да кипеше в сребристо, черно и златно. Миризмите бяха толкова несъвместими… Печащ се черешов пай. Конска тор. Мазнина. Сапун. Огън. Мащерка. Котешка папрат. Стотици други треви, чиито имена не можеше да назове.

Много малко от тях подхождаха на ливадата, където се бе появил. Беше се постарал да не се появи там, където бе лагерът му във вълчия сън. Това щеше да го постави твърде близо до Убиеца.

Миризмите бягаха. Изчезваха твърде бързо, сякаш изобщо не беше ги имало тук.

„Скокливец“, изпрати той.

„Тук съм, Млади бико.“ Вълкът изникна до него.

— Мирише странно.

„Смесват се миризми — изпрати Скокливец. — Като водите на хиляда потока. Това не е естествено. Не е добре. Това място започва да се разпада.“

Перин кимна. Измести и се появи затънал до колене сред кафява къклица, точно извън виолетовия купол. Скокливец изникна от дясната му страна и бурените запращяха под стъпките му.

Куполът се извиси, злокобен и неестествен. Задуха вятър, разлюля бурените и разтърси клоните на дърветата. Мълния блесна безмълвно в небето.

„Той е тук — изпрати Скокливец. — Винаги.“

Перин кимна. Дали Убиеца идваше във вълчия сън като него? И дали стоенето тук го изморяваше също като него? Като че ли никога не напускаше това място.

Пазеше нещо. Трябваше да съществува начин да се изключи куполът във вълчия сън.

„Млади бико, идваме.“ Посланието беше от Танцуващата сред дъбове. Глутницата ѝ се приближаваше, този път само трима. Искри, Безграничен и самата Танцуваща. Бяха избрали да дойдат тук, вместо да затичат с вълците на север.

Появиха се зад Скокливец. Перин погледна към тях и изпрати тревога. „Това ще е опасно. Може да загинат вълци.“

Върнаха му настойчивост. „Убиеца трябва да падне заради това, което е сторил. Заедно сме силни. Младия бик да не гони сам такъв опасен дивеч.“

Той кимна съгласен и чукът се появи в ръката му. Заедно се приближиха към купола. Перин прекрачи в него с бавна, решителна стъпка. Отказа да се поддаде на слабостта. Беше силен. Куполът не беше нищо повече от въздух. Повярва, че светът е такъв, какъвто той го пожелае.

Олюля се, но натисна напред и се озова в купола. Пейзажът тук изглеждаше някак смътно по-тъмен. По-тъмна бе кората на старите дървета, по-тъмнозелена или кафява кучешката папрат. Скокливец и глутницата нахлуха през купола около него.

„Отиваме към центъра — изпрати Перин. — Ако има тайна за разкриване, навярно ще я намерим там.“

Продължиха бавно през храстите и между дърветата. Перин наложи волята си над обкръжаващите го неща и листата престанаха да шумолят, тревите оставаха безшумни, щом ги докоснеше кракът му. Това бе естествено. Беше както трябваше да е. Точно така.

До центъра беше далече, затова той се понесе напред. Не на отскоци или стъпки. Просто спираше да е на едно място и се появяваше на друго. Прикриваше миризмата си, въпреки че Убиеца не беше вълк.

„Това трябва да се превърне в мое предимство — помисли Перин, докато се доближаваха към центъра. — Той е по-опитен от мен. Но аз имам вълка в себе си. Това място е нашият сън. Той е нашественик. Колкото и опитен да е, не е един от нас.“

„И точно затова ще спечеля.“

Надуши нещо във въздуха: грешно и все по-силно. Прокрадна се с вълците до подножието на стръмен планински склон и надникна иззад един голям камък към равното нататък. Точно напред, на около петдесет крачки, се виждаше малка горичка стари дървета. Погледна нагоре и прецени, че е много близо до центъра на купола. С вълчето изместване бяха изминали няколко часа вървене само за няколко минути.

„Това е“, изпрати Перин и погледна към Скокливец. Вълчата миризма беше прикрита, но той вече познаваше вълците достатъчно добре и долови тревога в погледа и стойката му.

Изведнъж нещо се промени.

Нямаше никакъв звук, нито мирис. Но Перин усети нещо: леко потръпване в земята.

„Бягайте!“ — изпрати към вълците и изчезна. Появи се на десетина крачки встрани и видя как една стрела шибна в склона, където беше стоял допреди миг, и се заби в земята чак до черните си пера.

Убиеца се надигна и се обърна към него. Очите му изглеждаха черни, квадратното лице — скрито в сянка. Висок, мускулест и опасен, с почти неизменната презрителна усмивка. Беше с кожен брич и тъмнозелена риза, ръцете му бяха голи до лактите. Не носеше колчан. Създаваше с мисълта си стрели, щом му дотрябваха.

Перин — гледаше го в очите — пристъпи напред все едно, че го предизвиква на бой. Разсея го достатъчно, за да могат вълците да нападнат отзад.

Убиеца изрева и се завъртя рязко, когато Безграничен го блъсна. Перин се озова там мигновено и замахна с чука. Убиеца изчезна и чукът удари в пръстта, но Перин улови лъха на посоката.

Тук? Миризмата бе точно където стоеше самият той. Погледна с тревога нагоре и видя Убиеца във въздуха точно над себе си, изпънал стрела.

„Вятър — помисли Перин. — Силен вятър!“

Стрелата излетя, но внезапният полъх я отнесе встрани и тя се заби в пръстта до Перин. Без да трепне, той вдигна ръце и собственият му лък се появи в тях, вече изпънат и със заредена стрела.

Очите на Убиеца се разшириха и той се стопи мигновено, изникна отново на няколко крачки встрани… и Скокливец скочи отгоре му и го събори на земята. Убиеца изруга и изчезна отново.

„Тук“, изпрати Скокливец и образът показа склона на хълма.

Перин се озова там на мига с чука в ръцете и глутницата с него. Убиеца вдигна меч в едната си ръка и нож в другата, докато Перин и четирите вълка нападаха.

Перин връхлетя първи, изрева и замахна с чука. Убиеца започна да потъва в земята, все едно се стапяше в нея. Замахна с ножа и прониза Танцуваща сред дъбове в гърдите — плисна алена кръв, — а после посече настрани през муцуната на Искри.

Танцуваща се свлече на земята без звук, а Убиеца изчезна, докато Перин вдигаше чука за нов удар. Искри изскимтя, изпрати болка и паника и се стопи във въздуха. Щеше да оживее. Но Танцуваща сред дъбове бе мъртва.

Миризмата на Убиеца отново бе тук, зад Перин. Той се завъртя и натресе чука си в меча му, докато Убиеца замахваше да го прониже в гърба. Мъжът отново разшири очи от изненада, озъби се и отстъпи назад, озъртайки се към двата останали вълка, Скокливец и Безграничен. Едната му ръка под лакътя кървеше от зъбите на Скокливец.

— Как е сътворен куполът, Люк? — попита Перин. — Покажи ми и си върви. Ще те оставя да се махнеш.

— Дръзки слова, кутре — изръмжа в отговор Убиеца. — След като току-що видя как убих един от глутницата ти.

Безграничен зави от ярост и скочи. Перин нападна с него, но земята под тях потрепери и се разтърси.

„Не“, помисли Перин и успя да запази равновесие, но вълкът падна.

Убиеца се хвърли напред и Перин вдигна чука, за да блокира… но оръжието на Люк стана на дим, прониза чука и се втвърди от другата страна. Перин изрева и понечи да се отдръпне, но острието посече през гърдите му, сряза ризата и остави кървава диря от едното му рамо до другото.

Болката го опари, Перин изохка и се олюля. Убиеца отново замахна към него, но нещо се стовари отгоре му. Скокливец. Посивелият вълк го притисна към земята, изръмжа и оголи зъби.

Убиеца изруга, изрита вълка и Скокливец отхвърча на поне двайсет стъпки. Безграничен бе успял да се изправи, но куцаше.

Перин се отърси от болката. Властта на Убиеца над този свят бе толкова силна, че чукът на Перин се движеше тромаво при всеки замах, сякаш самият въздух се беше сгъстил.

Спомни си злата усмивка на Люк, докато убиваше Танцуваща сред дъбове, и обзет от ярост се понесе напред. Убиеца отстъпваше надолу по хълма към дърветата. Перин се хвърли след него, забравил за раната си. Не беше толкова тежка, че да го спре. Представи си превръзка на нея и дрехите му се стегнаха отгоре да запушат кръвта.

Нахлу сред дърветата точно зад Убиеца. Клоните отгоре се сплетоха, диви лози заплющяха от смрачените сенки. Перин не си направи труда да ги отбива. Лозите не плющяха така. Не можеха да го докоснат. Отпускаха се и вяло увисваха, щом се доближаха до него.

Убиеца изруга и продължи да бяга на резки отскоци, оставяше мъгливи петна след себе си. Перин го последва с още по-голяма бързина.

Не взе съзнателно решение да се смъкне на четири крака, но след миг вече го бе направил и подгони Убиеца така, както бе гонил белия елен.

Убиеца беше бърз, но беше само човек. Младия бик бе част от самата земя, от дърветата, храстите, камъните и потоците. Летеше през леса като вятър и го настигаше. Всяко паднало дърво беше за Убиеца препятствие, но за Младия бик бе само част от пътеката.

Оттласна се с лапи от един паднал дънер и се превъртя във въздуха. Зарея се над камъни и храсти, скачаше от едно на друго и оставяше мъгла зад себе си.

Убиеца за първи път замириса на страх. Изчезна, но Младия бик го последва и се появи в полето, където стоеше на лагер армията, под сянката на големия каменен меч. Убиеца се озърна през рамо, изруга и отново изчезна.

Младия бик скочи след него. На мястото, където бе лагерът на Белите плащове.

Равна поляна.

Пещера в склона на хълм.

Средата на малко езеро. Младия бик затича по водата с лекота.

Появяваше се навсякъде, където се озовеше Убиеца, и всеки път — все по-близо. Нямаше време за мечове, чукове и лъкове. Това бе гонитба и този път Младия бик беше ловецът. Беше…

Скочи сред някакво поле и Убиеца го нямаше там, но я имаше миризмата, където бе отишъл. Последва го и се появи на друго място в същото поле. Миризми на много места… Какво?

Перин спря и ботушите му изстъргаха в земята. Огледа се озадачено. Убиеца трябваше да е скочил бързо през няколко различни места в същото поле, за да обърка дирите. Помъчи се да определи накъде да продължи, но всички дири избледняха и се сляха в едно.

— Да го изгори дано!

„Млади бико“, достигна го зов. Искри. Вълкът бе ранен, но не беше избягал. Изпрати му образ на тънка сребърна пръчка, две педи висока и стърчаща от земята сред кучешка папрат.

Перин се усмихна и се озова там. Раненият вълк, оставил кървава диря зад себе си, клечеше до странния предмет. Явно бе някакъв тер-ангреал и като че ли бе направен от десетки и десетки наподобяващи тънка тел късчета метал, усукани като плитка. Дълъг две педи шип, забит в рохкавата пръст.

Издърпа го от земята. Куполът не изчезна. Перин огледа шипа. Нямаше представа как да накара купола да се махне. Пожела с волята си шипът да се превърне в нещо друго, в пръчка, и се изненада, като видя, че се опълчва на волята му. Странният предмет сякаш просто избута ума му назад.

„Тук е, в този свят“, изпрати Искри. Образът целеше да обясни нещо — че вещта някак си е по-реална от повечето неща в света на сънищата.

Но Перин нямаше време да мисли за това. Най-важното сега бе да премести купола, ако можеше, далече от лагера на хората си. Измести и се появи до края на купола, откъдето бе влязъл.

Както се надяваше, центърът на купола се премести с него. Беше там, откъдето бе влязъл, но стената на купола промени мястото си, а центърът се оказа точно над него. Все така се извисяваше в небето и се простираше далече във всички посоки.

„Млади бико — изпрати Искри. — Аз съм свободен. Грешното го няма.“

„Тръгвай — отвърна Перин. — Ще взема това и ще се отърва от него. Тръгнете в различни посоки и вийте. Объркайте Убиеца.“

Вълците откликнаха. Ловецът в него се чувстваше обезсърчен, че не успя да надвие Убиеца. Но това бе по-важно сега.

Опита се да измести някъде много далече, но не стана. Макар да държеше тер-ангреала, като че ли все още бе обвързан от правилата на купола.

Така че измести докъдето можеше. Неалд беше казал, че краят е на около четири левги от лагера, тъй че Перин измести толкова на север, а после още веднъж и още веднъж. Огромният купол се местеше с него и центърът му винаги се появяваше точно над главата му.

Щеше да отнесе шипа на безопасно място. Някъде, където Убиеца нямаше да може да го намери.