Среднощни кули

Глава 51 Изпитание

Щом хвана кристалния меч, Мин настръхна цялата. Каландор. Беше слушала легенди за това оръжие още от дете, страховити приказки за далечния Тийр и странния Меч, който не е меч. А сега го държеше в ръцете си.

Беше по-лек, отколкото бе очаквала. Кристалното острие улавяше светлината на лампите и си играеше с нея. И сякаш блещукаше твърде много — светлината вътре се променяше дори когато самата Мин не се движеше. Кристалът беше гладък, но топъл. Чувстваше го почти като жив.

Ранд стоеше пред нея и гледаше оръжието. Бяха в покоите си в Тийрския камък заедно с Кацуан, Наришма, Мерайз, Наеф и две Деви.

Ранд посегна и докосна оръжието. Тя го погледна — и над главата му оживя видение. Бляскав меч, Каландор, стиснат в черна ръка. Мин ахна.

— Какво видя? — попита тихо Ранд.

— Каландор, държан в юмрук. Ръката сякаш е направена от оникс.

— Някаква идея какво означава това?

Мин поклати глава.

— Трябва да го скрием пак — каза Кацуан. Днес носеше кафяво и зелено — землистите цветове, — олекотени от златните украшения в косата ѝ. — Фу! Ваденето на този предмет сега е безразсъдно, момче.

— Възражението ти е отбелязано — каза Ранд, взе ша-ангреала от Мин и го хлъзна над рамото си в ножницата на гърба си. На кръста си отново носеше древния меч с червено-златните дракони, изрисувани на ножницата. Казал беше, че го смята за някакъв вид символ. За него символизираше миналото, докато Каландор — по някакъв начин — представляваше бъдещето.

— Ранд — каза Мин и го хвана за ръката. — Проучването ми… Каландор, изглежда, има по-дълбок недостатък, отколкото сме открили. Това видение само потвърждава каквото казах преди. Безпокоя се, че може да бъде използван срещу теб.

— Подозирам, че ще се използва — отвърна Ранд. — Всичко друго на този свят се е използвало срещу мен. Наришма, направи портал. Достатъчно дълго накарахме Пограничниците да чакат.

Ашаманът кимна и звънчетата в косата му звъннаха.

Ранд се обърна към Наеф.

— Наеф, още ли няма вест от Черната кула?

— Няма, милорд.

— Не можах да Пътувам дотам. Това намеква за голяма неприятност, по-лоша, отколкото се боях. Използвай ето този сплит. Може да те прикрие. Пътувай до място на един ден езда, влез и се скрий. Виж какво можеш да откриеш. Помогни, ако можеш, а когато намериш Логаин и тези, които са му верни, им предай послание от мен.

— Какво послание, милорд?

Ранд зарея поглед.

— Кажи им, че грешах. Кажи им, че ние не сме оръжие. Ние сме мъже. Може би ще помогне. Внимавай. Може да е опасно. Донеси ми вест. Ще трябва да оправя нещата там, но не мога току-така да вляза в капан, по-опасен от всичко, което съм отбягвал досега. Проблеми… толкова много проблеми трябва да се оправят. А съм само един. Иди на мое място, Наеф, засега. Трябва ми информация.

— Аз… Да, милорд — изглеждаше объркан, но излезе да изпълни заповедта. Ранд си пое дъх и потърка чукана на лявата си ръка.

— Да тръгваме.

— Сигурен ли си, че не искаш да вземеш повече хора? — попита Мин.

— Да. Кацуан, бъди готова да отвориш портал и да ни изведеш, ако се наложи.

— Отиваме във Фармадинг, момче — каза Кацуан. — Не вярвам да си забравил, че нямаме достъп до Извора, докато сме там.

Ранд се усмихна.

— А ти носиш в косата си пълна мрежа паралис, която включва Кладенец. Сигурен съм, че го държиш пълен. Все би трябвало да стигне за един портал.

— Никога не съм чувала за мрежа паралис — лицето на Кацуан беше безизразно.

— Кацуан Седай — каза кротко Ранд. — Твоята мрежа има няколко украшения, които са ми непознати — подозирам, че са творение от ерата на Разрушението. Но аз бях там, когато бяха създадени първите, и носех оригиналната мъжка версия.

Стаята затихна.

— Е, момче — отрони най-сетне Кацуан. — Ти…

— Ще се откажеш ли изобщо някога от този навик, Кацуан Седай? — попита Ранд. — Да ме наричаш момче? Вече ми е все едно, въпреки че ми се струва странно. Бях на четиристотин години в деня, когато умрях в Приказния век. Подозирам, че това те прави по-млада от мен поне с няколко десетилетия. Показвам ти уважение. Може би ще е уместно да ми отвърнеш със същото. Ако желаеш, би могла да ме наричаш Ранд Седай. Аз съм, доколкото знам, единственият мъж Айез Седай, все още жив, който бе издигнат подобаващо и който никога не мина на страната на Сянката.

Кацуан пребледня.

Усмивката на Ранд стана добродушна.

— Ти пожела да са присъединиш и да танцуваш с Преродения Дракон, Кацуан. Аз съм това, което трябва да съм. Бъди спокойна — изправяш се срещу Отстъпниците, но имаш на своя страна един също толкова древен като тях — извърна лицето си от нея и погледът му стана далечен. — Да беше само старостта наистина показател за голяма мъдрост. Все едно да пожелаеш Тъмния просто да ни остави на мира.

Хвана Мин за ръка и двамата прекрачиха през портала на Наришма. Останалите ги последваха. От другата страна няколко Деви ги чакаха на горска поляна до вече оседланите коне. Мин яхна своя, замислена колко сдържана изглеждаше Кацуан. И имаше защо. Когато Ранд заговореше така, Мин се безпокоеше повече, отколкото би признала дори на себе си.

Излязоха от горичката и поеха към Фармадинг, впечатляващ град, разположен на остров сред езеро. Около езерото се бе развърнала голяма армия, вееха се стотици знамена.

— Винаги е бил важен град — каза Ранд замислено. — Бранителя е по-нов, но градът бе тук много отдавна. Арен Дешар, Арен Мадор, Фар Мадинг. Винаги трън в петата ни беше Арен Дешар. Анклавът на Инкастар… те се страхуваха от прогреса, страхуваха се от чудото. Оказва се, че с право се бояха. Колко съжалявам, че не се вслушах в Гилгаме…

— Ранд? — обади се Мин.

Това го извади от унеса.

— Какво?

— Наистина ли си както каза? Наистина ли си на четири столетия?

— Почти на четири и половина, предполагам. Годините ми в този Век добавят ли се към онези, които живях преди? — погледна я. — Разтревожена си, нали? Че не съм вече аз, мъжът, когото познаваш, глупавият овчар?

— Имаш всичко това в ума си… толкова много минало.

— Спомени само.

— Но ти си него също така. Говориш сякаш наистина си бил онзи, който се е опитал да запечата Въртела. Сякаш лично познаваш Отстъпниците.

Ранд помълча малко, после каза:

— Предполагам, че съм него. Но, Мин, това, което ти убягва, е следното: може сега да съм него, но и той винаги е бил мен. Аз винаги бях него. Няма да се променя само защото помня — аз съм си аз. Аз съм мен. И винаги съм бил себе си.

— Луз Терин е бил луд.

— Накрая — отвърна Ранд. — И да, правеше грешки. Аз правех грешки. Станах безразсъден, отчаян. Но този път има разлика. Голяма.

— Каква разлика?

Той се усмихна.

— Този път бях отгледан по-добре.

Мин също се усмихна неволно.

— Познаваш ме, Мин. Добре, уверявам те, сега се чувствам повече като себе си, отколкото преди месеци. Чувствам се повече като себе си, отколкото изобщо съм бил като Луз Терин, ако това има някакъв смисъл. И това е заради Трам, заради хората около мен. Ти, Перин, Нинив, Мат, Авиенда, Елейн, Моарейн. Той много упорито се опита да ме прекърши. Мисля, че ако бях същият като преди много време, щеше да е успял.

Наближаваха Фармадинг. Като навсякъде другаде, зеленото бе отстъпило на жълто и кафяво. Ставаше все по-лошо и по-лошо.

„Преструва се, че дреме — каза си Мин. — Земята не е мъртва. Тя чака през зимата.“ Зима на бури и война.

Наришма зад тях изсъска тихо и Мин се обърна. Лицето на ашамана се беше вцепенило. Явно бяха навлезли в мехура на влиянието на Бранителя. Ранд не показа с нищо, че е забелязал. Като че ли вече нямаше проблеми с гаденето, когато преливаше, което я облекчи. Или просто го прикриваше?

Насочи отново ума си към текущата задача. Армиите на Пограничниците така и не бяха обяснили защо се бяха опълчили на обичая и логиката, тръгвайки на юг, за да намерят Ранд. Бяха ужасно необходими. Намесата на Ранд в Марадон бе спасила каквото бе останало от града, но ако това ставаше по цялата граница с Погибелта…

Двадесет войници с високо вдигнати пики и плющящи на тях кървавочервени знамена ги пресрещнаха много преди да стигнат до армията. Ранд спря и ги остави да се приближат.

— Ранд ал-Тор — заяви един от мъжете. — Ние сме представители на Пограничното единение. Ще осигурим ескорт.

Ранд кимна и процесията продължи напред, вече с охрана.

— Не те нарекоха лорд Дракон — прошепна Мин. Той кимна замислено. Може би Пограничниците не вярваха, че е Прероденият Дракон.

— Не бъди арогантен с тях, Ранд ал-Тор — заговори Кацуан, след като се изравни с него. — Но и не отстъпвай. Повечето Пограничници ще откликнат на сила, щом я видят.

Тъй. Кацуан го нарече по име, вместо „момче“. Приличаше на победа и Мин се усмихна.

— Ще приготвя онзи портал — продължи Кацуан по-тихо. — Но ще е много малък. Кладенецът ще ми даде само колкото да можем да изпълзим навън. Вярвам, че няма да ни потрябва. Тези хора ще се бият за теб. Ще искат да се бият за теб. Само някоя нетактична глупост би могла да ги отблъсне.

— Тук има нещо повече, Кацуан — отвърна той също така тихо. — Нещо ги привлече на юг. Това е предизвикателство, което не знам как да посрещна. Но приемам съвета ти с благодарност.

Кацуан кимна. След малко наближиха четирима души, които чакаха пред фронта на строената армия. Зад тях имаше хиляди бойци в плътни редове. Салдейци, с кривите им крака. Шиенарци с перчемите им. Арафелци, всеки войник с по два меча, стегнати на гърба. Кандорци, с раздвоените им бради.

Четиримата не бяха на коне. Носеха изящни дрехи. Две жени и двама мъже, всеки с Айез Седай до себе си, а зад тях имаше неколцина слуги.

— Онази най-отпред е кралица Етениел — зашепна им Кацуан. — Строга жена е, но честна. Знае се, че се меси в делата на южните държави, и подозирам, че другите ще я оставят да води днес. Красивият мъж до нея е Пайтар Начиман, кралят на Арафел.

— Красив ли? — попита Мин и огледа плешивия застарял арафелец. — Този?

— Зависи от гледната точка, дете — отвърна Кацуан. — Някога беше много прочут с хубавото си лице и все още е прочут заради меча си. До него е крал Еазар Тогита Шиенарски.

— Толкова е тъжен — промълви Ранд. — Кого е загубил?

Мин се намръщи. Еазар не ѝ изглеждаше особено тъжен. Малко мрачен може би, но чак тъжен…

— Той е Пограничник — каза Кацуан. — Бил се е с тролоци през целия си живот. Допускам, че е загубил много близки хора. Жена му умря всъщност преди години. Казват, че имал душа на поет, но е суров мъж. Ако успееш да спечелиш уважението му, ще означава много.

— Последната е Тенобия значи — Ранд се потърка по брадичката. — Все пак съжалявам, че не взех Башийр с нас — Башийр беше казал, че лицето му може да разпали гнева на Тенобия, и този път Ранд се беше вслушал в разума.

— Тенобия е като горски пожар — каза Кацуан. — Млада, нахална и безразсъдна. Не се оставяй да те въвлече в спор.

Ранд кимна и каза само:

— Мин?

— Над главата на Тенобия е надвиснало копие — каза Мин. — Кърваво, но блести на светлината. Етениел скоро ще се венчае — виждам го по белите гургулици. Днес се кани да направи нещо опасно, тъй че внимавай. Другите двама имат разни мечове, щитове и стрели, които се реят около тях. И двамата скоро ще се бият.

— В Последната битка ли? — попита Ранд.

— Не знам — призна тя. — Би могло да е тук, днес.

Ескортът им ги поведе към четиримата монарси. Ранд се смъкна от седлото, потупа Тай’дайшар по шията и конят изпръхтя. Мин понечи да слезе, както и Наришма, но Ранд вдигна ръка да ги спре.

— Проклет глупак — измърмори Кацуан до Мин, достатъчно тихо, за да не чуе никой друг. — Моли ме да съм готова да го измъкна, а след това ни оставя?

— Сигурно е имал предвид, че трябва да измъкнеш мен — отвърна тихо Мин. — Знам си го: повече се тревожи за мен, отколкото за себе си — помълча за миг. — Проклет глупак!

Кацуан ѝ хвърли поглед и леко се усмихна, преди да се обърне и да се загледа отново към Ранд.

Той пристъпи към четиримата монарси, спря и вдигна ръце с дланите нагоре, сякаш ги питаше: „Какво искате от мен?“

Етениел тръгна напред. Беше пълничка, със стегната на тила тъмна коса. Тръгна към Ранд, а единият от мъжете, крал Еазар, закрачи до нея.

Девите пристъпиха от двете страни на Ранд — както обикновено бяха решили, че заповедта му да се задържат назад не се отнася за тях.

Етениел вдигна ръка и зашлеви Ранд през лицето.

Наришма изруга. Девите вдигнаха булата си и извадиха копия. Мин смуши кобилата си напред и проби през охраната.

— Спри! — каза Ранд и вдигна ръка. Обърна се и изгледа строго Девите.

Мин спря кобилата и я потупа по врата. Беше уплашена, както можеше да се очаква. Девите се отдръпнаха назад с неохота, но пък Кацуан се възползва от възможността да се приближи с коня си до Мин.

Ранд отново се обърна към Етениел и потърка бузата си.

— Надявам се, че това е някакъв традиционен кандорски поздрав, ваше величество.

Тя повдигна вежда, след това кимна на крал Еазар Шиенарски и той се приближи към Ранд. Удари го с опакото на ръката през устата и силата на удара накара Ранд да залитне.

Но той отново махна на Девите да стоят кротко. Погледна Еазар в очите. По брадичката му потече кръв. Шиенарецът го изгледа за миг, кимна и отстъпи крачка.

Тенобия беше следващата. Зашлеви Ранд с лявата си ръка, силен удар, който изпращя във въздуха. Мин усети болката на Ранд. Тенобия тръсна ръката си и също отстъпи крачка назад.

Крал Пайтар беше последен. Старият арафелец се приближи с ръце зад гърба, замислено. Спря пред Ранд, пресегна се и попи кръвта от бузата му. След това го перна с опакото на ръката си толкова силно, че го смъкна на колене и от устата му плисна кръв.

Мин не можеше да остане на място повече.

— Ранд! — скочи от седлото и изтича при него. Прегърна го и изгледа монарсите с гняв. — Как смеете!? Той дойде при вас с мир!

— С мир? — попита Пайтар. — Не, момиче, той не дойде на този свят с мир. Хвърли земята в ужас, хаос и разруха.

— Както пророчествата са казали — Кацуан се приближи, докато Мин помагаше на Ранд да стане. — Хвърляте в нозете му бремето на цял един Век. Не можеш да наемеш човек да ти оправи къщата, а после да го укоряваш, че е съборил една стена, за да свърши работата.

— Това предполага, че той е Прероденият Дракон — Тенобия скръсти ръце. — Ние…

Млъкна, щом Ранд се изправи и бавно измъкна Каландор. Лъскавото острие изсъска и той го изпъна напред.

— Отричаш ли това, кралица Тенобия, Щит на Севера и Меч на Границата на Погибелта, Върховен трон на Дома Казади? Ще погледнеш ли това оръжие и ще ме наречеш ли Лъжедракон?

Това я усмири. Еазар до нея кимна. Зад тях редовете смълчани войници не помръдваха, стиснали копията и щитовете. Като за почест. Или като в готовност за атака. По стените на Фармадинг се бяха струпали безчет хора.

— Нека продължим — каза Еазар. — Етениел?

— Добре. Ето какво ще кажа, Ранд ал-Тор. Дори да докажеш, че си Прероденият Дракон, имаш да отговаряш за много неща.

— Можеш да вземеш цената си от кожата ми, Етениел — каза тихо Ранд и хлъзна Каландор в ножницата. — Но едва след като Тъмния получи своя ден с мен.

— Ранд ал-Тор — заяви Пайтар. — Имам въпрос за теб. Отговорът ти ще предопредели изхода от този ден.

— Какъв въпрос? — настоя Кацуан.

— Кацуан, моля те — Ранд вдигна усмирително ръка. — Лорд Пайтар, виждам го в очите ви. Знаете, че аз съм Прероденият Дракон. Нужен ли е този въпрос?

— Съдбоносен е, лорд ал-Тор — отвърна Пайтар. — Той ни доведе тук, въпреки че съюзниците ми не го знаеха в началото. Винаги съм вярвал, че сте Прероденият Дракон. Това прави въпроса ми още по-съдбоносен.

Мин се намръщи. Старият войник посегна към дръжката на меча си, сякаш се готвеше да го извади, и Девите настръхнаха още повече. Стъписана, Мин осъзна, че Пайтар все още стои съвсем близо до Ранд.

„Може да извади меча и да замахне към врата на Ранд за едно мигване на окото!“

Ранд не откъсваше поглед от очите на краля.

— Задайте въпроса си.

— Как умря Телиндал Тирасо?

— Коя? — попита Мин и погледна към Кацуан. Айез Седай поклати глава объркана.

— Откъде знаеш това име? — попита Ранд.

— Отговори на въпроса — настоя Еазар, все така с ръка на меча.

— Тя беше писарка — каза Ранд. — През Приказния век. Демандред, когато дойде за мен след основаването на Осемдесетте и един… Тя падна в боя, от мълния от небето… Кръвта ѝ е на ръцете ми… Откъде знаеш това име!?

Етениел погледна Еазар, след това Тенобия и накрая Пайтар. Той кимна, после затвори очи и въздъхна облекчено. Свали ръката си от меча.

— Ранд ал-Тор — каза Етениел. — Ти си Прероденият Дракон. Ще бъдеш ли тъй добър да седнеш и да поговориш с нас? Ще отговорим на въпросите ти.

— Защо никога не съм чувала за това тъй наречено пророчество? — попита Кацуан.

— Естеството му изискваше да се пази в тайна — отвърна крал Пайтар. Всички седяха на възглавнички в голяма палатка в средата на лагера на Пограничниците. Раменете на Кацуан я сърбяха, както я бяха обкръжили отвсякъде, но глупавото момче — винаги щеше да си остане глупаво момче, колкото и да беше стар — изглеждаше в пълен мир.

Тринайсет Айез Седай чакаха извън палатката, оказала се недостатъчно голяма да побере всички. Тринайсет. И това не беше накарало ал-Тор дори да мигне. Кой мъж, способен да прелива, можеше да седи между тринайсет Айез Седай, без да се изпоти?

„Променил се е — каза си Кацуан. — Просто ще трябва да го приемеш.“ Не че нямаше нужда повече от нея. Мъже като него ставаха твърде самоуверени. Няколко малки успеха и щеше да се препъне в собствените си крака и да изпадне в затруднение.

Но… добре, беше горда с него. С неохота, но горда. Малко.

— Дадено е от една Айез Седай от рода ми — каза Пайтар и отпи глътка чай. — Моят предтеча Рео Миерши бил единственият, който го чул. Заповядал думите да се съхранят, предавали се от монарх на монарх до ден-днешен.

— Кажи ми ги — подкани го Ранд. — Моля те.

— Виждам го пред теб! — цитира Пайтар. — Него, който живее много животи, който дава много смърти, който вдига планини. Той ще счупи каквото трябва да счупи, но първо стои тук, пред нашия крал. Ти ще го окървавиш! Оцени самообладанието му. Той говори! Как падналата бе убита? Телиндал Тирасо, убита от неговата ръка, мракът дошъл в деня след светлината. Ти трябва да запиташ и трябва да узнаеш съдбата си. Ако не може да отвърне…

Гласът му заглъхна.

— Тогава? — настоя Мин.

— Ако не може да отвърне — каза Пайтар, — ще бъдеш изгубен. Ще донесеш бързо края му, за да имат своята буря сетните дни. За да не бъде погълната Светлината от оногова, който трябва да я съхрани. Виждам го. И плача.

— Дошли сте, за да го убиете значи — каза Кацуан.

— Да го изпитаме — отвърна Тенобия. — Така решихме, след като Пайтар ни каза за пророчеството.

— Не знаете колко близо бяхте до смъртта — промълви Ранд. — Ако бях дошъл при вас малко по-рано, щях да отвърна на шамарите ви с белфир.

— Вътре в Бранителя? — Тенобия изсумтя пренебрежително.

— Бранителя спира Единствената сила — прошепна Ранд. — Само Единствената сила.

„Какво иска да каже с това?“ — помисли Кацуан и се намръщи.

— Знаехме добре риска — заяви гордо Етениел. — Настоях за правото да те зашлевя първа. Армиите ни имаха заповеди да нападнат, ако паднем.

— Семейството ми е тълкувало думите на пророчеството стотици пъти — каза Пайтар. — Смисълът изглежда ясен. Задачата ни беше да изпитаме Преродения Дракон. Да видим дали можем да му се доверим да ни поведе към Последната битка.

— Само преди месец нямаше да имам спомените, за да ви отговоря. Беше глупав ход. Ако ме бяхте убили, всичко щеше да е загубено.

— Риск — отвърна мрачно Пайтар. — Може би някой друг щеше да се вдигне на твое място.

— Не — каза Ранд. — Това пророчество е като другите. Заявление какво би могло да се случи, не съвет.

— Аз го разбирам другояче, Ранд ал-Тор — каза Пайтар. — И другите се съгласиха с мен.

— Трябва да се отбележи, че аз не дойдох на юг заради това пророчество — заяви Етениел. — Моята цел беше да видя дали бих могла да донеса малко разум на света. А после… — замълча и се намръщи.

— Какво? — попита Кацуан и най-сетне отпи от чая си. Беше добър. Както обикновено в близост до ал-Тор напоследък.

— Бурите — каза Тенобия. — Снегът ни спря. А след това се оказа по-трудно да ви намерим, отколкото предполагахме. Тези портали… Може ли да научите нашите Айез Седай на тях?

— Ще заповядам вашите Айез Седай да бъдат научени в замяна на едно обещание — каза Ранд. — Ще ми се закълнете. Имам нужда от вас.

— Ние сме суверени — отсече Тенобия. — Няма да ви се поклоня толкова бързо като чичо ми. Трябва да говорим и за това, между другото.

— Нашите клетви са пред земите, които браним — каза Еазар.

— Както желаете — отвърна Ранд и стана. — Веднъж ви дадох ултиматум. Изразих го лошо и съжалявам за това, но оставам единствената ви пътека към Последната битка. Без мен ще останете тук, на стотици левги от земите, които сте се заклели да браните — кимна поред на всеки от тях и подаде ръка на Мин да стане. — Утре се срещам с монарсите на света. След това ще тръгна към Шайол Гул и ще счупя останалите печати на затвора на Тъмния. Лек ден.

Кацуан не стана. Отпи бавно от чая си. Четиримата изглеждаха стъписани. Добре, момчето бе добило усет за драматичното.

— Почакай! — най-сетне проговори Пайтар и стана. — Ще отидеш да направиш какво?!

— Ще строша печатите, лорд Пайтар. Той ще счупи каквото трябва да счупи. Не можете да ме спрете, не и след като тези думи доказват какво ще направя. По-рано се намесих, за да предотвратя падането на Марадон. Беше съвсем близо до това, Тенобия. Стените са разбити, войските ви са съкрушени. С помощ успях да го спася. На косъм. Вашите страни имат нужда от вас. Така че имате две възможности. Заклевате ми се или седите тук и оставяте всички други да се бият на ваше място.

Кацуан отпи от чая си. Момчето малко преиграваше.

— Ще ви оставя да обсъдите предложението ми — каза Ранд. — Мога да отделя един час… Макар че, преди да започнете обсъждането си, бихте ли предали нещо от мен на един човек? Има един мъж в армията ви, казва се Хюрин. Бих искал да му се извиня.

Четиримата гледаха стъписано. Кацуан стана да поговори със Сестрите, които чакаха навън. Познаваше някои от тях и трябваше да поизучи другите. Не се притесняваше какво ще решат Пограничниците. Ал-Тор ги държеше в ръцете си. „Още една армия под знамената му. Не мислех, че ще се оправи с тази.“

Още един ден и всичко започваше. Светлина, дано да бяха готови.