Среднощни кули

Глава 52 Ботуши

Елейн се намести на седлото на Лъчиста. Кобилата беше от най-превъзходните в кралската конюшня, салдейска порода, с блестящо бяла грива и козина. Седлото беше обшито с виненочервено и златно. Беше от седлата, използвани за тържествени процесии.

Биргит яхна Изгрев, висок жълто-кафяв кон, също един от най-бързите в дворцовите конюшни. Сама бе избрала и двата коня — очакваше да им се наложи да бягат.

Биргит носеше едно от направените от Елейн копия на лисичата глава. Беше с различна форма — тънък сребърен диск с роза на лицевата страна. Елейн носеше в джоба си друг такъв диск, увит в плат.

Беше се опитала тази сутрин да направи още един, но се бе разтопил и за малко да подпали нощната ѝ масичка. Много се затрудняваше без оригиналът да ѝ е подръка. Мечтите ѝ да въоръжи цялата си лична гвардия с медальони ставаха все по-неосъществими, освен ако не успееше някак да убеди Мат да ѝ даде отново оригинала.

Почетната ѝ гвардия навлезе в конни редици около нея и Биргит в Краличиния площад. Водеше само сто войници — седемдесет и петима гвардейци и вътрешен кръг от двайсет и пет гвардейки. Беше малка сила, но щеше да мине и без тези сто, ако можеше да се отърве от тях. Не можеше да позволи да я възприемат като завоевател.

— Не ми харесва това — каза Биргит.

— На теб нищо не ти харесва напоследък — отвърна ѝ Елейн. — Честно, от ден на ден ставаш все по-раздразнителна.

— Защото ти ставаш все по-безразсъдна от ден на ден.

— О, хайде стига. Това едва ли е най-безразсъдното нещо, което съм правила. Успокой се. Всичко ще е наред — и погледна на юг.

— Защо непрекъснато поглеждаш натам?

— Ранд — отвърна Елейн, отново почувствала топлината, пулсираща във възела на чувства в ума ѝ. — Подготвя се за нещо. Обезпокоен е. И спокоен в същото време — Светлина, колко объркващ можеше да е този човек!

Срещата щеше да се състои в един ден, стига да се спазеше поставеният от него срок. Егвийн беше права: счупването на печатите щеше да е глупаво. Но Ранд щеше да се вслуша в разума.

Ализе спря до тях, придружена от три Родственички. Сарасия беше пълничка жена с добродушното изражение на стара майка; тъмнокожата Кема носеше черната си коса прибрана на три дълги плитки, а строгата младолика Нашя беше с широка провиснала рокля.

Четирите заеха позиция до Елейн. Само две бяха достатъчно силни за портал — много от Родственичките бяха по-слаби от повечето Айез Седай. Но това щеше да е достатъчно, след като самата Елейн едва можеше да прегърне Извора.

— Можете ли да направите нещо, за да я предпазим от стрели? — обърна се Биргит към Ализе. — Някакъв сплит?

Ализе кривна замислено глава.

— Знам един, който би могъл да помогне. Но никога не съм го пробвала.

Друга Родственичка изплете портал напред. Отвори се към ивица обрасла с жълта трева земя край Кайриен, където чакаше много по-голяма войска. Офицерите лесно се различаваха по облеклата си с цветовете на Домовете, на които служеха.

Високият навъсен Лорструм чакаше на кон пред войската си — войниците му бяха облечени в тъмнозелено с пурпурни ивици. Бертом беше от другата страна. Силите им като че ли бяха равни — по пет хиляди души. Другите четири Дома бяха изкарали на полето по-малки войски.

— Ако искат да те вземат плен, сама им даваш шанс — каза Биргит.

— Няма как да го направят и да се измъкнат, освен ако не се бях скрила в двореца си и да пратя войските си. Виж, това щеше да доведе до въстание в Кайриен и възможен провал в Андор. Вече съм кралица, Биргит. Няма да можеш да ме опазиш повече, отколкото сам войник на бойното поле.

— Все пак стой между мен и Гайбон.

Гайбон се приближи на пъстрия си кон. С Биргит от едната ѝ страна и Гайбон от другата, и тъй като конете и на двамата бяха по-високи от този на Елейн, за всеки убиец щеше да е трудно да я улучи, без преди това да порази тях.

Така щеше да е до края на живота ѝ. Тя смуши Лъчиста и отрядът ѝ пое през портала, за да излезе на кайриенска земя. Благородниците и благородничките пред тях започнаха да се кланят и този път поклоните бяха по-дълбоки, отколкото при срещата в тронната зала. Представлението започваше.

Стените на града бяха все още черни от пожарите по време на боевете с Шайдо. Елейн долови напрежението на Биргит, след като порталът зад тях изчезна. Жените от Родството около нея прегърнаха Извора и Ализе изплете непознат сплит и го постави във въздуха около вътрешния кръг на охраната ѝ. Предизвика малка, но силна вихрушка във въздуха.

Безпокойството на Биргит се оказа заразително и Елейн се усети, че е стиснала юздите на Лъчиста. Въздухът тук в Кайриен беше по-сух, със смътна миризма на прах. Небето бе облачно.

Кайриенските бойци се строиха около малката група андорци в бяло и червено. Повечето кайриенска сила беше пехота, макар да имаше и малко тежка конница. Всички поеха в безупречен строй. Пазеха Елейн… или я държаха в плен.

Лорструм подкара червено-кафявия си жребец към охраната на Елейн. Гайбон я погледна и след като тя му кимна, му позволи да се доближи.

— Градът е неспокоен, ваше величество — заговори Лорструм. Биргит все пак внимаваше да държи коня си между неговия и кобилата на Елейн. — Има… неприятни слухове, свързани с възкачването ви.

„Слухове, които вероятно си предизвикал ти — помисли си Елейн. — Преди да решиш да ме подкрепиш.“

— Вярвам, че няма да се вдигнат срещу войските ви?

— Надявам се — погледна я изпод плоската си шапка в гористо зелено. Носеше черно палто, което стигаше до коленете му, цветните ивици през гърдите му обозначаваха Дома му. Беше облекло като за бал и това излъчваше увереност. Войската му не завладяваше града, а ескортираше новата кралица в почетна процесия. — Едва ли ще има въоръжена съпротива. Но все пак реших да ви предупредя.

И ѝ кимна почтително. Знаеше, че го манипулира, но приемаше тази манипулация. Трябваше да го наблюдава внимателно през следващите години.

Кайриен беше безличен град — само прави улици и четвъртити кули. Макар тук-там да се срещаха красиви сгради, нямаше място за сравнение с Кемлин или Тар Валон. Влязоха през северните порти; река Алгуеня се падаше от дясната им страна.

Вътре ги очакваха тълпи. Лорструм и другите си бяха свършили работата добре. Имаше приветствени възгласи, подхващани навярно от грижливо поставени между хората придворни. Щом Елейн навлезе в града, възгласите станаха по-силни. Това я изненада. Беше очаквала враждебност. И да, имаше го и това — тук-там хвърляха смет отзад от тълпата, чуваше се подигравателен смях. Но повечето хора изглеждаха радостни.

Докато процесията се точеше по широкия булевард, Елейн осъзна, че тези хора може би са очаквали подобно събитие. Бяха говорили за него, бяха се разпространили слухове. Някои от тези слухове бяха враждебни и за тях бе съобщил Нори. Но сега ѝ изглеждаха повече като знак за тревога, отколкото за враждебност. Кайриен твърде дълго бе останал без монарх. Кралят им беше убит неизвестно от кого, а лорд Дракона като че ли ги бе изоставил.

Увереността ѝ нарасна. Кайриен беше наранен град. Изгорените и разбити останки от Предната порта отвън. Камъните на уличната настилка бяха къртени, за да се хвърлят от стените. Градът така и не се беше възстановил от Айилската война, а недовършените Безвърхи кули — симетрични по план, но ужасно запуснати — бяха величествено свидетелство за това.

Проклетата им Игра на Домове беше почти толкова лоша напаст. Можеше ли да се промени това? Хората наоколо изглеждаха обнадеждени, сякаш разбираха в какъв извратен хаос се е превърнала държавата им. Човек по-скоро можеше да изтръгне копие от ръцете на айилец, отколкото да изреже лукавството на кайриенците, но може би тя щеше да успее да ги научи на повече вярност към страна и трон. Стига да имаха монарх, заслужаващ тази вярност.

Слънчевият палат се издигаше в самия център на града. Като всичко останало в града, беше четвъртит и ъгловат, но тук архитектурата създаваше усещане за внушителност и сила. Беше величествено здание, въпреки разбитото крило, където се бе разиграл опитът за покушение над живота на Ранд.

Тук ги очакваха още благородници, застанали по покритите стъпала пред входа или до богато украсените си карети. Повечето изглеждаха скептични, а някои — удивени.

Елейн погледна Биргит и каза с доволна усмивка:

— Ето, че става. Никой не очакваше да вляза в двореца придружена от кайриенска армия.

Биргит не отвърна. Все още беше напрегната. И сигурно щеше да остане така, докато Елейн не се върне в Кемлин.

В подножието на стълбището стояха две жени, едната — хубавица със звънчета в косата, другата — с къдрава коса и лице, което не приличаше на Айез Седай, при все че беше такава от години. Това бе Сашале Андерли, а другата — чието лице не изглеждаше неостаряващо — беше Самицу Тамагова. Според източниците на Елейн тези двете бяха най-близо до понятието за „управители“, с които градът разполагаше в отсъствието на Ранд. Беше водила кореспонденция и с двете и бе установила, че Сашале е забележително проницателна и много добре разбира начина на мислене на кайриенците. Беше предложила града на Елейн, но бе намекнала, че според нея да бъде предложен и да се вземе са две различни неща.

Сашале пристъпи напред и заговори официално:

— Ваше величество. Нека се знае, че лорд Дракона ви дава всички права и претенции над тази земя. Всякаква формална власт, която той имаше над тази земя, се отстъпва на вас и постът на стюард на държавата се отменя. Дано управлявате в мъдрост и мир.

Елейн ѝ кимна достолепно, но отвътре кипеше. Беше казала, че няма нищо против помощта на Ранд при вземането на трона, но не искаше да ѝ натрият носа в това. От друга страна, Сашале, изглежда, приемаше поста си сериозно, въпреки че според разкритията на Елейн този пост до голяма степен си го беше приписала сама.

Елейн и свитата слязоха от конете. Ранд наистина ли си беше мислил, че ще е толкова лесно да ѝ даде трона? Беше стоял в Кайриен достатъчно дълго, за да знае как заговорничат тук. Прокламацията на една Айез Седай изобщо нямаше да е достатъчна. Виж, пряката подкрепа на могъщи благородници щеше да стигне.

Процесията тръгна нагоре по стъпалата. Влязоха, като всеки от поддръжниците ѝ взе със себе си почетна гвардия от по петдесет души. Елейн взе цялата си свита. Бяха много, но нямаше намерение да оставя никого зад себе си.

Вътрешните коридори бяха прави, със сводести тавани и златна облицовка. Символът на Слънчевия изгрев красеше всяка врата. Имаше ниши, предназначени за показ на дворцовите богатства, но много от тях бяха празни — айилците бяха взели петината си от този дворец.

Щом стигнаха до входа за Великата зала на Слънцето, андорските гвардейци и гвардейки на Елейн се подредиха в шпалир в коридора. Тя си пое дълбоко дъх и влезе в тронната зала с група от десетима.

Мраморни колони със сини жилки се извисяваха до тавана от двете страни на помещението. Слънчевият трон бе на синия си мраморен подиум в дъното на просторната зала.

Беше от позлатено дърво, но изглеждаше удивително скромен. Навярно затова Ламан бе решил да си направи нов трон, като бе използвал материал от самата Авендоралдера. Елейн пристъпи към подиума, след това се обърна, докато кайриенските благородници влизаха, първо поддръжниците ѝ, след това останалите, по ранг съгласно сложните правила на Даес Дай-мар. Тази йерархия често се променяше само за дни, през ден, ако не и за часове.

Биргит оглеждаше всеки влязъл, но кайриенците бяха образец на благоприличие. Никой тук нямаше да покаже дързост като тази на Елориен в Андор. Но пък тя беше патриотка и точно затова продължаваше отчайващо да се опълчва на Елейн. В Кайриен хората не правеха такива неща.

След като множеството затихна, Елейн си пое дъх. Беше мислила за слово, но майка ѝ я бе научила, че понякога решителното действие замества и най-добрата реч. Понечи да седне на трона.

Биргит я хвана за ръката.

Елейн я погледна питащо, но Стражникът ѝ гледаше трона.

— Изчакай малко — каза и се наведе.

Благородниците замърмориха, а Лорструм се приближи до Елейн.

— Ваше величество?

— Биргит — каза Елейн изчервена, — наистина ли е необходимо?

Без да ѝ обръща внимание, Биргит замушка по възглавничките на стола. Светлина! Нима Стражничката ѝ бе решила да я притеснява във всяка възможна ситуация? Не беше възможно да…

— Аха! — каза Биргит и издърпа нещо от меката възглавница върху седалката.

Елейн се стъписа и се приближи, с Лорструм и Бертом до нея. Биргит държеше малка игла с черен връх.

— Скрита във възглавницата.

Елейн пребледня.

— Единственото място, където знаеха, че ще си, Елейн — каза тихо Биргит.

Лорструм беше почервенял.

— Ще намеря този, който е направил това, ваше величество — изръмжа той. — И ще изпита моя гняв.

— Не и преди да изпита първо моя — каза набитият Бертом и погледна накриво иглата.

— Очевидно опит за покушение, предназначен за лорд Дракона, ваше величество — каза Лорструм по-високо, за да го чуят по-добре в залата. — Никой не би дръзнал да убие вас, нашата възлюблена сестра от Андор.

— Добре е да го чуя — отвърна Елейн и го изгледа. Изражението ѝ трябваше да подскаже на всекиго в залата, че смята да се примири с тази хитрина и да опази репутацията му. Той бе нейният най-силен поддръжник и срамът от един опит за убийство падаше върху него.

Съгласието ѝ да опази репутацията му щеше да му струва скъпо. Той сведе разбиращо очи. Светлина, колко мразеше Елейн тази игра. Но щеше да я играе. И щеше да я играе добре.

— Безопасно ли е? — попита тя Биргит, която все още проверяваше трона.

— Има начин да се разбере — отсече Биргит.

И най-безцеремонно се друсна на трона.

Благородниците в залата ахнаха, а от червено лицето на Лорструм стана съвсем бяло.

— Не е много удобно — каза Биргит, измести се на едната страна, после на другата. — Очаквах, че тронът на един монарх ще е по-добре тапициран, още повече при този твой деликатен задник.

— Биргит! — изсъска Елейн и усети, че пак се изчервява. — Не можеш да седиш на Слънчевия трон!

— Аз съм телохранителят ти — отвърна Биргит. — Мога да опитвам храната ти, ако поискам, мога да минавам през вратите преди теб и мога скапано да сядам в стола ти и на трона ти, ако сметна, че това ще те защити — усмихна се широко. — Освен това — добави по-тихо — винаги съм се чудила какво усеща човек, като седне на трон — стана, все още нащрек, но и явно доволна.

Елейн се обърна, огледа благородниците на Кайриен и заговори:

— Вие ни чакахте дълго. Някои от вас са недоволни, но не забравяйте, че половината ми кръв е кайриенска. Този съюз ще направи и двете ни държави велики. Не настоявам за доверието ви, но настоявам за подчинението ви — помълча, след което добави: — И също така не забравяйте, че това е желанието на Преродения Дракон.

Видя, че я разбраха. Ранд бе завладял този град, макар да го беше завладял, за да го освободи от Шайдо. За благородниците щеше да е благоразумно да не го изкушават да се върне и да го завладее отново. Една кралица трябваше да използва инструментите, които са ѝ подръка. Елейн беше взела сама Андор. Щеше да позволи на Ранд да ѝ помогне с Кайриен.

Седна. Толкова просто нещо, но последствията от него наистина стигаха далече.

— Съберете войските си и гвардиите на Домовете си — заповяда на събралите се благородници. — Ще тръгнете в поход със силите на Андор през портали до мястото, наречено Полето на Мерилор. Там ще се срещнем с Преродения Дракон.

Благородниците я гледаха изненадано. Идва, сяда на трона и им заповядва да изведат армиите си от града в същия ден? Елейн се усмихна. Най-добре беше да действа бързо и решително. Това щеше да създаде прецедент за послушание. И щеше да започне да ги подготвя за Последната битка.

— Също така — заяви тя, след като започнаха да си шепнат, — искам да съберете всички годни да носят меч мъже в това кралство, и да ги зачислите в армията на кралицата. Няма много време за обучение, но всеки меч ще е нужен в Последната битка. Жените, които пожелаят да се бият, също може да се запишат. Също така известете всички леяри във вашия град. Ще трябва да се срещна с тях до един час.

— Но… — намеси се Бертом — празненството в чест на коронацията, ваше величество…

— Ще пируваме, когато спечелим Последната битка и спасим децата на Кайриен — заяви Елейн. Трябваше да ги отвлече от заговорите им, да им даде работа, която да ги държи заети. Стига да може. — Действайте! Представете си, че Последната битка е на прага ви и че ще дойде утре!

Защото наистина можеше да дойде утре.

Мат се облегна на едно сухо дърво и се загледа към лагера си. Усмихваше се и издишваше усмихнат, и се наслаждаваше на прекрасното чувство да знае, че вече не го гонят. Беше забравил колко хубаво е това чувство. По-хубаво от две хубави слугинчета на двете колена. Е, по-хубаво от едно слугинче поне.

Военен лагер вечер. Едно от най-уютните места на света, макар половината лагер да беше празен, след като половината мъже бяха отишли в Кайриен. Слънцето беше залязло и повечето бойци си бяха легнали. Но тези, които бяха на дежурство чак утре следобед, нямаха причина все още да лягат да спят.

Из лагера димяха огньове и насядалите около тях мъже си разправяха за геройства, за изоставени жени или за далечни слухове. Езиците на пламъците потръпваха, щом някой току разровеше жаравата с клон и пръскаше малки искри във въздуха, докато приятелите му пееха „Елате ми, девойчета“ или „Плачещи върби по пладне“.

Мъжете в Бандата бяха от десетина различни държави, но този лагер бе истинският им дом. Мат закрачи между тях, с шапката на главата и ашандарей на рамото. Беше си намерил ново шалче за врата. Хората знаеха за белега му, но нямаше защо да се перчи с него като някой от проклетите фургони на Лука.

Шалчето, което си бе избрал този път, беше червено. В памет на Тилин и другите убити от голама. За малко да си избере розово. Съвсем за малко.

Усмихна се. Макар от няколко огъня да кънтяха песни, никой не ревеше с цяло гърло и в лагера цареше здравословен покой. Не тишина. Тишината никога не беше добра. Мразеше тишината. Караше го да се чуди кой ли се опитва толкова упорито да се промъкне към него. Не, това беше покой. Мъже похъркваха тихо, огньове пращяха, други мъже пееха, треви скърцаха под краката на обикалящите постове. Мирните шумове на мъже, които се наслаждават на живота си.

Тръгна към масата пред тъмната си палатка. Седна и се загледа в документите, които беше струпал на нея. В палатката беше твърде тясно, а и не искаше да събуди Олвер.

Вятърът разлюля палатката. Работното му място наистина изглеждаше странно — хубава дъбова маса тупната насред тревата, столът му до нея и делвата с подправен сайдер на земята до стола. Документите на масата бяха затиснати с няколко камъка, осветени от мигащото пламъче на лампата.

Не искаше да се занимава с документи. Искаше да може да седне при някой от огньовете и да пее с момчетата „Танц с Джак от Сенките“. Смътно долавяше думите на песента от един огън наблизо.

Документи. Е, беше се съгласил Елейн да го наеме, а за такова нещо винаги има документи. И документи за драконовите екипи също. Документи за продоволствие, дисциплинарни доклади и още какви ли не глупости. И няколко документа, които бе успял да свие от Нейно кралско величество, шпионски доклади, които държеше да прегледа. Донесения за сеанчанците.

Много от вестите не бяха нови за него. Благодарение порталите на Верин беше пътувал до Кемлин по-бързо от самите слухове. Но Елейн също имаше портали и някои от новините от Тийр и Иллиан бяха пресни. Имаше сведения за новата сеанчанска императрица. Значи Тюон наистина се беше коронясала или каквото там правеха сеанчанците, за да си назначат нова императрица.

Това го накара да се усмихне. Светлина, представа си нямаха в какво са се набутали! Сигурно си мислеха, че имат. Но тя щеше да ги изненада, сигурно както че небето е синьо. Е, сиво напоследък.

Имаше също глупости, че Морският народ са в съюз със сеанчанците. Мат го подмина пренебрежително. Сеанчанците бяха пленили достатъчно кораби на Морския народ, за да се създаде такова впечатление, но не беше истина. Намери и няколко страници с новини за Ранд, повечето мъгляви и неблагонадеждни.

Проклети цветове. Ранд седеше и си говореше с някакви хора в една палатка. Може би все пак беше в Арад Доман, но не можеше едновременно да е там и да се бие в Граничните земи, нали? Според един слух Ранд беше убил кралица Тилин. Кои проклети идиоти ги измисляха тия неща?

Прехвърли набързо донесенията за Ранд. Мразеше да му се налага непрекъснато да прогонва проклетите цветове. Добре поне, че Ранд беше с дрехи този път.

Последната страница се оказа любопитна. Вълци, тичащи на големи глутници, събират се на поляни и вият в хор? Небесата блестели червени нощем? Добичета се трупали сред полята, всички обърнати на север, и гледали мълчаливо? Следи от армии на Твари на Сянката в нивите? Тези неща намирисваха на тъпа мълва, предавана от една селянка на друга, докато стигнат до ушите на шпионите на Елейн.

Огледа листа, след което — без да си го е помислил дори — се усети, че е извадил от джоба си плика на Верин. Все още запечатаното писмо бе протрито и мръсно. Не го беше отворил обаче. Това май бе най-трудното нещо, което беше правил в живота си — да устои на изкушението.

— Е, това му се вика неразбория — чу се женски глас и Мат вдигна очи и видя запътилата се към него Сетале. Носеше кафява рокля с дантела върху и без това пищната си гръд, моля ви се. Да привлича погледите. Не че Мат изобщо се заглеждаше в нея.

— Харесва ли ти кабинетът ми? — попита я той, прибра плика и струпа последните шпионски донесения до няколкото скици, които беше правил за нови арбалети, по модела на купените от Талманес. Вятърът можеше да духне хартиите, а тъй като нямаше камък за този куп, смъкна единия си ботуш и го сложи отгоре.

— Кабинетът ти ли? — попита Сетале. Май нещо ѝ стана смешно.

— Ами да — Мат се почеса по петата и реши, че на чорапите му вече им е време за пране. — Ще трябва да се разбереш със стюарда ми, ако искаш да влезеш.

— Стюардът ти?

— Ей онзи пън там — Мат кимна настрани. — Не малкият, големият, с мъха отгоре.

Тя повдигна вежда.

— Доста е добър — каза Мат. — Не пуска никой, дето не искам да го видя.

— Интересно същество си ти, Матрим Каутон — рече Сетале и се настани на по-големия пън. Роклята ѝ беше по ебударската мода, защипана високо с игла от едната страна, за да се виждат фустите, толкова пъстри, че можеха да изплашат и Калайджия.

— Искаш ли нещо конкретно? — попита Мат. — Или просто реши да наминеш, за да седнеш на главата на стюарда ми?

— Чух, че пак си посетил двореца днес. Вярно ли е, че се познаваш с кралицата?

Мат сви рамене.

— Елейн е доста мило момиче. И е хубавичка, това — определено.

— Не ме изненадваш вече, Матрим Каутон — изтъкна Сетале. — Доста отдавна разбрах, че повечето неща, които казваш, целят точно това.

Нима? Тая май говореше сериозно.

— Казвам каквото мисля, госпожо Анан. Защо ви интересува дали се познавам с кралицата?

— Просто още една част от главоблъсканицата, която представляваш — каза Сетале. — Днес получих писмо от Джолайн.

— И какво иска?

— Нищо не е искала. Просто съобщава, че са пристигнали живи и здрави в Тар Валон.

— Сто на сто не сте чели между редовете.

Сетале се усмихна укорително.

— Джолайн Седай ви уважава, господин Каутон. Често говореше благосклонно за вас и как сте спасили не само нея, но и другите две. Пита за вас в писмото си.

Мат примига.

— Сериозно? Казвала е такива неща?

Сетале кимна.

— Да ме изгори дано! Кара ме едва ли не да се чувствам гузен, че си позволих с нея една малка шега. Но откъде да знае човек, след като се държеше така с мен!

— Казването на такива неща на мъж повдига самочувствието му. Държеше се с вас по-добре, отколкото заслужавате, поне според мен.

— Тя е Айез Седай — измърмори Мат. — Държи се с всички все едно, че са кал, която трябва да изстърже от ботушите си.

Сетале го изгледа навъсено. Имаше нещо властно в тази жена. Отчасти майчинско, отчасти — като у дворцова дама, отчасти — като ханджийка, която не търпи глупости.

— Извинявам се. Някои Айез Седай не са чак толкова лоши. Не исках да ви обидя.

— Това ще го приема за комплимент — каза Сетале. — Макар че не съм Айез Седай.

Мат сви рамене, наведе се, намери едно хубаво камъче в краката си и го сложи върху купчината листове вместо ботуша. После попита:

— Казахте, че не боляло. Но… какво е чувството? За онова, което сте загубили?

Тя присви устни.

— Коя е най-хубавата храна, която обичате, господин Каутон? Онова, което бихте яли на всяко сядане на масата?

— Сладкишите на мама — отвърна веднага Мат.

— Е, същото е. Все едно да знаеш, че си могъл да се радваш на сладкишите всеки ден, но сега са ти отказани. Приятелите ти, виж, те могат да ядат толкова сладкиши, колкото си искат. Завиждаш им и те боли, но в същото време си щастлив. Защото поне някой може да се радва на това, на което ти не можеш.

Мат кимна замислено.

— Защо толкова мразите Айез Седай, господин Каутон? — попита Сетале.

— Не ги мразя — отвърна Мат. — Да ме изгори дано, наистина не ги мразя. Но понякога човек като че ли не може да направи две неща, без разни жени да му поискат да направи едно от тези неща другояче и изобщо да не обърнат внимание на другото.

— Никой не ви принуждава да приемате съвета им, а съм сигурна, че повечето пъти накрая признавате, че съветът е добър.

Мат сви рамене.

— Понякога човек просто обича да прави каквото си иска, без някой да му казва какво не е редно или какво с него не е наред. Това е.

— И няма нищо общо с вашите… странни възгледи за благородниците? Повечето Айез Седай се държат все едно, че са благороднички, в края на краищата.

— Нямам нищо против благородниците — отвърна Мат и заоправя палтото си. — Просто не ми допада аз да съм от тях.

— А защо?

Мат се подвоуми. Защо ли? После си погледна краката и почна да обува ботуша.

— Заради ботушите.

— Ботушите? — Сетале изглеждаше объркана.

— Ботушите, да — повтори Мат. — Всичко е заради ботушите.

— Но…

— Виждате ли — Мат се мъчеше да дръпне ботуша нагоре, — на много хора не им се налага да се притесняват какви ботуши да носят. Имам предвид бедните и най-бедните. Ако запиташ някой от тях: „Кои ботуши ще носиш днес?“, той ти казва: „Ами, Мат, имам само едни, тъй че май ще си нося тях.“

Поколеба се и добави:

— Няма да го кажа обаче на теб, Сетале, щото ти не си аз. Няма да те нарекат Мат, нали разбираш.

— Разбирам — отвърна тя. Май нещо пак ѝ стана смешно.

— За хора обаче, които имат някакви парици, въпросът кои ботуши ще носят е по-труден. Виждаш ли, средни хора, хора като мен… — погледна я накриво. — А аз съм среден човек, имай предвид.

— Разбира се.

— Скапано вярно е, да — Мат успя да нахлузи ботуша и седна нормално. — Та един среден човек може да има средно три чифта ботуши. Най-лошите ти ботуши са ония, които носиш, когато работиш нещо неприятно. Може да се протрият след няколко крачки и може да имат по някоя дупка, но са съвсем добри, колкото да си обут. Не се притесняваш да ги оцапаш в нивата или в плевника.

— Добре — каза Сетале.

— После имаш по-добрия чифт ботуши — продължи Мат. — Това са ботушите ти ден за ден. Носиш ги, ако ще ходиш на вечеря при съседите. Или, в моя случай, носиш ги, ако отиваш на битка. Те са добри ботуши, дават ти добра опора и не се притесняваш да те видят с тях или нещо такова.

— А най-добрият ти чифт ботуши? — попита Сетале. — Тях ги носиш на публични събития, като бал или вечеря с местни знатни особи?

— Балове? Знатни особи? Кръв и пепел, жено. Мислех, че си ханджийка.

Сетале леко се изчерви.

— На никакви балове не ходим — каза Мат. — Но ако се наложи да ходим, подозирам, че бихме обули по-добрия чифт ботуши. Щом са достатъчно добре за гости на старата съседка Хембрю, значи са скапано добри, за да настъпиш пръстите на някоя жена, достатъчно глупава да танцува с нас.

— Тогава за какво са най-добрите ботуши?

— За вървене — отвърна Мат. — Всеки селяк знае цената на едни добри ботуши, когато тръгваш на дълго разстояние.

Сетале се замисли.

— Добре. Но какво общо трябва да има това с битието на благородника?

— Всичко — отвърна Мат. — Не разбираш ли? Ако си среден тип, знаеш точно кога да си използваш ботушите. Човек може да им хване дирята на трите чифта. Животът е прост, когато имаш три чифта ботуши. Но благородниците… Талманес твърди, че имал четирийсет различни чифта ботуши у дома си. Четирийсет чифта, можеш ли да си представиш?

Тя се усмихна развеселено.

— Четирийсет чифта — повтори Мат и поклати глава. — Четирийсет проклети чифта. И не са всички един и същи вид ботуши при това. Значи имаш си ботуши за всяко облекло, и то в различни стилове, които да паснат на всяко от половината ти облекла. Имаш си ботуши за пред крале, ботуши за пред висши лордове и ботуши за пред обикновени хора. Имаш ботуши за зима и ботуши за лято, ботуши за дъждовни дни и ботуши за сухи дни. Имаш проклети обуща, които носиш само когато ходиш в къпалнята. Лопин негодуваше, че съм нямал чифт, с който да ходя до клозета нощем!

— Разбирам… Значи използвате ботушите като метафора за бремето на отговорност, наложено на аристокрацията, когато поемат ръководството на сложни политически и социални позиции.

— Метафора за… — Мат се навъси. — Кръв и пепел, жено. Това не е метафора за нищо! Просто ботуши.

Сетале поклати глава.

— Вие сте необичайно мъдър човек, Матрим Каутон.

— Старая се — измърмори той и посегна за делвата с подправения сайдер. — Да бъда необичаен, имам предвид — напълни чаша и я вдигна към нея. Тя я прие благосклонно и отпи, а после стана.

— Ще ви оставя на собствените ви забавления тогава, господин Каутон. Но ако сте постигнали някакъв напредък за онзи портал за мен…

— Елейн каза, че скоро ще ви осигури един. До ден-два. След като се върна от малката работа, която трябва да свърша с Том и Ноал, ще се погрижа.

Тя кимна разбиращо. Ако не се върнеше от онази „малка работа“, Сетале щеше да се погрижи за Олвер. Обърна се да си тръгне. Мат изчака да се отдалечи, след което сръбна сайдер направо от делвата. Беше го правил цялата вечер, но реши, че ще е по-добре тя да не знае. Беше от тия неща, за които е по-добре жените да не мислят.

Върна се отново на донесенията, но скоро усети, че умът му все се отнася към кулата Генджей и проклетите змии и лисици. Разказът на Биргит се беше оказал поучителен, но не особено окуражителен. Два месеца? Два проклети месеца бродене из онези коридори? При все че беше взела огън, музика и желязо! При все че беше спазила всички правила!

Да бе, правила! Сигурно още в деня, в който Светлината бе направила най-първия човек и този човек бе направил първото правило, някой друг се беше сетил да го наруши. Хора като Елейн правеха правила, които да ги устройват. Хора като Мат винаги намираха начин да заобиколят глупавите правила.

За жалост Биргит — една от легендарните Героини на Рога — не бе успяла да надвие Аелфините и Еелфините. Това беше обезпокоително.

Е, Мат имаше нещо, с което тя не бе разполагала. Късмета си.

Извади отново писмото на Верин и го огледа. Протритите ъгли, петната кал по бялата някога хартия.

Хвърли го на масата. Не. Нямаше да го отвори, дори след като се върнеше. Толкова. Никога нямаше да научи какво пише в него — и изобщо не го интересуваше.

Стана и тръгна да намери Том и Ноал. Утре щяха да заминат за кулата Генджей.