Среднощни кули

Глава 31 В Пустошта

Мат гаврътна останалото вино и млясна доволно. Остави чашата, раздруса петте зара в шепата си и ги хвърли. Те се затъркаляха и зачаткаха един в друг.

Въздухът беше душен. Натежал от звуци, от ругатни и миризми. Дим, силни напитки, печено месо, оваляно в толкова много пипер, че човек едва ли щеше да може да усети вкуса на месото. Но това сигурно беше за добро. Дори в Кемлин месото се разваляше непредсказуемо.

Вмирисаните мъже около него наблюдаваха как ще паднат заровете му: един от тях миришеше на чесън, друг на пот, трети — на щавена кожа. Косите им бяха рошави, пръстите им мазни, но имаха добри пари. Играта се наричаше Плюнката на Коронко и идваше от Шиенар.

Мат не знаеше правилата.

— Петици — каза мъжът, който вонеше на чесън. Казваше се Ритъл. Изглеждаше неспокоен. — Това е загуба.

— Не е — каза кротко Мат. Нищо, че не знаеше правилата. Знаеше, че е спечелил. Усещаше го. Късметът му отново бе с него.

Също добре. Щеше да му трябва тази нощ.

Мъжът, който миришеше на щавена кожа, посегна към колана си, където носеше грозно назъбен нож. Казваше се Садлър и имаше брадичка, на която човек можеше да наточи меч.

— Мисля, че каза, че не знаеш тази игра, приятел.

— Не я знам — отвърна Мат. — Приятел. Но това е печалба. Да питаме ли наоколо дали някой може да го потвърди?

Тримата се спогледаха. Мат се изправи. Стените на гостилницата бяха потъмнели от многото години пушене на лули, а прозорците — макар и от фино стъкло — бяха станали мътни от мръсотия и дим. Беше традиция никога да не се чистят. На избелялата табела отвън бе нарисувано колело на фургон и официалното име на кръчмата беше „Прашното колело“. Но всички я наричаха „Колелото на слуховете“. Беше най-доброто място в Кемлин, където човек можеше да послуша слухове. Повечето от тях бяха неверни, но точно това отчасти беше забавното.

Почти всички в гостилницата пиеха ейл, но Мат напоследък бе започнал да харесва хубаво червено вино.

— Искате ли още, господин Кримсън? — попита го Кати, слугинята. Беше красавица с лъскава черна коса и усмивка, широка колкото половината път до Кайриен. Беше флиртувала с него цяла вечер. Нищо, че ѝ беше казал, че е женен. Дори не ѝ се беше усмихвал. Е, не много. Всеки случай, не и с най-хубавата си усмивка. Някои жени просто не можеха да схванат истината за нещата, дори да е написана на челото ти, и толкова.

Махна ѝ с ръка за отказ. Само една чаша тази вечер, колкото за кураж. Да го изгори дано, но наистина щеше да му трябва. Дръпна примирено шалчето от врата си и го пусна настрана. Извади медальона с лисичата глава — Светлина, колко хубаво беше, че го носи отново! — и го провеси над дрехата си. Носеше новото червено сребристо палто, което му беше купил Том.

Взе ашандарей от стената, издърпа платнения калъф и оголи острието. Метна оръжието на рамото си.

— Ей — подвикна високо. — Някой в това проклето място знае ли правилата за Плюнката на Коронко?

Тримата, с които беше играл на зарове, изгледаха оръжието му. Третият, Снели, стана, пъхна палци под колана на панталона си и избута палтото си назад да покаже късия меч, окачен на кръста му.

Повечето хора пренебрегнаха Мат отпървом. Разговорите бръмчаха наоколо, приказки за миналата оттук армия на Пограничниците, за бременността на кралицата, за Преродения Дракон, за загадъчни и не толкова загадъчни смъртни случаи. Всеки имаше да сподели някакъв слух. Някои от гостите в хана носеха дрипи, но имаше и облечени добре. Благородници, простолюдие и всичко останало обичаше да идва в „Колелото на слуховете“.

Няколко души при тезгяха се обърнаха към Мат и един от тях се поколеба и примига. Мат се пресегна и взе черната си шапка с широката периферия от масата, хвана я отгоре и я нагласи на главата си. Друг мъж, почти оплешивял, с когото Мат беше играл преди час, вдигна ръка към брадичката си и я почеса замислено, сякаш си спомняше нещо.

Снели се ухили.

— Май никой не ти отговори, приятел. Май ще трябва да ни повярваш. Е, плащаш ли, или…

Очите на Ритъл изведнъж се ококориха и той стана припряно и хвана приятеля си за рамото. Наведе се и бързо му зашепна нещо. Снели погледна към медальона на Мат. После вдигна очи и срещна погледа му.

Мат кимна.

— Извинете ни — измърмори Ритъл и отстъпи смутено назад. Другите двама го последваха. Оставиха заровете и монетите си на пода.

Мат се наведе небрежно, събра с шепа монетите и ги изсипа в кесията си. Заровете остави. Бяха нагласени с тежести така, че почти винаги да падат на тройки. Беше го схванал след няколко бързи хвърляния, преди да започне да залага сериозно.

В гостилницата плъзна шепот, като върволица мравки по труп. Заскърцаха столове. Разговорите промениха ритъма си, някъде заглъхнаха, другаде станаха по-забързани. Мат стана да си ходи. Хората припряно се заотдръпваха от пътя му.

Остави една златна корона на ръба на тезгяха и докосна с пръсти шапката си за Хач, ханджията. Мъжът стоеше зад тезгяха и бършеше чаша, жена му бе до него. Беше хубава, но Хач държеше специален кривак, за да тупа с него по главите мъжете, които я заглеждат прекалено. Е, Мат я погледна много набързо.

Смъкна черното шалче и го хвърли на пода. Все едно, имаше дупка в него. После излезе навън в нощта — и в същия миг заровете спряха да тропат в главата му.

Време беше да се захваща за работа.

Тръгна по улицата. Беше прекарал цялата вечер с непокрито лице. Сигурен беше, че го познаха няколко пъти, най-вече хора, които се бяха измъкнали навън, без нищо да кажат. Когато излезе през портика на хана, по прозорците и на входа се бяха струпали хора.

Постара се да се отърси от чувството, че тези очи са като ножове, забити в гърба му. Светлина, все едно отново висеше от някой клуп. Вдигна ръка и опипа белега на шията си. От много време не беше ходил с непокрита шия. Дори с Тилин обикновено носеше шалчето.

Тази нощ обаче танцуваше с Джак от Сенките. Завърза медальона около ашандарей. Нагласи го така, че лисичата глава да легне върху плоското на оръжието с единия ръб надвиснал над върха. Щеше да е труден за използване — щеше да се наложи да удря с плоското в повечето случаи, за да може да опре медальона в плът, — но му даваше много по-добър обхват, отколкото ако размаха медальона с ръка.

Избра си посока и тръгна. Беше в Новия град, затрупан със строени от хора сгради, за разлика от изящните огиерски строежи в другите райони на Кемлин. Тези здания бяха строени добре, но бяха тесни и тънки, и струпани много близо едно до друго.

Първата група се опита да го убие още преди да се е отдалечил и на една улица от „Колелото на слуховете“. Бяха четирима. Когато му налетяха, няколко сенки изскочиха от близката уличка, с Талманес начело. Мат се завъртя към убийците, които замръзнаха по местата си, щом войниците му изникнаха до него. Уличните разбойници се пръснаха в паника и Мат кимна на Талманес.

Мъжете от Бандата се скриха отново в тъмното и Мат продължи по пътя си. Крачеше бавно, понесъл ашандарей на рамото си. Казал беше на хората си да стоят на разстояние, освен ако го нападнат.

Наложи се да му дотрябват още три пъти в следващия час и всеки път подплашваха и прогонваха още по-голяма група разбойници. Последния път се наложи да се сбият с убийците. Уличните разбойници не можеха да се мерят с войниците му дори по тъмните улици, които познаваха като свой дом. Боят остави петима разбойници мъртви, но само един от хората му беше ранен, Харвел. Мат го отпрати с още двама за охрана.

Ставаше все по-късно. Започваше вече да се притеснява, че ще се наложи да повтори тази игра следващата нощ, но изведнъж забеляза нещо, застанало сред улицата напред. Камъните бяха мокри от мъглата, паднала по-рано през нощта, и отразяваха тънкия сърп на луната.

Мат спря. Не можеше да различи фигурата подробно, но с тази стойка…

— Мислиш да ме спипаш, така ли? — изсъска с насмешка голамът. — С тези твои войници, които се смачкват на пихтия и умират само като ги пипнеш?

— Омръзна ми да ме гонят — отвърна Мат високо.

— Значи сам ми се поднасяш? Колко мил дар.

— Да де — Мат наведе ашандарей, лисичата глава улови лунната светлина. — Само внимавай да не се убодеш.

Съществото се плъзна напред, а мъжете зад Мат запалиха фенерите, оставиха ги на земята и отстъпиха назад. Неколцина хукнаха да разнесат съобщенията. Имаха изрични заповеди да не се намесват.

Мат се разкрачи насред улицата и зачака голама. Само на някой герой можеше да му хрумне да напада такова чудовище, а той не беше никакъв проклет герой. Макар че хората му щяха да се опитат да разчистят всички от улиците и да опазят района празен, за да не може никой да подплаши голама. Това не беше героизъм. Можеше да се окаже глупаво обаче.

Плавните движения на голама хвърлиха треперливи сенки от светлините на фенерите по уличното платно. Мат го посрещна със силен замах с ашандарей, но чудовището отскочи встрани и го избегна лесно. Кръв и пепел, колко бързо беше! Изпъна ръката си и замахна пред ашандарея с ножа, който държеше.

Мат дръпна рязко ашандарея назад, та чудовището да не го посече и да откъсне медальона от върха му. То затанцува около него и той се завъртя, като се стараеше да е в кръга от светлината на фенерите. Беше избрал сравнително широка улица, след като си спомни с трепет онзи ден в тъмната задънена уличка в Ебу Дар, където голамът за малко щеше да го хване натясно.

Съществото отново се плъзна напред и Мат замахна лъжливо, за да го привлече към себе си. За малко да пропусне, но успя да завърти ашандарея навреме и плесна голама с плоското. Медальонът докосна ръката на голама и изсъска.

Съществото изруга и скочи назад. Трепкащата светлина на фенерите огря лицето му — с тъмни и светли петна по него. Отново се усмихваше, въпреки струята дим, вдигнала се от ръката му. До този момент Мат беше мислил, че лицето на съществото е незабележимо, но на трепкащата светлина — и с тази усмивка — му се стори ужасяващо. Очите му сякаш грееха като малки жълти пламъчета, потънали в тъмните очни кухини.

Незабележимо денем, оживял ужас нощем. Това същество беше заклало Тилин, докато тя бе лежала безпомощна. Мат стисна зъби. И нападна.

Беше адски глупаво да го прави. Голамът бе по-бърз от него, а Мат нямаше представа дали лисичата глава може да го убие, или не. Но все пак нападна. Нападна го заради Тилин, заради хората, които бе изгубил от тази ужасия. Нападна, защото нямаше друг избор. Когато наистина искаш да видиш колко струва един човек, притискаш го в ъгъла и го караш да се бие за живота си.

Мат сега бе притиснат в ъгъла. Знаеше, че това създание рано или късно ще го намери — или още по-лошо, намери Тюон или Олвер. Беше в онова положение, в което всеки разумен човек щеше да побегне. Но пък той беше един проклет глупак, нали? Да остане в този град заради клетва пред една Айез Седай? Е, добре, ако умреше, поне щеше да напусне този живот с оръжие в ръка.

Завъртя се във вихрушка от стомана и дърво, изрева и нападна. Голамът, видимо стъписан, заотстъпва. Мат заби ашандарея в ръката му, изгори плътта, след това го извъртя и изби камата от пръстите му. Съществото отскочи настрана, но Мат връхлетя напред и заби дръжката на копието си между краката на чудовището.

То се олюля и падна. Движенията му бяха плавни и успя да не се стовари, но все пак падна. Докато се изправяше, Мат посече с острието към петата му. Преряза сухожилието и ако създанието беше човек, щеше да се свлече безпомощно на земята. Но то се смъкна, без дори да изохка от болка, и нито капка кръв не потече от раната.

То се хвърли към Мат, присвило пръсти, а той размаха ашандарея, за да го спре. Съществото му се ухили злорадо.

А след това неочаквано се обърна и побягна.

Мат изруга. Подплашило ли го беше нещо? Но не, не бягаше. Връхлиташе към хората му!

— Отстъпвай! — извика им Мат. — Назад! Да те изгори дано, проклето чудовище. Ето ме! Бий се с мен!

Членовете на Бандата се пръснаха, но Талманес остана. Голамът се изсмя, но не подгони войниците, а изрита първия фенер и той примига и угасна. После затича в кръг и започна да рита следващите фенери.

Кръв и пепел! Мат се втурна след съществото. Ако успееше да угаси всички фенери, трябваше да се бие с него, без да може да го вижда!

Талманес — явно забравил за собствената си безопасност — скочи и дръпна един от фенерите, за да го опази. Побягна по улицата, а Мат изруга, щом голамът затича след него.

Втурна се след двамата. Талманес имаше добра преднина, но голамът беше невероятно бърз. Настигна го тъкмо когато Талманес се качваше по стъпалата на една сграда, за да се вмъкне вътре. Чудовището скочи след него и Талманес залитна, изпусна фенера и маслото плисна по стълбите и стената. Сухото дърво пламна веднага и пламъците осветиха голама. Чудовището скочи към Талманес.

Мат хвърли ашандарея.

Копието не беше направено за мятане, но нямаше нож подръка. Целеше се в главата на голама. Добре че никой не видя, защото не улучи. Тежкото копие обаче все пак мина между краката на голама и го спъна.

Чудовището тупна тежко на калдъръма. Талманес изпълзя нагоре по стъпалата на вече горящата сграда.

„Благословен да е проклетият ми късмет“, помисли Мат.

Голамът се надигна и понечи да тръгне след Талманес, но след това погледна да види какво го е препънало. Обърна се със зла усмивка към Мат, половината му лице бе огряно от пламъците на горящата сграда. Вдигна ашандарея — медальонът с лисичата глава не беше паднал от острието, — замахна и го запокити през един от пламтящите прозорци.

Вътре грейнаха светилници, сякаш живеещите там едва сега забелязаха какво става. Талманес и Мат се спогледаха бързо, после кайриенецът се втурна през вратата. Голамът се обърна към Мат и тръгна плавно към него.

Мат бръкна с потни пръсти в джобовете на палтото си и точно преди голамът да го докопа — ръцете му посягаха към врата му, — извади някакви неща и ги плесна в дланите му. Във въздуха се разнесе съсък като от хвърлено на скара месо и голамът изпищя от болка. Залитна и погледна Мат с широко отворени очи.

Мат държеше два медальона с лисича глава.

Развъртя ги пред себе си на дългите верижки и шибна голама с тях.

Съществото нададе вой и отново отстъпи назад.

— Как? — изрева то. — Как?

— И аз не знам точно — Елейн беше казала, че копията не са съвършени, но като че ли вършеха достатъчно добра работа. Щом можеха да поразят голама, беше му все едно за другите им възможности. Мат се ухили и ги развъртя пак. — Май просто извадих късмет.

Голамът го изгледа с гняв, отстъпи нагоре по стълбите към горящата сграда и се вмъкна вътре, решил навярно да избяга. Само че Мат нямаше да го остави да се измъкне, не и този път. Затича нагоре, прескочи горящия праг, посегна надясно и грабна ашандарея, който Талманес му подаде от страничния коридор.

Стисна оръжието. Медальоните увиснаха на китките му. Голамът се завъртя срещу него. Коридорът вече гореше и топлината беше убийствена, под тавана пълзеше пушек. Талманес се закашля, макар да бе покрил лицето си с кърпа.

Голамът нападна и Мат го посрещна в средата на коридора, вдигнал ашандарея, за да отбие ноктестите ръце. Дръжката на копието се беше подпалила и пушеше.

Мат развъртя ашандарея. Голамът посегна да го удари, но Мат отпусна ашандарея и замахна с лявата си ръка. Медальонът на китката му удари съществото в лицето. То нададе вой и залитна назад. Мат пристъпи напред, шибна го с тъпия край на ашандарея и отново го удари с медальона.

Замахна с ашандарея и отсече поне три пръста на чудовището. Кръв не закапа, разбира се, а и то като че ли не изпитваше болка от обикновени рани, но това все пак щеше да го забави малко, нали?

Голамът се окопити и засъска, очите му бяха широко отворени, изпълнени с гняв. Усмивката вече я нямаше. Скочи напред като мълния, но Мат се завъртя, посече пак и го отблъсна.

Изръмжа. Голамът отвърна с вой и заотстъпва още по-назад по горящия коридор. Мат беше плувнал в пот от горещината и умората. Не можеше да надвие това същество. Не и задълго. Все едно. Стисна зъби и копието в ръцете му се завихри като мъгла. Усети се, че реве на Древната реч:

— Ал дивал, ал кисерай, ал маши! — За светлина, за слава и любов!

Голамът заотстъпва и заръмжа към вихрушката от удари. Хвърли поглед през рамо и сякаш забеляза нещо отзад, но атаката на Мат не му позволи да го огледа.

— Тай’дайшар! — Кръвта на битката!

Мат тласкаше съществото към една отворена врата в дъното на коридора. Стаята зад прага беше съвсем тъмна. Никаква светлина от огньовете не се отразяваше по стените вътре.

— Караи маншимая Тилин. Караи ан маншимая Нейлсийн. Караи ан маншимая айен’дан! — Честта на меча ми за Тилин. Честта на меча ми за Нейлсийн. Честта на меча ми за падналите.

Зовът на мъстта.

Голамът отстъпи назад в тъмната стая, стъпи върху костено бял под, очите му пробягаха надолу.

Мат вдиша дълбоко, скочи през прага в последен изблик на сила и шибна с димящия край на ашандарея съществото по главата. Дъжд от искри и пепел се пръсна около лицето му. Чудовището изруга и залитна надясно.

И едва не падна през ръба на платформа, надвиснала над огромна пустош. Изсъска от гняв, стъпил с един крак над празното, и замаха с ръце да се задържи.

Отвътре вратата бе очертана от ивица бяла светлина — ръбовете на портал, отворен за Плъзгане.

— Не знам дали можеш да умреш — каза Мат съвсем спокойно. — Надявам се на Светлината да не можеш — вдигна крак, изрита съществото в гърба и го изхвърли от платформата в тъмното. То пропадна, превъртя се във въздуха и го изгледа с ужас отдолу.

— Дано да не можеш да умреш — каза Мат, — защото ще се забавлявам с мисълта, че пропадаш вечно в тази чернилка, жалък изтърсак на кози дърдонки — плю през ръба и кървавата храчка се понесе надолу след голама.

Яката Родственичка Сумеко пристъпи до Мат. Имаше дълга черна коса и излъчване на жена, която не обича да я командорят. Е, те повечето жени бяха така. Беше стояла отсам входа така, че да не се вижда от коридора. Трябваше да е тук, за да поддържа бялата платформа, наподобяваща голяма разтворена книга.

— Благодаря за портала — каза Мат и вдигна ашандарея на рамо; дръжката му още димеше. Сумеко беше направила портала от вътрешността на двореца, за да Отпътува дотук и да го отвори в коридора. Бяха се надявали, че така голамът няма да усети преливането ѝ — все пак бе направила сплитовете чак в двореца.

Сумеко само изсумтя. Минаха през портала и се върнаха в сградата. Няколко мъже от Бандата припряно гасяха пожара. Талманес затича към Мат заедно с друга Родственичка, Юланя.

— Сигурни ли сте, че оная тъмница продължава вечно? — попита Мат. Юланя беше пълничка хубава жена, която щеше да седи доста добре на коляното му. Бялото в косата ѝ с нищо не разваляше хубостта ѝ.

— Доколкото можем да кажем, да — отвърна Сумеко. — Това за малко щеше да се издъни обаче, Матрим Каутон. Съществото изобщо не изглеждаше изненадано от портала. Мисля, че все пак го усети.

— Аз пък все пак успях да го бутна от платформата — каза Мат.

— На косъм. Трябваше да оставиш на нас да се оправим с него.

— Нямаше да се получи — отвърна Мат и взе намокрената кърпа, подадена му от Талманес. Сумеко погледна към ръката му, но Мат не помоли за Цяр. Раната щеше да се изцери сама. Можеше даже да му остане един хубав белег. Белезите впечатляваха повечето жени, стига да не са на лицето ти. Какво ли мислеше Тюон за тях?

— Да ти имам мъжката гордост — изсумтя презрително Сумеко. — Не забравяй, че и ние изгубихме няколко свои от онова нещо.

— Не съм забравил. И се радвам, че можах да помогна да получите възмездие — усмихна ѝ се, макар че беше права — наистина за малко щеше да се издъни. Беше сигурен, че голамът усети Родственичката зад прага, докато се приближаваха. За щастие обаче съществото, изглежда, не беше помислило, че преливаща жена може да е заплаха.

Мат прибра двата медальона, после отвърза третия от ашандарея и си го окачи на врата. Родственичките ги гледаха с хищна алчност. Е, можеха да гледат колкото си щат. Решил беше единият да е за Олвер, а другият за Тюон, след като успееше да я намери.

Капитан Гайбон, помощник-командирът на Биргит, влезе и попита:

— Мъртво ли е чудовището?

— Не съвсем — отвърна Мат. — Но достатъчно мъртво за кралски договор.

— Кралски договор ли? — попита намръщено Гайбон. — Вие помолихте кралицата за помощ в това начинание. Това не е договор с нея.

— Всъщност — почна Талманес и се покашля — ние току-що отървахме града от убиец, който, по последни данни, е отнел живота на над десетима нейни граждани. Заслужили сме бойно възнаграждение, струва ми се — каза го абсолютно невъзмутимо, Светлината да го благослови.

— Адски вярно — каза Мат. Ха! Да се отърве от голама и да му платят за това. Не звучеше никак зле. Хвърли кърпата си на Гайбон и тръгна навън, без да се обърне, към Родственичките, които бяха скръстили ръце и го гледаха неодобрително. Как тъй една жена можеше да гледа с яд човек, който е направил точно каквото е казал, че ще направи, и е рискувал да си счупи врата отгоре на всичко?

— Съжалявам за пожара, Мат — каза Талманес зад него. — Не изтървах фенера нарочно. Знам, че трябваше само да го подмамя в сградата.

— Получи се чудесно — отвърна Мат, докато оглеждаше дръжката на ашандарея. Не беше изгоряла много.

Не бяха знаели къде — нито дали — голамът ще го нападне, но Гайбон си беше свършил работата добре, като беше изкарал всички хора от близките сгради, а след това бе избрал коридор, в който Родственичките да отворят портала. Беше изпратил член на Бандата да каже на Талманес къде да отидат.

Е, идеята на Елейн и Биргит с портала беше проработила добре, макар и не точно както го бяха намислили. Все пак беше по-добра от онова, което бе измислил Мат. Неговата идея бе да се опита да натика един от медальоните в гърлото на голама.

— Да взимаме Сетале и Олвер от хана им и да се връщаме в лагера — каза Мат. — Веселбата приключи. Крайно време беше всъщност.