Среднощни кули

Епилог И след това

Грендал събра набързо каквото ѝ трябваше. От писалището си взе ангреал, който Месаана ѝ бе разменила за информация. Беше във формата на малък извит костен нож. Златния си пръстен бе изгубила при нападението на ал-Тор.

Хвърли го в пътната си торба, а след това грабна от леглото си сноп листове. Имена на свръзки, очи и уши — всичко, което бе успяла да запомни от унищоженото при гробницата Натрин.

Отвън в скалите с грохот се разбиваха вълни. Все още бе тъмно. Бяха изминали едва няколко мига, след като последният ѝ инструмент я бе провалил, а Айбара бе оцелял на бойното поле. Това уж трябваше да успее!

Намираше се в разкошното си имение на няколко левги от Ебу Дар. След като Семирага вече я нямаше, Грендал бе започнала да оплита в конците си новата им императрица — още дете. Но засега трябваше да изостави тези схеми.

Перин Айбара се беше измъкнал. Чувстваше се замаяна от понесения удар. Толкова безупречни планове бяха пропаднали. А след това… той се беше измъкнал. Как? Пророчеството… то казваше, че…

„Онзи глупак Айсам — помисли си Грендал, докато пъхаше листовете в торбата си. — И онзи идиот Белият плащ!“ Беше се изпотила. Не трябваше да се поти.

Хвърли няколко тер-ангреала от писалището си в торбата, а след това зарови в гардероба си за дрехи. Той можеше да я намери навсякъде по света. Но може би някой от огледалните светове на Порталните камъни. Да. Там връзките му не бяха…

Обърна се с наръч коприни в ръце и замръзна. Насред стаята стоеше висока фигура. Като колона, облечена в черен халат. Безока. Усмихнати устни с цвета на смърт.

Грендал се смъкна на колене и хвърли дрехите настрана. По слепоочието и бузата ѝ потече пот.

— Грендал — проговори високият мърдраал. Гласът му бе ужасен, като последния шепот на издъхващ човек. — Ти се провали, Грендал.

Шайдар Харан. Много лошо.

— Аз… — облиза пресъхналите си устни. Как да извърти това, та да заприлича на победа? — Според плана е. Просто…

— Познавам сърцето ти, Грендал. Мога да вкуся ужаса ти.

Тя стисна очи.

— Месаана падна — изшепна Шайдар Харан. — Трима Избрани, унищожени от твоите действия. Моделът се оформя, мрежа от провали, рамка от некадърност.

— Нямам нищо общо с падането на Месаана!

— Нищо? Грендал, сънният шип беше там. Тези, които се биеха с Месаана, казаха, че са се опитали да се преместят, да привлекат Айез Седай там, където капанът им е можел да изщрака. Не трябваше да се бият в Бялата кула. Не можеха да напуснат. Заради теб.

— Айсам…

— Инструмент, който ти беше даден. Провалът е твой, Грендал.

Тя отново облиза устни. Цялата ѝ уста беше пресъхнала. Трябваше да има изход.

— Имам по-добър план, по-дързък. Ще бъдеш впечатлен, Ал-Тор мисли, че съм мъртва, тъй че мога да…

— Не — толкова кротък глас, но ужасяващ. Грендал усети, че не може да проговори. Нещо бе отнело гласа ѝ. — Не — продължи Шайдар Харан. — Тази възможност бе дадена на друг. Но, Грендал, ти няма да бъдеш забравена.

Тя вдигна очи обнадеждена. Мъртвите устни се усмихваха широко, безокият поглед се беше впил в нея. Обзе я ужас.

— Не — прошепна Шайдар Харан. — Аз няма да те забравя. И ти няма да забравиш това, което иде.

Грендал отвори широко очи и зави, щом той посегна към нея.

Небето изтътна. Тревата около Перин потръпна. Беше осеяна с черни петна, досущ като в истинския свят. Дори и вълчият сън умираше.

Въздухът бе изпълнен с миризми, чието място не беше тук. На пожари. На засъхваща кръв. На леш на непознат звяр. На развалени яйца.

„Не — помисли си той. — Не, това няма да бъде.“

Събра волята си. Тези миризми трябваше да изчезнат. Махнаха се, заменени от миризмите на лято. Трева, таралежи, пчели, мъх, мишки, синекрили гълъби, пурпурни сипки. Появиха се и закръжиха около него, силни и живи.

Той стисна зъби. Реалността се изливаше от него на вълни, черните петна по тревата се стопиха. Облаците се люшнаха и се разделиха. Изсипа се слънчева светлина. Далечният гръм затихна.

„И Скокливец е жив — помисли Перин. — Жив е! Надушвам козината му, чувам подскоците му в тревата.“

Пред него се появи вълк, изваян сякаш от мъгла. Сребристосив, прошарен от многото години живот. Перин заликува от силата си. Беше истински.

А след това видя очите на вълка. Безжизнени.

Миризмата стана застояла и грешна.

Перин се потеше от напрежението да се съсредоточи толкова силно. Нещо вътре в него се беше разстроило. Твърде силно идваше във вълчия сън. Да се мъчи да овладее напълно това място бе все едно да се опитва да задържи вълк в сандък.

Изкрещя и се смъкна на колене. Смътният не-Скокливец изчезна и облаците с грохот се върнаха на мястото си. Над него изригна мълния и черните петна обсипаха тревата. Грешните миризми се върнаха.

Перин помисли за Файле и за палатката им в полето на Мерилор. Тя беше неговият дом. Имаше много работа да се свърши. Ранд бе дошъл, както бе обещал. Утре щеше да се изправи пред Егвийн. Мисълта за истинския свят го укрепи, попречи му да навлезе твърде силно във вълчия сън.

Изправи се. Много неща можеше да направи тук, но имаше граници. Винаги имаше граници.

„Потърси Безграничен. Той ще обясни.“

Последното му изпратено от Скокливец. Какво означаваше то? Скокливец бе казал, че Перин е намерил отговора. И все пак Безграничен трябваше да обясни този отговор? Изпратеното бе просмукано с болка, загуба, удовлетворение от това, че вижда как Перин приема вълчето в себе си. Един последен образ на вълк, скачащ гордо в тъмното, с блеснала козина и мирис на решимост.

Перин се изпрати на пътя за Джеанна. Безграничен често се озоваваше там с останките от глутницата. Пресегна се и го намери: млад мъжкар с кафява козина и стройно тяло. Безграничен го подразни, като му прати образа на бик, стъпкал елен. Другите бяха забравили този образ, но Безграничен го помнеше.

„Безграничен. Скокливец ми каза, че имам нужда от теб.“

Вълкът изчезна.

Перин се сепна, после скочи до мястото, където беше вълкът — върха на скална стръмнина на няколко левги от пътя. Улови съвсем смътната миризма на посоката му и се озова там. Открито поле с прогнил плевник в далечината.

„Безграничен?“ — изпрати Перин. Вълкът лежеше присвит в някакви сухи храсти наблизо.

„Не. Не.“ Безграничен изпрати ужас и гняв.

„Какво направих?“

Вълкът затича. Оставяше смътна диря. Перин изръмжа, смъкна се на четири крака и стана вълк — Младия бик. Втурна се по дирята и вятърът зарева в ушите му.

Безграничен се опита да изчезне, но Младия бик отново го последва и се появи сред океана. Падна върху вълните — водата стана твърда под лапите му — и продължи след Безграничен, без да забави.

Посланията на Безграничен гъмжаха от образи. Лесове. Градове. Поля. Образ на Перин, който го гледа отгоре, застанал извън някаква клетка.

Перин замръзна и отново се превърна в човек. Застана над прииждащите вълни и бавно се заиздига във въздуха. „Какво?“ Посланието бе за един по-млад Перин. И Моарейн беше с него. Как можеше Безграничен да е…

И изведнъж разбра. Във вълчия сън Безграничен винаги се оказваше в Геалдан.

„Ноам“, изпрати той към вълка.

Изненадано стъписване и вълчият ум изчезна. Пренесе се към него и подуши малко селце. Плевник. Клетка.

Перин се озова там. Безграничен лежеше на земята между две къщи и го гледаше отдолу. Беше неразличим от другите вълци, при все че Перин вече подозираше истината. Това не беше вълк. Беше човек.

— Безграничен — Перин клекна и погледна вълка в очите. — Ноам. Помниш ли ме?

„Разбира се. Ти си Младия бик.“

— Искам да кажа, помниш ли ме отпреди, когато се срещнахме в будния свят? Ти ми изпрати образ от това.

Ноам разтвори челюстите си и в тях се появи кокал. Голяма бедрена кост с малко месо по нея. Лежеше на една страна и дъвчеше кокала. „Ти си Младия бик“, изпрати той упорито.

— Помниш ли клетката, Ноам? — попита тихо Перин и изпрати образа. Образа на мъж в опърпано мръсно облекло, заключен в набързо скована дървена клетка от семейството му.

Ноам замръзна и образът му за миг потръпна и се превърна в образ на човек. Вълчият облик мигновено се върна и той изръмжа тихо и заканително.

— Не ти напомням за лоши времена, за да те ядосам, Ноам — каза Перин. — Аз… Е, аз съм като теб.

„Аз съм вълк.“

— Да — каза Перин. — Но не винаги.

„Винаги.“

— Не. Някога беше като мен. Това, че мислиш друго, не го отменя.

„Тук го отменя, Млади бико — изпрати Ноам. — Тук го отменя.“

Беше истина. Защо Перин държеше така настойчиво да говорят за това? Това, че го виждаше, че знаеше кой е, връщаше всичките му страхове. Беше сключил мир със себе си, но ето, че имаше един човек, който напълно се беше изгубил във вълчето.

Точно от това се бе ужасявал Перин. Точно това беше забило клина между него и вълците. След като вече го бе преодолял, защо Скокливец трябваше да го прати тук? Безграничен подуши объркването му. Кокалът изчезна и вълкът отпусна глава на лапите си и го загледа отдолу.

Ноам — чийто ум почти бе изчезнал — беше мислил само да се измъкне на свобода и да убива. Беше се превърнал в опасност за всички около себе си. Всичко това вече го нямаше. Безграничен изглеждаше в мир. Когато бяха освободили Ноам, Перин се бе притеснил, че ще умре бързо, но изглежда, че беше жив и добре. Най-малкото жив — не можеше да прецени доколко е добре, ако се съдеше по вида му във вълчия сън.

Все пак умът на Безграничен бе много по-добър сега. Перин се намръщи. Моарейн бе казала, че нищо от ума на човека Ноам не е останало в ума на съществото.

— Безграничен — каза Перин. — Какво мислиш за света на хората?

Мигновено го порази вълна от образи. Болка. Тъга. Посърнали нивя. Болка. Едър як мъж, пиян, бие хубава жена. Болка. Огън. Страх, скръб. Болка.

Перин се олюля. Безграничен продължи да изпраща образи. Един след друг. Гроб. По-малък гроб до него, като за дете. Огънят става по-голям. Мъж — братът на Ноам, Перин го позна, макар да не изглеждаше толкова опасен тогава — разгневен.

Беше порой, непоносимо много. Перин зави. Вопъл за живота, който Ноам бе понесъл, траурен вой на скръб и на болка. Нищо чудно, че този човек бе предпочел живота на вълк.

Образите спряха и Безграничен извърна глава настрани. Перин усети, че едва може да си поеме дъх.

„Дар“, изпрати Безграничен.

— В името на Светлината — прошепна Перин. — Било е избор, нали? Избрал си вълка преднамерено.

Безграничен затвори очи.

— Винаги съм мислел, че ще ме завладее, ако не внимавам — каза Перин.

„Вълкът е мир“, изпрати Безграничен.

— Да — Перин отпусна длан на вълчата глава. — Разбирам.

Това бе равновесието за Безграничен. Различно от равновесието за Илиас. Различно от това, което беше намерил Перин. Разбра. Това не означаваше, че начинът, по който си бе позволил да изгуби контрол, не е опасен. Но беше последното късче, което трябваше да разбере. Последното късче от него самия.

„Благодаря ти“, изпрати Перин. Образът на Младия бик вълка и Перин човека, застанали един до друг, на билото на хълм, с едни и същи миризми. Отпрати този образ навън, толкова мощно, колкото можеше. Към Безграничен, към вълците наблизо. Към всеки, който щеше да чуе.

„Благодаря ти.“

— Довье’анди се товя сагайн — каза Олвер, хвърли заровете и те се затъркаляха по платнения под на палатката. Щом спряха, Олвер се усмихна. Само черни точки, никакви линии или триъгълници. Щастливо хвърляне, и още как.

Премести фигурката си по платненото табло на играта „Змии и лисици“, което му бе направил баща му. Всеки път щом видеше това табло, Олвер се натъжаваше. Напомняше му за баща му. Но стискаше устни и не позволяваше на никой друг да го разбере. Воините не плачеха. А освен това някой ден щеше да намери онзи Шайдо, който беше убил баща му. И тогава щеше да си отмъсти.

Така правеше човек, когато е воин. Вярваше, че Мат ще помогне, след като си свърши цялата тази работа с Последната битка. Дотогава щеше да е длъжник на Олвер, и не просто заради цялото време, което бе изкарал като негов личен вестоносец. За сведенията, които му беше дал за лисиците и змиите.

Търпеливият Талманес седеше на стол до него, четеше книга и не обръщаше голямо внимание на играта. Изобщо не беше толкова добър за игра като Ноал или Том. Но пък и не го бяха изпратили толкова да играе с Олвер, колкото да го наглежда.

Мат не искаше Олвер да разбере, че е отишъл в кулата Генджей и го е оставил. Е, Олвер не беше глупак и се досещаше какво става. Не беше и луд всъщност. Ноал беше подходящ да го вземат, а след като Мат можеше да вземе само двама, добре… Ноал можеше да се бие по-добре от Олвер. Тъй че беше логично да отиде той.

Но следващия път щеше да избира Олвер. И тогава Мат нямаше да е зле да се държи прилично, иначе той щеше да остане.

— Твой ред е, Талманес — каза Олвер.

Талманес измърмори нещо, пресегна се и хвърли шепата зарове, без да изгуби реда си в книгата — държеше си пръста на него. Беше добър човек, макар и малко скован. Олвер едва ли щеше да избере някой като него за компания в хубава нощ за пиячка и гонене на слугинчета. След като пораснеше достатъчно, за да ходи по пиячка и слугинчета. Смяташе, че ще е готов някъде след около година.

Премести змиите и лисиците, после събра заровете за следващото си хвърляне. Беше го измислил от началото до края. Шайдо бяха много и нямаше представа как да намери онзи, който беше убил родителите му. Но Аелфините можеха да отговарят на въпроси. Беше чул Мат да говори за това. Тъй че Олвер щеше да си получи отговорите и след това да го спипа оня. Лесно като яздене на кон. Просто трябваше да потренира преди това с Бандата, за да може да се бие достатъчно добре и да направи каквото трябва.

Хвърли заровете. Нова пълна ръка. Олвер се усмихна и придвижи фигурата си към центъра, увлечен в мисли и мечти за деня, в който най-после щеше да отмъсти, както се полага.

Премести фигурата си през още една линия и замръзна.

Фигурата му беше в централното кръгче.

— Спечелих! — възкликна Олвер.

Талманес вдигна глава, лулата увисна от устата му. Кривна глава и зяпна таблото.

— Да ме изгори дано! — измърмори след миг. — Сигурно си сбъркал нещо с броенето или…

— Да съм сбъркал?

— Искам да кажа… — Талманес гледаше слисано. — Не можеш да спечелиш. Играта не може да се спечели. Просто не може.

Това беше глупост. Защо щеше да играе Олвер, ако не можеше да спечели? Момчето се усмихна и огледа игралното табло. Змиите и лисиците бяха на едно хвърляне да му вземат фигурата и да загуби. Но този път беше минал чак до външния пръстен и обратно. Беше спечелил.

И толкова по-добре. Беше започнал да мисли, че никога няма да успее!

Олвер стана да се разтъпче. Талманес се смъкна от стола, клекна до игралното табло и се почеса по главата: димът се закъдри лениво от лулата му.

— Дано Мат да се върне скоро — каза Олвер.

— Сигурен съм, че ще се върне — увери го Талманес. — Задачата му за нейно величество не може да се проточи много.

Това беше лъжата, която бяха казали на Олвер — че Мат, Том и Ноал отишли по някаква тайна работа за кралицата. Е, това просто бе още една причина Мат да му бъде длъжник. Честно, Мат можеше да е скапано досаден понякога. Държеше се все едно, че Олвер не може да се погрижи за себе си.

Олвер поклати глава и отиде в другия край на палатката, където купчината листове на Мат също го чакаха да се върне. Забеляза нещо интересно, щръкнало между два листа. Червено петно, като кръв. Посегна и измъкна от купчината някакво изтъркано писмо, запечатано с червена капка восък.

Намръщи се и огледа малкото писмо. Знаеше, че Мат винаги го носи със себе си. Защо не го беше отворил? Това си беше направо невъзпитано. Сетале беше положила много труд да обясни на Олвер какво е доброто възпитание и макар повечето ѝ приказки да бяха глупости — той просто кимаше, за да му позволи да се гушне в нея, — беше сигурен, че човек трябва да отваря писмата, които са му пратили хората, и след това да им отговори учтиво.

Сви рамене и счупи печата. Беше личният вестоносец на Мат, съвсем официално, нали така? Мат често забравяше разни неща и работата на Олвер бе да се грижи да му напомня. След като Лопин вече го нямаше, Мат се нуждаеше от повече грижи. Това всъщност беше една от причините Олвер да остане с Бандата. Не знаеше какво щеше да прави Мат без него.

Отвори писмото и извади малко, кораво парче хартия. Намръщи се, докато се мъчеше да разчете думите. Ставаше доста добър в четенето, най-вече заради Сетале, но някои думи го затрудняваха. Почеса се по тила.

— Талманес. Ти би трябвало да можеш да го прочетеш това.

— Кое? — Талманес вдигна очи от играта. — Олвер, какво правиш? Това не беше отворено! — стана, приближи се и дръпна писмото от пръстите му.

— Но…

— Лорд Мат не го отвори — каза Талманес. — Знаеше, че ще ни обвърже към политиката на Бялата кула. Изчака толкова много недели! Гледай какво направи сега. Трябва да опитаме да го запечатим…

— Талманес — настоя Олвер. — Мисля, че е важно.

Талманес се поколеба. За миг изглеждаше ужасно раздвоен, после вдигна писмото така, че светлината да го огрее по-добре. Зачете го бързо като момче, свило храна от количката на уличен продавач, което бърза да я излапа, преди да са го хванали.

Изруга тихо. Прочете писмото отново и изруга по-високо. Пусна писмото на пода, сграбчи меча си и изхвърча навън.

Олвер взе листа и разчете думите, които не беше разбрал първия път:

Олвер се почеса по брадичката. Какво беше Пътен портал? Като че ли беше чувал Мат и Том да говорят за тях. Взе писмото и излезе от палатката.

Талманес стоеше пред нея и гледаше на изток. Към Кемлин. На хоризонта бе надвиснала червеникава мъгла, сияние над града. По-силно, отколкото беше в други нощи.

— Светлината да ни опази — прошепна Талманес. — Гори. Градът гори — тръсна глава и изкрещя: — На оръжие! Тролоци в Кемлин! Градът е нападнат! На оръжие, хора! Да ме изгори дано, трябва да влезем в града и да спасим драконите! Ако паднат в ръцете на Сянката, сме мъртви!

Олвер се ококори. Тролоци в Кемлин? Щеше да е като с Шайдо в Кайриен, само че по-лошо.

Шмугна се бързо в палатката на Мат, препъна се в чергата и се хвърли на колене до постелята си. Бързо разпра шевовете от едната страна, бръкна и извади големия нож, който беше скрил там. Беше го свил от един от интендантите на Бандата, Бергевин, докато той не гледаше.

След Кайриен Олвер си беше дал клетва никога повече да не се покаже страхливец. Стисна ножа и се втурна навън.

Беше време за битка.

Барига залитна. От челото му по земята капеше кръв и покритите с черни петна стръкове коприва сякаш я попиваха, хранеха се от живота му. Вдигна разтреперана ръка към челото си. Превръзката беше прогизнала.

„Няма време за спиране. Няма време!“ Затътри се през острите като трион кафяви листа кориандър. Стараеше се да не гледа черните петна по растенията. Погибелта, беше навлязъл в Погибелта. Но какво друго можеше да направи? Тролоците вилнееха на юг. Всички кули бяха паднали. Самият Кандор беше паднал.

Препъна се и падна. Изстена, превъртя се и изохка. Беше в някакво дере между два хълма северно от кулата Хийт. Хубавото му доскоро облекло — палто и елек от разкошно кадифе — беше опърпано и зацапано с кръв. Вонеше на пушек. Затвореше ли очи, виждаше тролоците. Как помитат кервана му и избиват слугите му и войниците.

Всички бяха паднали. Тум, Янг… и двамата мъртви. Светлина, всички бяха мъртви.

Барига потрепери. Как беше стигнал до това? Беше най-обикновен търговец. „Трябваше да послушам Ребек“, помисли си. От кулата Хийт зад него се вдигаше дим. Натам беше вървял керванът му. Как бе възможно да става това?

Трябваше да продължи. На изток. Трябваше да стигне до Арафел. Другите Гранични земи не можеше да са паднали, нали?

Закатери се по някакъв склон, ръцете му се впиваха в бурените. Като червеи между пръстите му. Стигна до равното и се отпусна, останал съвсем без сили. Кръвта капеше изпод превръзката на челото му.

Нещо пред него се движеше. Барига примигна. Три облечени в черно и кафяво фигури се приближаваха с гъвкава стъпка. Мърдраали!

Не. Примигна да махне сълзите и кръвта от очите си. Не, не бяха мърдраали. Бяха мъже, с червени була над лицата. Вървяха присвити и оглеждаха терена, иззад гърбовете им стърчаха къси копия.

— Слава на Светлината — прошепна той. — Айилци — беше в Андор, когато бе дошъл Ранд ал-Тор. Всички знаеха, че айилците следват Преродения Дракон. Той ги беше опитомил.

„Спасен съм!“

Един от айилците пристъпи към него. Защо носеше червено було? Беше необичайно. Тъмните очи на айилеца бяха твърди. Айилецът смъкна булото си и разкри усмихнатото си лице.

Зъбите му бяха остри, наточени. Усмивката му се разшири и той измъкна нож от колана си.

Барига запелтечи безпомощно, зяпнал ужасната паст и изпълнените с ликуване очи, докато мъжът вдигаше ръка за убийствения удар.

Не бяха айилци.

Бяха нещо друго.

Нещо ужасяващо.

Ранд ал-Тор, Прероденият Дракон, седеше кротко в съня си и вдишваше мразовития въздух. Бели облаци се рееха около него и целуваха кожата му с ледените си капки.

Тронът му за тази нощ бе плоска канара на планински склон. Гледаше през облаците надолу към тясна долина. Мястото не беше реално. Не беше дори Светът на сънищата, там, където се беше сражавал с Отстъпници и където му бяха казвали, че е толкова опасно.

Не, това бе един от обикновените му сънища. Вече ги владееше. Бяха място, където можеше да намери покой и да мисли, защитен от прегради, докато тялото му спеше до Мин в новия им лагер, обкръжен от Пограничници и вдигнат на Полето на Мерилор. Егвийн беше там със събрани войски. Беше готов за това. Разчитал бе на това.

На заранта щяха да чуят исканията му. Не искания, в замяна на които щеше да се откаже да счупи печатите — щеше да го направи, каквото и да кажеше Егвийн. Не. Щяха да са искания към монарсите на света, в замяна на които щеше да тръгне към Шайол Гул и да се опълчи на Тъмния.

Не беше сигурен какво ще направи, ако му откажат. Щеше да им е много трудно да откажат обаче. Понякога може да е от полза да си спечелил славата на безразсъден човек.

Вдишваше дълбоко и кротко. Тук, в сънищата му, хълмовете бяха зелени. Каквито ги помнеше. В онази безименна долина долу, скътана сред Мъгливите планини, бе започнал едно пътуване. Не първото му и не последното му, но навярно най-важното. Едно от най-болезнените, със сигурност.

— А сега се върнах — прошепна той. — Отново съм променен. Човек винаги се променя.

Изпитваше единение със себе си от връщането си тук, на мястото, където за първи път се бе опълчил на убиеца в себе си. Мястото, където за първи път се бе опитал да избяга от онези, които трябваше да държи близо до себе си. Притвори очи да се наслади на покоя. Мир. Хармония.

Чу писъци в далечината.

Отвори очи. Какво бе това? Стана и се огледа. Това място бе сътворено от собствения му ум, защитено и безопасно. Не можеше да…

Писъкът отекна отново. Далечен. Той се намръщи и вдигна ръка. Гледката около него изчезна, пуфна и се разпръсна като мъгла. Стоеше сред непрогледна тъмнина.

„Там“, помисли си. Беше в дълъг коридор, облицован с тъмно дърво. Тръгна по него. Онзи писък… Наруши покоя му. Някой страдаше. Имаха нужда от него.

Затича. Стигна до някаква врата. Рамката бе от светло дърво, криво и чворесто като дебели корени на древен дънер. Ранд стисна бравата — пак корен — и дръпна вратата.

Огромната стая зад нея бе съвсем черна, без светлина, като пещера дълбоко под земята. Сякаш изсмукваше светлината и я заличаваше. Писъкът отекваше отвътре. Гласът беше слаб, заглушен сякаш от тъмнината.

Ранд влезе. Мракът го погълна. Сякаш засмука живота от него, като стотици пиявици, засмукали кръвта от жилите му. Той продължи упорито напред. Не можеше да определи посоката на виковете, тъй че се движеше покрай стените. Бяха като кост на допир, гладки, но напукани на места.

Залата беше кръгла. Сякаш стоеше във вътрешността на огромен череп.

Там! Смътна светлина напред, свещ долу, осветила под от черен мрамор. Ранд забърза към нея. Да, имаше някаква фигура там. Присвита до костено бялата стена. Жена с посребрена коса, облечена в тънка бяла риза.

Тя плачеше, раменете ѝ се разтърсваха. Ранд коленичи до нея. Пламъчето на свещта потрепери от движението му. Как се бе озовала тази жена в съня му? Нещо реално ли беше, или бе сътворена от ума му? Положи ръка на рамото ѝ.

Тя вдигна глава. Очите ѝ бяха зачервени, лицето — разкривено от болка, сълзи се стичаха по страните ѝ.

— Моля те — проплака тя. — Моля те. Той ме държи.

— Коя си ти?

— Познаваш ме — прошепна тя, хвана ръката му и се вкопчи в нея. — Съжалявам. Толкова съжалявам. Той ме взе. Дере душата ми наново и наново всяка нощ. О, моля те! Нека това да спре — сълзите потекоха неудържимо.

— Не те познавам — промълви Ранд. — Аз…

Тези очи. Тези красиви, ужасни очи. Ранд ахна, пусна ръката ѝ. Лицето бе друго. Но познаваше тази душа.

— Миерин? Ти си мъртва. Видях как умря!

Тя поклати глава.

— Де да бях мъртва. Де да бях. Моля те! Той стърже костите ми и ги кърши като вейки, а после ме оставя да умра, преди да ме Изцери, колкото да ме задържи жива. Той… — замълча и се сгърчи.

— Какво?

Тя отвори широко очи и се обърна към стената.

— Не! — изпищя. — Той иде! Сянката в ума на всеки човек, убиецът на истината. Не! — обърна се и посегна към ръката на Ранд, но нещо я повлече назад. Стената се разтвори и тя хлътна в тъмното.

Ранд скочи и посегна да я хване, но беше късно. Успя да я зърне за последен път, преди да изчезне в черното долу.

Замръзна и се взря в бездната. Потърси покой, но не можа да го намери. Вместо него изпита омраза, тревога и — като съскаща усойница дълбоко в него — страст. Това все пак беше Миерин Еронайл, жена, наричана някога лейди Селин.

Жена, която повечето хора знаеха под името, което си бе избрала сама, Ланфеар.

Жесток сух вятър задуха в лицето на Лан, когато отправи поглед към унилия пейзаж долу. Тарвинската клисура представляваше широк проход, каменист и обрасъл с остра, поразена от покварата гнила трева. Някога това бе част от Малкиер. Той отново бе у дома. За последен път.

Орди тролоци се трупаха на другата страна на Клисурата. Хиляди. Десетки хиляди. Навярно стотици хиляди. Десетократно повече от мъжете, които бе събрал по време на похода си през Граничните земи. Обикновено хората бранеха своята страна на Клисурата. Но Лан не можеше да направи това.

Беше дошъл за атака. Щурм за Малкиер. Андийр спря коня си от лявата му страна, младият Кайсел от Кандор — от дясната. Лан долавяше нещо далечно, което му бе давало сила доскоро. Връзката се бе променила. Чувствата се бяха променили.

Все още усещаше Нинив — тъй чудесна, грижовна и страстна — в онова кътче в ума си. Трябваше да го боли от това, че сега тя щеше да страда, когато умре, вместо някоя друга. Но тази близост до нея — окончателна и неотвратима — му носеше сила.

Горещият вятър бе толкова сух. Миришеше на прах и пръст, изпиваше влагата от очите му. Той примигна.

— Подобава — каза Кайсел.

— Какво? — попита Лан.

— Да ударим тук.

— Да — каза Лан.

— Може би — каза Кайсел. — Но е дръзко. Показва на Сянката, че няма да бъдем покорени, че няма да трепнем. Това е вашата земя, лорд Мандрагоран.

„Моята земя.“ Да. Той смуши Мандарб напред и изрева:

— Аз съм ал’Лан Мандрагоран! Господар на Седемте кули, Защитник на Стената на Първите огньове, Носител на Меча на Хилядата езера! Наречен бях някога Аан’аллейн, но отхвърлям тази титла, защото вече не съм сам. Бой се от мен, Сянко! Бой се от мен и знай. Върнах се за онова, което е мое. Може да съм крал без земя. Но все пак съм крал!

Вдигна меча си. Зад него отекна грохот от гласове. Изпрати последно, неустоимо силно чувство на любов към Нинив и срита Мандарб в галоп.

Армията му се понесе в щурм след него, всички на коне — щурм на андорци, арафелци, шиенарци и салдейци. Но най-вече малкиери. Лан нямаше да се изненада, ако беше привлякъл всеки жив мъж от бившето си кралство, годен все още да носи оръжие.

Препускаха напред с викове, размахали мечове и навели пиките. Копитата им бяха небесен гръм, гласовете им — грохот на вълни, гордостта им — по-силна от огненото слънце. Бяха дванадесет хиляди. И връхлитаха срещу сила от най-малко сто и петдесет хиляди.

„Този ден ще бъде запомнен с чест — помисли Лан, докато препускаше в галоп напред. — Последният щурм на Златния жерав. Падането на малкиерите.“

Краят беше дошъл. Щяха да го срещнат с вдигнати мечове.