Среднощни кули

Глава 9 Кръв във въздуха

Мат залегна мигновено. Инстинктът спаси живота му — нещо изфуча във въздуха над главата му.

Превъртя се настрани и ръката му плесна в нещо мокро на пода.

— Убийство! — изрева той. — Убийство в лагера! Проклето убийство!

Нещо се движеше към него. Палатката беше съвсем тъмна, но успя да го чуе. Дръпна се и късметът отново се оказа на негова страна, понеже нещо друго шибна в празното близо до него.

Претърколи се, посегна настрани. Беше оставил…

Ето там! Надигна се до постелята си и ръката му докопа дървения прът. Метна се назад и се изправи, надигнал ашандарей, след това рязко се завъртя и посече… не движещата се през палатката към него фигура, а стената.

Платът се скъса лесно и Мат изскочи навън, стиснал с една ръка копието с дългото острие. С другата ръка посегна към каишката на шията си, издърпа медальона с лисичата глава и се шмугна в храстите извън палатката.

От близкия фенер на стълба на пресечката на лагерните пътеки идваше слаба светлина. На нея Мат различи фигурата, измъкнала се от разкъсаната палатка. Фигура, която се беше страхувал да види. Голамът приличаше на човек, тънък, с пясъчноруса коса и невзрачно лице. Единствената отлика у съществото беше белегът на бузата му.

Трябваше да изглежда безвредно и незабележимо. Ако видеха това нещо сред тълпа, повечето хора нямаше да му обърнат внимание. Щяха да го усетят едва в мига, в който раздере гърлото им.

Мат заотстъпва назад. Палатката му беше в подножието на хълма и той тръгна заднешком нагоре по склона, като в същото време заувива края на каишката на медальона около острието на ашандарей. Съвсем не беше идеалното решение, но го беше опитвал. Медальонът бе единственото нещо, за което знаеше, че може да нарани голама. Действаше бързо, без да спира да реве за помощ. Войниците щяха да са напълно безполезни срещу това нещо, но пък голамът беше казал, че са му заповядали да избягва много внимание. Вниманието можеше да го прогони.

Съществото наистина се поколеба. Озърна се към лагера, после отново се обърна към Мат и застъпва напред. Движенията му бяха плавни като коприна, понесена от вятъра.

— Трябва да си горд — зашепна му то. — Онзи, който властва над мен, те иска повече от всеки друг. Трябва да пренебрегна всички други, докато не вкуся твоята кръв.

В лявата си ръка съществото държеше дълга кама. От дясната капеше кръв. По гърба на Мат полазиха ледени тръпки. Кого беше убило? Кой още бе убит вместо Матрим Каутон? Образът на Тилин отново пробяга в ума му. Не беше видял трупа ѝ. Сцената бе останала за въображението му. За жалост имаше прекалено добро въображение.

И с образа в главата и с миризмата на кръвта във въздуха, Мат направи най-глупавото, което можеше да направи. Атакува.

Изкрещя в тъмното, завъртя се мълниеносно и замахна с ашандарей. Но съществото бе ужасно бързо. Все едно изтече от пътя на оръжието му.

Заобиколи го като вълк, закръжил около жертвата си, стъпките му едва издаваха звук по сухата трева. Замахна за удар и фигурата му се разми в тъмното. Само инстинктивния скок назад успя да спаси Мат. Той отново размаха ашандарей. Медальонът като че ли притесни съществото. Светлина, без него Мат щеше да е мъртъв и кръвта му да тече по земята!

Голамът отново настъпи към него като втечнен мрак. Мат замаха дивашки и успя да закачи голама повече с късмет, отколкото с нещо друго. Медальонът изсъска, щом докосна дланта на чудовището. Миризма на изгоряла плът се вдигна във въздуха и голамът залитна назад.

— Не трябваше да я убиваш, да те изгори дано! — изрева Мат. — Можеше да я оставиш! Не искаше нея, искаше мен!

Съществото само се ухили с ужасно черната си уста и криви зъби.

— Птицата трябва да лети. Човекът — да диша. Аз трябва да убивам.

Понесе се плавно напред и Мат разбра, че е в голяма беда. Виковете за тревога вече ехтяха из лагера. Бяха изтекли едва няколко мига, но още няколко и щеше да дойде помощ. Само още няколко мига…

— Казано ми е да ги убия всички — зашепна голамът. — Да те изкарам от кожата ти. Мъжа с мустаците, стария, който се намеси последния път, малката тъмнокожа жена, която обичаш. Всички тях, освен ако не те довърша сега.

Да го изгори дано тоя голам. Откъде знаеше за Тюон? Как? Беше невъзможно!

Беше толкова стъписан, че едва му остана време да вдигне ашандарей, когато голамът скочи към него. Мат изруга, завъртя се настрани, но много късно. Ножът на съществото блесна във въздуха. След това оръжието отскочи и посече встрани от пръстите му. Мат се сепна, усетил как нещо се затегна около него и го дръпна назад, извън замаха на чудовището.

Сплитове на Въздух. Теслин! Стоеше пред палатката му, впила очи в тях, с изопнато лице.

— Не можеш да го засегнеш пряко със сплитове! — изкрещя Мат, след като Въздух го пусна на земята по-далече от голама. Ако проклетият ѝ сплит можеше да го вдигне достатъчно високо, нямаше да има нищо против! Но никога не бе виждал Айез Седай да вдигат някого на повече от крачка.

Застъпва настрани, а голамът връхлетя към него. После нещо голямо излетя между двамата и принуди съществото да залегне плавно. Нещото — стол! — се разби в склона до тях. Голамът се превъртя, щом една голяма пейка се натресе в него и го отхвърли назад.

Мат се надигна и погледна към Теслин, която бъркаше в палатката му с невидимите си сплитове Въздух. Умна жена. Сплитовете не можеха да докоснат голама, но нещо хвърлено с тях можеше.

Това обаче нямаше да го спре. Мат беше видял веднъж как съществото изтръгна нож, забит в гърдите му, с безразличието на човек, отскубнал конец от дрехата си. Но по пътеките вече тичаха войници, понесли пики, мечове и щитове. Целият лагер беше осветен.

Голамът го изгледа с гняв и се втурна към тъмното извън лагера. Мат се обърна и замръзна, щом видя двама от Червените ръце, вдигнали пиките си срещу идващото към тях същество. Гордеран и Фергин. Двама от оцелелите в Ебу Дар.

— Не! — изрева Мат. — Пуснете го…

Много късно. Голамът равнодушно се плъзна между пиките, сграбчи двамата за гърлата и стисна пръсти. Завъртя се, разкъса плътта им и ги пусна на земята. След това потъна в тъмното.

„Да те изгори дано! — помисли Мат и понечи да се втурне след него. — Ще те изкормя и ще…“

Замръзна. Миризмата на кръв. В палатката му. Почти бе забравил за това.

Олвер! Мат се втурна в палатката. Вътре беше непрогледно тъмно, но миризмата на кръв го удари отново.

— Светлина! Теслин, можеш ли…

Зад него се появи кълбо светлина.

Беше достатъчна, за да освети ужасната сцена. Лопин, слугата му, лежеше мъртъв и подът на палатката бе потъмнял от локва кръв. Други двама — Ридем и Уил Рийви, Червени ръце, които бяха пазили на входа му — бяха струпани върху постелята му. Трябваше да забележи, че не бяха на поста си. Глупак!

Жегна го скръб за мъртвите. Лопин, който едва наскоро се бе съвзел от смъртта на Нейлсийн. Светлината да го изгори дано, беше добър човек! Дори войник не беше, само слуга, доволен, че има за кого да се грижи. Почувства се ужасно, че се беше оплаквал от него. Без помощта му нямаше да може да се спаси в Ебу Дар.

И четиримата Червени ръце, двама от които бяха оцелели при предното нападение на голама.

„Трябваше да ги предупредя — помисли си Мат. — Трябваше да вдигна нащрек целия лагер.“ Щеше ли да помогне това? Голамът беше доказал, че на практика нищо не може да го спре. Мат подозираше, че съществото може да избие цялата Банда, за да стигне до него, ако се наложи. Спираше го само заповедта на господаря му да не привлича внимание.

От Олвер нямаше и помен, въпреки че момчето трябваше да спи на постелята си в ъгъла. Кръвта на Лопин беше стигнала до одеялото на Олвер и то бе прогизнало от нея. Мат вдиша дълбоко и започна да търси в бъркотията, обръщаше одеяла и надничаше зад походните мебели, уплашен от това, което можеше да намери.

Дойдоха още войници и засипаха ругатни. Целият лагер се беше вдигнал по тревога: свиреха рогове, палеха се фенери, дрънчаха оръжия.

— Олвер — каза Мат на войниците, струпани на входа. Беше претърсил цялата проклета палатка! — Някой виждал ли го е?

— Мисля, че беше с Ноал — отвърна клепоухият Слоун Медоу, Червена ръка. — Те…

Мат се измъкна навън и затича през лагера към палатката на Ноал. Пристигна точно когато белокосият мъж излезе навън и се заозърта тревожно.

— Олвер? — попита задъхан Мат, щом стигна до стареца.

— В безопасност е, Мат — отвърна Ноал. — Съжалявам… не исках да те притесня. Играехме на „Змии и лисици“ и момчето заспа на пода. Завих го с одеяло. Толкова до късно стои да те чака в тези нощи, че реших да не го будя. Трябваше да ти се обадя.

— Съжаляваш?! — въздъхна Мат и награби Ноал в прегръдката си. — Ти си един проклет чудесен човек. Спаси му живота!

Час по-късно Мат седеше с Том и Ноал в малката палатка на Том. Наоколо пазеха десетина Червени ръце, а за Олвер се бяха погрижили да спи в палатката на Теслин. Момчето изобщо не бе разбрало колко близо се бе оказало до смъртта. Дано никога да не научеше.

Мат отново носеше медальона си, въпреки че му се наложи да си намери друга каишка. Ашандарей беше срязал старата много лошо. Трябваше да измисли как да го връзва по-добре там.

— Том — заговори тихо Мат. — Съществото те заплаши, както и теб, Ноал. Не спомена за Олвер, но спомена Тюон.

— Откъде може да знае това нещо за нея? — попита Том и се почеса по главата.

— Стражите намериха друг труп извън лагера. Дери. — Дери беше войник, зачезнал от няколко дни, и Мат бе предположил, че е дезертирал. Случваше се понякога, въпреки че дезертьорството не бе обичайно в Бандата. — Мъртъв от няколко дни.

— Убило го е толкова отдавна? — Ноал се намръщи. Имаше изгърбени рамене и нос като голяма клюмнала чушка, израснала точно на средата на лицето му. Винаги беше изглеждал на Мат… похабен, с тия сбръчкани ръце, целите на възли.

— Сигурно го е разпитвало — каза Мат. — Открило е хора, с които се събирам, където беше палатката ми.

— Способно ли е на това? — учуди се Том. — Приличаше ми повече на хрътка, която те надушва.

— Знаеше къде да ме намери в двореца на Тилин — отвърна Мат. — Дори след като се махнах, влезе в покоите ѝ. Тъй че или е попитало някого, или е наблюдавало. Така и няма да разберем дали Дери е бил измъчван, или просто се е натъкнал на голама, докато той се е промъквал из лагера и е шпионирал. Но съществото е умно.

Все пак нямаше да тръгне подир Тюон, нали? Заплахите към приятелите му сигурно бяха само за да го изкарат от равновесие. В края на краищата тази нощ съществото бе показало, че са му заповядали да не привлича много внимание. Всичко това не успокои много Мат. Ако чудовището посегнеше на Тюон…

Имаше само един начин да предотврати това.

— И какво ще правим? — попита Ноал.

— Ще го подгоним — каза тихо Мат. — Ще го спипаме и ще го убием тоя проклет голам.

Ноал и Том се смълчаха.

— Няма да търпя това нещо да ни гони чак до кулата Генджей — заяви Мат.

— Но може ли да бъде убито, Мат? — попита Том.

— Всяко нещо може да бъде убито — отвърна Мат. — Теслин доказа, че може да го нарани с Единствената сила, с малко повече ум. Ще трябва да направим нещо подобно.

— Какво? — попита Ноал.

— Още не знам. Искам двамата да продължите подготовката си. Да сме готови да тръгнем за кулата Генджей веднага щом клетвата ми пред Верин ни го позволи. Да ме изгори дано, все пак трябва да говоря с Елейн. Искам драконите на Алудра да почнат да се правят. Ще трябва да ѝ напиша друго писмо. По-твърдо този път… Освен това ще направим някои промени. Аз ще започна да спя в града. Всяка нощ в различен хан. Бандата ще го знае, тъй че ако голамът слуша, ще го разбере. Няма да трябва да напада хората. Вие двамата също ще трябва да се преместите в града. Докато това не свърши, докато не умре или то, или аз. Въпросът е какво да направим с Олвер. Съществото не го спомена, но…

Мат долови разбиране в погледите на Том и Ноал. Беше изоставил Тилин и тя беше загинала. Нямаше да направи същото с Олвер.

— Ще трябва да го вземем с нас — каза Том. — Или да го отпратим.

— Чух Айез Седай да си говорят снощи — каза Ноал и се почеса по челото с кокалест пръст. — Канят се да си вървят. Да вземем да го пратим с тях?

Мат се намръщи. При тия похотливи погледи, дето хвърляше Олвер на жените, Айез Седай щяха да го обесят за пръстите на краката само след ден. Дори се чудеше как вече не е станало. Само да разбереше кой от Червените ръце учи момчето да се държи така с жените…

— Съмнявам се, че ще могат да го задържат — каза той. — Ще духне и ще се върне тук още първата нощ.

Том кимна. Съгласен беше.

— Ще трябва да го вземем с нас — каза Мат. — В хановете в града. Може би това ще…

— Матрим Каутон! — отекна пронизителен вик пред палатката.

Мат въздъхна, кимна на Том и Ноал и излезе навън. Джолайн и Стражниците ѝ бяха разбутали Червените ръце и вече посягаха да дръпнат платнището на входа и да нахълтат вътре. Появата му ги спря.

Червените ръце изглеждаха смутени, че са я пуснали, но не можеше да ги вини. Проклетите Айез Седай правеха всяко проклето нещо във всеки проклет момент, в който си поискат.

Самата Джолайн беше всичко, което Теслин не беше. Тъничка и хубава, с бяла рокля с дълбоко деколте. Често се усмихваше, макар че усмивката ставаше доста студена, щом я насочеше към Мат, и имаше големи кафяви очи. От тия очи, дето могат да засмучат човек и да се опитат да го удавят.

Колкото и да беше хубава, Мат не мислеше, че е подходяща за някой от приятелите му. Никога нямаше да пожелае Джолайн на приятел. Всъщност беше прекалено благороден, за да я пожелае и на повечето си врагове. Най-добре беше да си остане с Фен и Блерик, Стражниците ѝ, които по негово мнение бяха луди хора.

Двамата бяха пограничници — единият шиенарец, а другият салдеец. Дръпнатите очи на Фен гледаха сурово. Като че ли винаги търсеше кого да убие. Всеки разговор с него беше проверка, да види дали отговаряш на критерия. Перчемът на Блерик растеше и ставаше все по-дълъг, но все още бе прекалено къс. Мат понечи да каже, че забележително прилича на опашка на язовец, залепена на главата му, само че някак си не му се щеше да го убият днес. Проклетата вечер бездруго се бе оказала ужасна.

Джолайн скръсти ръце под гърдите си.

— Сведенията ти за това… същество, което те преследва, май се оказаха точни — говореше скептично. Петима добри мъже беше загубил, а тя да му говори скептично. Проклета Айез Седай.

— И? — попита той. — Знаеш ли нещо за голама?

— Нищичко — отвърна тя. — Все едно, трябва да се върна в Бялата кула. Ще тръгна утре — сякаш се поколеба. — Бих искала да те помоля да ми заемеш няколко коня за пътуването. Каквото можеш да заделиш. Няма да съм придирчива.

— Никой в града не иска да ти продаде, а? — изсумтя Мат.

Лицето ѝ стана още по-ведро.

— Е, добре — каза Мат. — Тоя път поне ме помоли учтиво, макар че не мога да разбера защо ти е толкова трудно. Вече обещах на Теслин. Можеш и ти да вземеш няколко. Струва си, само да ми се махнете от главата, проклети жени.

— Благодаря ти — каза тя сдържано. — Само че, един съвет от мен. Предвид компаниите, които предпочиташ, може би ще трябва да се научиш да внимаваш с езика си.

— Предвид компанията ми напоследък — отвърна Мат — е скапано удивително, че не ругая повече. Хайде, разкарай ми се от главата, Джолайн. Трябва да пиша писмо до нейно кралско проклето величество кралица Елейн фръцлата.

— И нея ли ще наругаеш? — изсумтя Джолайн.

— Естествено — измърмори Мат и се обърна да се прибере в палатката на Том. — Как иначе ще повярва, че писмото наистина е от мен?