Сребърна приказка

Глава 9

В сряда вечерта лелите ми дойдоха на вечеря със семействата си и всички се събрахме около кръглата маса. Бяхме шумна и весела компания. Разбира се, Басия също беше там и когато всички носехме чинии от кухнята, тя ме дръпна настрани, силно ме прегърна и прошепна:

— Всичко е уредено! Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти! — Целуна ме по бузата и се върна в кухнята.

О, и защо Басия да не е щастлива? Но аз бих предпочела да ме удари по лицето и да ми се присмее, за да мога да я мразя. Не съм искала да бъда добрата фея в нейната приказка и да пръскам благословии в домашното й огнище. Откъде идваха тези феи и какъв запас от радост притежаваха, за да прекарват дните си, като прелитат около горе-долу заслужаващи момичета и изпълняват желанията им. Самотната старица от съседната къща, която умира и никой не плаче за нея, която оставя кокошарник, пълен с пилета и сандък, пълен с рокли за преправяне — това е единственият вид добра фея, в който вярвам. Как смее Басия да ми благодари, когато изобщо не бях искала да й давам нещо?

На масата отрязах за себе си голямо парче сметанов сладкиш и мълчаливо го изядох — държах се грубо, лакомо и гневно, като се опитвах да се убедя, че с радост ще се махна от тях и ще бъда кралицата на Старик. Исках да се смразя достатъчно, за да го пожелая. Само че твърде много приличах на баща си. Исках да прегърна Басия и да се радвам с нея; исках да избягам вкъщи при мама и татко и да ги моля да ме спасят. Вкусът на сладкиша беше познат, приятен и успокояваше гърлото ми, а когато го изядох, се измъкнах, отидох в спалнята на баба ми и си наплисках очите с вода от легенчето. Държах кърпата на лицето си и за известно време дишах през ленения плат.

Отдолу се разнесоха радостни възгласи и слязох, за да видя, че Исак беше дошъл с майка си и баща си да изпият по чаша вино с нас. Родителите на Басия точно бяха обявили годежа. Пих за тяхно здраве и се опитвах да се радвам истински, дори и когато Исак застана пред дядо ми и му разказваше плановете си, хванал Басия за ръка: имало една малка къща, която току-що обявили за продан, малко по-надолу по улицата, където е къщата на родителите му; щеше да я купи направо със златото, което му бях донесла, и след една седмица — една седмица! — щяха да се оженят — толкова бързо се бяха уредили нещата — сякаш с магическа пръчка.

Дядо ми кимна и каза, че щом къщата е малка, правилно решение за младо семейство, може би биха искали да се оженят в неговата къща, с което показа одобрението си. Харесваше му, че не харчат прекалено много пари за нещо по-грандиозно. Баба ми вече беше събрала двете майки и тихо обсъждаха изпращането на куриери, кого да поканят, а Исак и Басия дойдоха при мен, и двамата усмихнати. Басия протегна ръка към мен и каза:

— Обещай ми, че ще дойдеш и ще танцуваш на сватбата ми, Мирием! Това е единственият подарък, който искаме от теб.

Успях да се усмихна и обещах. Но свещите догаряха, а това не беше единственият годеж, който щеше да се уреди тази вечер. Сред радостните гласове започнах да различавам ясни звънчета на шейна, които имаха странен тон. Те все повече и повече се усилваха, докато накрая бяха пред вратата, копита тропаха по земята и се разхождаха напред-назад, а после нечий юмрук почука на вратата. Никой друг не обърна внимание. Всички продължаваха да говорят, да се смеят и да пеят, макар че за мен гласовете им заглъхваха от този мощен ечащ звук.

Оставих ги всички в приемната и бавно тръгнах по коридора. Ковчежето със златото все още седеше в антрето, почти скрито под палтата и пелерините, натрупани на закачалката. Кой знае защо всички бяхме забравили за него. Отворих вратата и навън на белия път стоеше шейна, тясна и лъскава, направена от светло дърво. Четири от тези еленоподобни същества бяха впрегнати в нея с бели кожени поводи, с кочияш отпред и четирима прави лакеи отзад — всички безкръвно бели и високи като — моя Старик — сигурно вече така трябваше да мисля за него, макар и изобщо да не бяха толкова величествени. Белите им коси бяха сплетени в плитка, дрехите им бяха в различни нюанси на сивото и само тук-там блестеше по някое мънисто.

Техният господар стоеше на прага и този път пристигането му беше церемониално: на челото си носеше корона, лента от злато и сребро, с върхове, които се развяваха като острите листа на вечнозелен чемшир, със скъпоценни камъни в средата на всеки лист. Дрехите и наметалото му бяха от бяла лицева кожа, обшити с бяла кожа и с кристални ресни. Той ме гледаше отгоре с гневен и недоволен поглед, присвил уста, сякаш не харесва онова, което вижда. И какво имаше там за него, което да хареса? Носех официалната си рокля за Шабат, ръкавите й на китките и полите й бяха избродирани с червено, по вълнения ми елек и престилка имаше оранжеви фигури, но нищо от това не беше екстравагантно. Това бяха дрехи на дъщеря на търговец, нищо повече, дори и златните копчета на елечето и якичката от черна кожа не показваха нищо друго, освен дребно благополучие. Дребна, тъмнокоса, сива като врабче и изцяло неподходяща за негова жена. Преди той да успее да каже нещо, извиках:

— Не може да искаш да се ожениш за мен. Какво ще си помислят хората?

Той още по-недоволно присви устни и очите му заблестяха като ножове.

— Каквото съм обещал, това и ще направя — изсъска той. — Ако ще и да доведе до края на света. Превърна ли среброто ми в злато?

Този път думите му дори не прозвучаха злобно, сякаш беше загубил надежда, че ще се проваля. Наведох се, хванах капака на ковчежето и го отворих там, където си беше между палтата и вълнените наметала. Нямаше да мога сама да го довлека до краката му.

— Заповядай — казах аз. — Вземи си го и ме остави на мира. Голяма глупост е да се ожениш за мен, когато и ти не го искаш и аз не го искам. Защо не ми обеща някаква дреболия?

— Само простосмъртно същество може да говори така. Да предложа фалшиви монети, да върна малко за много — каза той и от него се сипеше презрение, а аз го изгледах яростно, като се радвах, че изпитвам гняв, а не страх.

— Според моите счетоводни книги не ми дължиш нищо — отвърнах аз. — Не мога да нарека награда това, че ще ме откъснеш от дома и семейството ми.

— Награда? — извика Старик. — Коя си ти за мен, че ще те награждавам? Ти беше тази, която пожела да получиш справедливо възнаграждение за доказаната си дарба за висша магия. Мислеше ли, че ще падна толкова ниско и ще се държа като долен тип, който не е в състояние да заплати достойно възнаграждение? Аз съм господарят на стъклената планина, не някое безименно същество. Аз не оставям неплатени дългове. Ти си трижди доказана, трижди истинска — независимо по каква прищявка на съдбата — добави той и в гласа му прозвуча необяснима горчивина, — а аз няма да се проявя като лъжец, каквото и да ми струва това.

Той ми подаде ръка, а аз в отчаянието си извиках:

— Дори не знам името ти!

Той ме погледна с такова дълбоко възмущение, като че ли съм поискала сам да си отреже главата.

— Моето име! Искаш да знаеш името ми? Ти ще имаш ръката ми, короната ми и с това ще се задоволиш. Как смееш да искаш още от мен?

Той ме грабна за китката, замрази я там, където облечените му с ръкавица пръсти я докоснаха, и ме издърпа от прага. Студът се изпари от мен, точно както лъчите на изгряващото слънце преминават по реката, макар че стоях в тази бяла гора със сняг под меките ми домашни пантофи и нямах дори и шал на раменете си.

Помъчих се да си освободя ръката. Хватката му беше чудовищно силна, но когато се дръпнах с всички сили, той ме пусна. Паднах на снега, успях да се вдигна на крака и се огледах, решена да бягам.

Но нямаше къде да избягам. Имаше само този път, който минаваше през белите дървета и се простираше зад гърба ми и продължаваше пред мен. Нямаше и следа от вратата на дядо ми или стените на града. Само бялото ковчеже беше останало и стоеше отворено до мен. На студената светлина в гората златото блестеше така, сякаш всяка от монетите беше уловила по малко слънце и ако я вземеш в ръка, ще изтече като разтопено масло.

Двама лакеи минаха покрай мен и внимателно, почти благоговейно, затвориха капака. В лицата им видях същия копнеж, с който хората на пазара гледаха вълшебното сребро. Те също така внимателно вдигнаха ковчежето, но го вдигнаха с лекота, докато двамата яки слуги на дядо ми го носеха със сумтене и усилие. Обърнах се и гледах как отнасят ковчежето до шейната, а после погледът ми се върна към моя лорд Старик. Той ми махна властно с ръка.

Какво можех да направя? Тръгнах в дълбокия сняг и се качих в шейната до него. Единственото ми удобство беше, че той седеше неподвижно и колкото може по-далеч от мен, без да се отдръпне нито сантиметър от центъра на шейната.

— Карай — извика високо той на кочияша, звънчетата на елените запяха и шейната се понесе по белия път. Имаше завивка от бели кожи на пода, вдигнах я, покрих коленете си и усетих приятния допир на меката кожа в стиснатите си ръце. Не усещах никакъв студ.

Двете с Магрета седяхме в кабинета на баща ми и чакахме да ни повикат. От долния етаж долиташе музика, но той искаше забавленията тази вечер да продължат известно време и аз чак тогава да се появя, не шумно, а приглушено, и да седна до мащехата си. Магрета продължаваше да шие и радостно описваше всички ленени неща, които трябва да влязат в булчинския ми сандък, но щом мръднех ръката си и очите й попадаха на сребърния пръстен, гласът й затихваше и тя млъкваше за няколко мига. Когато Галина дойде да ми каже да отида и да чакам в кабинета, дори и тя замълча и ме погледа малко озадачено.

Не се опитвах да шия. Държах на скута си книга от рафтовете на баща ми, рядко удоволствие, на което сега не можех да се наслаждавам. Гледах картината с разказвачката и султана, странната фигура, която нейните ръце извайваха от тънката струйка дим на светилника, и не можех дори да стигна до края на изречението. От прозореца виждах, че снегът продължава да вали. В късния следобед изведнъж беше завалял силен сняг, сякаш за да ми се присмее и да направи абсурдна дори и мисълта за бягство.

Кръшен смях се разнесе отдолу и почти заглуши шума от отварянето на вратата, но аз го чух, бързо затворих книгата в скута си и скрих ръката с пръстена под нея. Още беше рано баща ми да прати някой да ме извика и кой знае защо не се учудих да видя, че на прага стои Мирнатиус, сам, изплъзнал се от веселието долу. Магрета замлъкна и замръзна като хипнотизирана, а ръцете й се отпуснаха на ръкоделието. Воалът още не беше спуснат над лицето ми, бяхме сами, затова тя трябваше да го изгони. Но, разбира се, той беше царят, а дори и да не беше царят, тя знаеше какво друго беше той.

— Охо, охо — каза той и влезе в стаята. — Моята малка защитничка на катеричките, пораснала и вече не толкова малка. Не мисля обаче, че можем да те наречем красива, уви — добави усмихнато царят.

— Не, сир — отговорих аз. Не можех да откъсна очи от него. Беше красив, дори още по-красив отблизо. Нежни, чувствителни устни, оградени от късо подстригана брада и тези неземни очи, бляскави като скъпоценни камъни. Но не затова не можех да откъсна очи от лицето му. Просто ме беше страх от него, като мишката, която гледа приближаващата се котка.

— Не? — каза мило той и направи още една крачка напред.

Станах от стола, за да не му дам възможност да ме гледа отгоре — Магрета, трепереща, застана до мен и когато той протегна ръка, тя извика:

— Ще желаете ли, Ваше величество, чаша бренди? — като имаше предвид бутилката на бюфета и кристалната чаша до нея, като отчаяна защита.

— Да — веднага отговори той. — Не това. Брендито, което сервират долу. Отиди да ми го донесеш.

Магрета не помръдна от мястото си, хвърляше погледи настрани.

— На нея не й е разрешено да ме оставя сама — казах аз.

— Не й е разрешено? Глупости. Аз й разрешавам. Лично ще пазя честта ти. Отивай! — изкомандва той, заповедта му изсъска като нагорещено желязо и Магрета излетя от стаята.

Той насочи поглед към мен, а аз обвих с ръка пръстена си и с благодарност поех неговия хлад. Направи още една крачка, хвана лицето ми в ръце и го обърна към себе си.

— И така, какво каза на баща си, моя смела сива катеричке, за да го накараш да мисли, че ще те взема за жена?

Значи той мислеше, че баща ми ще го изнудва.

— Сир? — казах аз, като все още се опитвах да се придържам към официалния протокол, но пръстите му около лицето ми се затягаха.

— Баща ти лее злато за забавление, сякаш е вода, а досега винаги е бил стиснат и никога не е разтварял кесията си така. — Той погали с палец брадичката ми; стори ми се, че помирисах магьосничеството в него, остра, лютива смес от канела, черен пипер и борова смола, а дълбоко вътре гореше дърво. Миризмата беше прекрасна и съблазнителна, като всичко друго в него и почувствах, че мога да се задуша от нея.

— Кажи ми — продължи нежно той, а думите му загряваха лицето ми, както когато през зимата духаш в студеното стъкло, за да го стоплиш, и то се изпотява.

Но пръстенът ми остана студен и червенината изчезна от лицето ми. Не бях длъжна да му отговарям. Това само по себе си щеше да бъде отговор.

— Нищо. Не бих направила нищо — отговорих му аз честно, като се опитвах да го отблъсна от себе си.

— Защо не? Не искаш ли да си царица със златна корона? — попита подигравателно той.

— Не — отговорих аз и отстъпих назад.

От учудване той разхлаби пръсти и ме пусна. Взираше се в мен, а после по лицето му се изписа ужасна жажда, за миг изкриви красотата му, както се изкривява издигащият се над огъня въздух. Когато той пак пристъпи към мен, ми се стори, че в очите му гори червен пламък. Тогава вратата се отвори и в стаята влезе баща ми, разтревожен и ядосан: плановете му се проваляха и той нищо не можеше да направи, за да попречи.

— Сир — каза той, а устните му се изкривиха, като видя, че ръката ми е скрита под книгата. — Тъкмо идвах да взема Ирина и да я заведа долу. Много любезно от ваша страна, че сте я потърсили.

Той дойде до мен и протегна ръка за книгата. Неохотно му я подадох и среброто на пръстена просветна със студения си блясък между нас. Погледнах към Мирнатиус и мрачно очаквах по лицето му да се появи гримаса на учудване, но очите му вече бяха озарени от жажда и удоволствие, така че изражението му изобщо не се промени. Той наблюдаваше мен, само мен, и изобщо не погледна пръстена.

След като дълго се взира в мен, той примигна, изцъкленият блясък изчезна от очите му и той се обърна към баща ми.

— Прости ми, Ердивилас — каза след малко той. — Думите ти събудиха в мен непреодолимо желание да видя пак Ирина без шума на залата под нас. Изобщо не си ме излъгал. Наистина има нещо много необикновено в нея.

Баща ми замря от учудване, сякаш изведнъж заекът се беше обърнал и се беше нахвърлил на хрътката. Но решителността му преодоля този неочакван обрат.

— Думите ви правят чест на моя дом.

— Да — каза Мирнатиус. — Може би тя може да слезе долу без нас. Мисля, че трябва да обсъдим женитбата й веднага. Тя е предопределена за един много специален жених и трябва да ви предупредя, че той не е много склонен да проявява търпение.