Сребърна приказка

Глава 23

Старик ме взе на ръце, или може би зимният вятър ме вдигна, но все едно, аз се понесох, лека като снежинка, нагоре през квадратния капак и излязох на хълма; градските стени бяха на около трийсетина метра от нас, а зад тях се виждаха светлините на града. Нещото, което ме носеше, ме пусна безцеремонно и останах да лежа, като едва си поемах дъх и гърлото ме болеше, на топлата земя — на топлата земя, покрита със сочна зелена трева и макар че беше посребрена със скреж там, където Старик беше коленичил, кожата му беше мокра и цялата блестеше, сякаш се топеше.

Той залитна, но се изправи на крака, единият от които все още беше гол, вдигна ръце с блеснали очи и кръгът от скреж около него започна да се разширява, стръкчетата трева се прививаха надолу и се превръщаха в ледени кристалчета, земята под мен стана твърда и студена и изглеждаше, че сега, когато беше свободен, той можеше да призове и да върне цялата зима, която си беше отишла.

— Чакай! — извиках аз, протестирайки, и се вдигнах на колене. Той ме погледна от горе и яростно извика:

— Той вече е пил от моите хора! Аз няма да му позволя… Старик замлъкна и се обърна със секунда закъснение; аз неволно изпищях, когато мечът се заби в него, прободе го под ребрата и излезе откъм гърба му, бяла, блестяща от скреж, излъчваща студена мъгла във въздуха наоколо. Беше един от царските стражи, храбрият, който беше хванал въжето, за да изведе Старик от къщата на дядо ми. Вероятно беше стоял на пост навън при кулата: лицето му под мустаците беше пребледняло от ужас, но все пак непоколебимо го гледаше с разширени очи, стискаше зъби и беше хванал дръжката на меча с две ръце.

Опита се да го извади от тялото на Старик, но мечът не излизаше и бързо се покри със скреж, който тръгна нагоре по ръкавиците на войника. Пръстите му сякаш сами се разтвориха, когато скрежът ги покри, Старик тежко падна на земята, а очите му се замъглиха и побеляха. Войникът стоеше и го гледаше втренчено, трепереше и извиваше ръце; пръстите на ръкавиците му побеляха. Аз също гледах втренчено, покрила уста с ръце, за да не изпищя пак. Мечът пронизваше цялото му тяло. Не мислех, че може да оживее; всичко изглеждаше нереално, тази рана — странна празнота ме изпълни; не можех да мисля.

Но Старик с опипване стигна до дръжката на меча, който се подаваше от тялото му, и щом го докосна, той започна да побелява и да се покрива с пластове и пластове скреж. Целият меч замръзна. Двамата с войника едновременно се хвърлихме напред — той извади дълъг кинжал от колана си, а аз извиках:

— Чакай! — Изохках, вдигнах се на крака и хванах ръката му. — Слушай какво ти казвам! Трябва да спрем демона, а не него!

— Млъкни, вещице! — злобно изрева войникът. — Ти направи това, ти го освободи, за да развалиш свършеното от нашата благословена царица! — Той ме удари по лицето с юмрук, съвсем обикновен удар, който разклати зъбите ми и разтресе цялото ми тяло. Паднах замаяна на земята, а той се обърна да прободе Старик.

И тогава Сергей изскочи от тъмното, хвана ръката му и я задържа. Двамата застанаха над Старик и за кратко време се бореха: Сергей беше високо, силно момче и, ох, колко благодарна бях сега за всяка чаша мляко, за всяко яйце и за всяко парче печено пиле, които майка ми му даваше. Тогава мърморех на ум, защото броях всеки грош, а сега със закъснение ми се искаше да съм била по-щедра: само да бях слагала повече храна в чинията му, да го бях окуражавала да яде повече, може би сега той щеше да е достатъчно силен; но не беше; той беше все още момче, а войникът беше възрастен човек, носеше ризница и беше обучен да убива за царя. Той настъпи обутия в сламени обувки крак на горкия Сергей със своя тежък ботуш, извъртя го и просна момчето на земята, като освободи ръката си с кинжала.

Но после войникът замръзна на място. Странна, спокойна бледност обхвана доспехите му и тръгна нагоре по врата и лицето му. Мечът в гърдите на Старик се беше счупил и парчетата замръзнала стомана се бях разпилели по тревата около него. Той лежеше по гръб със затворени очи, заскрежените му мигли контрастираха с бледолилавия цвят на бузите му, но въпреки това се беше пресегнал и беше хванал крака на войника до него. От тази хватка се разпростираше лед; той вървеше нагоре по крака му и обхващаше цялото тяло, като го замразяваше.

Лицето на войника потъмня, кожата по скулите му се пропука и разчупи, почерняла от измръзване. Закрих лицето си с ръце и не гледах, докато всичко свърши и от войника не остана нищо, освен пръснати навсякъде парчета лед, а кинжалът блестеше страшно на земята.

Застанах на колене, лицето ме болеше и беше малко подуто. Сергей също беше седнал и потрепваше от болка. Старик лежеше на земята и все още блестеше. Заскреженият кръг около него се разширяваше, по тревата се образуваха нежни сребристи шарки; той дишаше; мястото, където го беше пробол мечът, се беше покрило с дебела буца бял, заскрежен лед, сякаш го беше натъпкал със сняг. Но той не се изправи. Сергей се взираше в него и после ме погледна.

— Какво ще правим? — попита ме той, като почти шепнеше, а аз му отвърнах със същия втренчен поглед. Нямах представа; какво можех аз да направя, когато той лежеше на земята и разпространяваше зимата около себе си като мастило във вода?

Наведох се над него, а той отвори очи и ме погледна с мътен поглед.

— Можеш ли да призовеш пътя? — попитах аз. — Шейната си? Да дойдат да те приберат?

— Много е далече — прошепна той. — Много е далече. Моят път не може да върви по зелени дървета.

После пак затвори очи и лежеше неподвижно, безпомощен и ранен, може би дори умиращ, точно сега, когато престанах да искам да умре. Значи той беше решил да ми бъде толкова безполезен, колкото и преди. Исках да го разтърся, да го накарам да стане, само че се страхувах, че може да се разцепи на парчета по линията, по която мечът го беше пробол. Сергей все още ме гледаше, а аз мрачно му казах:

— Ще трябва да го носим.

Сергей не искаше да го докосне с ръце, за което не можех да го обвинявам. Свалих мокрото си, изцапано с пепел наметало, постлах го на земята, внимателно вдигнах краката му един по един и ги поставих върху наметалото, после раменете му и накрая го издърпах през кръста. Той дори не трепна.

— Добре — казах аз. — Ти хвани откъм главата, аз ще хвана откъм краката. — И после, когато Сергей отиде да хване горната част на наметалото, той немощно се опита да го бутне.

Сергей се дръпна ужасено, а аз изпуснах наметалото откъм моя край.

— Какво правиш? — извиках аз.

— Той идва да ми помага, без да съм го молил и без да съм искал! Мога ли да позволя на това треперещо същество, на този дебнещ крадец, да ме постави в безкрайна зависимост, за да може после да поиска от мен каквото си пожелае?

Изпитах желание да вдигна кинжала и да го пробода собственоръчно.

— Чернобог все още седи в замъка и се готви да ни погълне всички, ти лежиш полумъртъв на земята, но пак мислиш първо за своята гордост. Занимавай се с гордостта си, когато го унищожим!

Но той само ме погледна укорително.

— Госпожо, ще съм горд тогава, но и преди това; за гордостта ми няма граници.

Скръцнах със зъби. После казах на Сергей:

— Поискай му нещо! — Сергей ме гледаше неразбиращо и изглежда си помисли, че съм се побъркала. — Какво искаш да ти даде за помощта ти? И не бъди скромен — добавих аз отмъстително. — Щом като толкова държи да е горд.

След малко Сергей каза много бавно, сякаш ни ми вярваше съвсем.

— Моите посеви никога да не бъдат попарвани от слана? — Кимнах и тъй като Старик не направи опит веднага да го убие, той придоби смелост и добави: — И стадата ми да не попадат в снежни виелици? И… — аз продължих да му кимам. — … да ловувам дори и бели животни в гората?

Старик малко се намръщи и Сергей бързо спря, но и аз реших, че това е достатъчно.

— Ето! — казах му аз. — Ще направиш ли това? Ще приемеш ли тази сделка срещу помощта му да те закараме на безопасно място? Или ще останеш да лежиш тук, докато пролетните дъждове напълно те разтопят?

— Иска прекалено много за долен крадец — промърмори Старик. — Но щастието му се усмихна: много добре, съгласен съм. — После отпусна глава на наметалото и остана да лежи неподвижно.

Сергей бавно пристъпи към краищата на наметалото и още по-бавно посегна да ги хване, като не сваляше очи от Старик.

— Всичко е наред — казах му аз. — Той каза да.

Но Сергей ми хвърли още един бърз поглед, сякаш искаше да каже, аз няма да бързам, благодаря много.

Накрая го вдигнахме и като залитахме под тежестта му в носилката-наметало, тръгнахме. Беше трудно да го носим и след като повървяхме десетина минути, през които той не предизвика нито виелица, нито се опита да извърши убийство, а и не продума нито една дума, Сергей тихо каза:

— Чакай. Аз ще го нося на рамо.

Изправихме го и помогнах на Сергей да го сложи на раменете си, като все още държахме наметалото увито около него. Сергей се олюля под тежестта му и малко трепереше, но след това тръгнахме по-бързо.

Въздухът наоколо беше студен и пронизващ, не съвсем мразовит, но не и топъл и пролетен. Когато погледнах зад нас, видях, че оставяме следи от бял скреж по пътя, а от раззеленилите се дървета над главите ни падаха измръзналите нови листа. Всеки можеше да ни проследи. Страх ме беше от демона, страх ме беше от стражите, страх ме беше дори от разбунтували се обикновени хора, които отчаяно искат да убият зимата. Но никой не ни преследваше, а после чухме потракването на конска кола, която идваше срещу нас. Спряхме и се скрихме между дърветата край пътя: не особено добро скривалище, когато светещи ледени иглички разцъфтяваха около нас като цветя, но поне все още беше тъмно. Колата приближи и ни отмина, между дърветата проблесна фенер, а после аз спрях и баща ми тихо каза в тъмното:

— Мирием?

Излязохме на пътя и сложихме Старик в колата. Аз седнах до него, докато Сергей и баща ми обърнаха колата и я подкараха, а колелата скърцаха, побелели от скреж, който пълзеше нагоре по дървените ритли. Конете тревожно наостриха уши и се ослушаха, а после ускориха ход, но не можеха да избягат, защото носехме зимата с нас. Поне разстоянието се оказа кратко — по онова, което баща ми каза, очаквах да е доста по-далеч от Висня. Но ми се стори, че беше минало по-малко от час, когато излязохме от горичката и стигнахме до една малка къща в градина, оградена с ниска каменна стена, и там конете спряха.

Ванда излезе да ни отвори портите, а ние отидохме да приберем конете под малкия навес. Аз разбудих Старик, достатъчно, за да му кажа:

— Същата сделка за всички, които живеят тук, за да ти помогнат.

Той ме изгледа с присвити бели очи и промърмори: „Да”, след което пак изпадна в безсъзнание.

— Да го сложим ли на леглото? — попита баща ми, като ме гледаше от другата страна на колата.

— Не — казах аз. — На най-студеното място, което можем да намерим: има ли тук зимник?

Сергей се връщаше, чу въпроса ми и вдигна рамене.

— Трябва да проверим — каза той, сякаш мислеше, че внезапно може да се появи и зимник; а после взе фенер и отиде да търси зад къщата, след това под навеса и накрая се чу гласът му:

— Тук има врата.

Баща ми държеше фенера, а Сергей дръпна дървената врата и я отвори: отвътре ни лъхна студен въздух и мирис на замръзнала земя. Видяхме голямо помещение със стени от кал и каменен под, все още много студен на пипане. Сложихме го да легне и издърпахме наметалото под него, скрежът бързо се разпространи и сега, когато Старик лежеше неподвижно, стана плътен и бял; баща ми тихичко изохка, когато издърпахме наметалото и го докосна с пръсти.

Дръпнахме се назад и гледахме лежащия Старик: лицето му беше измъчено и изтъняло от болка, острите линии на скулите му все още бяха мокри, но още докато го гледахме, блясъкът на водата започна да се превръща в лед и ми се стори, че вече диша малко по-леко.

— Може би да му дадем вода — казах аз след известно време. Отгоре Ванда ни спусна кофа вода с дървена чаша. Аз гребнах вода, вдигнах главата на Старик и приближих чашата до устата му. Той се размърда и отпи няколко глътки. При допира с устните му чашата се покри със скреж, а по водата се образува тънка коричка лед, когато я дръпнах. Погледнах голия му, изгорен крак: на места той се беше обезформил като полуразтопен снежен човек, който вече трудно се разпознава. Взех коричката лед и я сложих на най-изгореното място, то потъна в месото и малко го запълни. Погледнах към Ванда, която ни наблюдаваше отгоре.

— Има ли някъде лед? Реката все още ли е замръзнала?

Но тя по-рано беше ходила за вода и поклати глава.

— Всичко се е стопило. Цялата река е свободна от единия до другия бряг.

— Може да го завием със слама — колебливо предложи баща ми. — Както съхраняваме лед за лятото.

— Това, което трябва да направим, е да го пренесем в кралството му — казах аз. Ако Чернобог ни намереше тук, нямаше да са му нужни сребърни вериги и огнени кръгове. Този път щеше лесно да го победи и може би щеше да го принуди да му каже името си и имената на хората си. Не знаех какво да правим. Неговият път не можеше да мине по зелена трева, а единствената зима, останала в Литвас, се намираше в нашето мазе. Ванда ми подаде ръка да се кача и докато се качвах, забелязах, че гвоздеите на стълбата са покрити със скреж, желязната рамка на вратата е заледена и ужасно студена, като я пипнах. Стръкчетата трева се бяха превърнали в ледени пръчици, а земята под краката ни беше здраво замръзнала.

Но дори и като стоях там в тъмнината и го гледах долу в зимника, блед като статуя, лежаща в заскрежен кръг, внезапно от дърветата се разнесе силен полъх на топъл вятър, развя косата ми и когато погледнах към пътя, следите от скреж, които бяхме оставили, вече бяха изчезнали като роса. А на сутринта щеше да изгрее лятното слънце.

Преди желаех смъртта му, желаех също все още да изпитвам гняв към него: заради всичко, което ми беше причинил, докато той изобщо не съжаляваше истински за нищо, съжаляваше единствено за това, че не беше повярвал, че мога да го накарам да си плати. Но аз тръгнах там долу по онзи тунел, за да спася Ребека, да спася Флек, Цоп и Шофер, а той беше направил същото. Беше се жертвал за тях; беше пречупил желязната си гордост, като се беше оженил за простосмъртна, не за да трупа богатство за себе си, не за да покорява, а за да спаси народа си от един ужасен враг. Сега той лежеше долу полумъртъв и стомахът ми се присви при мисълта, че ще го гледам как се стопява и изчезва, и как всички те ще умрат, като че ли никога не са извоювали своето зимно царство от мрака.

Почувствах, че сребърната корона на главата ми странно се загрява. Загърнах се с белите си кожи и гледах как слабият червен пламък на Чернобог се движи в далечината: огънят, който бях пуснала на свобода в леденото царство, което ми беше дало подслон. Вятърът, който вееше в лицето ми, носеше пепел, а не сняг, миришеше на изгоряло дърво и аз съжалявах не по-малко от Мирием. Но знаех, че трябваше да го направя, и знаех какво още трябваше да направя сега. Трябваше да се върна в моето царство, да отида при баща ми и да повикаме свещениците със свещените вериги. Не знаех колко дълго животът на всички елфи ще засища Чернобог, но когато свърши с тях, той ще се върне. А през деня, докато спи, свит и сит в корема на Мирнатиус, ще сложим веригите около него, ще го изгорим и така ще угасим един огън с друг.

Колкото по-скоро отидех, толкова по-добре; трябваше да сме готови за момента, в който той щеше да се върне. Но продължавах да стоя там и да гледам как огънят се разгаря и казах: „Съжалявам”, макар че наоколо нямаше никой, на когото би трябвало да се извиня. Бях сама в градината, част от която беше покрита със сняг, а в другата имаше зелена трева. Пред мен не стоеше някакво дете-елф, което да ме гледа обвинително, нито дори собственият ми съпруг-пленник; единственото живо същество наоколо беше една катеричка, дошла да грабне трохите, които бях разпиляла преди няколко дни. Но който и друг да беше там, щях да замълча. Нямаше значение, че ми беше мъчно и съжалявах. Имаше значение какво бях направила и какво щях да направя.

— Бих спасила и твоето царство, ако можех — казах на катеричката, която не ми обръщаше внимание: тя се интересуваше единствено от трохите, които поне щяха да бъдат полезни на едно същество, докато множеството извинения щяха да са безполезни. Върнах се при пълното с вода корито. Погледнах в него и видях спалнята си с тоалетката пред огледалото, отрупана с пръстените, които Мирнатиус беше разпилял по нея, и красивото му палто, захвърлено на земята. Запалила бях един пожар зад гърба си и още един започваше пред мен — за момент затворих очи, докато безполезните сълзи се стичаха по бузите ми и падаха във водата.

Инстинктивно пъхнах ръка, за да премина оттатък, но вместо топлия въздух на спалнята, ръката ми попадна в леденостудена вода, а под повърхността друга ръка посрещна моята и сложи нещо в нея. Стреснах се от допира, отскочих назад и изумено погледнах ръката си. Държах орехче от някакво странно дърво — овално, гладко и млечнобяло. Имаше малко пръст, полепнала по него. Пак погледнах във водата; спалнята все още беше там и ме чакаше. Колебливо натопих другата си ръка и този път не усетих водата, а я видях да преминава от другата страна.

Дръпнах ръката си назад, вместо да премина. Пак погледнах орехчето в другата си ръка. Обърнах се и бавно отидох пред къщата. Близо до вратата имаше изровено място, точно на границата между здрача и нощта, където снегът се беше стопил: дори изглеждаше, че там някой е копал и е разровил почвата. Помислих си, че може би си струва да се опитам да го засадя. Не се сещах какво друго да направя с него, а то беше изпратено тук, в царството на Старик; струваше ми се, че от мен не се очаква да го взема обратно със себе си.

Оставих орехчето и започнах копая малка дупка в пръстта, но преди да я довърша, изведнъж се появи катеричката и с два скока ми го грабна.

— Не! — извиках аз. Не бях сигурна дали постъпвам правилно, като засаждах орехчето, но бях сигурна, че не беше предназначено за катеричката. Опитах се да я хвана за опашката, когато скочи, за да избяга, което беше глупаво, и естествено не успях. Но катеричката избяга само до потъналата в сняг врата на градината, спря там и започна да рови в преспата.

Станах и се опитах да се приближа, без да я изплаша, макар че се мъчех да премина през преспата; където не се беше стопил, снегът беше мокър, тежък и полепваше по полите и кожите ми. До портата той все още беше над коляно. Но когато се приближих, катеричката пусна орехчето в дупката, която беше изровила и избяга в гората. Тя не беше стигнала много дълбоко, ровейки в снега и в малката снежна дупка орехчето блестеше с лунна светлина, почти като среброто на Старик, като нещо съдбоносно там под повърхността.

Този път прибрах орехчето на сигурно място в джоба си, разчистих снега и започнах да копая надолу. От допира с леда пръстите ми се почервеняха и ме заболяха, а краката ми бяха мокри до коленете и усещах как студът прониква през кожата ми. Опитах се да увия ръцете си в коженото палто, но това ме забави; отказах се и продължих да копая, докато ръцете ми изтръпнаха и усещах, че пръстите ми са подути, макар да виждах, че не са станали по-големи — бяха само замръзнали и побелели.

Накрая стигнах до земята: замръзнала и втвърдена, пълна с камъчета. Наложи се да отида да взема една пръчка от сандъка за дърва в къщата, за да извадя големите камъни и да разтрогна пръстта. Изпочупих си ноктите, а от пръстите ми течеше кръв. Но не спрях да копая, докато не издълбах една не много дълбока дупка в замръзналата земя. Извадих бялото орехче от джоба си с разкървавените си ръце, сложих го в дупката и я засипах със замръзнала пръст и сняг.

Изправих се и чаках още нещо да се случи. Но нищо не се случи. Гората беше безмълвна и повече не видях катерички и птици. Дори и червената светлина от пламъка на Чернобог беше изчезнала в далечината. Не знаех какво означава това. Исках да означава нещо; исках някой или нещо да е чул извинението ми и да ми подскаже някакъв начин да поправя стореното. Исках поне моята катеричка да е останала доволна. Но тя може би само се надяваше, че дървото ще порасне и ще може да яде много орехчета от него; а може би не ми беше дадено да знам какво съм направила. Нямах право да искам отговори и обяснения: бях дошла тук със завоевателска армия.

Ръцете и краката ми бяха премръзнали и ме боляха и не можех да остана по-дълго тук. Обърнах се и се завлякох с мократа си наметка зад къщата и стъпих в коритото. Когато излязох през огледалото от другата страна, Магрета изтича към мен и извика от ужас, като видя мръсните ми, разкървавени и премръзнали ръце и ме заведе до легена, за да ги полее с вода и дълго да ги мие, докато пак бяха чисти.

Стоях и гледах моя спящ Старик долу в зимника, когато Ванда се приближи зад мен и нежно ме хвана за раменете.

— Ела вътре да хапнеш. Ще сложим нещо студено на лицето ти. Ще те облекчи.

Тръгнахме заедно към къщата. Опитвах се да реша какво трябва да направим, а после забавих ход и спрях в двора. Обърнах се и огледах навеса — малкия познат навес — после пак погледнах къщата. Полегатият тръстиков покрив вече не беше натежал от сняг, но формата му беше същата, както и светлината от огъня, гостоприемно просветваща през прозореца.

Другите бяха минали няколко крачки напред, преди да забележат, че не вървя с тях; изгледаха ме озадачено. Но аз се обърнах, бързо изтичах в задния двор и там намерих дълбокото корито, пълно с вода, през което Ирина се беше опитала да ме преведе, и се втренчих в собственото си отражение.

— Това е същата къща — казах високо аз. Ванда дойде, погледна водата, а после мен. — Тази къща се намира и в кралството на Старик. Намира се в двата свята.

Тя мълчеше. После каза:

— Всеки ден намирахме неща. Неща, от които се нуждаехме, но не бяха тук предишната вечер. А някой ми изпреде кълбо вълна и ни ядеше кашата.

Сетих се за Магрета, придружителката на Ирина, която бяхме скрили тук от демона.

— Ти ли сготви кашата? — попитах аз и Ванда кимна.

Не знаех дали това ще помогне. Там от другата страна ще има сняг; ще има ледени висулки по стряхата. Но аз не можех да протегна ръце и да ги пипна. Върнах се долу в зимника. Старик изглеждаше малко по-добре; бледият цвят изчезваше от бузите му. Когато отвори очи и ме погледна, му казах:

— Това е къщата на вещицата, за която ми каза, че се намира в двете царства. Има ли начин да се премине оттук?

Той се взираше в мен за известно време, докато разбра, и прошепна:

— Затворих прохода между тях; останали са само малки пролуки. Не исках повече простосмъртни да влизат. Трябва да я отворим отново…

— Как? — попитах аз. — С какво?

Той затвори очи. Пое въздух, пак ги отвори и каза:

— Помогни ми да стана.

Заедно стигнахме до стълбата. Той погледна нагоре към правоъгълния отвор над главите ни, към стълбата, проблясваща на тъмното нощно небе и потрепери.

— Няма ли да се влошиш, ако се качиш горе? — попитах аз. — Топло е.

— И ще става все по-топло и по-топло — отвърна той. — Оттук нататък силите ми ще намаляват, няма да растат. Трябва да използвам малкото сили, които са ми останали, докато ги имам.

Изкачи се по стълбата с почивки и после бавно закуца към къщата, като притискаше раната си с ръка, но пред вратата спря, вперил поглед в оранжевите отблясъци на огъня в печката. Лицето му стана безизразно, а аз си спомних ужаса на Шофер от горящия огън.

— Чакай — казах аз, влязох вътре, бързо изсипах лопата пепел върху пламъците, за да ги загася, и затворих вратата на печката. После се изправих и огледах стаята: майка ми и баща ми се държаха за ръце, Ванда стоеше до тях, а Сергей беше хванал ръжена. Степон вече си беше легнал горе над печката и се беше завил с наметалото като с одеяло, но дори и той се надигна. Всички наблюдаваха Старик, а той наведе глава, за да не се удари, защото вратата беше ниска, и влезе.

Но той не им обърна внимание. Вместо това огледа стаята, вдигна ръце и безпомощно ги отпусна, като че ли в отчаяние, а после отиде до долапа в ъгъла от лявата му страна и посегна да го отвори.

— Имаше ли долап там… — обърна се майка ми към баща ми, но Старик вече беше отворил двете му врати, ровеше в него и нетърпеливо изхвърляше неща навън: огърлица от зелени мъниста, тъмночервено наметало, скъсано и изпръскано с кръв, изсъхнал букет рози, малко чувалче със сушен грах, което се скъса и зрънцата се разпиляха по пода…

Той се обърна, видя как всички го гледаме и извика:

— Помогнете ми! Иначе няма да сте ми оказали помощта, за която се споразумяхме!

— Какво търсиш? — попитах аз.

— Нещо от зимата, нещо от моето кралство, с което да отворя пътя!

Ванда постоя малко, после отиде да прегледа полиците около огнището, но на тях нямаше много неща.

— Няма къде другаде да търсим — каза тя.

— Там! И там! — изсумтя раздразнено той и посочи две врати в стената от ляво и дясно на печката.

Бяхме смаяни: не беше възможно да не сме ги видели. Но Старик се обърна и продължи безумно да рови в долапа, да изхвърля чаши, кърпи и лъжици, а след малко Ванда отиде и отвори лявата врата. От другата страна имаше още една спалня, която не би могла да се вмести в къщата. Показа се голямо дървено легло със завеси и два тежки гардероба от двете страни. Зад другата врата се чуваше леко тупкане: когато баща ми внимателно я отвори, видяхме килер: от тавана висяха стари плитки сух чесън и връзки с ронеща се лавандула, в средата имаше тежка дървена маса с хаван и пестик, пестикът леко се поклащаше, сякаш току-що е бил използван, а наоколо се разнасяше аромат на счукани подправки.

— Един от нас трябва да държи вратата — каза уморено майка ми, докато трескаво търсехме. Ванда остана до вратата на спалнята и я държеше отворена, а ние ровехме из гардеробите и в дървения скрин в подножието на леглото: всички бяха пълни с обикновени, безполезни, проядени от молци спални чаршафи и рокли, в чиито джобове имаше ронещи се боклуци. Но в джоба на една от роклите, която изглеждаше тежка, намерих шепа гладки черни камъчета със странен блясък; изтичах навън с тях, но Старик каза нетърпеливо:

— Не! За какво са ми? Може така да скитам десет хиляди години в дълбините на злия дух и никога да не намеря изход; хвърли ги!

Под една възглавница майка ми намери стара, потъмняла медна монета, която той отхвърли с думите:

— Не мога да намеря пътя към вкъщи в сънища!

На една от лавиците в килера намерихме красиво шишенце парфюм със запушалка, на дъното на което все още имаше няколко капки.

— Отрова или еликсир, какво значение има това сега? — сви рамене той и отвори друго чекмедже; отвътре три мишки изскочиха на пода и избягаха през вратата. В далечината небето просветляваше, а оголеният му ранен крак оставяше мокри следи по дъските, където беше стъпил.

— Може би няма нищо! — казах аз.

Той наведе тъжно глава и се облегна на вратата.

— Има нещо! Усещам вятъра на моето царство в лицето си, той шепне в ушите ми и в ъглите, макар да не мога да кажа откъде идва. Трябва да го намерим.

— Не усещам нищо друго, освен горещина — казах аз. — Въпреки че огънят е угасен.

Старик замълча. После пак вдигна глава и на лицето му се изписа ужас.

— Да — каза глухо той. — Вятърът е топъл.

— Какво значи това? — попитах предпазливо.

— Чернобог е там — каза Старик. — Той е влязъл в моето кралство. Той е там!

Рязко се обърна и в нов прилив на отчаяние започна едно по едно да вади малките чекмеджета от долапа и да ги хвърля на земята. Някои се счупиха и по пода се разпиляха: топчета, перодръжки, носни кърпички, една парцалена кукла, кълба за плетене, шепа грошове, стар бонбон, разчепкана вълна, хиляда и една ненужни вещи, наблъскани небрежно в долапа, но сред тях нямаше нищо от зимното царство.

— Не намерихме нищо — каза майка тихо ми, като излезе прашна и уморена от спалнята. — Прегледахме по три пъти всяко ъгълче. Освен ако той не ни покаже друго място, на което да търсим.

— То е тук! — каза й той свирепо. — Някъде тук е!

Размаха безпомощно ръце, а тя се стресна и се отдръпна.

Тогава от върха на печката Степон каза с много тих глас:

— Аз имам това, но то не иска да расте.

Обърнахме се. Ванда и Сергей застанаха безмълвно и го гледаха: в ръката си Степон държеше белезникав плод с форма на зелен орех. Старик го видя, нададе вик и се втурна към него.

— Откъде си го взел? — попита обвинително той. — Кой ти го даде?

Протегна ръка, като че ли искаше да го грабне, но Степон го стисна в шепата си и се отдръпна. Ванда застана между тях и гневно извика:

— Мама му го даде! Орехчето дойде от нея, от нея в дървото, и е негово, не твое!

Старик спря и я погледна.

— Няма достатъчно сила в живота на простосмъртния, за да може снежното дърво да даде плодове! — каза той. — Дори да го подхранваш с един, с двама, с трима, най-много да му пораснат листа. С каква кръв го отгледа, че да го смяташ за свое?

— Па погреба всичките пет бебета там — каза Ванда. Лицето й беше бледо, твърдо и гневно — никога не я бях виждала такава. — И петимата ми братя, които умряха. А накрая и мама. Тя го даде на Степон! Негово е!

Старик я погледна, после погледна Сергей и Степон, сякаш ги използваше, за да измери шестте липсващи живота: петима братя, които никога не са пораснали, и майка им до тях. После отпусна ръка. Той посърна и ужасено погледна бялото орехче, което Степон стискаше в ръка.

— Негово е — прошепна той и съгласието му прозвуча така, сякаш се съгласяваше със собствената си смърт.

Той придоби толкова примирен вид, че дори Ванда вече не изглеждаше гневна. Всички ние стояхме там заедно, белият плод светеше в къщата със същата бледа светлина като неговото сребро, а Старик продължаваше да го гледа отчаяно, но без да каже нито дума, сякаш дори не можеше да си представи как да предложи някаква сделка. Кой би могъл: какво можеше да дадеш на някого, което да е справедлива цена за всичките му мъки, за всички онези погребани години на скръб? Аз не бих приела хиляда кралства за моята майка.

Степон пак го погледна в ръката си и после безмълвно му го подаде. Но Старик не откъсваше очи от Степон, поразен; не посегна към орехчето, сякаш не можеше да го вземе, дори и когато му го предлагат.

После майка ми отиде и целуна Степон по челото.

— Тя щеше да се гордее с теб — каза майка ми, взе го от ръката му, обърна се и го подаде на Старик. — Вземи го и спаси децата в царството на елфите. Какво по-добро можеш да направиш с него?

Той продължи да я гледа втренчено, без да мръдне, докато накрая аз го взех, а той се обърна безпомощно към мен.

— Какво да правим? — попитах аз. — Как да го използваме?

— Госпожо, можете да правите с него каквото си искате. То не е мое.

Изгледах го, донякъде възмутена.

— Добре тогава, какво щеше да направиш с него, ако беше твое?

— Щях да го сложа в земята и да го призова — каза той. — И да отворя пътя под клоните му. Но това не мога да направя. Нямам права върху това семе; то няма да отговори на моя глас. А и не знам как ти можеш да го направиш. Снежното дърво не може да пусне корени през пролетта и в ръцете си ти не държиш зима, а топло слънчево злато.

И после продължи да се взира в мен с надежда, сякаш толкова често го бях изненадвала, че сега той просто очакваше от мен пак да го изненадам, докато всъщност аз нямах никаква представа какво да правя.

— Ще се опитаме пак да го засадим — казах аз поради липса на по-добра идея. — Можеш ли да дойдеш и да замразиш земята?

Той кимна, но щом отворихме вратата, се дръпна ужасено и почти бе повален от вълната топъл въздух, която го лъхна, по-топла дори от въздуха в къщата; миришеше на топла мека земя и пролет. Въпреки това с мъка излезе от къщата, приведен като човек, който се опитва да върви с рамо напред във виелица.

До вратата намерихме купчинката пръст, където Степон вече се беше опитвал да засади орехчето — добро място да посадиш дърво, което да расте и да хвърля сянка пред къщата. Но когато Старик докосна пръстта, от пръстите му излезе съвсем малко скреж и изчезна толкова бързо, колкото изчезва дъх върху студено стъкло. Бързо сложих орехчето в земята и се опитах да го натисна надолу с неговата ръка; за съвсем кратко време около пръстите му се образуваха сребърни очертания и бързо изчезнаха.

После отдръпна ръката си, двамата гледахме в земята известно време, след което той поклати глава. Изрових орехчето и го взех в ръката си, като се опитвах да разсъждавам: орехчето не може да порасне през пролетта. А после изведнъж си зададох въпроса — как е влязъл Чернобог в царството на Старик сега, докато преди можеше да го атакува само отдалеч?

Станах и изтичах в задния двор до дълбокото корито там. Погледнах в него. Беше само вода в дървено корито, но може би имаше нещо повече от другата страна — ако Ирина стоеше от другата страна със сребърната си корона, след като беше прехвърлила Чернобог в зимното царство, като отново се опитваше да спаси Литвас от краля на Старик, когото аз бях освободила.

Не знаех дали тя е там, нито знаех дали ще се опита да ми помогне, ако е там. А дори и да беше там и да искаше да ми помогне, аз не знаех какво искам от нея да направи. Знаех само, че от тази страна не можех да направя нищо сама. Спомних си за вратите, които се появиха, когато преди не бяха там, за стаите и долапите, които изникнаха от никъде, после затворих очи и потопих ръка във водата с надежда, че ще получа помощ.

Пръстите ми не опряха в дъното, продължавах да спускам ръка надолу и за момент усетих ръка от другата страна. Хванах я и притиснах орехчето в нея. После извадих ръката си от водата и погледнах празната си длан. Погледнах и в коритото — орехчето го нямаше. През водата ясно виждах дъното: по него нямаше нищо.

Още малко постоях там и се взирах в коритото, като не можех да повярвам, че се случило, после се върнах през къщата: всички стояха в кръг и се взираха в Старик, а той се беше облегнал на стената, беше изтънял и блестеше, сякаш беше покрит с пот, а по лицето му беше изписана ужасна агония. Хванах го за ръка.

— То премина! Отиде от другата страна! Какво друго да направя?

Той отвори очи, не мисля, че ме виждаше; очите му бяха мътни и обсипани със синьо-бели петна.

— Призови го, призови го, ако можеш — прошепна той.

— Как? — попитах аз, но той затвори очи и не каза нищо повече.

После баща ми се обади:

— Мирием — каза бавно той. Погледнах го отчаяно. — Не сме в подходящия месец, но дърветата още не са цъфнали и не са дали плод. Можем да кажем молитвата за благодат. — Той погледна към Степон, после към Ванда и Сергей. — Някои дори мислят, че помага на онези, чиито души са се върнали в света като плодове и дървета, да продължат нататък.

Той ми подаде ръка и протегна другата си ръка към майка ми. Застанахме така, както винаги заставаме през пролетта пред малкото ябълково дръвче в нашия двор и казвахме заедно: „Барух ата адонай, елохейну мелех хоалам, шело хасаир б’оламу, клоом, убара бо брийот тавот в'иланот, лейханот бахем б’най адам”, благословията на цъфналите плодови дръвчета. Винаги съм обичала тази молитва: тя съдържаше надежда и дълбока въздишка на облекчение; тя означаваше, че зимата е свършила, че скоро ще ядем плодове и ще има изобилие в света. Когато бях малко момиче, през първите пролетни дни излизах на двора много рано сутрин и преглеждах клоните на дърветата, за да мога, ако са цъфнали, да изтичам вътре и да съобщя на баща ми, че вече трябва да кажем молитвата. Но този път я произнесох по-страстно от друг път, като се мъчех да задържам всяка дума в главата си и да си я представям написана със сребърни букви, които щом ги изрека стават златни.

Когато свършихме, всички стояхме мълчаливо. В началото нищо не се случи, доколкото можехме да видим. Но после Степон изведнъж извика и побягна към портата, като размахваше ръце и гонеше една птичка, която току-що беше кацнала на земята и се канеше да кълве. Той гледаше надолу и стискаше ръце. После Ванда, Сергей и всички ние отидохме при него. Малко бяло стръкче излизаше от земята и като виещо се червейче се издигаше нагоре.

Стояхме и го гледахме. И друг път съм виждала как никнат семена, как бобът излиза от почвата, но това растение никнеше много по-бързо, цяла пролет протичаше пред очите ни за мигове: стръкчето се издигаше и се превърна в тънка бяла фиданка, после започна да се извива като човек, който се изкачва по въже и от време на време спира, за да си поеме дъх, а после се издига още по-високо. Корона от малки бели листенца се развиваха като знаменца на върха, ужасно бледи, а после започнаха да се развяват и нетърпеливо да се издигат нагоре. Когато беше високо колкото коляното ми, то започна да изкарва тънки клонки, които изскачаха от стеблото му като миниатюрни камшичета и се отваряха още бели листенца. Трябваше да се отдалечим, за да му направим място да расте. Сега то растеше равномерно и плавно се издигаше нагоре.

Обърнах се и изтичах при Старик. Той не се събуди и не помръдна; облегнал се беше на къщата и беше станал много слаб и тъмносин, сякаш сърцевината му излизаше от ледената си черупка, а когато го пипнах, ръцете ми бяха мокри. Ванда дойде да ми помогне. Двете заедно го доведохме до дървото и го сложихме да легне под него. Изведнъж пропукващ се скреж се образува по земята под него и започна да се изкачва по бялата кора на дръвчето, както и по неговата кожа, а тъмносиният цвят изчезна под ледения пласт. Той издишваше зимен въздух, отвори очи и погледна към разгръщащите се клони на дървото, после се разплака, макар че не можех да кажа със сигурност, защото сълзите мигновено замръзваха на лицето му, а от него излизаше само сияние.

Той се изправи и дървото беше достатъчно високо, за да застане под него, макар че не изглеждаше чак толкова голямо миг преди това, и когато сложи и двете си ръце на стеблото, то разцъфна и се покри със сребърни цветове, прошарени със злато. Той протегна ръка, докосна един цвят с пръст, и го погледна смаяно.

— То порасна, то порасна — повтаряше Степон; той също се давеше от сълзи, и плачеше така, сякаш не знаеше дали е тъжен или щастлив, а майка ми го беше прегърнала през тънките рамене и го галеше по главата.

После Старик се обърна с гръб към дървото и постави ръката си на портата, а когато я блъсна и я отвори, от другата страна се показа бял път — бял път, ограден от двете страни от други бели дървета, но той вече не продължаваше безкрайно в зимата: в другия му край имаше облак от дим и пламъци. Той го погледна с решително изражение, после прекрачи прага, направи няколко крачки по пътя и един бял елен изскочи измежду дърветата. Последвали го бяхме до портата, но цялото ми семейство се дръпна назад в двора, когато еленът подскочи. За момент видях всичко с техните очи, острите нокти и ужасните зъби, които стърчаха от устата му, но за мен сега това беше най-обикновен елен. Старик отиде до него и когато го яхна, кракът му вече не беше гол; сребърен ботуш се затвори над него и в следващия миг той се покри със сребро; доспехи и бели кожи, и ме гледаше от високо.

После протегна ръка към мен и каза:

— Чернобог е в моето кралство. Както обещах, така и ще направя: ако го изхвърлим и моите хора са в безопасност, няма да връщам зимата. Ти поиска съюз, за да постигнем това: ще дойдеш ли да помогнеш, макар и той вече да не е в твоя свят?

Гледах го и исках да го попитам, донякъде възмутено, как според него щях да помогна, ако се изправя пред огнения демон в пряка битка. Имаше пръст под ноктите ми; лицето ме болеше, а бузата ми още беше подута и червена от юмрука на войника. Бях уморена; бях само едно простосмъртно момиче, което прекалено много се беше хвалило и това беше стигнало до слуха му. Но погледнах бялото дърво до мен, с високите му, покрити с цветове клони, и знаех, че няма смисъл да го питам. Той щеше само да вдигне рамене и да ме погледне с надежда, очаквайки висша магия: магия, която се получава само когато с думи и обещания се престориш на нещо повече това, от което си, а после влезеш в този образ и някак си успееш да го запълниш.

— Да — казах аз. — Ще дойда и ще направя каквото мога — ако след това ме върнеш.

— Моят път все още не може да върви под зелени дървета, госпожо, а ти вече ме накара да обещая да вдигна зимата, ако победим. Но лятото няма да продължи вечно, дори и да искам, затова ето какво мога да предложа: в първия ден, когато падне следващият сняг, ще отворя моя път и ще те доведа в дома на семейството ти.

Погледнах назад: майка ми и баща ми стояха на двора, но те не бяха сами. Ванда, Сергей и Степон бяха с тях, а в къщата зад гърба им сега имаше достатъчно място. Те ще бъдат в безопасност, ще бъдат в безопасност, дори и аз никога да не се върна след този безумен скок по зимния път; те щяха да живеят един за друг, да се обичат един друг, да скърбят един с друг и да си помагат един на друг по пътя.

Те вече някак си се бяха отдалечили от мен, бяха отстъпили крачки назад, и виждах лицата им като в сън. Бързо изтичах, целунах ги всички и прошепнах на майка ми: „Чакай ме в първия зимен ден”, а тя остана с ръка, протегната след мен, защото се обърнах, минах през портата и подадох ръка на крал Старик, за да ме качи на елена зад себе си.