Сребърна приказка

Глава 22

Василия пристигна за сватбата си разярена, разбира се; почти толкова разярена, колкото и баща й. Тя справедливо беше очаквала да бъде царица, с всички отлични аргументи за такъв брак. Вместо това ето ме мен, триумфално заела нейното място, а следващият кандидат за ръката й по йерархия беше непривлекателен ерцхерцог, трийсет и седем години по-стар от нея, който вече беше погребал две жени, а не красивият млад цар, който щеше да сложи корона на главата й.

Не стигаше това, ами сега я бях довлякла по целия път през сняг и виелици до Висня, малък забутан град до главното седалище на баща й на запад, с неговата голяма цитадела от червени тухли и тя знаеше точно защо, защото на мое място тя точно така би постъпила. Тя би минала гордо пред всички тези дъщери на принцове и херцози от царството с короната на главата си; когато ние пристигнем за тържеството, тя щеше да наклони глава и да благоволи с хладна, приглушена учтивост да говори с онези от нас, които са се проявили особено в ласкателството и подмазването. Аз нямаше да съм сред тях. И така тя знаеше, че съм я довлякла тук, за да я накарам да ми се покланя и да ме нарича „Величество”, и така да си върна за хихикането и подигравките, които бях понесла навремето.

Тя толкова добре си го беше представила, че когато втренчи поглед в мен със сребърната ми корона и тръгна нагоре по стълбите, за да ме поздрави, стисна ръце в юмруци, очаквайки унижението, и не знаеше какво да прави с тях, когато, без да чакам, станах от мястото си и слязох да я посрещна, хванах я за раменете и я целунах по бузите.

— Мила моя Василия — казах аз. — Колко отдавна не сме се виждали, толкова се радваме, че дойде. Скъпи чичо Улрих — добавих, като се обърнах към него и го стреснах на стълбите над мен, където той беше застанал с лице към Мирнатиус и баща ми, а той ме погледна в очите, като му подадох ръка, и за миг забрави да се ядосва. — Извинете ме, трудно е за едно момиче да живее толкова далеч от приятелите си. Моля ви, може ли да не спазваме официалностите? Нека да влезем вътре и да пием по чаша, а ако ми позволиш, да открадна дъщеря ти за малко.

Заведох я горе в голямата спалня с отворения балкон, освободих всички слуги и й казах тихо, че Литвас трябва да има престолонаследник, колкото може по-скоро и че не е достатъчно само Мириатиус да се ожени; оставих я сама да си направи заключението. И после той и баща ми влязоха заедно, а Илиас вървеше намусено след тях. Аз държах ръката на Василия, докато Мирнатиус каза с глас, студен като изстинали въглени:

— Радостите на брачния живот са много, решихме да дарим с тях и други; Илиас, скъпи братовчеде, позволи ми да ти представя твоята годеница.

Той стоя до мен в църквата, като през цялото време ехидно се усмихваше. Василия беше щастлива с основание — бях й подарила златната рокля на Мирием, която беше толкова разкошна, че тя приличаше на царица много повече от мен, и също се омъжваше за красив млад мъж, за когото се предполагаше, че щеше да я заведе в леглото тази нощ е нежност. Баща ми беше забелязал намусения вид на Илиас и докато моите слуги помагаха на Василия да пробва роклята, го беше завел на балкона и му беше казал, че ако иска да се държи като глупак, може да намерим друг мъж. А ако вместо това се държи като разумен човек и се представи добре на богатата наследница, за която щеше да се ожени, може да престане да бъде кученцето на майка си и да стане самостоятелен принц и владетел, когато Улрих умре. Когато се върнаха в стаята, Илиас целуна ръка на Василия и направи относително сполучлив опит да я поласкае. Оказа се, че дори и големите страсти могат да бъдат задоволени с други средства.

Улрих прихвана и гнева на дъщеря си и беше бесен за двама, разбира се, но не можеше да попречи с нищо: от спалнята ги закарахме направо в църквата без никакво бавене, Мирнатиус използва привилегията си лично да заведе булката до олтара. А аз междувременно взех ръката на Улрих и му говорих. Дори и да е искал да се втурне и да избяга с нея, защитен от войниците си, среброто грееше от челото ми; докато ме гледаше, той забравяше, че е ядосан, а по това време в града вече се носеха слухове, които и неговите войници сигурно са чули: слухове, че зимата е била победена с магия.

Празненството беше сравнително пищно. И нищо друго да нямаше, зеленчуците, натрупани на масата, щяха да ни задоволят всички: дори и ерцхерцозите не бяха вкусвали прясна салата през последните няколко месеца. Имаше купища пресни ягоди, набрани бързо в гората от спешно мобилизирани от баща ми помощници, и въпреки че все още бяха малки, те се разтапяха в устата — червени, сладки и сочни. Мирнатиус нареди на един прислужник да му донесе цяла купа само за него и ги изяде елегантно една по една, като през цялото време оглеждаше стаята с кисело изражение. Той не говори с мен и аз не му казах нищо. Всичко, което ми идваше наум, когато го погледнех, беше острата нотка в гласа му там долу в подземието.

Не можех да си представя майка ми. Не си спомнях нито как ме докосва, нито как звучи гласът й. Всичко вътре в мен беше от Магрета. Майка ми ме беше спасила два пъти; беше ме носила под сърцето си, докато съм излязла на бял свят и съм поела въздух, и ми беше дала последната капка магия, съвсем разредена, почти нищожна, но достатъчна, за да мога да премина през огледалото в зимата. Имах тези дарове от нея и дотолкова ги бях приела като дадени, че досега не си бях помислила да изпитвам благодарност. А още по-малко изпитвах благодарност към хитрия си, амбициозен баща, който беше готов без колебание да ме даде на жесток съпруг и дори на магьосник. Никога не съм мислила, че има някакви граници, които биха го възпрели, ако реши да ме използва за нещо. Но при спомена за Чернобог, който пращи в решетката на огнището, пуши и гори с червен пламък, установих с ясна сигурност, че баща ми, който ми беше казал, че се гордее с мен, не би продал душата ми на демон, за да получи короната.

Не намирах много доброта в тези тесни граници. Те бяха ме оставили студена през целия ми живот. Но дори и това беше повече, отколкото Мирнатиус беше получил. Вече не можех много да го обвинявам за липсата на съчувствие. Къде в него имаше място за съчувствие? Никой друг не отделяше и минута за отрочето на вещицата, единствените добри думи, които беше казал за някого.

При нормално стечение на обстоятелствата синът на екзекутираната жена щеше да бъде скрит някъде в някой богат манастир, за да не създава неудобно потомство, веднага щом брат му се възкачи на престола и той вече не е необходим като резерва. Преди мислех, че той би искал да избегне такава съдба, и това е била една от причините да сключи сделката; такъв живот би бил наказание за амбициозен човек. Но, разбира се, истината беше съвсем друга. Човекът, който използваше горещата демонична магия, за да изгражда собствената си златна клетка и отделяше повече време на скицника си, отколкото на данъчните списъци, би отишъл в такова изгнание без никакво съжаление. Мирнатиус щеше да прекарва времето си с перо и туш в ръка, рисувайки красотата, и щеше да бъде доволен. Вместо това демонът беше убил любимия му брат и беше сложил на главата му короната, която никога не е искал.

А сега аз го влачех, както нехайно дете влачи зад себе си счупената си кукла и се пазарях с демона в корема му в името на царството, за което той пет пари не даваше, сякаш той изобщо не присъстваше. Сякаш нямаше никакво значение. Нищо чудно, че ме мразеше.

Това не можеше да ме накара да съжалявам за действията си. Аз вече съжалявах. Мирием ме умоляваше да прекратя ужаса там долу в подземието на кулата, където бях оковала обредната жертва за огнения демон, и не ми беше нужно да ми каже, че това беше злодеяние. Но можех да съжалявам със съжалението, присъщо на баща ми. Жал ми беше за децата от страната на елфите и бих спряла техния зимен цар по друг начин, ако можех. Бих освободила Мирнатиус, ако имах възможност, вместо да правя още по-тежко мизерното му робство. Но светът, който исках, не беше светът, в който живеех, и ако не направех нищо, за да поправя всички ужасни неща наведнъж, така и щеше да си остане.

Не можех дори да му се извиня. Той нямаше да ми повярва, и не би трябвало. Все още имаше разлом в Литвас, който трябваше да зарасне, както и демон, който седеше на трона. Радвах се, че зимата беше победена, независимо по какъв начин, но не бях толкова глупава да мисля, че можем да направим съюзник от нещо такова като Чернобог. Снощи бях изправена пред избора да му помогна или да оставя краля на Старик да ни погребе в лед, и бях избрала — не по-малкото зло, а не толкова непосредственото зло. Но знаех, че когато Чернобог свърши да пие живота на елфите, той ще се върне към нас, а аз нямах намерение да оставя Литвас неподготвена за него.

Затова утре, когато Казимир пристигне още по-разярен и от Улрих, баща ми ще му прошепне в ухото обещание за измяна. И когато накрая крал Старик бъде изцяло погълнат там долу, те тримата с Улрих ще отидат да говорят със старите свещеници, които преди двайсет години бяха извадили благословените вериги от катедралата, за да оковат царицата-вещица на кладата. И този ден на разсъмване, когато демонът се скрие от слънцето, те ще заведат мъжа ми на кладата и ще го изгорят като майка му, за да ни освободят от неговата власт.

Знаех, че всичко това ще се случи и нямаше да си мръдна пръста, за да го предотвратя, дори сега, когато ясно разбирам, че самият Мирнатиус е невинен. Аз пак не бих го спасила, не бих спасила неговия полуживот, за да осъдя Литвас на пламъците вместо него, също както не бих спасила децата от страната на елфите със сделка, при която за гаранция се използват децата на моя народ. Достатъчно студена бях, за да направя това, което трябваше да направя, за да спася Литвас.

Но това също ще ме остави студена отвътре. Погледнах Василия и Илиас. Той се беше навел към нея и й шепнеше неща, от които тя се изчервяваше, а аз й завиждах толкова много, колкото тя сигурно би искала, сега, когато повече не можех да си позволя да мечтая, дори и с известно нежелание, за топлина в собственото ми брачно легло. Това беше единственото нещо, което можех да направя за Мирнатиус. Няма да се преструвам, че ще му дам доброта. Няма да го моля пак за благодарност, за прошка или за любезност. И няма да го погледна и да искам нещо за себе си, като гладен вълк, който лакомо облизва вече оглозгания си кокал.

Затова по време на вечерята седях мълчаливо, като се изключи това, че говорех с Улрих от другата ми страна и се стараех да подобря настроението му, като го ласкаех и успокоявах, доколкото можех. Когато времето напредна и слънцето в прозорците започна да се скрива, Мирнатиус стана и всички се наредихме да изпратим щастливата двойка до спалнята им недалеч от нашата. Улрих се погрижи останалите мъже от семейството на Мирнатиус да бъдат настанени в стая от другата страна и видя как Василия се усмихваше на Илиас, който беше взел ръката й в своята и целуваше пръстите й един по един, и двамата поруменели от виното и ликуването. А Улрих скърцаше със зъби, но после прие предложението на баща ми двамата да отидат в кабинета му и да вдигнат тост с хубавото бренди за здравето на бъдещите си внуци, така че той явно се беше предал, макар и още да не се беше примирил.

— Но се страхувам, че ти, моята мила жена, трябва да се примириш със студеното легло — каза Мирнатиус с безжалостна ирония към нас двамата, като свали халката си и разпиля пръстените от ръката си върху тоалетката. Слънчевите лъчи на балкона гаснеха. — Освен ако не пожелаеш да извикаш онзи мой ентусиазиран страж; в такъв случай ще се позабавлявате два-три часа. Малко досадна е разходката до там и обратно, но предполагам, че моят приятел би желал да се наслади на вечерята си.

Оставих го злобно да изрече тези думи и не отговорих нищо. Той ме изгледа навъсено, но после изведнъж се усмихна нажежено и ох, колко предпочитах да ми се мръщи.

— Ирина, Ирина — припяваше ми Чернобог и изпускаше дим. — Още веднъж те питам. Ще приемеш ли някакъв висш подарък от мен, в замяна на зимния цар? Дай ми го, кажи какво искаш, и аз ще ти дам всичко!

Предложението му никак не ме изкушаваше. Мирнатиус ме беше спасил от него завинаги. Не мисля, че някога бих пожелала нещо толкова силно, че да го взема от ръцете му, докато демонът ми се усмихва от празното му лице. Опитах се да си представя нещо, което би ме накарало да го направя: дете, чието лице все още не бях видяла, умиращо в ръцете ми; война, унищожаваща Литвас, ордите на хоризонта и настъпването на собствената ми ужасна смърт. Може би не бих приела дори и това. Тези неща имаха край. Поклатих глава.

— Не. Остави ни на мира мен и моите хора. Не искам нищо от теб. Махай се.

Той съскаше, мърмореше и ме гледаше нажежено, но после излезе от стаята със свистене. Магрета се вмъкна при мен, веднага щом той излезе, сякаш се беше крила и чакала някъде пред вратата. Тя ми помогна да се съблека, свали короната ми, поръча чай и когато го донесоха, седнах на пода до стола й и сложих глава в скута й, което никога не бях правила като малко момиче, защото там винаги имаше ръкоделие. Но тази вечер тя нямаше никаква работа, за пръв път нямаше никакво шиене и плетене. Погали ме по главата и тихо каза:

— Иринушка, смелото ми момиче. Не тъгувай. Зимата си отиде.

— Да — казах аз и гърлото ме заболя. — Но си отиде, защото подхраних огъня, Магра, а сега той иска още дърва.

Тя се наведе и ме целуна по главата.

— Пийни малко чай, душенка.

И го направи много сладък.

Вече нямаше издълбани в стената звезди, които да следвам, само права линия, но все пак вървях бавно. Опитвах се да се движа в средата на тунела, като стъпвах колкото може по-леко и влачех наметалото зад себе си, за да заличавам следите; дрехата беше дълга и краищата й бяха попили калната вода от канала. Не бях вървяла дълго, когато тъмнината започна да се разсейва и в далечината се показа слаба светлина, при което мръсните стени започнаха да изглеждат успокояващо реални — виждах по тях камъчета и корени на дървета: вече не вървях като сляпа, а до ноздрите ми достигна силна миризма на дим. Още стотина стъпки и вече виждах звезда от жълти свещи далеч пред мен.

Светлината беше много ярка на фона на тъмния тунел, вече не виждах нищо друго. Вървях към нея. Тя ставаше все по-голяма и забавих ход; с всяка крачка, въпросът в ушите ми звучеше все по-високо. По-лесно беше да кажа на баща ми и майка ми, че ще бъда смела, когато бях в една стая с тях и майка ми стискаше ръката ми. По-лесно беше дори да застана пред Старик и да откажа да му се подчиня. Най-малкото тогава бях гневна; помагаха ми мисълта за отмъщение и отчаянието, както и че нямаше нищо ценно, което да изгубя. Сега от едната страна на везните имаше тежки неща: моят народ, дядо ми, семейството ми; Ванда и братята й, които ме бяха спасили. Собственият ми живот, моят живот, който се борех да си върна. Не бях длъжна да направя това. Можех да се обърна, да изляза от този тунел и да бъда аз, да бъда толкова умна и смела, колкото исках да бъда.

Но когато бавно се приближих и вече виждах каменните стени на стаята в края на тунела и свещите, които равномерно ги осветяваха, изведнъж зад гърба ми повя топъл вятър и светлините в стаята лумнаха с него. Настръхнах, защото знаех какво идва зад мен. Какво е отворило врата зад мен и сега идваше по тунела, идваше към тази стая.

Все още имах време, за да си задам онзи въпрос още веднъж. Но сега вече стоях на самия край на града. Не беше далече от канала, а от тук до двореца на херцога имаше много път. Все още имах време да се обърна и да избягам. Никой никога нямаше да разбере, че съм била тук. Но вместо това бързо тръгнах напред към арката, колкото можех по-тихо. Надникнах зад ъгъла и не видях страж, само кръг от вече догарящи свещи, а зад тях светеща линия от горящи въглени в земята. Във въздуха се носеше дим, макар и не толкова силен, колкото очаквах: имаше въздушно течение нагоре.

Поех въздух и влязох в стаята. Той за миг остана съвсем неподвижен, а после леко ми се поклони.

— Госпожо — каза той, — защо идваш?

Стоеше сам в кръга от въглени и пламъци. Сребърната верига беше здраво стегната около него и се впиваше в сребърните му дрехи. Все още исках да го мразя, но беше много трудно да мразиш окован човек, който чака онова ужасно нещо в дъното на тунела.

— Все още ми дължиш три отговора — казах аз.

— Така изглежда, да.

— Ако те освободя, обещаваш ли да не връщаш зимата? Да оставиш моите хора на мира и да не се мъчиш да ги умориш от глад?

Той се отдръпна назад, изправи се, заблестя и каза студено:

— Не, госпожо. Не мога да ти дам такова обещание.

Изгледах го изумено. Внимателно бях обмислила въпросите си по пътя в тъмното. Първо да прекрати зимата, второ да ме остави на мира и трето да ми обещае, че ще спре набезите завинаги. Имах възможно най-добрата позиция да се пазаря. Дори не ми беше хрумнало, че има шанс сега, когато е вързан и го очаква смърт, когато смърт очаква всички тях, той да не се…

— Значи толкова силно желаеш смъртта на всички нас — извиках задавена от ужас аз, — дори повече, отколкото искаш да спасиш собствения си народ, толкова много ни мразиш, че би предпочел да умреш, да бъдеш погълнат от…

— Да спася хората си? — започна той и после повиши тон. — Мислиш ли, че съм изразходвал цялата си сила и съм похарчил цялото богатство на кралството си и съм дал ръката си на, както мислех тогава, недостойна простосмъртна жена… — Той спря и колкото и да беше гневен, все пак ми кимна с глава в нещо като ново извинение: —…за някаква по-дребна кауза от тази?

Не можех да говоря. Гърлото ми пресъхна. Той ме изгледа възмутено и добави горчиво:

— И след всичко това, което съм направил, ти идваш тук и ми задаваш въпрос за страхливец, питаш ми дали ще откупя живота си с обещание, че ще се отдръпна и ще го оставя да ги погълне тях вместо мен? Никога! — Той ръмжеше и хвърляше към мен думите, сякаш бяха камъни. — Ще се държа срещу него, докато имам сили и когато те свършат, когато вече няма да мога да задържа планината срещу пламъците му, тогава поне моите хора ще знаят, че съм загинал преди тях и съм държал имената им в сърцето си до последния миг. — Той яростно поклати глава. — И да ми говориш на мен за омраза. Твоите хора бяха тези, които избраха тази мъст срещу нас! Чернобог не притежаваше силата да разбие планината, ако вие не стояхте зад него!

— Ние не знаехме! — изкрещях аз. — Никой от нас не знаеше, че царят е сключил сделка с демон!

— Такива глупаци ли са твоите хора, че да дават на Чернобог власт над себе си? — попита презрително той. — Тогава си заслужавате всичко. Мислите ли, че той ще спази договора? Той ще се преструва, за да се пази, но когато види възможност да засити жаждата си, ще го престъпи без колебание. Когато ни е пресушил до дъно, ще се обърне към вас, ще превърне вашето лято в пустиня, ще ви пресуши, а за вас ще остане утехата, че сте се откупили евтино с мен и моите хора.

Сложих ръце на слепоочията си и ги притиснах с длани, защото главата ми щеше да се пръсне от дим и ужас.

— Ние не сме глупаци — казах аз. — Ние сме простосмъртни хора, които не притежават магия, освен ако вие не ни я набиете в гърлото. Мирнатиус беше коронован, защото баща му беше цар и брат му умря; той беше наследник на престола, това беше всичко. Ние не можем да видим демона, който се крие в царя; нямаме висши сили, които да ни пазят, независимо дали държим на думата си или не! На тебе не ти беше нужно моето име, за да ме заплашваш и да ме измъкнеш от дома ми. И си мислеше, че това мен ме прави недостойна, а не теб.

Той трепна така, сякаш го бях ударила и се сви в оковите си.

— Ти три пъти ми показа, че греша — каза той след малко, а през това време скърцаше със зъби, сякаш ледени парчета по течението се блъскаха едно в друго. — Сега не мога да те нарека лъжкиня, колкото и да искам. Но все още държа на отговора си. Не. Не обещавам.

Отчаяно се опитвах да разсъждавам.

— Ако те пусна, обещаваш ли да спреш зимата, щом Чернобог бъде свален от трона и да ни помогнеш да намерим начин да го свалим? Царицата ще помогне! — добавих аз. — Самата тя иска да го махне; видя, че не иска да вземе нищо от него. Ще ни помогне, стига това да не означава, че всички ще бъдем превърнати в лед! Всички владетели в Литва ще помогнат, за да сложим край на зимата. Ще ни помогнеш ли да се борим с него, вместо да ни убиваш, за да го умориш от глад?

Той не можеше да мърда в сребърната верига; вместо това тропна с крак и избухна:

— Аз го бях победил! Бях го повалил и обвързал с името му! Вашите действия го освободиха!

— Защото се опита да ме отвлечеш против волята ми, за да правя още зима за теб до края на живота си, и заплашваше да убиеш всичките ми близки! — разкрещях се аз. — Как смееш да твърдиш, че това е по моя вина? Как смееш да твърдиш, че това е по наша вина? Царят се качи на престола преди седем години. А ти пращаш рицарите си да крадат златото ни още от времето, когато простосмъртните са се заселили тук. И кой го е грижа, че между другото те убиваха и изнасилваха за забавление: ние не бяхме достатъчно силни, за да ви спрем, затова ни гледахте отгоре от своята стъклена планина и решихте, че ние нямаме значение! Ти заслужаваш да бъдеш окован и изяден от демон, затова си тук! Но дъщерята на Флек не го заслужава! Ще те спася заради нея, ако ми помогнеш да спася нашите деца!

Той се канеше да отговори, но после се поколеба и погледна към тунела: виждаше се слаба червена светлина в дъното, която приближаваше, огън, който се разгаряше, после се обърна към мен и каза:

— Много добре! Освободи ме и това ще ти обещая — няма да удължавам зимата, щом Чернобог бъде свален и моите хора бъдат избавени от глада, както и обещавам да ти помогна да го победиш. Но докато не стане това, не давам дума!

— Хубаво — отвърнах аз. — И ако те освободя, обещаваш ли… — и замълчах, защото изведнъж осъзнах, че ми остава един, а не два въпроса. Бързо го промених и попитах: — Ще обещаеш ли ти и всички от Старик да ме оставите на мира мен и всички мои хора — да оставите Литвас на мира? Да няма повече никакви набези, никакви нападения, никакви изнасилвания и убийства за злато или за каквото и да е друго…

Той ме погледна и след малко каза:

— Освободи ме и ще ти обещая това: вече няма да преследваме твоите хора на зимния вятър; ще идваме, ще яздим в горите и снежните долини, ще ходим на лов за животни с бели козини, които са наши, а ако някой е достатъчно глупав да ни се изпречи на пътя и да извършва нарушения в нашите гори, той ще бъде прегазен; но ние няма да проливаме кръвта на простосмъртни, нито ще взимаме съкровищата им, нито дори топлото слънчево злато, с изключение на случаите, когато това се прави като възмездие за нанесена равностойна щета; няма да взимаме против желанието й никоя жена, която е отказала да даде ръката си.

— Дори и ти — казах аз многозначително.

— Това казах!

Той пак погледна към вратата, където светлината ставаше по-ярка, по-червена и се издигаше към стените.

— Разкъсай огнения кръг!

Наведох се и се опитах да духна една от свещите, но пламъкът се разгоря и не изгасна. Беше залепнала толкова здраво за земята, че не можех да я отскубна. Трябваше да изтичам до отвора на тунела, за да гребна кал в шепите си и да засипя пламъка, така, както се гаси запалило се горещо олио в кухнята. В последния момент преди да изгасне, пламъкът изгори ръцете ми. Но въглените бяха толкова горещи, че калта, която успях да донеса в двете си ръце, не беше достатъчна, за да ги загаси, затова свалих наметалото си, сгънах го така, че мократа част да е отдолу и го хвърлих върху кръга.

— Трябва да ме изтеглиш навън — каза той и аз се пресегнах над изгарящия кръг, хванах въжето и го издърпах през наметалото, точно навреме; то се запали под краката му и огънят се разгоря толкова яростно, че обхвана дългия остър връх на ботуша му. Това внезапно избухване на пламъци и дим обгори крака му, той залитна върху мен и изохка. Аз почти паднах под тежестта му и едва успях да го обърна и да го облегна на стената. Той трепереше, очите му се затваряха и стана почти прозрачен от болка; бледи червеникави линии като мрежи на паяк се изкачваха по крака му до коляното, където изгореният край на бричовете му висеше и още леко пушеше.

Грабнах сребърната верига и се опитах да я извадя през главата му, после се опитах да я смъкна надолу, но колкото и да натисках, тя не помръдна. Огледах се наоколо отчаяно; на приготвената количка с въглища имаше лопата. Хванах го за раменете и го наведох да легне на земята, за да мога с върха на лопатата да разтворя една брънка от веригата. Натисках с крак лопатата, сякаш се готвех да копая, като се мъчех да я забия в земята и да хвана брънката между закаленото желязо и каменния под. Тя беше дълга само един инч и дебела колкото малкия ми пръст, но не се отвори: не се отвори, а зад гърба си чувах далечен бесен рев.

Не се обърнах: каква полза имаше да го видя? Вдигнах лопатата и я натиснах отчаяно надолу, а после я хвърлих, наведох се и хванах сребърната верига в ръцете си. Опитах се да я превърна; затворих очи и си спомних сандъците в складовете, спомних си усещането при превръщането на среброто в злато в ръцете ми, спомних си как светът става плъзгав под пръстите ми по моя воля. Но веригата само стана гореща в ръцете ми, почти изгаряща. Чух как някой тича към нас по тунела, въглените изведнъж лумнаха в буйни пламъци и наоколо се разнесе гъст черен дим.

После той се размърда в ръцете ми и прошепна.

— Лопатата. Бързо. Опри лопатата в гърлото ми. Убий ме, за да не може той да яде моите хора чрез мен.

Погледнах го ужасено. Искала бях да умре, но не и да лежи окървавен от моите ръце. Не желаех чак толкова да приличам на Юдит, да отрежа главата на някой мъж.

— Не мога! — извиках задавено аз. — Не мога — да те погледна и да забия лопатата във врата ти!

— Каза, че искаш да спасиш детето! — отвърна ми обвинително той. — Каза, че искаш! Огънят идва за нас, искаш ли да посрещнеш смъртта си като лъжец?

Задавих се от дим, черен изпепеляващ дим, който изгаряше устата, носа и гърлото ми и изкарваше сълзи в очите ми. Не исках да умирам, не исках да убивам; не исках да посрещна смъртта като убиец с окървавени ръце. Исках това повече, отколкото да не бъда лъжец. Но той и без това щеше да умре, да умре от по-лоша смърт, и те щяха да умрат с него. Има хиляди начини да умреш, но не всички са еднакво лоши.

— Обърни се по лице — прошепнах аз, пак посегнах да взема лопатата и се изправих, сълзите ми течаха, димът го обви, когато се обърна…

… а през дима блесна ярка светлина от средата на окования му гръб: студена лунна светлина, синя на снега, където Ирина беше използвала огърлицата от елфическо сребро, за да свърже двете счупени парчета на веригата. Хвърлих лопатата и посегнах към нея. В същия миг една ръка отзад ме хвана за косата и силно дръпна главата ми, но аз събрах сили, докоснах огърлицата с пръст и при допира тя стана златна.

Ръката пусна косата ми. Паднах на земята, кашлях и повръщах, косата ми пушеше. Последва още един гневен рев. Но той изведнъж стана тънък и писклив, а в стаята нахлу виещ зимен вятър, студът беше толкова жесток, колкото беше огънят преди това, всички пламъци навсякъде около мен изчезнаха: въглените изстинаха и почерняха, а свещите угаснаха и стана тъмно като в рог — единствената светлина беше тъмночервена и идваше от дивашките очи над мен.

Следващият дъх, който поех, беше чист и студен, като мразовития въздух след виелица; той охлади опърлената ми кожа и изгарящото ми гърло. От тъмнината Старик каза:

— Твоите окови са счупени, Чернобог; чрез висша магия и честна сделка, аз съм свободен! — Гласът му ехтеше сред каменните стени. — Не можеш да ме държиш тук и сега. Трябва или да избягаш, или аз да изгася огъня ти завинаги и да те оставя заровен тук в калта.

Последва още един задушаващ гневен рев и червените очи изчезнаха. Чух как някой бяга и се отдалечава по тунела с тежки стъпки, затворих очи, свих се на студените камъни и жадно вдишвах свежия зимен въздух.

Поспах малко, след като Магрета ме убеди да си легна; чувствах се уморена и всичко ме болеше. Но се събудих, когато силен порив на вятъра нахлу през отворените врати на балкона. Станах и излязох да погледна какво става. Не виждах нищо в тъмнината, която започваше зад факлите, забити в стените на замъка, но вятърът в лицето ми пак беше студен и изведнъж бях сигурна, че Старик е освободен. И също толкова сигурна бях, че Мирием го е освободила. Не знаех как и какво е направила, но знаех, че е тя.

Не изпитах гняв, само страх. Разбирах защо е направила този избор, макар че аз не бих постъпила така: тя не искаше да храни пламъците. И аз не исках, но тя беше освободила зимата, за да запази ръцете си чисти. Пак щеше да падне сняг, ако не тази нощ, то сутринта, и всичко зелено, което беше поникнало, щеше да умре.

После бързо щеше да има още трупове. Видях колко измършавели са животните, които дойдоха да им дам хляб сутринта; не им оставаше много живот. Само внезапното изобилие на зеленчуци и горски плодове направи празничната трапеза на баща ми снощи достойна за неговия ранг, при всичкото му старание.

На масата отсъстваха целите печени прасета и телета; дивечът и добитъкът бяха прекалено слаби, за да представляват апетитна гледка цели. За това пиршество сигурно са били заклани два пъти повече животни от обикновено, а бях видяла как музикантите дълго топяха филийките си в тънката супа, която им сервираха, защото хлябът беше стар. И това на трапезата на херцог по случай сватбата на принцеса. Знаех какво означава то за трапезите на по-бедните хора извън градските стени.

Но не знаех какво да правя. Бяхме хванали кралят на Старик само поради помощта на Мирием, а и той за малко щеше да ни победи. Втори път нямаше да направи подобна грешка. Искаше ми се да вярвам, че Мирием се беше споразумяла с него и беше сключила договора, за който говореше, да прекрати зимата — но снежинките във вятъра подсказваха, че не е успяла и че нямаме време за преговори. Ако снегът завалеше утре и унищожеше посевите, цялата радост в града щеше да премине в бунтове, веднага щом улиците се изчистеха. А ако никога не се изчистеха, всички щяхме да умрем от глад, затрупани в домовете си, колиби или дворци, все едно. Дали можеше да направим достатъчно голямо огледало, за да могат армиите ни да преминат? Но ловците на Старик със своите сребърни ножове посичаха простосмъртните хора като пшеница, когато идваха. Ние щяхме да се превърнем в песен, обявявайки война на зимата, но хората, които останат, не можеха да ядат музика.

Магрета ме наметна с коженото ми палто. Погледнах я. Лицето й беше тъжно и изплашено. На нея също й беше студено.

— Мащехата ти би искала да й направиш честта да я посетиш в покоите й — каза тихо тя.

Всъщност тя искаше да каже, нека да се махаме от тази стая. Чернобог, естествено, щеше да се върне — нажежен, див, разярен. На хоризонта се задаваха огън и лед, а моето малко царство от катерички се беше изпречило на пътя между тях. Но той беше също и единствената ми надежда да намерим начин да го спасим.

— Отиди при баща ми и му кажи, че искам да изпрати Галина и момчетата да заминат тази нощ, сега, на почивка на запад. С плазове за шейна в каляската. Кажи му, че искам и ти да отидеш с тях.

— Ела — каза тя и стисна ръцете ми.

— Не мога — отговорих аз. — Аз нося корона. Ако тя означава нещо, то е точно това.

— Тогава остави я — каза Магрета. — Остави я, Иринушка. Тя носи само мъка и тъга.

Наведох се и я целунах по бузите.

— Помогни ми да я сложа — казах тихо аз, а тя отиде, донесе я със сълзи на очи и я постави на главата ми. След това аз нежно я бутнах към вратата. Тя бързо излезе с прегърбени рамене.

Студът бързо полази по гърба ми. В огнището не гореше огън, но миризмата на пушек започна да става все по-силна, отначало като въздуха в стая, която отдавна не е проветрявана, а после като миризма от горене на много сухи дъски едновременно, след това някой тичаше в коридора с тежки стъпки и вратата с трясък се отвори. Чернобог влезе в стаята само като тлеещ дим, очите му бяха тъмночервени, слаби светещи линии пропукваха по кожата на Мирнатиус; но след миг вратата зад гърба му се затвори и той започна да реве срещу мен с пълна сила, като от гърлото му проблясваха жълти пламъци:

— Него го няма! Той избяга, освободи се! Ти наруши обещанието си и го пусна!

— Не съм нарушавала никакво обещание — отговорих аз. — Обещах да ти го доведа и ти го доведох; не се е освободил по мое желание, а въпреки желанието ми. Аз също не искам да е свободен и да връща зимата в Литвас. Как може да бъде пленен отново или спрян? Кажи ми какво може да се направи?

— Той си отиде, избяга там, където аз не мога да стигна! Ще заключи кралството си с лед и сняг и няма да ми позволи да пирувам! — Чернобог фучеше яростно срещу мен; започна да се движи напред-назад по пода, влачеше се, гърчеше се и пълзеше като пламък. — Той е свободен, той знае името ми и веднъж вече ме е оковавал… Щях да умра от глад на студения камък, щях да се храня само с кости… не мога да вляза в кралството му! — За момент замлъкна, потрепери и после изпращя като дърво в буен огън — Не можах да го вкуся дълбоко. Той е твърде силен, станал е твърде велик. Ръцете му са пълни със злато. Той ще ме задуши със зима, ще угаси огъня ми в безкраен студ.

После се обърна към мен с пламтящи очи.

— Ирина — затананика той, — Ирина, сладка, сребърно-студена, ти ми изневери. Ти не ми донесе зимното пиршество. — Той направи крачка към мен. — Затова аз ще спазя обещанието си и ще пирувам с теб, вместо с него. Ако не мога да пирувам със зимния цар, ще вкуся твоята сладост. Ти ще ме изпълниш със сила.

— Чакай! — извиках аз, когато той направи още една крачка към мен, и вдигнах ръка да го спра. — Чакай! Ако аз те заведа в царството на Старик, можеш ли да го победиш там?

Той спря и очите му светнаха като искри, подхранвани със сламки.

— Накрая ще ми кажеш ли тайната си, Ирина? — въздъхна той. — Сега ще ми покажеш ли твоя път? Отвори пътя, пусни ме вътре; тогава какво ще ме е грижа за един-единствен крал? Ще пирувам в салоните му, докато силата му отслабне, а накрая все пак ще ги имам всички.

Поех въздух и погледнах към стенното огледало близо до мен, моето последно убежище. Щом разбереше, вече нямаше да имам място, където да избягам. Но ми оставаха само два избора: можех да премина сама и да го оставя да пирува с всички останали, или да го прекарам и да знам, че може да се върне гладен и да ме изяде. Подадох му ръка.

— Хайде. Ще те заведа там.

Той ми подаде ръката си под формата на ръката на Мирнатиус, с дългите, изящни пръсти, протягащи се към моите, с топлата кожа и дим, събран около китката. Обърнах се към огледалото, а щом погледна в него, той внезапно изсъска и разбрах, че вижда същото, което виждам и аз: зимното царство блестеше оттатък, а по боровете се трупаха снежинки. Отидох към огледалото, издърпах го след себе си и се озовахме в покритата със сняг гора.

Но от другата страна той се превърна във фигура от пепел и жупел, червени струи светеха между зъбите му, а зад тях се показваше черен език — сякаш Мирнатиус беше кожа, която той можеше да свали. Тялото му беше жив въглен, ограден с дим. Студът ме удари в лицето, имаше виелица, а Чернобог до мен изпищя и жестокият вятър го превърна в черни мокри въглени и пепел. Но след кратка борба, червената жар пак заблестя под кожата му: той гореше много дълбоко и много силно и не можеше да бъде изгасен лесно. Вместо това студът се отдръпна от него и около нас се образува разширяващ се кръг, в който не валеше сняг. Стояхме в задния двор на малката къщичка, мястото, откъдето за последен път си тръгнах. Дори като погледнах пълното с вода корито, ледът в него изпука и се натроши на малки парчета, които бързо се стопиха.

Чернобог гълташе на големи глътки въздуха и гледаше замечтано и лакомо.

— Ох, студът — въздишаше той. — Ох, сладката течност, която ще пия. Какво пиршество ме очаква… Ирина, Ирина, нека да те възнаградя, скъпа, преди да тръгна по пътя си!

— Не — отговорих аз със студено презрение. Той, изглежда, мислеше, че може постоянно да извършва подлости и никой няма да забележи. Майката на Мирнатиус не беше спечелила много от сделката си с него, въпреки че беше погребана с короната, за която беше разменила детето си. — Продължавам да не искам нищо, освен да оставиш мен и близките ми на мира.

Той отново се възпротиви, но вниманието му беше насочено към друго: студеният вятър се врязваше в лицето му като остър нож, а той се обърна и скочи към него, сякаш можеше да го хване с ръце. А може и да можеше, защото, когато подскочи, протегна и двете си ръце, сякаш искаше да прегърне въздуха, и вятърът, който стигна до мен, там, където аз стоях, беше топъл. Той се втурна между дърветата към реката, краката му оставяха дълбоки, раздалечени следи, които стигаха до зелената трева, погребана под снега. Дори и когато се скри от погледа ми, топящите се следи продължаваха да се разширяват, като поглъщаха снега под тях.