Сребърна приказка

Глава 7

Кесията, която Старик остави, беше десет пъти по-тежка от предишната и пълна с блестящи монети. Започнах да ги броя и да ги редя на равни купчинки, като заедно с тях подреждах и мислите си.

— Ще заминем — каза тихо майка ми, като гледаше как подреждам монетите. Не й бях казала какво беше обещал или по-скоро заплашил да направи Старик, но на нея работата и без това не й харесваше: владетелят на елфите да идва и да иска да му давам злато. — Ще отидем при баща ми или някъде по-далеч.

Но аз бях сигурна, че това не беше решение. Колко далеч можеше да избяга човек от зимата? Дори и да имаше страна на хиляди мили оттук, която да е недостъпна за него, това означаваше, че ще трябва да плащаме подкупи при прекосяването на всяка граница и да изградим нов дом на мястото, на което се окажем накрая, а кой знае как щяха да се отнесат към нас там. Достатъчно истории бяхме чували за това какво се е случило с нашите хора в други страни под властта на крале и епископи, пожелали да се отърват от своите дългове и да напълнят кесиите си с конфискуваното злато. Един от прачичовците ми беше дошъл от топла страна, от къща с портокалови дървета в оградена със стени градина; сега някой друг обираше портокалите, които неговото семейство грижливо беше засадило и отглеждало, а те имаха късмет, че са стигнали живи до тук.

Мислех си, че дори и в топла страна нямаше да мога да избягам завинаги. Един ден вятърът ще задуха, температурата ще падне, и посред нощ под прага ще се промъкне мраз. Той ще дойде и ще изпълни обещанието си, последното отмъщение, след като съм прекарала живота си в скитане по света, изплашена и останала без дъх. И ще ме замрази на прага на дома ми в пустинята.

Върнах обратно в кесията подредените на шест купчинки монети, по десет във всяка. Сергей вече беше дошъл; изпратих го да каже на Олег, че го моля да дойде с шейната и да ме закара във Висня още тази нощ.

— Кажи му, че ще намаля дълга му с една копейка, ако ме закара до Висня и ме върне в събота вечерта — казах мрачно аз; това беше два пъти повече, отколкото струваше такова пътуване, но беше важно да тръгна веднага. Старик може и да ми беше дал три дни, но моята възможност да свърша работата беше до залез-слънце в петък; не мислех, че би ми удължил срока заради Шабат.

Бях на пазара щом се съмна на другия ден и в момента, в който ме видя, Исак нетърпеливо попита:

— Имаш ли още сребро? — После се изчерви, защото се сети, че е добре възпитан мъж и добави: — Тоест първо добре дошла!

— Да, имам още — отвърнах аз и изсипах съдържанието на тежката кесия, което засия на черното кадифе; той още дори не беше извадил инструментите си на масата.

— Този път трябва да върна шейсет златни монети — казах аз.

Той вече въртеше монетите в ръцете си, а лицето му се озаряваше от жажда.

— Не мога да си спомня… — започна той, като че ли говореше на себе си, а после осъзна какво съм казала и остана с отворена уста. — Трябва да имам малко печалба от работата, която ще извърша!

— Има достатъчно материал, за да направиш десет пръстена по десет злоти всеки — отвърнах аз.

— Няма да мога да ги продам всичките.

— Да, ще можеш.

В това бях сигурна: сега, когато херцогът имаше пръстен от вълшебно сребро, всеки богат мъж или жена ще иска веднага да има същия.

Той гледаше намръщено монетите, повъртя ги между пръстите си и въздъхна:

— Ще направя огърлица и ще видим какво можем да получим за нея.

— Наистина ли мислиш, че не можеш да продадеш десет пръстена? — попитах аз и се чудех дали все пак не греша.

— Искам да направя огърлица — отговори той, което не ми се струваше много разумно, но може би той имаше желание да покаже майсторство и да гради репутацията си. Нямах нищо против, стига да можех и този път да платя на моя Старик и да спечеля малко време.

— И това трябва да стане преди Шабос — добавих аз.

— Винаги ли искаш невъзможни неща? — въздъхна отчаяно той.

— А тези изглеждат ли ти възможни? — попитах и посочих монетите; аргумент, който той не можа да обори.

Останах при него, докато работеше и отпращах хората, които идваха в дюкяна за различни поръчки; той искаше да не го прекъсват и да не говори с никого. Повечето посетители бяха претрупани от работа изнервени слуги, някои от които очакваха да вземат готов накит; те се зъбеха и пулеха, но аз посрещах възмущението им спокойно и им отговарях:

— Несъмнено виждате над какво работи младият майстор Исак. Сигурна съм, че господарката или господарят ви не биха желали да го прекъсвате, когато изпълнява поръчка за високопоставения клиент, чието име нямам право да назова, който би купил подобно украшение. — И насочвах погледа им към работната маса, където слънчева светлина огряваше среброто под ръцете му. Студеният му блясък ги караше да замълчат; те стояха и гледаха известно време, след което си тръгваха, без повече да спорят.

Исак продължи да работи без почивка, докато се скри и последният слънчев лъч, а на другата сутрин започна работа в зори. Забелязах, че се опитва да отдели няколко монети настрани, сякаш искаше да му напомнят нещо. Помислих си дали да не го помоля да остави една и за мен; но се отказах. Към обед той въздъхна, взе последната от запазените монети, разтопи я и положи последните щрихи в дантеления дизайн.

— Готова е — каза той и след малко я взе в ръце: среброто висеше в широките му длани като изящни парченца лед; двамата стояхме и известно време мълчаливо я гледахме.

— Ще извикаш ли човека на херцога?

Той поклати глава, извади една кутия под масата. Тя беше квадратна, направена от гравирано дърво и подплатена с черно кадифе отвътре. Постави огърлицата вътре.

— Не — отговори той. — За такова нещо сам ще отида при него. Искаш ли да дойдеш и ти?

Отидохме заедно до вратите на нашия квартал и тръгнахме по градските улици. Никога преди не бях ходила пеш в тази част на града. Къщите близо до стената бяха ниски, бедни и зле поддържани; после Исак ме поведе по широките улици, минахме покрай една грамадна църква от сив камък с прозорци, които сами по себе си бяха скъпоценност, и накрая покрай огромните къщи на благородниците. Не можех да откъсна очи от железните огради, украсени с изковани лъвове и гърчещи се дракони, нито от стените, покрити с пълзящи лози и цветя, изваяни от камък. Исках да бъда горда, че съм дъщеря на дядо си със злато в банката, но все пак се радвах, че не съм сама, когато стигнахме до широките, изчистени от сняг каменни стълби.

Исак каза нещо на един от слугите. Отведоха ни да чакаме в малка стая: не ни предложиха нещо за пиене или столове, на които да седнем, а един камериер седеше и ни гледаше неодобрително. Аз обаче бях почти благодарна за това: раздразнението винаги ме кара да се чувствам не толкова дребна и несръчна. Накрая се появи слугата, който беше дошъл на пазара миналия път, и поиска да знае за какво става въпрос. Исак извади кутията и му показа огърлицата; той впери поглед в нея и след малко каза лаконично:

— Много добре.

После пак изчезна. Половин час по-късно се появи отново и ни заповяда да го последваме. Преведе ни през някакви задни стълби и после влязохме в зала, по-внушителна от всичко, което някога бях виждала. По стените висяха гоблени в светли цветове, а на пода имаше килим с красиви шарки.

Преминахме през залата, а килимът правеше стъпките ни безшумни. Влязохме в още по-луксозна приемна, където зад едно писалище пищно облечен мъж със златни ланци седеше на огромен тапициран с кадифе стол. Видях пръстена от вълшебното сребро на показалеца му. Той не поглеждаше надолу към него, но забелязах, че от време на време го въртеше, сякаш за да се увери, че не е изчезнал от ръката му.

— Добре, нека да я видим — каза той и остави писалката.

— Ваша светлост. — Исак се поклони и му показа огърлицата.

Херцогът погледна в кутията. Лицето му не се промени, но той нежно я опипа с пръст и съвсем леко поклати изящно свързаните дантелени нишки. Накрая пое дъх и шумно го издиша.

— И колко искаш за нея?

— Ваша светлост, не мога да я продам за по-малко от сто и петдесет.

— Абсурд — изръмжа херцогът. Самата аз с труд се сдържах да ахна: беше фантастично.

— В противен случай ще трябва да я претопя и да направя от нея пръстени — каза Исак и разпери извинително ръце. Това беше хитър ход: естествено, херцогът не искаше никой друг да има пръстен като неговия.

— Откъде намираш това сребро? — поиска да се осведоми херцогът. — Не е обикновено сребро. — Исак се поколеба и погледна към мен. Херцогът проследи погледа му и каза: — Е?

Аз направих толкова дълбок реверанс, колкото можех, като все пак имах предвид, че трябваше и да се изправя.

— Даден ми беше от един от хората на Старик, милорд. Той желае да му бъде превърнато в злато.

Страхувах се, че няма да ми повярва. Той впери очи в мен, но не ми каза, че говоря глупости или че съм лъжкиня. Пак погледна огърлицата и изръмжа:

— И искате да го направите през моята кесия, както разбирам. Още колко такова сребро ще има?

Точно такива бяха тревогите ми. Тревожех се дали следващия път Старик нямаше да донесе още повече сребро, и какво щях да правя тогава: първия път шест, втория път шейсет: откъде щях да му намеря шестстотин жълтици? Преглътнах.

— Може би много повече.

— Хъм — каза херцогът и пак огледа огърлицата. После отмести ръка, извади един звънец и го разклати; на вратата се появи слугата.

— Отиди да кажеш на Ирина, че я викам — каза той, слугата се поклони и излезе.

Чакахме няколко минути, не много дълго, и на вратата се появи едно момиче. Тя беше може би година по-млада от мен и скромна. Носеше обикновена сива вълнена рокля с фин сив копринен воал, отмахнат от главата й. След нея влезе придружителката й, възрастна жена, която гледаше намръщено към мен и още по-намръщено към Исак.

Ирина направи реверанс, без да вдига наведените си очи. Херцогът стана, взе огърлицата и й я сложи. После отстъпи три крачки назад и я погледна. Не бих казала, че тя беше особено хубава, беше обикновена, като се изключи дългата й гъста коса; но това нямаше значение в момента, в който огърлицата беше на врата й. Трудно беше дори да отместиш поглед от нея, когато зимата се беше увила около гърлото й, а сребърният блясък се отразяваше във воала и тъмните й очи, докато тя се оглеждаше в огледалото на стената.

— Ах, Иринушка — промърмори възхитено придружителката.

Херцогът кимна. Без да сваля очи от нея, каза:

— Имаш късмет, бижутере. Получаваш сто жълтици за огърлицата си, а следващото нещо, което ще направиш, е корона, достойна за кралица. За зестрата на дъщеря ми. И ще получиш десет пъти по сто жълтици, когато я видя на главата й.

— Негова светлост иска да ви види, милейди — каза камериерката и дори ми направи реверанс, което по-висшите слуги обикновено не правеха; за тях милейди беше мащехата ми. Сама по себе си жената беше съобщение, с нейната спретната сива рокля: тя беше от висшите камериерки, които бършеха прах от мебелите, а не от нисшите селски момичета, които работеха в кухнята, миеха пода и палеха огъня; тези момичета чистеха стаята ми. В нея нямаше нищо скъпо, което биха могли да повредят.

— Бързо, бързо — развика се Магрета, като остави ръкоделието си, огледа ме, оправи плитката, която се виеше като венец около главата ми и която тя ми беше сплела предишния ден; усещах съжалението й, че не може да я сплете отново; но после тя само поклати глава, махна престилката ми и лъсна обувките ми с края на роклята си. Стоях неподвижно и я оставих да прави това, докато се мъчех да отгатна пред коя от намаляващите ми възможности бях изправена сега.

Разбира се, можеше да има само една причина баща ми да ме вика в кабинета си през деня, нещо, което никога не правеше, особено защото тази вечер и без това щеше да ме види на вечеря: значи някой все пак искаше да се ожени за мен и работите бяха доста напреднали. Може би вече имаше обещана зестра, или най-малкото вървяха сериозни преговори; сигурна бях, макар че не беше имало и най-малък намек за това, когато за последен път вечерях с него.

Бързането в случая беше напълно логично: той не можеше да избегне разноските по царската визита, но можеше да си спести доста разноски по моята сватба и други неща; служеше добре на целите и кесията му да направи царя и свитата му гости на моята сватба. Те щяха да вдигнат тостове за мен и съпруга ми и да ни направят подаръци, чиято стойност несъмнено беше включена в зестрата, която беше обект на преговорите.

Но не си представях, че за мен ще има нещо хубаво в тази сватба. Естествено, исках да бъда господарка на собствен дом, да бъда сигурна, че ще избегна тези мрачни алтернативи, които се очертаваха пред мен, но не и така прибързано и очевидно за удобството на баща ми. Мъж, който щеше да се ожени за мен при тези обстоятелства, не се женеше за мен; той щеше да направи сделка за оформена като момиче глинена кукла, която щеше да използва както му е удобно и нямаше да му се налага високо да ме цени, тъй като баща ми много ясно показваше, че той самият не ме цени. Най-добрият вариант за мен беше някой с нисък ранг, богат и амбициозен болярин, който дължи вярност на баща ми и желае да вземе евтино херцогската дъщеря и по този начин да издигне статуса си в херцогството. Но не се сещах за такъв кандидат. След седем тежки зими, болярите на баща ми мислеха повече за изтънелите си кесии, отколкото за статуса си в двора. Слабо вероятно беше някой от тях да иска скъпа жена.

И без това нямаше да имам никаква полза от такъв мъж. По-вероятно беше баща ми да е намерил благородник, който не може да вземе млада жена с равностоен ранг: някой, който е толкова отблъскващ, че повечето бащи биха се поколебали, преди да му дадат дъщерите си. Жесток човек, който още по-силно би желал момиче с родител, който не би се противопоставил особено силно на очакващата я съдба.

Въпреки това тръгнах, разбира се; нямах избор. Магрета доста трепереше, докато слизахме надолу по стълбите. Тя също като мен разбираше какво може да очаква, но не искаше да мисли за неприятностите, преди да са се появили, затова мечтаеше да сключа добър, щастлив брак и тя да бъде старата, уважавана дойка на господарката на дома, а не натикана на тавана придружителка на пренебрегваната дъщеря. Оставях я да си мечтае, а аз се чудех дали самият мъж ще бъде там, и ако е там, дали си струва да вбеся баща ми и да се представя като непривлекателна сделка. Оставаше ми само тази малка и не много приятна надежда.

Но когато вратата се отвори, там не ме очакваше никакъв жених, нито дори някой, който би могъл да представлява такъв; имаше само двама евреи, мъж и жена — слаби, мургави и чернооки, а мъжът държеше кутия, пълна със зима. Забравих да мисля за всичко друго, забравих дори изобщо да мисля: огърлицата в кутията с черно кадифе излъчваше студен сребърен блясък и аз отново бях на прозореца към градината, зимният полъх галеше бузите ми, пръстите ми опипваха заскрежения перваз и копнеех за нещо недостижимо.

Едва се сдържах да не тръгна към нея с протегнати ръце; стиснах ги в сивите си вълнени поли и с труд направих реверанс, като сведох очи, но когато се изправих, пак погледнах. Все още не можех да мисля. Дори и когато баща ми отиде и взе огърлицата от кутията, пак не мислех, а когато я донесе до мен, го погледнах с безизразно изражение: имаше грешка. Не би могъл да ми даде такова нещо. Но той направи нетърпелив жест и след момент бавно се обърнах и наведох глава, за да му дам възможност да я постави на врата ми.

Стаята беше отоплена, беше много по-добре отоплена от моите тавански стаи. Огънят в камината пращеше. Но когато металът се допря до кожата ми, усещането беше за нещо студено и прекрасно, нещо освежаващо, като да плиснеш студена вода по лицето си в горещ ден. Вдигнах глава и се обърнах, а баща ми ме гледаше. Всички ме гледаха.

— Ах, Иринушка — промърмори нежно Магрета.

Докоснах с пръсти изящните брънки. Дори и на кожата ми, те бяха студени, а когато се погледнах в огледалото, не стоях в кабинета на баща ми. Намирах се на поляна с тъмни зимни дървета, под бледо, сиво небе и почти усещах как снегът влиза под кожата ми.

Останах там за един дълъг момент на безвремие, като дишах дълбоко и пълнех дробовете си със студения въздух, наситен с аромата на свежи борови клонки, а около мен се сипеше дълбок сняг в гъста гора. Тогава някъде отдалеч чух как баща ми обещава на евреите, че ще им даде хиляда жълтици, ако направят корона за зестрата ми. Значи бях права: той наистина имаше намерение да ме омъжи и вървяха бързи приготовления.

Той не ми позволи да задържа огърлицата, разбира се. Когато евреите си отидоха, ми даде знак да отида при него, пресегна се зад гърба ми, свали огърлицата и я прибра обратно в кутията. След това ме погледна, сякаш за да си припомни какво представлявах без нея, поклати глава и каза отчетливо:

— Царят ще дойде след две седмици. Упражнявай се да танцуваш. Дотогава ще вечеряш всяка вечер с мен. Погрижи се за дрехите й — каза той на Магрета. — Тя трябва да има три нови рокли.

Поклоних се и се върнах горе с Магрета. Тя пърхаше около мен като ято тревожни птички, които излитат обезумяло от някое дърво, за да се скрият от ястреба, а после пак се връщат сред клоните.

— Трябва да накарам някоя от прислужничките да ми помогне — каза тя и се наведе да вземе ръкоделието си, за да успокоява ръцете си с нещо. — Толкова работа има! Нищо не е готово. Сандъкът ти не е и наполовина пълен! И три рокли трябва да се ушият!

— Да — отговорих аз, — трябва веднага да говориш с икономката.

— Да, да — каза Магрета, излетя от стаята и ме остави сама. Седнах до огъня със собственото си ръкоделие, бродерия по бяла нощница за брачното легло.

Бях виждала царя само веднъж преди седем години, скоро след смъртта на баща му и брат му; баща ми беше отишъл в Корон за коронацията, за да поднесе почитанията си на новия цар, или по-точно на новия регент, ерцхерцог Дмитир. Видях Мирнатиус първо в църквата, където свещеникът изпълняваше монотонната церемония, но тогава не му обърнах особено внимание; бях толкова отегчена, че главата ми клюмаше на седалката до Галина, беше ми горещо в тесните дрехи, докато накрая се стреснах и скочих, когато най-после поставиха короната на главата му, сякаш някой ме беше боднал с игла, и то миг преди всички да станат на крака, за да го аплодират.

След церемонията никой повече не му обърна особено внимание. Висшите благородници седнаха на царската трапеза, ухажваха Дмитир, а Мирнатиус беше излязъл сам в градините зад двореца, където си играех и аз, колкото и да съм незначителна. Той носеше малък лък и стрели и стреляше по катеричките, а когато ги уцелеше, отиваше и разглеждаше малките им мъртви телца с удоволствие. Не така, както обикновено някое момче се гордее, че е добър стрелец: той хващаше стрелата и я разклащаше, за да накара телцата им, ако е възможно, да се поклатят и да потреперят, и ги гледаше с празни, широкоотворени очи като омагьосан.

Забеляза, че го гледам възмутено. Бях още много малка и не знаех, че трябва да бъда предпазлива.

— Защо си ме зяпнала така? — попита той. — Те още не са съвсем умрели. Не е вещерство.

Той би трябвало да знае разликата. Майка му била вещица, която прелъстила царя след смъртта на първата царица. Никой не одобрявал този брак и само след няколко години тя била изгорена на кладата, защото се опитала да убие сина на първата царица и да направи сина си престолонаследник. Но сега царят и големият му син бяха умрели от треска и синът на вещицата все пак беше станал цар, което, както казваше Магрета, беше урок за всички и показваше, че да си вещица не означава, че си мъдра.

По онова време аз също не бях мъдра, макар да имах извинението, че съм малко момиче. Той беше царят, но аз все пак му казах:

— Вече си ги убил. Защо не ги оставиш на мира?

Не се бях изразила много ясно, но знаех какво исках да кажа: неприятно ми беше да гледам как върти малките телца и ги кара да потрепват за удоволствие.

Той ядосано присви красивите си зелени очи и насочи лъка си към мен. Бях достатъчно голяма, за да знам, че смъртта ме гледа в очите. Исках да побягна, но вместо това замръзнах на място; цялото ми тяло, а заедно с него и сърцето, ми се вкамени. Тогава той се изсмя, свали лъка си и извика:

— Да живее защитничката на мъртвите катерички!

Поклони ми се тържествено и дълбоко, после си тръгна. До края на седмицата, когато си играех в градината, неизбежно намирах мъртви катерички — винаги скрити някъде, където градинарят няма да ги види, но моята топка се изтърколваше дотам или, ако играех на криеница с Магрета и клекнех зад някой храст, там ме чакаше някое разрязано животинче.

Помислих си да го издам: сигурна бях, че всички ще ми повярват, защото Мирнатиус беше толкова красив и толкова приличаше на майка си. Хората вече си шушукаха зад гърба му. Но разказах първо на Магрета и когато ме разпита и извлече от мен цялата история, тя ми каза, че бедата отива при онзи, който я създава, както катеричките би трябвало да са ми показали, и ми забрани да раздухвам нещата. И после ме държа затворена в нашата стая до края на посещението, където навивахме прежда на чилета и излизахме само за да хапнем набързо.

Оттогава не бяхме споменавали за случката, но знаех, че и Магрета не я е забравила. Отидохме отново в Корон след четири години за пищното погребение на ерцхерцог Дмитир. Мирнатиус беше заповядал да присъстват почти всички благородници, вероятно за да направи ясно, че вече нито има регент, нито има нужда от такъв. Накара всички лично отново да му се закълнат във вярност. Останахме там две седмици. През цялото време Магрета ме държа затворена и не ме пусна да изляза от стаята без воал пред лицето, макар аз още да не бях жена, и собственоръчно ми приготвяше и носеше яденето от кухнята. Мирнатиус беше заел ролята на главния опечален. Тогава той беше шестнайсетгодишен, висок, зрял, дори още по-красив. Имаше черна коса и светли очи, които блестяха като бисери на тъмната му като на татарин кожа, а устата му беше пълна с бели зъби. С короната и златните си дрехи, той би могъл да мине за статуя или за светец. Виждах го малко замъглено през тънкия воал, докато той обърна глава към мястото, където седях, и тогава сведох очи и направих всичко възможно да изглеждам дребна и незначителна на третия ред с принцеси и дъщери на херцози.

Но след две седмици той ще дойде в дома на баща ми и няма да има никаква възможност за камуфлаж. Баща ми няма да му даде три хубави вечери и да го води на лов за глигани в дълбоките гори, за да намали разходите си. Вместо това той ще предложи безкраен празник, който ще продължи три дни, с жонгльори, магьосници и танцьори, за да забавлява царя и двора му на закрито, като ще се наложи да ми отпусне три рокли. И ще направи оферта. Оказа се, че баща ми наистина има намерение да хване царя за дъщеря си, с пръстен, огърлица и корона от магическо сребро като примамка, за да го вкара в капана.

Погледнах отражението на лицето си в стъклото на прозореца и се чудех какво строгите очи на баща ми са видели, когато сложи огърлицата на шията ми, за да си помисли, че си струва да опита. Не знаех. Не можех да видя лицето си, когато бях с нея. Нямах обаче лукса да се успокоявам с мисълта, че баща ми е глупак.

Още стоях на прозореца, захвърлила ръкоделието и опряла ръце на студения камък, когато Магрета се върна, бъбрейки нещо, и сложи в ръцете ми топла чаша чай. Дори ми беше донесла и голямо парче от любимия ми сладкиш с маково семе, за което сигурно дълго беше увещавала готвача; не получавах такива угощения всеки ден. Едно слугинче я следваше с допълнителни дърва за огъня. Оставих й се да ме завлече обратно до камината, като й бях благодарна за онова, което се опитваше да направи, и не й казах, че всичко това нямаше да доведе до нищо добро. Онова, което истински желаех, беше сребърната огърлица да е на шията ми, макар тя да носеше гибелта ми; истинското ми желание беше да си я сложа, да намеря дълго огледало и да избягам в дълбоката тъмна зимна гора.

Беше събота вечер след залез-слънце, когато се качих на шейната на Олег. Бях сложила още двайсет жълтици в трезора на дядо ми и носех със себе си издутата кесия на Старик, която щеше да се спука по шевовете от тежестта на златото. Присвих рамене, когато влязохме в гората, и всеки миг се чудех дали и кога Старик отново ще връхлети върху мен. Някъде дълбоко в гората шейната забави ход и спря под тъмните клони. Замръзнах на място като хипнотизиран заек, оглеждах се за признаци, че той ще се появи, но не видях нищо; конят тропаше с копито, сумтеше и издишваше топъл въздух, Олег не отпусна глава, а сложи поводите на стъпалото.

— Чу ли нещо? — попитах аз приглушено. Той скочи от шейната и извади от вътрешния си джоб нож, а аз осъзнах, че съм забравила за другите опасности, освен за магията. Отчаяно се съпротивлявах, като хвърлих натрупаните одеяла към него и се измъкнах през сламата от другата страна на шейната.

— Недей — успях само да кажа аз. — Олег, недей. — Тежките поли ме спъваха по снега, а през това време той заобиколи шейната и стигна до мен. — Олег, моля те. — Но лицето му беше безизразно и по-студено от всяка зима. — Златото не е мое! — изкрещях отчаяно аз, като стисках кесията пред себе си. — Не е мое, аз трябва да го върна…

Той не спря.

— Нищо не е твое — озъби се той. — Нищо не е твое, малка хищнице. Ти измъкваш честно изкараните пари от ръцете на трудещите се хора.

Думите, който излизаха от устата му, бяха до болка познати, макар и малко променени; това беше историята, която Олег беше намерил, за да убеди себе си, че не извършва зло, че му се полага онова, което ще открадне или ще получи с измама, и знаех, че няма да чуе думите ми. Ще остави трупа ми на вълците, ще скрие златото под палтото си, ще се прибере вкъщи и ще каже, че съм се загубила в гората.

Изпуснах златото, сграбчих полите си, вдигнах ги високо и се мъчех да бягам през дълбокия сняг. Той се втурна напред, а аз се дръпнах и паднах по гръб в снега. Заледената кора се пропука под тежестта ми и пропаднах в преспата, а клоните на храстите под нея ме одраскаха по лицето. Не можех да стана. Той беше над мен с нож в едната ръка, а другата протегна да ме сграбчи, но изведнъж спря; ръцете му се отпуснаха.

Не беше проявил милост към мен. Дълбок студ скова лицето му, устните му посиняха, а гъстата му кафява брада побеля от скреж. С мъка се изправих на крака. Цялата треперех. Зад него стоеше Старик, който беше сложил ръка на врата му и го държеше както стопанин държи кучето си.

След миг Старик свали ръката си, а Олег остана с празен поглед, безкръвен и замръзнал. Обърна се, тръгна бавно към шейната и се качи на капрата. Старик не го проследи с поглед, сякаш изобщо не се интересуваше какво е направил; само погледна към мен с очи, които блестяха по-силно от ножа на Олег. Аз толкова треперех, че не можех да стоя на крака. Сълзите по миглите ми замръзваха и клепачите ми се слепваха. Примигнах няколко пъти, отворих очи и стисках силно ръцете си, докато престанаха да треперят. После се наведох, вдигнах кесията от дълбокия сняг и му я подадох.

Старик се приближи и я взе. Не я изсипа, твърде претъпкана беше за целта. Вместо това бръкна в нея, извади шепа жълтици, и ги пускаше със звън обратно, докато между облечените му с бели ръкавици пръсти, остана само една. Погледна намръщено към нея, а после към мен.

— Там са, всичките шейсет жълтици — казах аз. Сърцето ми спря да бие толкова силно, защото другата възможност беше да се пръсне.

— Както и се полага — каза той. — Защото провалиш ли се, в лед ще се превърнеш, но ръката и короната ми ще спечелиш, ако успееш. — Каза го сякаш си вярваше, но и гневно, макар че сам беше поставил такива условия. Прозвуча сякаш предпочиташе да ме превърне в лед, отколкото да получи златото. — Прибирай се вкъщи, простосмъртно момиче, и чакай да те потърся пак.

Погледнах безпомощно към шейната: Олег седеше на капрата, гледаше със замръзнал поглед към снега; последното нещо, което исках, беше да седна в неговата шейна. Но не можех да се прибера пеш, нито можех пеш да стигна до някое близко село, където да наема друг колар. Олег беше излязъл от шосето, за да ни закара до това уединено място: нямах представа къде се намираме. Обърнах се да кажа нещо, но Старик беше изчезнал. Стоях сама сред натежалите от сняг борови клони, а около мен имаше само тишина и следи от стъпки, както и дълбока дупка на мястото, където бях паднала. Тя очертаваше формите на легнало момиче, сякаш то си беше играло в снега.

Още докато стоях там, пак заваля силен сняг, който ме принуди да действам. Промъкнах се предпазливо до шейната и седнах отзад. Олег мълчаливо разтърси юздите и конят пак тръгна в тръс. Подкара го към дърветата, а не към пътя, и навлезе дълбоко в гората. Опитах се да реша дали повече се страхувам да му извикам и да получа или да не получа отговор, отколкото да се опитам да скоча от шейната и да избягам. И после изведнъж минахме през една пролука между дърветата и излязохме на друг път: път, чиято повърхност беше светла и гладка като лед и излъчваше бял блясък. Плазовете на шейната изтрополиха само веднъж, когато излязохме на пътя, и после се движеха безшумно. Тежките копита на коня се понесоха бързо по леда, а шейната летеше зад него. Около нас се издигаха високи, бели дървета, листата им шумоляха на вятъра, макар че би трябвало да нямат листа през зимата. Видях бели птици и бели катерички, които скачаха от клон на клон, а звънчетата на шейната издаваха странни тонове — високи, ясни и студени.

Не се обърнах назад, за да видя откъде тръгва пътят. Сгуших се между одеялата, стиснах очи и ги държах затворени, докато изведнъж под нас отново скърцаше сняг и скоро шейната спря пред нашата къща. Скочих, хвърлих се към портата, прекосих двора за миг и се огледах едва когато застанах пред вратата. Но нямаше нужда да тичам. Олег си замина, без да погледне към мен.