Сребърна приказка

Глава 14

Гледах как Мирием си заминава и после влязох вътре. Магра се беше свила до печката, увита във всички свои неща, плюс наметката и кожата. Помолих я да си легне, но тя поклати глава: леглото беше покрито само със слама и тя обясни, че е много твърдо за старите й кокали.

— Поспи си ти, душенка — каза тя. Вече си беше намерила работа: вретено и вълна; не обичаше да седи със скръстени ръце. — Ти легни и си почини, а аз ще ти попея.

Леглото беше тясно, твърдо и неудобно, но не бях спала хубаво от сватбената си нощ, а моите кокали не бяха стари. С познатия ми скърцащ глас на Магрета в ушите, заспах дълбоко. Когато се събудих, навън все още беше тъмно, но се почувствах твърде отпочинала, за да е посред нощ. Магра дремеше на стола. Облякох коженото си палто и излязох навън.

Границата между нощта и здрача си стоеше на същото място, където пресичаше градината. Гората се издигаше гъста и мълчалива от другата страна на стената; не се чуваха никакви птички и животни, цареше дълбока тишина. Отидох в задния двор да проверя голямото корито. Мирием ми беше помогнала да го избутаме до гърба на огнището навън от къщата, и водата не беше съвсем замръзнала. Разчупих ледената кора с пръчка и там в тъмната вода видях царската спалня, светеща с целия си позлатен блясък. Мирнатиус, буден и облечен, крачеше напред-назад из стаята, като малко накуцваше, сякаш се беше контузил. Слугите, почтително навели глави, бързаха да му сервират закуската. Не знаех какво си представяха те, че се е случило с мен.

Влязох вътре и целунах Магрета по бузата. Тя все още предеше до огъня.

— Иринушка, не се връщай там — каза тя с треперещ глас, като стискаше ръката ми. — Прекалено опасен е този план, който сте измислили. Това сатанинско създание иска да те погълне.

— Не можем да останем тук завинаги — отговорих аз.

— Тогава да почакаме, докато той не гледа — каза Магра. — Ще почакаме, ще се върнем и ще избягаме.

— Ще избягаме от царя? Ще се промъкнем извън двореца, без никой да ни види? — Поклатих глава. — И после какво?

— Ще се върнем при баща ти… — каза Магра, но гласът й заглъхна. Баща ми щеше да отмъсти за убийството ми, но не можеше да ме отнеме от съпруга ми. Дори нямаше да опита.

Не отдръпнах ръце; мислех.

— Ако сега изчезна, независимо по каква причина — казах аз, — това ще доведе до война. Баща ми ще отиде при Улрих и Казимир и ще им даде повода, който търсят. А Мирнатиус и демонът му няма лесно да се предадат. Ще опожарят половин Литвас, без да се замислят. Който и да спечели, царството ще е разрушено. И Старик ще ни погребе всички под леда.

— Душенка — каза Магра неспокойно, — ти не трябва да се тревожиш за тези неща, не трябва да мислиш за тях.

— Кой друг да се тревожи за тях? Аз съм царица. — Което технически означаваше, че трябва да произведа престолонаследник, а иначе да си мълча и да не се натрапвам, но малко царици са се държали така, а аз нямах и друг избор. — Трябва да се върна.

— А ако демонът не иска този цар Старик? — попита тя. — Ти дори не трябва да се опитваш да сключваш сделки с такива същества.

Не изказах несъгласие с думите й, но внимателно издърпах ръцете си и нежно казах:

— Среши ми пак косата, Магрета. — Махнах короната си, обърнах се с гръб към нея и седнах на земята, за да й е по-лесно. Тя извади сребърния гребен и сребърната четка от чантичката си и се захвана за работа, а подръпването и тежестта на ръцете й ми бяха до болка познати. Когато свърши, заедно поставихме короната на главата ми и аз се върнах навън при водата.

Слугите излязоха и оставиха Мирнатиус сам. За момента той седеше с гръб към водата и беснееше, като от време на време ядосано отпиваше глътки от чашата си; храната в чинията му стоеше недокосната; стъпих в коритото, колкото можех по-бавно и внимателно и излязох от огромното огледало с позлатени рамки на стената зад него. Направих няколко крачки, отдалечих се от огледалото и тихо отворих вратата на терасата, сякаш току-що съм влязла от там.

— Добро утро, съпруже — казах аз в същия миг, а той почти падна от стола и разсипа чашата, от която по килима се разля дълго петно червено вино, обърна се и ме изгледа.

Стоях доста далеч от него: трябваше да съм благодарна за неговото разточителство при оформянето на това солидно пространство, защото иначе той за миг щеше да ми извие врата: докато стигне до мен, вече бях сложила ръка на дръжката на вратата и казах твърдо:

— Мога просто завинаги да изчезна и да видим тогава дали това ще се хареса на твоя демон, или искаш да обсъдим положението?

Той стана и погледна през вратите на терасата — по краката ми вече имаше сняг и изглеждаше, че зимният вятър ме е довял отникъде и със същата лекота ще ме отвее обратно.

— Какво точно има за обсъждане? — попита злобно той. — Защо изобщо се връщаш?

— За данъците, които събира баща ми — казах аз. Помислила бях какво ще го заинтересува — него, не демона му; той ми беше необходим като посредник и бях доста сигурна, че иска демонът му да е нахранен, защото иначе изскача и го бие.

— Знаеш ли какви са те? Знаеш ли какви са твоите? — прибавих, за всеки случай.

— Разбира се, че знам какви данъци събирам! — озъби се той, което означаваше, че няма представа какви данъци събира баща ми. — А ти може би искаш от мен да намаля данъците на баща ти?

— Знаеш ли какво се случва с твоите приходи? — нападнах го аз. — Намаляват ли?

— Да, разбира се, намаляват от година на година. Канех се да повиша ставките, но съветът вдигна такъв невъобразим шум… чакай, защо говорим за данъци? — избухна той. — За глупак ли ме мислиш?

— Не. Защо падат приходите ти? Защо съветът не ти разреши да вдигнеш данъците?

Той се разкрещя.

— Защото… — започна той и завърши по-спокойно, — защото зимите стават все по-тежки.

Поне не беше глупав. Още докато говорехме, той гледаше през мен към терасата, където се беше натрупал дълбок сняг, макар че след един ден щеше да започне месец юни. Снежинките влизаха след мен от терасата и се топяха по белите кожи на палтото ми; той вече не виждаше това като каприз на времето. А щом спря да го вижда като случайно неблагоприятно явление, започна да вижда останалото: много снежни бури, лоши реколти, гладуващи селяни, вдигащи бунтове владетели; добре хранените армии на съседите му в настъпление; блестящият му дворец се срутва с трясък и той пада в чакащия го гладен огън. Виждах как тези картини се изнизват една след друга пред очите му и той започва да се страхува, което беше целта ми.

— Това е Старик — казах аз. — Елфите правят така, че зимата да продължава.

Той пак беше недоволен, но от тук нататък слушаше какво му говоря. Хвърли се на един от позлатените кадифени дивани, а аз седнах срещу него. Между нас имаше голяма маса с плот от сребърно огледало и там на фона на нощното небе и падащия сняг светеше правоъгълното корито. Когато се облегнах и моето отражение се отдръпна, тази картина избледня и между нас застана отражението на зелената змия, увита около ябълката, а Мирнатиус се излегна, сложи ръка върху устните си и изслуша добре обмисленото ми предложение мълчаливо и намръщено.

Бях съгласна с Мирием: трябваше да доведем краля на Старик тук, а не обратното. От тази страна на огледалото аз имах името и мощта на баща ми зад гърба си, както и царска корона на главата си. Ако извадехме късмет, нашите две чудовища взаимно да се унищожат, най-вероятно дори войниците на Мирнатиус ще ме слушат, поне в началото, поради липса на някой друг, на когото да се подчиняват, а баща ми имаше свои две хиляди войници, които щяха да застанат зад гърба ми. Както винаги, той изобщо нямаше да се интересува от моите желания, но тогава желанията ни щяха да съвпадат: аз да остана жива.

Не споделих тези детайли от плана си с Мирнатиус. Разказах му само как хората на Старик продължават зимата, за да укрепят собственото си царство.

— Твоят демон ме желае заради кръвта на Старик, която тече във вените ми. Представяш ли си колко по-силно ще желае чистокръвния крал Старик? Ако иска, мога да му го доведа, а ти ще спасиш царството си и едновременно с това ще нахраниш демона си.

— И защо по-точно трябва да ти вярвам?

— Защо мислиш, че отново и отново се връщам? Вече би трябвало да си разбрал, че не ми се налага и че ти не можеш да ми попречиш да се махна. Мислиш ли, че ако ме заобикаляш с още стражи, ще промениш нещо? Ако е така, аз защо бих поемала този риск?

Той махна презрително с ръка.

— Аз и без това нямам представа защо правиш всичко това! Какво те интересува дали елфите ще замразят царството? Ти всъщност си една от тях.

Добър въпрос: Магрета също го зададе. На нея не можах да отговоря.

— Катеричките също ще умрат от глад, когато дърветата изсъхнат — отговорих аз.

— Катеричките! — Той ме изгледа възмутено, но макар че го казах с насмешка, думите по странен начин прозвучаха като истина, когато излязоха от устата ми.

— Да, катеричките — повторих аз и бях искрена. — И селяните, и децата, и старите жени и всички хора, които ти дори не виждаш, защото за теб са безполезни, и всички, които ще умрат преди тебе, и войниците ти. — Не знам какво изпитвах и какво ме накара да изрека тези думи. Гняв, вероятно. Винаги съм мислела, че да изпитваш гняв е безсмислено, също като куче, което се върти и гони опашката си. Какъв смисъл имаше да изпитвам гняв към баща си, към мащехата си или към слугите, които бяха груби с мен? Хората понякога се гневят на лошото време или на камъка, когато си ударят пръста на крака, или на ножа, когато се порежат, сякаш те нарочно са им го причинили. Всичко това ми се струваше безсмислено. Гневът беше огън в камина, а аз никога нямах дърва за него. Поне досега.

Мирнатиус ме гледаше намръщено, точно както ме беше гледал преди седем години, когато му казах да остави на мира мъртвите катерички. Как се осмелявах да мисля, че те могат да имат някакво значение, когато ставаше дума за неговото удоволствие? Това още повече ме ядоса и заговорих с още по-остър тон:

— Наистина ли те интересува какви са подбудите ми? Ти няма да бъдеш по-зле, отколкото си сега, ако лъжа.

— Може и да бъда, ако не ми казваш цялата истина, а ти не я казваш — отвърна той. — Все още не си ми казала как изчезваш и къде отиваш, нито къде си скрила онази стара сврака. И със сигурност не разкриваш никакви подробности за това как ще доведеш този принц Старик.

— Естествено, че не — казах аз. — Защо да ти имам доверие? Откакто се оженихме, ти нищо друго не правиш, освен да се чудиш как да ме напъхаш в гърлото на демона си.

— Сякаш някой ме е питал. Наистина ли мислиш, че исках да се оженя за теб? Той те искаше, и аз какво можех да направя, застанах пред олтара.

— Баща ми искаше да ме сложи на трона и аз какво можех да направя, застанах пред олтара. Не можеш да изтъкваш като оправдание пред мен, че някой те е насилил.

— Какво, ти да не би да си го направила с цел да спасиш катеричките и потъналите в кал селяни? — присмя ми се той, но не ме погледна в очите и след момент каза: — Добре. Довечера ще го питам дали би приел крал Старик вместо теб, а теб да те остави на мира.

— Добре. А междувременно — продължих аз — пиши на херцозите си и ги покани да дойдат да отпразнуваме заедно сватбата ни. А когато пишеш на принц Улрих, не забравяй да му кажеш, че настоявам да видя милата ми приятелка Василия. Когато дойде, ще я направя първа придворна дама.

Той ме погледна намръщено.

— Това какво общо има с…

— Не можем да допуснем тя да се омъжи за Казимир — напомних му аз малко нетърпеливо; вече бяхме говорили за това.

— Ако Казимир и Улрих искат да ми откраднат трона, мислиш ли, че ще се спрат, защото дъщеря му е твоя придворна дама? — попита той.

— Ще ги интересува дали имат кръвна връзка помежду си — казах аз. — А още по-хубаво ще бъде, ако вместо това има такава, която обвързва Улрих с теб. Ще я омъжим веднага, щом пристигне. Имаш ли някакви подходящи роднини в двора — някой млад и красив мъж по възможност? Няма значение — добавих аз, като видях празния му поглед. Той имаше две лели и знаех, че бяха родили десетина деца. Не познавах всички, но вероятно щеше да има поне един неженен мъж или подходящ вдовец. — Ще потърся някой. Ти и без това трябва днес да ме представиш на двора.

— И защо, по-точно? Уверявам те, че това за теб няма да бъде приятно изживяване. Моят двор има много високи стандарти, когато става въпрос за красотата.

Очевидно той не беше очаквал, че ще живея достатъчно дълго, за да ме представи на двора. Може би все още не очакваше.

— Аз съм твоята царица, така че те ще трябва да свикнат с недостатъците ми. Трябва да потушаваме всички слухове в зародиш. Слугите вече сигурно са разнесли из двореца, че изчезвам нощем, а не можем да си позволим да се шушукат такива неща. Тази година реколтата ще бъде лоша, дори и да успеем да спрем зимата. А ти вече успя да разгневиш голяма част от благородниците.

Виждах, че искаше още да протестира, но после погледна натрупания сняг на балкона и замълча. Той всъщност не беше глупав. Просто нито за миг не се беше замислял за политика. Сигурно искаше единствено опиянението от властта, богатството, лукса и красотата, но не и работата, свързана с нея: изобщо не беше амбициозен.

Разбира се, ако се беше замислил за политиката, щеше да си зададе далеч по-важния въпрос — за кого да оженим Казимир. А отговорът беше — за мен, веднага щом Мирнатиус и демонът му бъдат замразени, или изгорени на кладата, или най-малкото разобличени пред целия двор и принудени да избягат, а аз получа анулиране на изцяло неконсумирания си брак.

Не харесвах особено принц Казимир. Веднъж дойде на гости на баща ми и тогава аз бях извън полезрението му, затова не се беше постарал да се представи добре. Накара едно слугинче да седне на скута му и да му се усмихва, сякаш й беше много приятно, когато стискаше гърдите й и я пляскаше по задника; но три дни по-късно си замина, а тя имаше златна огърлица, която не би могла да си купи със свои пари, така че поне я беше възнаградил с нещо. Той беше горе-долу на годините на баща ми, изключително повърхностен човек. Но не беше глупав, нито жесток. И още по-важно, доста сигурна бях, че няма да се опита да погълне душата ми. Изискванията към съпруга ми се бяха принизили.

Оплела бях мрежа, която да обхване цялата Литвас. Казимир на трона, оженен за мен, щеше да е доволен. Василия, омъжена за племенник на покойния цар, най-малкото би възпирала Улрих, а аз щях да му прошепна, че ще е много добре, ако милата ми приятелка започне да ражда деца едновременно с мен и щях да му обещая, че в крайна сметка ще има внук на трона. Това щеше да задоволи както него, така и роднините на Мирнатиус. Всичко, което трябваше да уредя, беше мястото, на което да застане Мирнатиус, и там той удобно да стъпи на капак в пода, откъдето да пропадне направо в недрата на ада, стига да намеря начин да дръпна пружината.

Но първо трябва този демон да убие крал Старик, защото иначе няма да е останала никаква Литвас, която да спасявам. Станах от дивана, после спрях и се намръщих, сякаш току-що ми е хрумнала нова идея.

— Чакай — казах рязко. — Трябва да се върнем в къщата на баща ми, за да празнуваме. Когато пишеш на принцовете и ерцхерцозите, кажи им да дойдат във Висня, а не тук.

— Защо трябва… о, няма значение — промърмори той, размаха ръка във въздуха така грациозно, както птицата размахва криле, преди да отлети; бях подготвила няколко оправдания, но те бяха доста неубедителни, така че по-добре, че не се наложи да ги използвам. Нямах намерение да му казвам предварително, че се надявах след три дни самият крал Старик да е във Висня за друго празненство.

В понеделник следобед след събирането на дългове вървях към къщата на панова Манделщам и срещнах две момчета от града, които си играеха в гората. Не бях едър като Сергей, но все пак бях по-голям от тях, затова те не се опитаха да се бият с мен, но панов Манделщам излезе прав, защото те не искаха и да играят с мен. Едното момче извика:

— Хубаво ли е да си убил собствения си баща?

Те побягнаха навътре между дърветата и не дочакаха отговора ми, но аз мислех за това до края на пътя. Не бях сигурен дали съм убил баща си, защото само исках той да не удря Ванда с ръжена; не бях искал да падне върху мен. Но той беше паднал върху мен и това беше част от причината, поради която беше умрял, затова може би нямаше значение, че не съм го искал. Не знаех дали е така.

Но знаех, че е хубаво да живея с панов и панова Манделщам. Вече никога не бях гладен, дори и малко. Винаги, когато си помислех за Сергей и Ванда, дори и когато бях на масата, имах чувството, че съм глътнал камъни, а не ядене. Щеше да е много хубаво, ако Сергей, Ванда и аз живеехме при панов и панова Манделщам. Къщата беше малка, но ние със Сергей можехме да спим в обора. Само че не можехме, защото Сергей беше блъснал баща ми и баща ми беше умрял.

После си мислех дали не е по-добре аз да живея при Манделщам, или всички ние да живеем при баща ми. Реших, че все пак щеше да е по-добре да живеем при баща ми, ако Сергей и Ванда бяха там и всичко с тях беше наред. Само че и това нямаше как да стане, дори и баща ми да не беше убит, защото той щеше да накара Ванда да се ожени за сина на Кайус. После започнах да си мисля дали щях да се чувствам по-добре, ако живеех тук със семейство Манделщам, или ако бях на друго, не толкова хубаво място, но със Сергей и Ванда. Трудно беше да мисля за това, защото не знаех какво ще е това друго място, но след като дълго мислих, бавно реших, че все пак исках да съм със Сергей и Ванда. Не можех да бъда щастлив с камъни в стомаха си.

Орехчето от бялото дърво беше в джоба ми. Често си мислех да го засадя в двора на Манделщам, но не го правех. Извадих го, огледах го и после казах на глас:

— Мамо, не мога да засадя орехчето, защото Сергей и Ванда никога няма да се върнат тук. Няма да го засадя, преди да намеря място, където аз, Сергей и Ванда можем да живеем заедно и да не е опасно.

Прибрах го в джоба си. Съжалявах, че не мога да го засадя, защото ми липсва чувството, че мама е наблизо, но все пак ми се струваше, че това е правилното решение. Сергей и Ванда ми бяха дали орехчето, за да го засадя, но мама би искала те да могат да идват.

Върнах се в къщата с кошницата. Докато панов Манделщам внимателно записваше всичко, го попитах:

— Знае ли някой къде са Сергей и Ванда?

Той спря да пише и ме погледна:

— Хората днес пак излязоха да ги търсят. Не намериха нищо.

Зарадвах се за това, но после се сетих, че то може и да е лошо.

— Но аз трябва да ги намеря. Ако никой друг не може, дори и големите хора, тогава аз как ще ги намеря?

Панов Манделщам ме погали по главата.

— Може би те ще ни съобщят, когато се намират някъде в безопасност — отговори той, но го каза някак нежно, както говориш нежни неща на коза, когато искаш да я накараш да дойде, за да я завържеш. Това не значеше, че иска да ми направи нещо лошо. Той просто искаше да съм на топло и спокойно място, за да не умра някъде в снега. Но ако стоях на това топло и спокойно място, никога нямаше пак да видя Сергей и Ванда.

— Те не могат да ни съобщят, ако ни съобщят, всички тук ще отидат и ще ги хванат.

Панов Манделщам не отговори, само погледна панова Манделщам, която беше спряла да преде и ме гледаше. Така разбрах, че съм прав, защото ако не бях прав, те щяха да ми го кажат.

— Сергей и Ванда ще отидат във Висня. Искат да помолят някого да има даде работа. — Трябваше да помисля, защото знаех, че той беше дядо на някого, но не знаех на кого. Но знаех името на дядото. — Панов Мошел.

— Това е баща ми — каза панова Манделщам. После се обърна към панов Манделщам. — Сватбата на Басия е в сряда. Може да отидем. И… — Тя замълча и се намръщи озадачено. — И… — продължи тя, сякаш се канеше да каже още нещо, но не го каза. Той я погледна и също се намръщи озадачено. Тя стана от чекръка и започна да се разхожда из стаята, стиснала ръце, без да гледа в нищо конкретно, но накрая спря пред полицата над камината. Вгледа се в няколко малки издялани от дърво куклички, подредени там.

— Мирием е там — каза внезапно тя. — Мирием е на гости на баща ми.

Каза го така, сякаш блъскаше някаква стена, за да извади името оттам. Панов Манделщам скочи толкова бързо, че писалката му падна на земята и силно пребледня. Щях да ги попитам кой е този човек, но когато си отворих устата, не можех да си спомня името, което тя каза. Панова Манделщам се обърна и протегна ръка.

— Йозеф… колко време…? — Тя замълча и лицето й не ми хареса.

Напомни ми на баща ми, който лежеше на пода и издаваше звуци, а после умря.

— Ще наема шейна — каза панов Манделщам. Вече беше станало късно, но той обличаше палтото си, което означаваше, че ще тръгнем веднага. Панова Манделщам бързо отиде до тайния буркан в огнището, преброи шест сребърни монети, сложи ги в кесия и му ги подаде. Той я взе и бързо излезе.

Панова Манделщам грабна една чанта, отиде в спалнята и започна да събира багажа, веднага щом той излезе. Радвах се, че отиваме да търсим Сергей и Ванда, но не ми харесваше, че бързаме. Тя сякаш се страхуваше, че нещо лошо ще се случи, ако спре да се движи. Наведе се и започна да вади различни неща от сандъка за дрехи. Помагах й, като държах отворена торбата, за да слага нещата вътре едно по едно, но после тя изведнъж спря. Седеше клекнала и гледаше в сандъка. Там имаше рокли, които бяха много малки за нея и чифт малки черни кожени ботуши. Бяха износени и имаха някои кръпки, но бяха хубави. Тя ги докосна и ръцете й трепереха.

— Твои ли са били? — попитах аз. Тя не каза нищо, само поклати глава. Сложи още няколко неща в торбата и затвори сандъка. Мислех, че сме свършили, но тя остана клекнала и държеше ръцете си на капака, а после ме погледна и пак отвори сандъка. Извади ботушите и ми ги даде. Пробвах ги. Малко ми бяха големи, но бяха толкова меки. Никога не бях носил кожени обувки.

— Обуй още един чифт чорапи — каза тя и извади от сандъка чифт дебели плетени чорапи, също малки. След това ботушите ми ставаха прекрасно. Беше ми топло на краката, когато излязох навън да се погрижа за козите. Можех да газя в снега и не усещах студ.

— Кой ще храни козите и пилетата, докато ни няма? — попитах аз, когато се върнах.

— Ще отида да говоря с панова Гавелите — отговори тя, облече си палтото, върза си забрадка, взе няколко монети от буркана и излезе. Гледах от прага как пресече улицата, отиде до отсрещната къща и почука на вратата. Панова Гавелите не я покани вътре.

Тя скръсти ръце на гърдите си, сякаш се правеше на стена, и я държа пред вратата. Не махна стената, докато панова Манделщам не й подаде монетите, после бързо ги взе и се скри вътре, като й затръшна вратата в лицето.

Панова Манделщам изглеждаше уморена, когато се върна в къщата, сякаш беше пътувала дълго време или беше работила цял ден на полето. Тя извади кошницата и я напълни с храна за пътуването. После разбърка въглените в огнището, посипа ги с пепел и огънят загасна и изстина. Когато свърши, шейната вече пристигаше. Панов Манделщам седеше на капрата. Той слезе, взе кошницата и чантата и й помогна да се качи отзад в шейната. Аз седнах до нея, той ни зави с две кожени наметала и дебели одеяла, после затвори вратата на къщата, след това затвори портата, качи се в шейната и седна от другата ми страна.

Коларят беше слабо момче на възрастта на Сергей. Носеше палто за едър човек и ми се стори, че отдолу имаше още две палта, затова изглеждаше едър на капрата. Той цъкна с език на големите коне и шейната потегли. Тръгнахме по пътя и минахме през града. Пълно беше с хора. Мисля, че по това време всички бяха свършили работата си за деня. И без това нямаше много работа на полето, защото снегът още не се беше стопил. Хората ни гледаха със строги, гневни лица. В края на пътя няколко души излязоха от една голяма къща с голям комин и табела с надпис и голяма чаша димящ крупник, нарисувана на нея. Те спряха шейната на пътя и казаха на панов Манделщам:

— Недей да мислиш, че няма да научим, евреино, ако помагаш на убийците да избягат от правосъдието.

— Ние отиваме във Висня на сватба — каза бързо панов Манделщам.

Един от мъжете изсумтя. Погледна коларя.

— Ти си момчето на Олег, нали? Алгис? — попита той и коларят кимна. — Стой с евреите. Наблюдавай ги. Разбираш ли ме? — Алгис пак кимна.

Погледнах към къщата. Панов Кайус стоеше на прага с ръце, скръстени на гърдите и вдигната брадичка, сякаш беше много горд с нещо. Чудех се с какво. Гледах го в очите. Той ме видя и се намръщи, но вече не гледаше гордо. Обърна се и бързо си влезе вътре. Алгис дръпна юздите и конете потеглиха. Ние отзад в шейната седяхме мълчаливо. Ние и преди бяхме седели мълчаливо, но сега това не беше хубаво мълчание. Въпреки че бяхме в шейна и тя беше открита, имах чувството, че сме затворени. Около нас изникнаха гъсти дървета, щом напуснахме града. Когато обърнах глава да ги гледам, те се превърнаха в дървена ограда, построена около пътя, за да не ни допуска.

Вече почти се сещах какво ще видя, когато Цоп ме отведе до складовете, но все пак изпитах ужас, като видях как вратите се отварят и влязох в първия малък склад, самият той три пъти по-голям от трезора на дядо ми, натъпкан догоре със сандъци и чували сребро от всички страни. Минах мрачно по пътеката между тях до второто помещение, което беше три пъти по-голямо от първото, където поне бяха оставени пътечки между чувалите и дървените рафтове, на които беше наредено съкровището.

Но в другия край се намираше входът към третия склад: две тежки врати, направени от бяло дърво и обковани със сребро. Отворих ги и от другата страна видях помещение, дълбано в планината сигурно от хиляди години, в което бяха натрупани огромни купчини с чували и отделно купища монети, по-високи от мен. Самата река се извиваше като змия в средата на помещението, блестящ замръзнал път, излизащ от един тъмен свод и изчезващ в друг: реката, изглежда, идваше през горичките с бели дървета, виеше се в недрата на планината и излизаше от другия й край като водопад. Беше ми отнело един ден, за да се справя с един-единствен сандък. Не можех да си представя колко магия ще е необходима, за да обърна всичко това в злато, а и колко време. Повече, отколкото имах.

Цоп стоеше до мен и ме поглеждаше крадешком.

— Отиди да ми донесеш нещо за ядене и пиене — казах мрачно и после се върнах в първото помещение.

Очакваше ме дълъг ден, а единственото, което исках, беше да си легна и да спя. Вместо това изпразвах чували, пълнех шепите си със сребърни монети и ги връщах обратно като златни. Опитах се да пъхна ръцете си в един чувал и да го превърна наведнъж, но не се получи добре: монетите не се превръщаха равномерно и когато го изсипах, някои монети бяха останали сребърни. Не се канех да превърна всичко тук в злато и после царят да ми пререже гърлото заради една-единствена сребърна монета, която се е търкулнала в ъгъла. Сигурна бях, че ако по някаква случайност оставя една монета непревърната, той ще я намери. По-бързо беше да ги превръщам внимателно, отколкото после да ги проверявам внимателно. Което изобщо не означаваше, че всичко става бързо. Бях обработила само няколко чувала, когато Цоп ми донесе табла с ядене и пиене.

Хапнах набързо няколко залъка, погледнах кърпата на таблата и я постлах на земята. Взех следващия чувал и изсипах половината на кърпата, среброто се разстла на един слой и така виждах кои монети са превърнати. След няколко опита открих начин да обработвам монетите като само прокарвам ръка по тях — не много бързо, защото тогава превръщането не ставаше напълно, но ако се движех с равномерен темп и насочвах волята си към тях, всички ставаха златни.

— Донеси ми голяма тъмна покривка за маса, най-голямата, която намериш — казах на Цоп и когато тя я донесе, започнах да изсипвам цели чували и сандъци на нея. На покривката се събираха наведнъж два до три чувала и когато свършех една партида, издърпвах покривката, изсипвах златото и я простирах пак върху него.

Малко смешно е да се каже, но започна да става скучно. Изсипвах магия с кофи, превръщах среброто в блестящо злато с пръстите си, но това бързо престана да бъде магическо действие. Бих искала да можех да превърна част от среброто в птици или просто да го подпаля. То престана дори да бъде богатство, също както ако повтаряш една дума много пъти подред, тя се превръща в безсмислица. Изморена бях, ръцете и краката ме боляха, но продължавах да работя. Седях върху злато и се подхлъзнах на злато в краката си, когато свалях още сребро от рафтовете и оставях празни чували и обърнати сандъци върху все по-големия куп в ъгъла. Нямах представа колко време мина, но накрая изпразних последния сандък от първото помещение и превърнах в злато последната сребърна монета в него. Обиколих, залитайки, рафтовете в стаята, и след като ги проверих три пъти, постоях и гледах глупаво няколко минути, после легнах върху планината от злато като някакъв невероятен дракон и без да искам, заспах.

Стреснах се и видях, че господарят на елфите Старик е застанал над мен и разглежда богатството, което съм му създала. Държеше шепа монети и се взираше в топлия им блясък със светнало от алчност лице. Изплаших се и се помъчих да се изправя на крака, но залитнах върху плъзгащото се злато. Той обаче нямаше никакъв проблем да стои здраво на краката си. Дори протегна ръка да ми помогне да се задържа, макар че жестът беше продиктуван не толкова от добри чувства, колкото от страх, че ще се просна на земята до него.

— Колко е часът? — промърморих аз.

Той не ми обърна внимание и не отговори на въпроса, което поне означаваше, че още не е вечер; не бях изгубила цял ден. Нямах усещането, че съм спала дълго: очите ме смъдяха и бях уморена. Поех дълбоко въздух. Той се беше отдръпнал, за да огледа стаята, надничаше в празните чували и сандъци, като все още държеше шепата злато в ръката си.

— Е? — казах аз. — Ако съм пропуснала някоя монета, сега е моментът да ми кажеш.

— Не — отговори той, пусна монетите от ръката си, а те дрънчаха и звънтяха, докато се наместиха на пода при останалите. — Превърнала си всяка монета в първия склад. Остават ти още два. — Каза това донякъде любезно и дори кимна с глава към мен, което ме учуди дотолкова, че само гледах втренчено след него, докато излезе от стаята. С резки движения си пробих път до вратата през златния куп и изтичах нагоре по стълбите до стаята си.

Но там на леглото си намерих огледалото, което той ми беше дал, и на него слънцето изгряваше с розови и златни лъчи. Седнах отчаяна и съсипана на леглото и се взирах в огледалото в ръката си. Бях изгубила цяла нощ, или почти цяла нощ за най-малкия склад. Имаше надежда да свърша и втория, ако повече не заспивам, но едва ли ще съм превърнала и една-единствена монета от третия, когато времето ми изтече.

Помислих си да избягам. Щях да стигна до къщичката в гората, може би, но каква полза от това? Не можех да изляза от неговото царство. Но не отидох и долу в складовете. Вместо това позвъних и казах на Цоп и Флек да ми донесат закуска и започнах бавно да закусвам. Мрачно ядях чиния след чиния риба и студени плодове, сякаш нямах никакви грижи в света и над главата ми не беше надвиснал огромен сребърен меч. Любезното държание на съпруга ми още повече ме убеждаваше, че ако се проваля, ме чака неизбежна смърт. Дори Цоп и Флек, когато мислеха, че не ги виждам, си разменяха погледи, с които се питаха какво правя. Но защо дори да опитвам, ако само ще му направя огромен куп злато, върху който да ми отсече главата? Техният закон, изглежда, не оставяше място за грешки и ако не успееш да свършиш, каквото си обещал, те поправят грешката в света, като те изхвърлят от него.

Канех се да изпия още една чаша вино — защо пък да не съм пияна до самия край — но изведнъж се отказах. Станах и казах на Цоп и Флек:

— Елате с мен долу в складовете. Изпратете да извикат Шофер да дойде при нас. Кажете му да вземе най-голямата шейна, с която разполага, и да я докара там.

Цоп ме изгледа учудено:

— Вътре в склада?

— Да — казах аз. — Нали реката сега е замръзнала. Кажете му да кара по пътя покрай горичката, докато стигне до там.

Елените гледаха доста смутено, когато излязоха от тунела и внимателно си проправяха път между огромните купища сребро: наложи се Шофер да слезе и да ги води напред. Флек, Цоп и Шофер гледаха дори още по-смутено, когато им казах какво искам да направят. Внимавах да не ги питам могат ли да го направят, просто им казах да го направят.

— Но… къде искаш да го занесем? — попита Цоп след малко.

Посочих тъмния вход на издълбания от реката тунел от другата страна на помещението.

— Закарайте шейната дотам и я разтоварете. Оставете достатъчно място за всичкото.

— Просто да го… оставим? — попита Флек. — В тунела?

— Ще го открадне ли някой оттам? — попитах хладно аз. Те и тримата потръпнаха и побързаха да се обърнат, като избягваха да ме погледнат, да не би случайно да прочета отговора в очите им. Всъщност безопасността на златото изобщо не ме интересуваше. Интересуваше ме друго: обещала бях да превърна в злато всяко късче сребро в тези три склада. Затова тук трябваше да има много по-малко сребро и това трябваше да стане много бързо. А ако мъжът ми не харесваше новото местоположение на парите си, можеше да ги върне на мястото им, след като приключа работата си.

След малко Шофер мълчаливо взе три чувала във всяка ръка и ги хвърли в шейната. Елените потрепнаха с уши при трясъка. След още един миг Флек и Цоп започнаха да му помагат.

След като видях, че изпълняват задачата си, се върнах във втория склад да действам на тъмната покривка. Беше още по-отегчително от вчера: цялото тяло ме болеше, но не бях чак толкова изтощена, затова работата беше по-скоро досадна, отколкото мъчителна. Продължавах да изсипвам чувал след чувал сребро и да го превръщам в злато — сребро — злато, сребро — злато — после избутвах златните монети в празните пътеки. Не прекъснах работа, за да ям или да пия. Огледалото на верижка бях окачила около врата си и слънцето в него се издигаше в небето със заплашителна скорост. Имаше шест огромни рафта, на които бяха подредени безброй сандъци със сребро, а аз не бях стигнала и до половината, когато златният блясък на обедното слънце започна да избледнява. Точно бях започнала втория рафт, когато в ъгъла на огледалото се показаха оранжевите лъчи на залеза. Първият от трите ми дни беше свършил.

Съпругът ми се появи няколко минути по-късно, следвайки убийствения си график. Вдигна няколко златни монети от безразборно нахвърляния куп до вратата и ги изпусна между пръстите си, докато оглеждаше напредъка ми; стисна устни и поклати глава, сякаш се подразни, като видя колко много още ми остава.

— В колко часа е сватбата? — попита той. Бях се съсредоточила — установих, че мога да превръщам едновременно голям брой монети, ако внимавам — но въпросът му ме прекъсна. Седнах назад и изпухтях.

— Обещах да танцувам на сватбата им, а музикантите няма да си тръгнат преди полунощ — отвърнах студено. — Имам дотогава.

Въпреки показната ми смелост съзнавах, че не ми остава много време: две нощи и два дена, през които с лъжичка да прокопая път през планината.

— Не си свършила тук, а ти остава и целият трети склад — каза той горчиво, като че ли поначало не беше негова вината, че е поискал невъзможното. Радвах се, че вратата е затворена и той не можеше да види какво се случва с третия склад от съкровищницата му. — Е, ще обработиш колкото можеш, преди да се провалиш.

Изгледах го презрително. Ако нямах никакъв шанс да успея, отдавна щях да съм престанала да работя.

Той пренебрегна възмутените ми погледи и само студено каза:

— Задай въпросите си.

Имах много по-голяма нужда от време, отколкото от отговори. Сигурно можеше да го попитам какво ще ми направи, ако не успея, но много не ми се искаше да знам и предварително да се страхувам за още нещо.

— Как мога да правя това по-бързо, ако знаеш някакъв начин? — попитах аз. Нямах големи надежди, но той все пак знаеше повече за магиите от мен.

— Не можеш да го правиш по-бързо, отколкото можеш — отговори той и ме изгледа подозрително, като очевидно смяташе въпроса за много глупав и не можеше да повярва, че съм го задала. — Защо аз ще знам, ако ти не знаеш?

Поклатих нещастно глава и изтрих челото си с длан.

— Какво има след края на царството ти? Където свършва светлината?

— Мрак — каза той.

— И сама виждам това — казах недоволно аз.

— Тогава защо питаш? — отговори той със същото раздразнение.

— Защото искам да знам какво има вътре в мрака — отговорих аз.

Той махна нетърпеливо с ръка.

— Моето царство! Моят народ и нашата дълбока издръжливост е това, което прави планината силна. През вековете на вашия простосмъртен живот, ние сме издигнали високо нашите сияйни стени и заедно сме извоювали тази устойчивост към мрака, за да живеем завинаги през зимата. Мислиш ли, че това се постига толкова лесно и че можеш да преминаваш сляпо през границите на моето царство и да намериш пътя си в друго царство? — Той огледа сърдито стаята и сребърния куп. — Може би вече съжаляваш за простосмъртната прибързаност на обещанието си и се чудиш къде може да избягаш, ако нарушиш клетвата, дадена в моето царство? Мислиш ли, че ще намериш някакъв път към царството на джуджетата и че те ще ти дадат подслон, за да избегнеш възмездието?

Той говореше с такова презрение, сякаш трябваше да се срамувам, че искам да избягам от него. Е, аз без колебание веднага бих се втурнала да бягам, само че знаех как да стигна до това царство на джуджетата точно толкова, колкото и до Луната, а той определено беше прав относно гостоприемството, което щях да получа там. И не остана въпрос, който да му задам. Вече не се интересувах от неговите обичаи и неговото царство: по един или друг начин щях да го напусна и исках само да ме остави да продължа работата си.

— Можеш ли да ми бъдеш от полза за нещо във всичко това? — попитах аз.

Той пак махна нетърпеливо е ръка.

— Не, доколкото виждам, а и да имаше, на теб и без това не ти е останало нищо, което да ми предложиш в замяна — каза той. — Ти надцени дарбата си, даде глупаво обещание и сега няма надежда да го изпълниш.

Обърна се и си отиде, а аз погледнах отровната сребърна планина около себе си и си помислих, че той най-вероятно е прав.