Сребърна приказка

Глава 17

Милата ми царица отново изчезна след вечеря, някъде между кухните и спалнята ми. Вече не се учудвах. А и нямах нищо против. След седем години непрекъснато повтаряне колко важно е да си избера жена и поучително изреждане на множество досадни фактори, които трябва да се имат предвид, всички изкуфели глупаци от съвета се надпреварваха да ме поздравяват, че съм се свързал с момиче без зестрата и политическата стойност, за които толкова бяха настоявали. Не стига това, ами и всички млади глупаци от съвета се надпреварваха да ме поздравяват за невероятната красота на моята бледа безлична булка.

Дори и моят най-изпитан скептик — лорд Рейнолд, на когото уверено бих заложил хиляда жълтици, че ще намери нещо злобно и обидно за всяка моя избраница — се домъкна до трона ми късно вечерта и най-спокойно заяви, че съм направил сполучлив и неочакван избор, а после огледа залата и с изключително умело симулирано безразличие ме попита къде е отишла тя, при което осъзнах с огромно възмущение, че той страстно желае да я погледа още малко.

Това беше достатъчно, за да се почудя дали не ми каза истината за наследената от майка й магия. Да заслепява глупаци с красотата си ми се струваше по-скоро проклятие, отколкото благословия, като се има предвид колко глупаци има сред благородниците, но както самият аз имам достатъчно причини да знам, на майките невинаги може да се разчита да свършат работа, независимо какво се разказва за тях в песните и приказките.

А може и да съм бил прав и благословиите наистина да са били в обратен ред.

Дори и леля ми Фелиция, която съвсем определено не е глупачка — бях установил, че е невъзможно да я объркам, без да използвам огромно количество енергия, — накара Илиас да я дотътри до мен, преди да си тръгне, и каза с примирение:

— Добре, оженил си се като повечето мъже заради красотата, сега извлечи полза от това и се постарай преди да е минала година, да имаме кръщение.

А през това време Илиас, който се опитваше да влезе в леглото ми, още откакто дори не знаеше какво ще прави там — купищата ужасна поезия, която беше струпал на главата ми, нямам сили да опиша — стоеше до нея и едва се сдържаше да не се разреве.

Искаше ми се да се изправя и да изкрещя, че жена ми не само не е божествено красива, а не е дори и интересно грозна; общуването с нея се състоеше в това да изслушвам само обиди, мрачни прогнози и отегчителни наставления, които дори не можех да пренебрегна; и те всички бяха пълни идиоти, щом си представяха, че изобщо бих могъл да се влюбя в такава тъпа, скучна, дръглива вещица. Единствената причина, поради която не се поддадох на изкушението, беше, че щях да се поставя в неудобното положение да обяснявам защо точно съм се оженил за нея. „Защото така ми каза моят демон” едва ли е подходящ отговор, дори и когато имаш корона на главата си. А аз щях да му се противопоставя повече, ако знаех в какво се забърквам.

При нормални обстоятелства, когато приятелят ми поиска закуска, тя обикновено не продължава дълго. Аз само стискам нос и се гмурвам дълбоко, докато писъците затихнат, после прикривам нещата и понякога изпращам кесия за компенсация на съответния адрес. Карал съм му се за това, че подбира неподходящи хора, като благородници и родители на малки деца, с което той неохотно се съобразява, и то само защото не е особено придирчив. Освен когато проявя глупостта да се усмихна окуражително на някоя малка камериерка или строен лакей, дори и посред бял ден, в които случаи неизбежно намирам ококорения им труп в леглото си няколко нощи по-късно. „Защо не се ожени за дъщерята на Улрих?” — как не! Много обича да прави такива неща — допълнително удоволствие му доставя да изненадва горките глупаци, които си мислят, че ги очаква прекрасна нощ и приятна награда на сутринта. Ужасявам се, че един ден Илиас най-после ще прояви предприемчивост и ще си осигури с подкупи достъп до леглото ми. Леля ми няма да е доволна ни най-малко. А що се отнася до дъщерята на Улрих, ако бях оставил съветниците да ме набутат в леглото с нея, тя впоследствие щеше да има много сериозни възражения, дори и да не ги е имала предварително.

Но не и сладката невинна Ирина, която очевидно посреща огнените ужаси, без да й мигне окото. Сега, като гледам назад, не е трябвало и за миг да мисля, че тя би имала трудности с двора; жена, която хладнокръвно води преговори за сделка с демон, който желае да я погълне, едва ли би се притеснила от лорд Рейнолд Д’Естан. А още по-малко — от съпруга си.

Вече виждах как се оформя отвратително бъдеще пред мен. Бях вързан за нея. Моят гаден демон щеше да приеме предложението й с отворени лапи, леля Фелиция с огромно удоволствие щеше да ожени Илиас за богатата принцеса, целият ми двор вече я намираше за опияняващо красива, а съветниците ми наистина щяха да бъдат във възторг, че жена ми ще слуша отегчителните им приказки за данъчните списъци, а после с часове ще ми изнася тиради вместо тях, тъй като не мога да я изгоня. И всички ще я обичат, както абсолютно никой не обича мен.

О, и след пет минути тя без съмнение ще ме уведоми, че очаква да консумираме брака си, така че да изкара един-двама наследници и тогава всеобщото възхищение към нея ще достигне върха си. След което ни най-малко няма да се учудя, ако някоя сутрин установя, че в гърба ми е забит нож. Нещата сякаш следват една ужасна неизбежност. През целия ми живот поредица от чудовища ме подхвърлят насам-натам, за да задоволят прищевките си; изработил съм тънка чувствителност и усещам кога се задава следващият побой.

Такъв със сигурност престои сега. Изпих половин бутилка бренди, докато слънцето се спускаше надолу през прозорците на балната зала и взех останалото с мен в спалнята си. Нямах представа какво си мислят слугите, че се е случило с Ирина този път, а и не ме интересуваше. Тя да си се тревожи за слуховете, които сама предизвиква, щом е толкова съвестна.

Само че — тъжно заключение — слуховете несъмнено щяха накрая да се отнасят за мен. Аз ще бъда злият гений, който затваря клетата си невинна жена в някакъв килер, а ако откажа да легна по гръб и да бъда възседнат, когато тя реши, че е време да ме обладае, аз ще бъда жалкият импотентен тип, който не може да направи дете на, по общо мнение, най-красивата жена в света.

След като се усамотих в спалнята си, бях в добро настроение и за да го подобря още малко, имах време само за една последна глътка бренди, преди огънят да се покатери на възела в основата на черепа ми и да ме разклати като кукла.

— Къде е тя? — изсъска той с моя език и гърло и порови из ума и спомените ми достатъчно, за да разбере, че нея пак я няма, после изпищя от ярост и изскочи навън от мен — огнена струя, която се уви около тялото ми.

— Защо я пусна? — ръмжеше той и не ме оставяше да му отговоря. Натика огнена главня в гърлото ми, която изгаряше писъците ми, преди да стигнат до повърхността, хвърли ме на пода и започна жестоко да ме бие с огнени камшици. Нямаше какво друго да направя, освен да го изтърпя. За щастие ме беше хвърлил по гръб и намирах за успокоително да проследявам зигзагообразните позлатени фигури по тавана. Тази вечер демонът беше в отлична форма: преминах по фигурите пет пъти, преди побоят най-после да свърши и да ме запрати недоволно на пода пред огнището. Той се промъкна мързеливо в пращящия огън и изсъска:

— Каква сделка?

Значи вече беше успял да извлече това от главата ми, но ни най-малко не беше сметнал за нужно да се въздържи и да не ми нанася такъв сериозен побой.

Не можех дори да трепна, без да изпитам болка, а гърлото ми беше разранено, сякаш бях пил натрошено стъкло. Демонът, изглежда, изпитва нужда да спазва първоначалната сделка за красотата, короната и властта, независимо от промяната на обстоятелствата, затова предполагам, че да ме остави украсен с белези не би го устройвало. С годините доста добре се беше научил да създава усещането за продължителни болки, без да оставя действителни белези.

— Кралят на Старик вместо нея — казах аз и гласът ми прозвуча напълно нормално. Положих особени усилия да не трепери. Демонът обича сълзи и нещастие, затова се старая да не му ги предоставям; последното нещо, което искам, е да разширявам кръга на забавленията му. В последно време съм станал за него по-скоро отегчително удобство, отколкото забавна играчка. Внимателно се движа по тънката граница между сервилността, която му е много приятна, и желанието да го подразня, което го хвърля в гневни пристъпи. Беше минала почти година, откакто си беше дал труд да ме бие. Тоест докато скъпата Ирина се появи на сцената. Ако нещо друго не го подлуди и аз не съм най-близката цел — което е почти неизбежно — тогава не виждам какво ще мога да направя.

Нямах никакво желание да рискувам и да задълбочавам нещата, но предложението на Ирина имаше забележителен ефект: демонът изпълзя от огъня и се сви до мен като гальовна котка. Пламъците му все още близваха кожата ми, но само случайно. Все пак, нямаше какво да ме предпази от огнените езичета и той беше нанесъл перманентни щети по дрехите ми. Ирина беше изсумтяла доста критично, когато изтъкнах, че не може да носи една и съща рокля два пъти. Сигурно предпочита да раздава пари на бедните или да ги дари на някакви монотонно подпяващи монаси някъде; това много би подхождало на лицемерната праведност, която се опитваше да ми пробута. Но аз съм положил много усилия, за да уверя всички, че никога не се явявам с едни и същи дрехи два пъти. Последното нещо, което искам, е някой да започне да се чуди какво се е случило с любимите ми панталони или с онези ботуши, които носех преди три дни. Предпочитам да мислят, че съм побъркан прахосник, а не магьосник. И би било странно, ако не настоявам моята царица да следва същия стил.

— Как? — прошепна демонът в ухото ми, около раменете ми се завъртяха огнените му нокти, от които силна болка премина през гърба ми; стиснах зъби, за да не извикам; след миг щеше да ме пусне, ако не разпалвам интереса му. — Как ще ми го даде…?

— Не разкри много подробности — успях да кажа аз. — Тя твърди, че той продължава зимата. — Демонът издаде гърлен звук и пак се откъсна от мен, като остави димни следи по килимите по пътя си към камината. Затворих очи и поех дълбоко въздух няколко пъти, преди да събера сили да стана. — Тя със сигурност лъже за няколко неща, и се крие някъде — продължих аз. — Но две снежни бури след Деня на пролетта наистина не изглеждат случайни.

— Да, да — изпращя той сякаш на себе си и захапа един пън. — Той ги е заключил под снега и там бяга тя, където аз не мога да я… но може ли да ми го доведе на мен?

Колкото и да не исках да се доверявам на твърде хитрите обяснения на Ирина — и за миг не си представях, че се тревожи за моето благополучие — тя все пак беше посочила няколко отлични довода.

— Ако не може, ние нищо няма да изгубим като опитаме — казах аз. — Сигурен ли си, че ще го победиш, ако тя наистина го докара?

Той се изсмя с цвърчене и изпукване.

— О, как ще утоля жаждата си, ще пия толкова дълбоко — мърмореше той. — Само че трябва някой да го държи здраво. Със сребърни вериги да бъде окован, с огнен кръг да бъде ограден, за да потуши силата му….дай ми го! — съскаше демонът. — Доведи ми го и го приготви!

— Тя иска да й обещаеш, разбира се — казах аз. Въпреки цялата си хитрост и праведност, Ирина държеше да получи думата на това нечестиво същество — очевидно беше решила, че и аз самият съм сключил сделка с него, за да получа трона, — и наистина, ето че сега седях на него и се радвах на всички наслади, които той предоставя. Бих посочил моята ситуация като доста красноречив урок, че човек трябва да внимава какво си пожелава.

— Да, да — каза демонът. — Тя ще бъде царица със златна корона и каквото пожелае, ще го получи, само нека да ми го доведе!

Значи съм бил съвсем прав: щях да съм вързан за скъпата прекрасна Ирина до края на живота си и нищо не можех да направя по въпроса.

Моята Ирина се върна при демона сутринта. Цяла нощ плетох. Когато тя си тръгна, разстлах плетката, а пръстите ми трепереха както никога не са треперили, докато работя. Направих цветя и лози — калъф за сватбено легло и ми се струваше, че щом затворя очи, те продължаваха да си растат сами, по-бързо, отколкото моите ръце можеха да ги изплетат. Дремех край огнището под тежестта на калъфа в скута ми, докато накрая вратата се затвори и ръцете на Ирина пак бяха на раменете ми.

— Иринушка, стресна ме. Пак ли е нощ?

— Не — каза тя. — Сделката е сключена, Магрета. Той ще ме остави на мира, а ще вземе Старик вместо мен. Ела, заминаваме за Висня веднага. Трябва да сме там след два дни.

Оставих изплетеното на леглото, когато заминах. Може би някой друг ще дойде в малката къщичка и ще го използва. Не спорих с нея. Баща й беше в лицето й в този момент, макар тя да не го знаеше и нямаше смисъл да споря. Той изглеждаше така в кабинета на стария херцог, изглеждаше така и когато отведе Ирина до олтара, за да я ожени за царя: беше избрал път и беше поел по него, а ако имаше някакви завои, това нямаше да го отклони. Ето така изглеждаше тя сега.

Надявах се единствено вече да не мръзна толкова, когато тя ме отведе в двореца в една стая, изпълнена с блестящи огледала, тишина и златна арфа, на която никой не свиреше. Но по первазите на прозорците беше натрупан сняг и не гореше огън в тази тъмна стая, на който да сгрея ръцете си. Никъде нямаше да намеря запалена камина. В двореца цареше възбуда, когато излязохме, слугите тичаха напред-назад, но щом видеха Ирина, спираха и й се покланяха. Тя питаше всеки как се казва, а когато отминеха, повтаряше на себе си името му три пъти — похват, който и баща й използваше, когато в армията му дойдеше нов войник. Но какво щяха да й помогнат слугинчетата и лакеите, когато се изправи пред демона и дявола?

Тръгнах след нея и излязохме на двора. Царската шейна беше готова, голяма позлатена колесница, току-що боядисана с бяла боя, може би дори тази сутрин. Царят стоеше до нея, облечен в черни кожи със златни пискюли, а на ръцете си имаше червени ръкавици, гарнирани с черна кожа; ох, това суетно момче, а очите му бяха вперени в моето момиче и аз вече не можех да я скрия от него.

— Магрета, царят е магьосник — ми беше казала тя още когато беше десетгодишна, а косата й вече течеше като тъмна река под сребърната четка, докато седяхме до огъня в малката стая в двореца на стария цар. — Царят е магьосник. — Ей така го каза, спокойно и на глас, сякаш е нещо, което всеки може да каже по всяко време и нищо лошо няма да му се случи, сякаш едно момиче може да го каже на вечеря пред целия двор, със същата лекота, с която го каза, излизайки от ваната на старата си нануша; момиче, което беше дъщеря само на херцог, чиято нова жена вече беше надула корема.

Но беше още по-лошо: след като я ударих по бузата с четката и й казах никога да не говори такива неща, а тя сложи ръка на бузата си, където червенината вече избледняваше, и ме изгледа.

— Но е истина — каза тя, сякаш това имаше значение и добави: — Той оставя мъртви катерички за мен.

Докато бяхме в Корон, повече не я пусках да излиза в градините, макар че стана по-бледа и безучастна, като седеше по цял ден до огъня и ми помагаше да преда. С изпредените чилета подкупих момичето, което миеше пода, да ми казва всеки ден кога царят става от масата — тя знаеше това от сестра си, която беше две години по-голяма и й поверяваха да носи чинии; и за хубавата прежда, след като раздигнеше царските чинии, бързо се качваше един етаж нагоре по стълбите и викаше сестра си, която идваше на тавана при нас да ни съобщи това. Едва тогава водех Ирина долу да я нахраня със студени неща в последната минута, преди да са разчистили масата.

И така продължи седем седмици, седем дълги седмици, а царят винаги идваше много късно и оставаше много дълго на масата; всяка сутрин, докато седяхме гладни, мръзнехме и чакахме горе на тавана, аз решех с четката косата на Ирина, докато момичето се качеше да ни каже, че той си е тръгнал, и всяка вечер й намирах работа, като я карах да разресва вълната и да ми я връща пресукана, докато стане безопасно да се промъкнем долу и да съберем остатъците от масата.

Накрая една сутрин тя скочи от стола и се втурна към прозореца: студен вятър беше задухал, образувал се беше първият скреж.

— Зимата скоро ще дойде, искам да изляза навън — извика тя и се разплака. Скъса ми се сърцето, но вече не бях младото момиче, което се страхуваше, че ще остане завинаги затворено зад вратата. Знаех, че вратата дава безопасност, че няма винаги да бъде затворена, и не я пуснах навън. Тази вечер камериерът на баща й дойде ядосан, че е трябвало да се качва по стълбите, а не сме на масата, където лесно щеше да ни намери; каза ни рязко, че пътищата са замръзнали и сутринта ще отпътуваме. Щом си отиде, благодарих на светците.

Последваха седем години на безопасност, които й бях извоювала със седем нещастни седмици търпение — това не беше нищо. Но сега ми се струваше, че е били напразно, когато го видях да я гледа с очи, твърди като камък. Седемте години бяха отминали — бяха отминали много бързо — и вече не можех да затворя вратата пред него. Някой по-силен от мен я беше отворил. Той протегна облечената си с ръкавица ръка и тя ме пусна:

— Отиди в онази шейна там със стражите, Магра, те ще се погрижат за теб.

Те бяха млади хора, войници, но тя беше права; бях стара жена с побелели коси, а тя беше тяхната единствена царица. Тези сурови млади мъже ми помогнаха да се кача в шейната, завиха коленете ми с одеяла и мило ме наричаха баба, старата нануша, а после не ми обръщаха внимание; обсъждаха кои са добрите места за пиене във Висня и мърмореха, защото херцогската кухня не беше щедра, а когато си помислеха, че съм задрямала, си говореха за момичета.

Те ръгаха и подбутваха един от тях, мускулест млад човек с мустаци, който беше достатъчно хубав, че момичетата да въздишат по него, но не говореше за нищо. Накрая един друг войник се засмя и каза:

— Оставете Тимур на мира. Знам къде е сърцето му: в кутията за бижута на царицата.

Всички се засмяха, но не много, и престанаха да го дразнят; когато се изправих и се прозях, за да им покажа, че наистина съм спяла, го видях и видях болката в очите му, сякаш наистина е бил прострелян със стрела. Той гледаше напред през рамото на коларя, към бялата шейна пред нас и аз също виждах тъмната коса на Ирина под бялата кожа на шапката й.

По време на пътуването Мирнатиус говореше с мен само когато беше абсолютно необходимо, при това с възможно най-киселото изражение.

— Както искаш — отговори кратко той, когато му казах, че трябва веднага да заминем за Висня. — И кога по-точно ще се материализира този Старик?

— Утре вечер във Висня — казах аз.

Той направи гримаса, но не спори. В шейната ме настани на седалката до себе си и гледаше на другата страна, освен когато спряхме в къщата на един благородник за почивка. Цялото домочадие излезе да ни посрещне начело със самия принц Габриелиус, горд и беловлас. Той се беше сражавал рамо до рамо със стария цар, а една негова внучка участваше в състезанието за царица, така че имаше всички основания за обиденото изражение на лицето си, когато му бях представена. Изражението обаче изчезна. Принцът задържа много дълго ръката ми в своята.

— Милейди — каза тихо той и ми се поклони прекалено дълбоко.

По време на вечерята Мирнатиус не спря да ме гледа с гневно отчаяние, сякаш ако продължеше още малко да се чуди какво всички останали намират в мен, щеше да се побърка.

— Не, няма да спим тук — отговори той на принца с дива злоба и след това почти ме завлече до шейната, което вероятно изглеждаше като изблик на ревност. Той яростно се дръпна в ъгъла, изкрещя на кочияша да подкара конете и щом тръгнахме, започна да ми хвърля бързи, донякъде неволни погледи, сякаш искаше да изненада мистериозната ми красота и да я хване, когато тя не очаква, преди да е изчезнала пред очите му.

Не мина и час, когато той рязко спря шейната насред гората и нареди на лакея да му извади кутията за рисуване: красива комбинация от инкрустирано дърво и злато, която се разгъваше в нещо като малък статив и съдържаше папка с рисунки на тънка хартия. Зървах по нещо отстрани, докато той прелистваше страниците: нахвърляни рисунки, модели и лица ме гледаха отвътре, някои от тях красиви, други познати от бляскавия му двор, но на една страница бързо се прокрадна друго лице, странно и ужасно. Дори не и лице, си помислих, след като то изчезна; съвсем груба форма му придаваха няколко сенки тук и там, нещо като тънки струйки дим, но това беше достатъчно, за да всее ужас.

Спря на празна страница близо до края.

— Седни и гледай в мен — каза строго той и аз се подчиних, без да споря, а и сама бях доста любопитна; чудех се дали магията ще продължи да действа, когато мъжете ме гледаха на картина. Той рисуваше с бърза, уверена ръка, като гледаше повече в мен, отколкото в рисунката си. Още докато шейната се спускаше напред, лицето ми започна да се оформя на страницата, а когато свърши, той се взря в нея, после свирепо я откъсна и ми я подаде.

— Какво виждат в теб? — попита той.

Взех я и за пръв път се видях с короната. Видях повече от себе си на страницата в скицираното от него с няколко линии, отколкото някога бях виждала в огледалото. Не беше жесток, макар че всякакво ласкателство отсъстваше, и по някакъв начин ме беше сглобил от парчета: тънкото лице и тънките устни, дългият нос на баща ми, без да е два пъти чупен, и очите ми, едното малко по-високо от другото. Огърлицата беше надраскана в основата на врата ми, короната беше на главата ми, дебелата двойна плитка падаше на рамото ми, а щрихите подсказваха, че косата е гъста и лъскава. Беше обикновено, некрасиво лице, но несъмнено беше моето лице, не на някой друг, макар че на страницата имаше само няколко щрихи.

— Виждат мен — отговорих аз и му върнах рисунката, но той не искаше да я вземе. Наблюдаваше ме, а залязващото слънце оцветяваше очите му в червено, после се наведе към мен.

— Да, Ирина; те тебе те виждат сладка и студена като лед — каза той с димящ глас, едновременно галещ и ужасен. — Ще спазиш ли обещанието си? Доведи ми зимния цар, а аз ще те направя лятна царица.

Стиснах ръце и смачках хартията, като се постарах да отговоря със спокоен глас.

— Ще те заведа при крал Старик, ще го поставя под твоя власт — казах аз. — А ти ще се закълнеш, че ще ме оставиш на мира, мен и всички хора, които обичам.

— Да, да, да — каза доста нетърпеливо демонът. — Ти ще имаш красота, и сила, и богатство; ще имаш тези три неща. Златна корона и висок замък; ще ти дим всичко, което пожелаеш, само ми го доведи по-скоро.

— Не искам обещанията ти и даровете ти. Аз си имам и корона, и замък. Ще ти го доведа, за да сложа край на зимата в Литвас, тогава моите желания сами ще се сбъднат, щом веднъж ме оставиш на мира, мен и моите хора.

На него това не му хареса. Мимолетното впечатление от скицника, тази сянка на ужаса ме погледна навъсено от лицето на Мирнатиус и аз с голямо усилие се сдържах да не се дръпна.

— Но какво искаш, какво да ти дам в замяна? — попита той недоволно. — Искаш ли вечна младост или магически пламък в ръката си? Силата да замъгляваш умовете на хората и да ги пречупваш според волята си?

— Не, не и още веднъж не — казах аз. — Нищо няма да взема. Отказваш ли се?

Той изсъска презрително и се изви неестествено на седалката на шейната, като вдигна краката на Мирнатиус и уви ръцете му около тях, а главата му се поклащаше напред-назад като пламък, който се вие около дърво. После започна да мърмори.

— Но тя ще го доведе… тя ще ми го доведе… — и отново ме изгледа втренчено с червени очи и засъска: — Съгласен съм! Съгласен съм! Но ако не ми го доведеш, голямо пиршество ще си направя с теб и близките ти.

— Ако още веднъж ме заплашиш, ще си отида, ще ги взема всички с мен и ще заживеем в страната на Старик — казах аз с безумно самочувствие, — а ти ще си обречен на безкраен глад, докато всичката ти храна изчезне, а огънят ти загасне и се превърне в пепел. Утре вечер ще получиш своя крал Старик. Дотогава изчезвай. Твоята компания ми е още по-неприятна от неговата, ако това изобщо е възможно.

Той съскаше срещу мен, но заплахата, изглежда, подейства, а може би и той не харесваше моята компания. Скри се вътре в Мирнатиус като изгасваща искра и червеният пламък изчезна. Мирнатиус се облегна на възглавниците и дишаше дълбоко. Когато се успокои, обърна глава към мен и ме изгледа.

— Ти му отказа — каза той, почти ядосано.

— Не съм толкова глупава, че да взимам дарове от чудовища — отговорих аз. — Откъде мислиш, че идва силата му? Такива неща имат цена.

Той се изсмя, малко пискливо и пронизително.

— Да, номерът е да накараш някой друг да плати вместо теб — каза той и извика на кочияша: — Кошик! Намери ни къща, където да преспим.

Той не обмисли ситуацията, когато импулсивно реши да продължим пътуването, а същото се отнасяше и за мен, когато произнасях високопарните си речи на демона. Единственият подслон наоколо беше скромната къща на един болярин, нищо толкова грандиозно, колкото ако бяхме останали при принц Габриелиус. Естествено боляринът отстъпи своята спалня на царя и царицата, с добро легло с балдахин в нея, но всички други доста трудно се сместиха — отново беше ужасно студено, толкова, че конете и добитъкът трябваше да са на закрито; невъзможно беше някой да спи навън, а в конюшните почти нямаше място. Което означаваше, че няколко слуги трябваше да спят на пода в нашата стая, аз не можех да избягам, и макар демонът да не беше там, съпругът ми беше.

Моята брачна нощ толкова дълго ме изпълваше с грозен и неестествен ужас, че не се бях сетила да се тревожа за такъв обикновен ужас, като да си легнеш в леглото с непознат. Успокоявах се с това, че той поне не ме желае, колкото и неприятно да беше да легна в леглото до него. Когато слугите започнаха да го събличат и той забеляза, че аз присъствам, погледна към леглото с някакво безучастно примирение. После, когато загасиха свещите и спуснаха завесите на леглото, лежахме сковано един до друг, а зимният въздух все пак проникваше в стаята, въпреки дървените стени и огъня в камината. Той въздъхна гневно и се обърна към мен, стиснал устни като затворник, отиващ на ешафода.

Спрях го, като сложих ръце на гърдите му и се взирах в него на розовата светлина, а сърцето ми неочаквано силно заби.

— Е, моя обична съпруго? — каза горчиво той, пародия на нежност, предназначена за публика от един зрител, и аз разбрах, че той все пак имаше намерение да ме обладае. Не бях способна да мисля; умът ми се беше изпразнил. Отвън имаше четирима слуги, които слушаха: дали ще кажа не, дали ще кажа, още не, ако ме чуеха — и тогава той хвана нощницата ми, вдигна тънкия плат нагоре над бедрата ми и прокара пръсти по кожата ми.

Подскочих, неволно се разтреперих и усетих как бузите ми пламват и болезнено парят.

— О, любими мой — казах високо аз тогава, сложих ръце на гърдите му и го отблъснах от себе си, колкото можех по-силно.

Той не очакваше това и се беше повдигнал на леглото само на ръце, затова падна назад; вдигна се нагоре с не толкова гневно изражение, защото и без това го правеше като обречен човек, а аз се наведох и яростно прошепнах:

— Клати леглото!

Той ме изгледа изумено. Аз самата се залюлях на леглото, така че старото дърво доста силно заскърца, за да му покажа, а той донякъде учудено ме последва, като накрая аз издадох още един звук, за да задоволя публиката ни, а той изведнъж грабна една възглавница, зарови лицето си в нея и започна неудържимо да се смее. За момент се разтревожих, че отново получава пристъп.

После неочаквано той се разплака, толкова сподавено, че дори и аз не чувах нищо, макар да бях с него зад завесите; чух го едва когато отмахна възглавницата, за да си поеме въздух, между два вопъла. Ако в стаята го бяха чули, в това нямаше да има нищо, което да постави под съмнение нашия театър; той само лекичко изпъшка, всички други звуци бяха заглушени.

Седях там като дървена кукла; не знаех какво да правя. Не исках да изпитвам нищо, но в първия момент ме ядоса неговата проява на лош вкус да плаче пред мен, сякаш имаше право да очаква, че ще се развълнувам, но никога не бях чувала човек да плаче така. Изпитвала съм страх, обида, мъка, но в мен не се съдържаха такива вопли. Той щеше да ме изпълни с тях, ако беше нахранил с мен демона. Както демонът поглъщаше самия него, може би.

Негова си е вината, казах си аз и дълго си го повтарях, докато седях там, а тялото му до мен омекваше като топящ се сняг, като накрая напълно утихна и потъна в изтощение. Но колкото и да не исках, ми беше мъчно за него, сякаш с магия измъкваше съчувствие от мен. Седях със свити колене, стиснала ръце около краката си под завивката и се опитвах да се успокоя, и накрая си казах, че може би е заспал. Престраших се и погледнах през рамото му: очите му бяха отворени и безизразни, но кървавият им блясък вече изчезваше, той ги затвори и намести глава на възглавницата.