Сребърна приказка

Глава 12

Стоях сама в моята стая от стъкло и лед и когато слънцето в огледалото ми залезе, разчупих хляба, който Флек ми беше оставила, и отпих глътка вино. Не можех да запаля свещ, те двете с Цоп ме изгледаха озадачено, когато им казах да ми донесат такава. Изпях молитвите, които прозвучаха неубедително в ушите ми без до мен да пеят баща ми и майка ми, или дядо ми и баба ми. Спомних си онази последна вечер във Висня, пълната с хора къща, и как всички се радваха за Басия и Исак. Утре тя пак щеше да празнува с баба ми, майка си, братовчедките ми и приятелките си: последния Шабат преди сватбата. Преглътнах сълзите си и си легнах.

Нямаше какво да чета и с кого да говоря. Спазих Шабат на другия ден, като изричах на глас каквото си спомнях от Тората. Признавам си, че никога не съм се интересувала особено от свещената книга. Баща ми дълбоко я обичаше. Мисля, че съкровената му мечта е била да стане равин, но родителите му били бедни, а той не бил много добър с четенето; затруднявали го думите и буквите, но числата му били лесни. Затова го изпратили да чиракува при един лихвар, а този лихвар познавал панов Мошел и чиракът му се запознал с най-малката дъщеря на панов Мошел.

Както и да е, почти всеки Шабат баща ми ни четеше от Тората, а думите се лееха гладко, защото ги знаеше почти наизуст. Но аз през това време мислех главно за работата, която не ми беше позволено да извършвам, или се опитвах да прогоня от главата си глада, който ме гризеше, или, в по-добри времена, задавах най-трудните въпроси, които можех да измисля, за да затрудня баща ми с отговорите. Но спомените се бяха запечатали по-дълбоко, отколкото предполагах, и когато затворих очи и се опитах чуя гласа му и да шепна след него, видях, че сравнително добре се справям с текста. Бях с Йосиф в затворническата килия на фараона, когато слънцето пак залезе, Шабат свърши и съпругът ми пак ме посети.

Не отворих веднага очи, приятно ми беше да го накарам да чака, но той ме учуди, защото не каза нищо, а по лицето му се четеше задоволство. Промяната от мрачното примирение със съдбата беше забележителна. Стиснах зъби и се облегнах назад.

— Защо си толкова доволен?

— Реката отново е неподвижна — отговори той.

Това в първия момент не ми говореше нищо. После отидох до стъклената стена. Цепнатината в планинския склон се беше запълнила с изпъкнали ледени криви и тънкият водопад беше замръзнал на място. Дори и реката се беше превърнала в блестящ твърд път и беше престанала да тече. Падналият дълбок сняг беше покрил дърветата в тъмната гора с бяла пелена.

Не знаех защо замръзването на неговия свят толкова го радваше, но имаше нещо ужасяващо и зловещо в тази безизразна блестяща белота. Нещо целенасочено в изличаването на зеленината и земята от света, което ме накара да се замисля за всичките ни дълги, тежки зими, за попарената ръж в нивите, за изсъхналите овощни дръвчета. Когато той застана до мен, видях почти възторжена радост на лицето му и бавно попитах:

— Когато вали сняг в твоето царство, в моето също ли вали?

— Твоето царство? — повтори той и самата идея го накара да ме изгледа с презрение. — Вие, простосмъртните, много бихте искали да го направите свое, вие, които издигате огньове и стени, за да не ме допуснете, и забравяте за зимата, веднага щом свърши. Но то все пак е мое царство.

— Е, значи е и мое — казах аз и останах доволна, когато той се намръщи от мрачното напомняне, че се е оженил за мен. — Но, ако искаш, мога да задам въпроса по друг начин: има ли сняг в огрения от слънцето свят днес, въпреки че трябва да е пролет?

— Да — каза той. — Новият сняг вали тук само когато вали и в света на простосмъртните. Доста се потрудих, за да го постигна.

Гледах го безизразно, защото в първия момент не осъзнах пълния ужас на думите му. Знаехме, че хората на Старик идват през зимата, че бурите им дават сила и че излизат навън от леденото си царство заедно с виелиците; знаехме, че зимата ги прави могъщи. Но не ми беше хрумнало — нито на никой от хората, които познавах, — че те могат да причиняват зимата.

— Но… всички в Литвас ще умрат от глад, ако преди това не замръзнат. Ще унищожиш реколтата…

Той дори не ме погледна, до такава степен не го интересувах. Беше вперил поглед навън, очите му бяха ясни и блестящи и с удоволствие наблюдаваше безкрайната белота на царството си, там където аз виждах само глад и смърт. Лицето му изразяваше пълно тържество, сякаш точно това беше искал да постигне. Стиснах юмруци.

— Сигурно се гордееш със себе си? — казах аз през стиснати зъби.

— Да — отговори той и се обърна към мен. Осъзнах, макар и късно, че това можеше да се възприеме и като въпрос. — Планината няма повече да кърви, докато зимата продължава, и аз наистина имам причина да се гордея. Удържах на обещанието си, макар че цената беше висока, и всичките ми надежди се сбъднаха.

След като изпълни задължението си, той вече се канеше стремително да напусне стаята, но внезапно се спря и ме погледна отвисоко.

— Но допуснах един пропуск — каза рязко той. — Макар и да нямаш власт нито в този свят, нито в своя, ти все пак си носител на висша магия и аз трябва да отдам заслужената почит на това. Отсега нататък ще получаваш всички удобства, които пожелаеш, и ще ти изпратя по-подходящи жени, дами с висок ранг, които да те обслужват.

Това звучеше изключително неприятно: да бъда заобиколена от рояк усмихнати благородни дами, които със сигурност ще ме мразят, или ще ме презират не по-малко от него.

— Не ги искам! Тези в момента са ми достатъчни. Можеш да им кажеш да отговарят на въпросите ми, ако искаш да си мил с мен.

— Не искам! — отговори той с лека гримаса на отвращение, сякаш бях предложила да целуне някакво малко беззащитно животинче. Вероятно и това би направил с по-голямо удоволствие. — Но ти говориш така, сякаш съм им забранил. Ти си избра да ти отговарям на въпросите, когато можеше да поискаш какви ли не дарове. Кой е този глас, който ще ти отговаря сега безплатно, когато си поставила на отговорите такава висока цена? А как би могъл някои нисш слуга да иска заплащане?

Когато той излезе, би трябвало да изпадна в пълно отчаяние. Вместо това се радвах, че го няма. Много по-неприятни ми бяха задоволството и радостта му, отколкото раздразнението и студения му гняв. Седях и гледах през прозореца дебелата снежна покривка, която бе хвърлил над света, дълго след като настъпи нощ и малкото огледало потъмня. Не се тревожех много за херцога и жителите на града. Но знаех какво ще случи на близките ми, когато цялата реколта бъде унищожена и длъжниците стигнат до пълно отчаяние.

Представях си как майка ми и баща ми стоят сами, снегът се сипе по стряхата на къщата им и как отвсякъде са обградени от още по-студена омраза. Дали ще отидат във Висня при дядо ми? Дали и там ще бъдат в безопасност? Бях оставила състояние, с което биха могли да заминат на юг, но не можех да повярвам, сега, когато толкова силно го исках, че до такава степен ще ме забравят. Те няма да заминат без мен. Дори и ако дядо ми им каже къде са ме отвели, те няма да тръгнат. Можех да им изпратя писмо, пълно с лъжи: аз съм кралица, щастлива съм, не се тревожете повече за мен, но те нямаше да повярват.

А ако повярваха, това щеше да разбие сърцата им още повече, отколкото ако съм умряла. Майка ми, плака, защото съм взела кожената наметка на една жена, която се изплю в краката й. Тя щеше да си помисли, че съм най-студеното същество в света, ако съм ги напуснала, за да стана кралица на убиеца Старик — крал, който би замразил целия свят, само за да подсили планинската си крепост.

На сутринта, докато Флек и Цоп разчистваха масата след закуската ми, обявих:

— Искам да се разходя с шейна.

Това беше изстрел в тъмното: представях си, че една благородна дама от Старик би била склонна да прави такива разходки, но зад него също се криеше и тайна надежда за бягство. Този път попадението беше добро. Флек кимна без колебание и ме изведе от стаята по дълга, главозамайваща стълба, която водеше обратно до голямото, кухо, покрито със свод пространство в сърцето на планината.

Беше още по-страшно да слизам надолу, отколкото да се качвам нагоре: много по-ясно усещах крехките стъпала, които сякаш бяха направени от стъкло, и колко далече долу е земята. Виждах много по-ясно, отколкото ми се искаше, изящните бели дървета, подредени едно до друго в идеални кръгове — високи и разлистени в централния кръг, крехки млади дръвчета с голи клони в най-външния.

Накрая стигнахме до земята и Флек ме поведе през поляната по някакъв сложен лабиринт от пътеки с гладка ледена повърхност, чиито бордюри бяха мозайки от скъпоценни камъни. Нямаше да мога да различа един завой от друг, дори и да ги разучавах цял ден. Тук срещахме други високопоставени елфи, облечени с по-светлосиви дрехи от Флек, някои дори с кремави и почти бели дрехи, също следвани от слуги. Те открито ме зяпаха, някои с любопитни усмивки, заради тъмната ми коса и кожа и блестящото злато — носех короната на главата си, тъй като ми се струваше уместно да напомня на всеки, който ме видеше, че съм негова кралица.

Минахме през още един тунел в планината, но той беше широк и достатъчно голям, за да пътува шейна през него; излязохме на друга вътрешна поляна, където стадо елени с остри нокти пасеше някакви прозрачни цветя, а шейната стоеше на открито — те нямаха нужда от навеси и конюшни, помислих си аз. Същия кочияш, който ни беше докарал до планината, стоеше до нея и правеше нещо с поводите — изглежда, работеше по тях, макар и да не виждах никакви инструменти в ръцете му. Когато Флек му каза, че желая да се разходя, той мълчаливо стана, отиде до една двойка елени и бързо ги впрегна. После ми отвори вратата на шейната, толкова лесно и просто стана.

Което беше достатъчно, за да ми покаже, че нямам шанс да избягам по този начин, и само си бях загубила времето. Все пак се качих в шейната. Той каза нещо на елените и дръпна поводите, а те потеглиха, влязоха в друг тунел и полетяхме по покритите със сняг пътища. Хванах се за дръжката на шейната, за да се задържа. Струваше ми се, че се движим много по-бързо, отколкото когато пристигахме, но може би беше така, защото слизахме надолу по тъмен тунел, който водеше към сребърните порти. Елените потропваха с копита като танцьори — тап-тап-тап — по ледената повърхност, после ослепителна бяла светлина разцепи тъмнината пред мен, портите се отвориха, шейната излетя от блестящия склон на планината и навлязохме в снежната гора.

Все още бях вкопчила ръце в дръжката, но когато ме лъхна студеният вятър, поех дълбоко въздух и почувствах удоволствие от това, че се движа, че съм навън, макар и да нямаше голяма вероятност да постигна нещо полезно. Но си струваше да опитам.

— Шофер — казах аз. Кочияшът се стресна, също като Флек и Цоп, погледна назад към мен, за да се увери, че говорех на него. — Искам да отида във Висня. — Той ме гледаше с празен поглед, затова прибавих: — Мястото, откъдето ме взехте преди сватбата.

Той потръпна, сякаш бях поискала да ме закара до вратите на ада.

— В огрения от слънцето свят? Това не е разстояние, което може да се измине, освен по кралския път и по негова воля.

Когато каза това, осъзнах, че никъде не се виждаха белите дървета и сребристобелият път, по който бяхме пътували, за да стигнем до планината. Обърнах се и погледнах назад. Все същата гледка: стъклената планина се извисяваше и ярко блестеше, а следите от шейната прерязваха дълбокия сняг и стигаха до сребърните порти. Виждах водопада, който сега беше замръзнал, и блестящата лента на реката, която отиваше към дърветата. Но пътят на Старик го нямаше като че ли никога не е бил там, а всички дървета, които виждах пред себе си, бяха тъмни борове, натежали от белия сняг.

Облегнах се назад на седалката замислено и тъй като не казах нищо, кочияшът продължи напред. Нямаше друг път и той подкара шейната по замръзналата повърхност на реката — единствената пътека, която се виждаше между дърветата. Елените, изглежда, не се затрудняваха да тичат по лед; може би ноктите на копитата им помагаха.

Кралството на Старик, изглежда, беше една безкрайна гора. Не виждах нищо около нас, никакви сгради, а когато забравих и попитах кочияша дали някой живее извън ледената им планина, той не отговори, само погледна назад, което значеше: Питай краля. Пътувахме доста време и нищо не се променяше. Сигурно вече беше около пладне, но колкото повече се отдалечавахме от планината, толкова по-тъмно ставаше, безоблачно сивото небе притъмня като при здрачаване, а дърветата и снегът около нас потънаха в мъгла.

На хоризонта, който се виждаше в тесния процеп между дърветата, там, където реката се сливаше с небето, се появи черна линия. Елените забавиха ход и Шофер се обърна назад към мен. Не искаше да продължава напред, точно както Флек не искаше да слиза надолу в недрата на планината, а мускулната треска в краката ми напомняше за последствията от настояването ми да продължим. Но ако ги оставях те да решават вместо мен къде да ходим, със сигурност никога нямаше да мога да избягам.

— Трябва ли да се връщаме? — Нарочно придадох на думите си въпросителен тон, за да видя дали мога да го накарам да продължим напред. Той се поколеба, но вместо към мен се обърна към елените и рязко им извика нещо. Продължихме напред към хоризонта и скоро под клоните на дърветата стана тъмно като в нощ и едва различавах стволовете им по брега. Нямаше луна, нямаше звезди, нищо не проблясваше по тъмното небе: само листата хвърляха по-тъмна сянка на тъмносивия фон. Елените неспокойно клатеха глави; очевидно и те бяха недоволни, а и според мен едва ли ги интересуваше кой точно се вози в шейната, която теглят. Замръзналата река продължаваше напред и изчезваше някъде в тъмнината.

— Добре, да се връщаме — предадох се аз накрая и Шофер веднага смени посоката с огромно облекчение. Докато обръщаше шейната, още веднъж погледнах назад и ги видях: две фигури, облечени с тежки кожи, се появиха на брега на реката — едната от тях беше царица.

Мирнатиус дори не трепна, когато най-после студът ме принуди да се върна обратно през огледалото. Промъкнах се до камината колкото можех по-тихо и се топлех на огъня, като внимателно следях дали няма да се събуди. С магията си беше превърнал леглото в подходящ декор за красотата си и дори както се беше изтегнал, потънал в дълбок сън, той беше произведение на изкуството. Въздъхна и се обърна в съня си, като мърмореше нещо неразбираемо и дишаше дълбоко, леко разтворил устни, после подаде голото си рамо изпод завивката и видях линията на врата му.

Аз трябваше да бъда в това легло с него, да бъда младоженката, която се страхува от обикновени неща, от несръчността и егоизма. Те биха били достатъчни, за да се страхувам. Винаги съм мислела, че просто ще го изтърпя и ще търся начин извън спалнята да бъда полезна и да заслужа тази безценна монета — уважението. Но несъмнено с такъв красив мъж би трябвало да имам право да храня предпазливи надежди за онези неща, поради които жените си имаха неприятности и за които само бях слушала.

Вместо това тази перлена черупка съдържаше чудовище, което искаше да ме пие бавно като чаша хубаво вино, да ме изпие до дъно с утайката, и да остави празната чаша, а аз трябваше всеки ден да го надхитрявам, само за да остана жива. Вече не бях сигурна кой е господарят и кой е слугата, но този демон беше поставил Мирнатиус на трона преди седем години и оттогава го захранваше с магическа сила, а той очевидно беше готов и желаеше да ме предаде и да извърши плащането чрез мен, с някои дребни оплаквания за неудобството да замазва разрушенията, които оставяше, като разпокъсаните и овъглени дрехи на пода.

Хвърлих обгорените парчета в огъня и поспах неспокойно край камината. Щом дойде утрото, станах, бързо облякох нощницата си, за да изглежда, че съм спала цяла нощ и позвъних на слугите, които дойдоха веднага. Мирнатиус се стресна, събуди се от неочаквания шум и гледаше възмутено, но слугите вече бяха в стаята. Помолих ги да ни приготвят вана и да ни донесат закуска, после поисках от една прислужница да ми помогне да се облека и те всички се засуетиха из спалнята, като не ни оставяха сами. После попитах съпруга си с нежен глас:

— Спахте ли добре, господарю?

Той ме изгледа смаяно, но в стаята имаше четири души.

— Много добре — каза той след малко, без да сваля очи от мен и без да мисли какво говори и какво ще означава това за моето положение в неговия двор, когато слугите ще разкажат на всички, че царят, който за всеобща тревога толкова не се интересуваше от удоволствията на плътта, определено е спал в стаята на жена си, а не в своята, и то е спал добре.

Не си представях, че особено се старае да поддържа благоразположението на придворните си, тъй като просто можеше да ги хипнотизира, когато не бяха склонни да се съгласят с него. Предпочиташе само да дозира недоволството им, без да изразходва много от магията, която взимаше назаем от демона. Но аз имах нужда от всяко оръжие, до което можех да се добера, всичко, което би могло да ми бъде полезно, затова скочих в леглото до него — той малко се дръпна и ме изгледа подозрително — а когато дойде таблата със закуската, му налях чай, и тъй като бях забелязала, че го обича много сладък, прибавих няколко лъжички вишни, и му го поднесох. Когато го опита, изглеждаше разтревожен, защото си помисли, че и това е магия.

Не можеше да ми каже нищо в присъствието на слугите — а те не се канеха да си тръгнат, когато имаше толкова материал за клюки, и им бях дала основание да стоят. Особено камериерките. Мирнатиус беше гол, тъй като демонът снощи беше унищожил дрехите му, а завивките се смъкнаха от голите му рамене и крехките му гърди. Момичетата до една му хвърляха игриви погледи, когато мислеха, че не ги виждам, и си търсеха всякакви поводи да се въртят около него. Но можеха да си спестят усилията: той не откъсваше очи от мен, предпазливо приемаше хапки само от моите ръце и отговаряше на моите празни приказки със същите, докато ваната беше напълнена.

— Ще отида на утринната молитва, господарю, докато взимаш банята си — казах аз и изчезнах.

Но когато излязох от църквата, на двора чакаше шейната и товареха багажа ни.

— Тръгваме за Корон, гълъбице моя — каза Мирнатиус в преддверието с присвити очи; нямах избор: трябваше да пътувам в шейната насаме с него през тъмните гори и да отида в неговия дворец, пълен с неговите войници и неговите придворни.

Влязох вътре, сложих си сребърната огърлица, облякох трите вълнени рокли и кожите и слязох долу, като носех собствената си кутия за бижута: в това нямаше нищо необикновено; моята мащеха винаги носеше своята със себе си, когато пътуваше, и никой нямаше да узнае, че в моята нямаше нищо друго, освен сребърната ми корона, и че останалите ми дрънкулки са натъпкани между дрехите ми, за да бъде кутията лека. Сложих я от моята страна на шейната. Ако се наложеше, можех да скоча с кутията, да изтичам в гората и да търся огледална замръзнала вода, през която да избягам.

Но когато потеглихме, червеният блясък на гладния демон не се показа в очите на Мирнатиус и си спомних, че никога не съм го виждала в тях през деня, а само след като се стъмни. Той почака, докато се отдалечим от къщата — всички жени ми махаха за довиждане с кърпичките си — и тогава изсъска със собствения си човешки глас:

— Не знам къде изчезваш всяка нощ, но не мисли, че ще ти позволя да продължиш да бягаш.

— Ще трябва да ме извиниш, скъпи съпруже — казах аз след малко, докато внимателно обмислях: какво исках той да си помисли или да знае, че знам? — Заклех ти се във вярност, но в спалнята вместо теб винаги идва някой друг. Катериците бягат по инстинкт, когато ловецът много приближи.

Той се отдръпна от мен в ъгъла на шейната, гневно мълчеше и ме гледаше подозрително. Постарах се да заема непринудена поза, облегнах се на възглавниците и гледах напред. Бързо се движехме през дълбоката тишина на гората, клоните на дърветата бяха увиснали под тежестта на навалелия сняг и еднообразният, скучен пейзаж ми действаше успокоително. Вероятно беше студено, но това беше нищо в сравнение със зимното царство, където прекарвах вечерите си, а и пръстенът на ръката ми ме изпълваше с хладно спокойствие.

Пътувахме така доста време, после Мирнатиус рязко попита:

— И къде точно бягат катеричките, когато искат да се скрият?

Погледнах го малко учудено. Току-що бях разкрила, че знам за вселения в него демон и неговите намерения към мен, така че той не можеше да очаква да му кажа каквото и да е или да му сътруднича по какъвто и да е начин. Но когато не му отговорих, той се намръщи като недоволно дете, наведе се и изсъска:

— Кажи ми къде отиваш?

Огнената му сила се разля върху мен и изтече в жадния ми пръстен, а аз останах недокосната. За малко да го попитам защо си хаби силите: предварително знаеше, че няма да успее. Но сигурно той толкова беше свикнал да разчита на магията, че не се беше научил да мисли. Единственото нещо, което някога ми е помогнало в къщата на баща ми, беше мисленето. Там никой никога не се интересуваше какво искам и дали съм щастлива. Трябваше сама да намеря пътя, по който да постигна онова, което желаех. Сега, когато ставаше въпрос за оцеляването ми, бях благодарна за това.

Но виждах, че ако само седя и не казвам нищо, Мирнатиус най-вероятно ще избухне. Буреносните облаци вече се събираха на челото му и въпреки че демонът му нямаше да се появи преди вечерта, той все пак можеше да заповяда на съвсем обикновените си стражи да ме хвърлят в затворническа килия, където да го чакам. Хората, разбира се, щяха да са възмутени, ако изпрати новата си жена в затвора и тя изчезне от там без обяснение и баща ми несъмнено щеше да се възползва от това положение — но нямах основания да мисля, че Мирнатиус гледа толкова далеч напред и се тревожи за такива последствия.

Освен ако аз не го накарах да се разтревожи.

— Защо не се ожени за Василия преди четири години? — попитах ненадейно аз, точно когато отвори уста, за да се разкрещи.

Постигнах желания ефект да прекъсна надигащия се гняв в него.

— Какво? — каза неразбиращо той, сякаш самият въпрос му се струваше безсмислен.

— Дъщерята на принц Улрих — казах аз. — Той има десет хиляди войници и солна мина, а царят на Ниемск ще се радва да го приеме за васал, ако те убият. Трябваше да си осигуриш неговата вярност, след като уби ерцхерцог Дмитир. Защо не се ожени за нея?

По лицето му се редуваха гняв и объркване.

— Приказваш като онези дърти кокошки, които ми крякат в съвета.

— Които ти никога не слушаш, а само омайваш до унес, когато много ти досадят? — казах аз и гневът получи надмощие. Но това беше друг вид гняв. Да го поучават за политика, беше позната досада за него. — Но те не грешат. Литвас има нужда от наследник, а ако ти не предоставиш такъв, вероятно ще ускориш детронирането си. А сега, когато се ожени за мен, а не за Василия, Улрих може да реши да действа, преди да ти се отдаде възможност.

— Никой няма да ме детронира — каза рязко той, сякаш го бях обидила.

— Как ще им попречиш? — попитах аз. — Ако Улрих омъжи Василия за принц Казимир, те няма да дойдат в Корон и ти да ги омагьосаш, за да не тръгнат с армиите си към града. Можеш ли да контролираш умовете им от разстояние триста мили? Можеш ли да спреш един от хилядата стрелци да не те убие със стрела на бойното поле или да накараш десет убийци едновременно да пуснат мечовете си, ако нахълтат в покоите ти да те убият?

Той ме погледна така, сякаш никога досега не се беше опитвал да отговори на такива въпроси, дори и за себе си. Най-вероятно си мислеше, че всичките му съветници са глупаци или страхливци и не знаят, че притежава магия, която може да го спаси от всякакви заплахи. Но демонът му не изглеждаше чак толкова всемогъщ, а магиите на майка му не я бяха спасили от кладата. Той, изглежда, не се чувстваше толкова непобедим, когато му се зададе конкретен въпрос, а също така не каза, че греша за границите на способностите му.

— Теб какво те е грижа? — нападна ме той, сякаш мислеше, че се преструвам на дълбоко загрижена за неговото благополучие. — За теб това несъмнено ще е голямо удоволствие.

— Удоволствието ми ще продължи до момента, в който ме пронижат с меча си веднага след теб — отговорих аз. — Улрих и Казимир биха предпочели баща ми да е техен съюзник, не противник, но това не е задължително, и не биха рискували неудобството аз да родя наследник, след като вече са ти отрязали главата. Разбира се — добавих аз, — това ще е така само ако ти не си ме убил преди това по някакъв подозрителен начин и не си им дал на всички тях заедно прекрасно извинение да тръгнат срещу теб.

Последното всъщност беше основното, което исках да му кажа.

Мирнатиус притихна, оттегли се замислено в ъгъла, но за мен беше малка победа, че вече не ме гледаше втренчено, а се обърна навън и се мръщеше на идеите, които набих в главата му и които до този момент доста успешно беше избягвал.

Пътувахме през целия дълъг, студен ден. Няколко пъти кочияшът спря, за да починат конете, и два пъти ги сменихме в конюшните на различни боляри, а хората енергично ни се покланяха. И двата пъти съзнателно слизах от шейната, за да се разходя из двора и да поговоря любезно с домакините, да кажа нещо хубаво за децата, които бяха изкарани да ни се поклонят. Исках да ме запомнят колкото може повече хора, колкото и той да искаше всички да ме забравят. Мирнатиус се държеше сдържано, като през цялото време ме гледаше с премрежени очи и успяваше да създаде илюзията, че съм обожавана младоженка.

Вечерта все не настъпваше: странно нещо за такъв студен зимен ден, в който всичко беше покрито с дълбок сняг. Бях благодарна за това, макар че залезът на слънцето започна да пали червения пламък в очите на Мирнатиус, когато влизахме във вътрешния двор на двореца в Корон. Наоколо гъмжеше от войници и Магрета стоеше на стъпалата, скръстила ръце на гърдите си, малка и стара с тъмното си наметало, а от двете й страни имаше стражи, което говореше, че той е изпратил хора във Висня снощи и им е наредил бързо да я докарат тук преди да се стъмни.

Когато се качих по стълбите и стигнах до нея, тя ме прегърна и проплака:

— Душенка, душенка.

Тя ми благодари, че съм си спомнила за една стара жена и съм изпратила да я доведат, но я бях подценила: гласът й трепереше, ръцете й ме притискаха твърде силно. Тя разбираше, че ни грози смъртна опасност.

Аз също разиграх малка сценка, като благодарих на мъжа си за неговата доброта и прекрасната изненада да заваря Магрета тук, стегнах се и го целунах на стълбите пред стражите, с което го стреснах; сигурно си мислеше, че само той може да си служи с това оръжие. Той не помръдна, когато докоснах горещите му устни с моите и бързо се дръпнах от него, сякаш се бях притеснила от собствената си смелост. Обърнах се към стражите и попитах Магрета дали са се грижили добре за нея, благодарих им, когато тя кимна и каза, че е била в безопасност, дори и по дългия път от Висня.

— Кажете ми имената си, за да ги запомня — казах аз, извадих ръката си от маншона, за да им я подам, и пръстенът светеше на нея, а те се объркаха и започнаха да заекват, макар че със сигурност бяха получили заповед да доведат старата жена, каквато и съпротива да срещнат, колкото и тя да плаче, и бяха разглеждали себе си като тъмничари, а не като ескорт. Част от заекването се дължеше на пръстена, а останалото беше, струва ми се, по-тънката магия на контраста — за разлика от мен Мирнатиус едва ли проявяваше любезност към слугите си.

— Матас и Владас — повторих аз. — Благодаря ви, че сте се грижили за старата ми нанушка, а сега нека да влезем вътре. Трябва да пийнете чаша горещ крупник в кухнята след дългото пътуване.

Мирнатиус не можеше да си позволи да откаже такава дребна любезност, без да изглежда странен и дребнав, но, разбира се, никак не му харесваше да гледа как хората му получават заповед от мен.

— Ти и дойката ти ще се качите в моите покои и ще ме чакате там — каза хладно той веднага щом влязохме в преддверието на двореца и даде знак на други двама стражи, които пазеха на вратата. — Заведете ги горе и чакайте в стаята с тях, докато дойда — заповяда им строго той и тръгна към голямата зала.

Това беше капанът, от който се страхувах. Стиснах здраво ръката на Магрета и тръгнахме нагоре. Тя стискаше моята със същата сила и не ме попита дали мъжът ми е добър с мен или дали съм щастлива.

— Бихте ли ми казали дали сбърках като поисках да почерпя гардовете с чаша крупник? — попитах аз един от стражите, докато се изкачвахме по стълбите. — Да не би господарят да не одобрява пиенето?

— Не, милейди — отговори стражът и ме погледна.

— О-о! — възкликнах аз, като си дадох вид, че съм малко притеснена от непредсказуемото поведение на съпруга си. — Предполагам, че някакви държавни дела го тревожат. Е, ще се опитам да го разведря тази вечер. Магрета, ти ще ми срешеш косата и пак ще я вдигнеш нагоре.

Спалнята беше голяма колкото балната зала на баща ми и нелепа със своя позлатен и непрактичен разкош. Не беше необходимо да се насилвам, за да изглеждам поразена от всичко, което виждах наоколо — огромен, висок около шест метра стенопис, изобразяващ изкушаваната от змията Ева, което при дадените обстоятелства ми се стори изключително несправедливо — легло, достатъчно голямо, за да бъде самостоятелна спалня, вградено в огромна ниша и украсено със златни орнаменти и колони, завеси от копринена дамаска с дискретни по-светли шарки. Прозорците бяха до тавана и през тях се излизаше на тераса с изящна ограда от ковано желязо. Надвиснали над терасата бяха дърветата от градината, в момента покрити със сняг.

В стаята имаше четири почернели от дим камини, в които гореше буен огън, макар че беше майски ден. Стаята би била подходяща за някой херцог в Салвия или в Лонжин, в страна, където зимата е много кратка и мека. Никой с ума си не би построил такава стая тук в Литвас и наистина виждах, че който я е построил не е съвсем с ума си: на стените си личаха местата, където сигурно самият Мирнатиус беше наредил да съборят пода на горния етаж, за да се получи това абсурдно голямо пространство.

Но въпреки цялото разточителство, стаята все пак беше красива — екстравагантна, неудобна и неуютна, да, но взета като цяло по някакъв начин не прекрачваше границите с безвкусието, и беше разкошна, а не просто нелепа. Тя сякаш беше излязла от книга с приказки, илюстрирана от изобретателна ръка, която беше хармонизирала всичко. Едва-едва, но точно това я правеше по-внушителна, все едно гледаш жонгльор, който подхвърля във въздуха седем ножа едновременно, и знаеш, че едно непремерено движение може да е фатално. Мисля, че на всеки би било трудно да види тази стая и макар и неохотно да не се заплени от нея. Стражите, които влязоха с нас, също започнаха да се озъртат и забравиха, че трябва да изглеждат строги и непоклатими.

Те не казаха нищо, когато взех кутията за бижута и заведох Магрета зад паравана за къпане. Там гореше още една камина и топлеше въздуха около наистина разкошната вана, която също беше позлатена и толкова голяма, че можех да се излегна в цял ръст в нея. По-важното обаче беше, че до нея стоеше едно още по-разкошно огледало — очевидно Мирнатиус обичаше, когато излиза от ваната, да се възхищава на себе си като на шедьовър.

Зад паравана извиках на стражите да поръчат чай, а Магрета, следвайки безмълвните ми указания, бързо ми сложи короната и огърлицата. Изглеждаш озадачена, макар че го направи, и още по-озадачена, когато я увих с резервното си наметало, а после се наведох да издърпам тежката кожа пред камината и я метнах на раменете й. Сложих краищата на кожата в ръцете й, тя я притисна около себе си и беззвучно оформяше въпроса, който искаше да зададе. Вдигнах пръст към устните си, за да я предупредя да мълчи, и й дадох знак да дойде до огледалото.

Тъмната гора от другата страна беше покрита с дълбок сняг. Не знаех дали ще успея да я преведа със себе си, но нямаше на какво друго да се надявам. Точно когато посягах за ръката на Магрета, чух гласа на демона:

— Къде е Ирина, къде е моята любима?

Магрета тихо ахна: хванах ръката й, а тя се взираше в огледалото и инстинктивно се дърпаше назад. Стиснах я по-здраво.

— Дръж се за мен — прошепнах аз и след като погледна уплашено назад само веднъж, тя кимна. Прекрачих през огледалото, дръпнах я със себе си и излязохме на замръзналия бряг на реката.