Сребърна приказка

Глава 3

Снегът продължи да вали и майка ми продължи да кашля до късно през пролетта, когато дните започнаха да стават по-топли и по същото време кашлицата й изчезна, удавена от супата, меда и спокойствието. Веднага щом си върна гласа, тя ми каза:

— Мирием, следващата седмица ще отидем да видим баща ми.

Знаех, че искаше това от отчаяние и се опитваше да ме откъсне от работата ми. Нямах желание да заминавам, но имах желание да видя баба си и да й покажа, че дъщеря й не е умряла от студ, а внучката й вече не живее като просякиня; имах желание при гостуването ни за пръв път баба ми да не плаче. Обиколих длъжниците още веднъж и казах на всички, че заминавам за града и ще начисля допълнителна лихва за седмицата, в която ще отсъствам, ако не занесат вноската си в дома ми. Казах на Ванда, че пак трябва да идва всеки ден, да готви на баща ми, да храни пилетата и да чисти къщата и двора. Тя само кимна и не възрази.

После тръгнахме към дома на дядо ми, но този път бях наела Олег да ни закара директно с хубавите си коне и удобната си кола, постлана със слама и одеяла, със звънчета на хамута, в която седнахме и се покрихме с кожената наметка, за да се предпазим от вятъра. Когато спряхме пред къщата, учудената ми баба излезе да ни посрещне, а майка ми мълчаливо се хвърли в прегръдките й, като криеше лицето си.

— Хайде, влизайте да се стоплите — каза баба ми, като разглеждаше колата и хубавите ни нови рокли от червен вълнен плат, обшити със заешка кожа, а на врата на моята — златното копче, което беше излязло от сандъка на тъкачката.

Тя ме изпрати да занеса на дядо ми в кабинета топла вода, за да остане насаме с майка ми. Дядо ми обикновено само изсумтяваше като ме види и недоволно ме оглеждаше, а аз винаги бях облечена с роклята, която баба ми ми беше купила. Не знам как знаех какво мисли за баща ми, защото не си спомням някога да е казал и дума по въпроса, но знаех.

Този път той пак ме огледа изпод гъстите си вежди и се намръщи.

— Кожа, а? И злато?

Трябва да кажа, че бях добре възпитана и не си и помислих да отговоря непочтително, и то не на друг, а на дядо ми, но вече бях ядосана от това, че майка ми е разстроена и че баба ми е недоволна, а сега и той, от всички хора, се заяждаше с мен.

— Защо да ги носи някой, който ги е купил с парите на баща ми, а не аз? — попитах.

Дядо ми естествено се учуди, че внучката му му отговаря така, но после осмисли думите ми и попита:

— Значи баща ти ти ги е купил?

Лоялността и обичта ми не ми позволиха да му отговоря. Наведох очи, мълчаливо налях гореща вода в самовара и смених стария чай. Дядо ми не ме спря, когато излизах от стаята, но на другата сутрин по някакъв начин знаеше цялата истина, че съм взела работата на баща си и неочаквано беше доволен от мен, както никога досега не е бил и както никой друг не беше.

Другите му две дъщери се бяха омъжили по-добре от майка ми за богати граждани с добър занаят, но никой не го беше дарил с внук, който да желае да се заеме с неговия бизнес. В града имаше достатъчно хора от моя народ, за които той беше нещо повече от банкер или фермер, който отглежда собствената си храна. Гражданите бяха по-склонни да купуват нашата стока и зад стените на нашия квартал имаше процъфтяващ пазар за нея.

— Не е прилично за едно момиче… — започна баба ми, но дядо ми я прекъсна.

— Момиче или момче, за златото няма значение — каза той и ми се намръщи весело. — Ще имаш нужда от слуги. Като начало някой добър силен човек, мъж или жена, който няма нищо против да работи за еврейка. Можеш ли да намериш такъв?

— Да — отвърнах аз и си помислих за Ванда: тя вече беше свикнала с нас, а и в града не се предлагаха много възможности за дъщерята на беден фермер да изкарва надница.

— Добре. Повече не ходи ти да събираш парите — каза той. — Изпращай слугата, а ако клиентите искат да спорят, трябва да дойдат при теб в твоята къща. Вземи си бюро, за да седиш зад него, а те да стоят прави.

Кимнах, а когато си тръгвахме, той ми даде кесия, пълна с грошове, на стойност пет копейки, за да обслужвам околните градчета, в които няма лихвар. Когато пристигнахме вкъщи, попитах баща ми дали Ванда е идвала, докато ме нямаше. Той ме погледна тъжно, а очите му бяха пълни с мъка, макар че от месеци не бяхме гладували.

— Да. Казах й, че няма нужда, но тя идваше всеки ден.

Останах доволна и на другия ден, когато свърши работа, говорих с нея. Баща й беше едър човек, а и тя беше яка и здрава, имаше големи, червени от работа ръце с късо изрязани нокти; лицето й беше изцапано, а дългата й златна коса беше скрита под забрадката. Беше тиха, мълчалива и работлива като вол.

— Искам да имам повече време да се занимавам със сметките — казах аз. — Имам нужда от човек, който да обикаля и да събира парите вместо мен. Ако вземеш тази работа, ще ти плащам един грош на ден, вместо половин.

Тя стоя неподвижно известно време, сякаш не беше сигурна, че ме е разбрала добре.

— Дългът на баща ми ще се изплати по-бързо — каза накрая тя, сякаш искаше да бъде сигурна.

— Когато се изплати, ще продължа да ти плащам — казах аз, малко безразсъдно. Но ако Ванда събираше парите вместо мен, аз можех да обикалям съседните села и да раздавам нови заеми. Исках да раздам това малко сребърно езерце, което ми беше дал дядо ми, за да може обратно да потече поточе от грошове. Ванда пак помълча, после попита:

— Ще ми даваш монета?

— Да — отговорих аз. — Съгласна ли си?

Тя кимна и аз й кимнах в отговор. Не предложих да си стиснем ръцете; никой не искаше да се ръкува с евреин, а ако се ръкуваше, знаех, че това ще е лъжа. Ако Ванда нарушеше сделката, щях да спра да й плащам; това беше по-добра гаранция от всяка друга.

Откакто тръгнах да работя в къщата на лихваря, Па стана още по-сърдит и по-намусен. Не можеше да ме продаде на никого, не бях вкъщи да работя и пак нямахме достатъчно за ядене. Той все повече крещеше и все по-често вдигаше ръка да ни бие. Сергей и Степон прекарваха по-голяма част от времето при козите. Аз се навеждах да избегна удара, когато можех, иначе го приемах мълчаливо. Мълчах и смятах. Щом четири години по половин грош на ден ще изплатят дълга на баща ми, значи сега това ще стане за две години. Следователно две години бяха шест копейки. И аз ще мога да работя още две години, преди той да разбере, че съм изплатила дълга му. Ще имам шест копейки. Шест мои собствени сребърни копейки.

Само веднъж бях видяла толкова много пари, когато баща ми пусна две бляскави монети в отворената ръка на доктора. Може би ако не беше изпил и проиграл на комар останалите четири, те щяха да стигнат.

Не се притеснявах да ходя по чуждите къщи, да чукам на вратата и да искам пари. Не ги исках аз, искаше ги Мирием, това бяха нейни пари и тя щеше да ми дава и на мен от тях. Като стоях пред вратите им, от там виждах, че вътре има хубави мебели, гори огън и е топло. Никой в техните къщи не кашляше.

— Изпраща ме лихварят — казвах аз и им казвах колко дължат, а когато се опитваха да твърдят, че сумата е невярна, мълчах.

В няколко къщи ми отговориха, че не могат да платят, и аз им казах, че трябва да отидат да говорят с нея в къщата й, ако не искат да им изпрати хората на закона. Накрая ми даваха по нещо. Значи лъжеха. Тогава още по-малко се притеснявах.

Носех голяма, здрава кошница и слагах вътре всичко, което ми даваха. Мирием се тревожеше, че ще забравя кой какво ми е дал, но аз не забравях. Помнех всяка монета и всяка стока. Тя си записваше всичко в една голяма черна книга. Сядаше и без да спира, уверено драскаше с дебелото гъше перо. В пазарните дни избираше стоките, които не искаше да задържи, и тръгваше за града, а аз вървях след нея с кошницата. Тя продаваше и се пазареше, докато кошницата се изпразнеше, а кесията й се напълнеше, като превръщаше платовете, плодовете и копчетата в монети. Понякога предприемаше нещо друго първо: ако някой фермер й беше дал десет чилета вълна, тя я носеше на някоя тъкачка, която й дължеше пари, и я караше да изработи ямурлук срещу дълга си; после продаваше ямурлука на пазара.

В края на деня тя изсипваше на пода купчината грошове, подреждаше ги и ги завиваше в хартия, за да ги обърне в сребро; един свитък грошове, дълъг колкото безименния ми пръст, беше равен на една копейка. Знаех това, защото на следващия пазарен ден рано сутринта тя отиваше при някой от пътуващите извън града търговци, който все още подреждаше сергията си, даваше му ролката, а той я отваряше, броеше монетите и срещу тях й даваше една сребърна копейка. Сребърните копейки тя не харчеше и не обменяше на пазара. Носеше ги вкъщи и също ги завиваше в хартия, а ролката, дълга колкото малкия ми пръст, беше равна на една златна монета. Златните монети прибираше в кожена кесия, която дядо й, й беше подарил. Виждах тази кесия само през пазарните дни и тя беше на масата, когато идвах и си оставаше на същото място, когато си тръгвах след работа. Тя не я криеше, не я местеше някъде, където няма да я видя, а майка й и баща й също никога не я пипаха.

Не можех да разбера откъде знае за колко ще се продадат нещата, които не искаше да задържи. Но малко по малко се научих да чета числата, които записваше в книгата си, когато оценяваше получената от длъжника стока. Когато чуех какви цени е получила на пазара, двете почти винаги съвпадаха. Исках да разбера как го прави. Но не я питах. Знаех, че ме разглежда само като кон или вол, като нещо тъпо, мълчаливо и силно. Забелязах, че те по цял ден си говорят: говореха си, пееха и дори се караха. Но никой никога не крещеше, нито вдигаше ръка на никого. Те винаги се докосваха един друг. Майка й я галеше по бузата, а баща й я целуваше по челото, щом минеше покрай него. Понякога, когато в края на деня си тръгвах, чаках да изляза от пътя и да тръгна по полето. Тогава слагах ръка на главата си — ръката ми беше пораснала и сега беше голяма, тежка и силна — и се опитвах да си припомня какво усещах, когато там беше ръката на моята майка.

В моя дом цареше гробно мълчание. През цялата зима често гладувахме, дори и аз с моя допълнителен обяд. За да го получа, трябваше да извървя шест мили. Вече беше пролет, но ние продължавахме да не си дояждаме. На път за къщи берях гъби и ако имах късмет, намирах по някоя дива ряпа и малко зеленина. Нямаше много. Повечето треви не ставаха за ядене. Тях давах на козите. После изравях малко пролетни картофи, които още не бяха узрели, но и тях ядяхме. Отрязвах парченце картоф с кълн и го заравях в земята. После слагах останалите парчета в тенджерата и ги варях заедно с другите неща, които бях събрала. Ядяхме на масата с наведени глави и не си говорехме.

Нищо не растеше добре. Земята остана твърда и студена до април, а ръжта никнеше бавно. Когато най-после Па успя да засади малко боб, седмица по-късно пада сняг и уби половината растения. На същата сутрин, когато се събудих, си помислих, че още е нощ. Навън беше мрачно и сиво. Валеше силен сняг. Па започна яростно да псува и ни изкара от леглото. Всички бързо излязохме навън да приберем козите и петте малки козлета. Едно от тях вече беше умряло. Останалите вкарахме в къщата с майките им. Те блееха и дъвчеха одеялата ни и за малко да паднат в огъня, но все пак оцеляха. Когато снегът спря, одрахме умрялото козле и осолихме малкото месо, което имаше по него. Направих супа от кокалите му и изядохме дробовете и бъбреците му. Този ден за пръв път не бяхме гладни.

Сергей беше способен да изяде три пъти повече, отколкото беше делът му. Растеше и вече беше много едър. Предполагах, че понякога ловува, макар и да знаеше, че могат да го обесят за бракониерство, и по-лошо дори, ако е взел нещо от гората. Единствените животни, който имахме право да взимаме от гората, бяха белязаните, тези с черни или кафяви петна. Но такива почти не бяха останали, а белите, изцяло белите животни, принадлежаха на Старик. Не можеше да взимаш нищо от Старик. Те идваха и крадяха от хората, но не им харесваше, когато някой крадеше от тях.

Понякога Сергей се връщаше и без да вдига очи, бързо изяждаше цялата си дажба, точно както правех и аз. Сякаш се притесняваше, че е ял повече от другите на масата. Затова предполагах, че ловува на места, където никой няма да го види. Не му казвах да не прави това: той го знаеше. Любовта беше погребана с майка ми. Сергей и Степон бяха също като онези бебета, които я бяха разболели. Те не бяха умрели, но с това бяха създали още работа за нея, а сега и за мен. Изяждаха част от храната, а аз трябваше да преда вълната от козите, да плета, да ги обличам и да пера дрехите им. Затова не се тревожех чак толкова, че Старик можеха да му направят нещо. Дори си помислих дали да не му кажа да донесе кокалите, за да сготвя супа от тях, но после реших, че ако всички ядем от нея, всички ще сме виновни, и не си струва да имаме неприятности заради някакви скапани кокали, които той вече е изглозгал.

Но Степон наистина обичаше Сергей. Научих Сергей да се грижи за него, когато майка ни умря. Бях на единайсет и можех да преда, а Сергей беше едва седемгодишен, но Па му разреши да гледа детето. Когато стана сравнително голям и можеше да работи на полето, Сергей вече беше свикнал да се грижи за Степон и не ми го прехвърли на мен. Степон вървеше зад него, стараеше се да не им се мотае в краката и им носеше вода. Помагаше му с козите и те двамата можеха да се топлят и да спят навън, когато баща ми беше ядосан, дори и през зимата. Понякога Сергей го удряше, но лекичко.

И така, Степон дойде да ме търси, защото на Сергей му е прилошало. Това стана малко преди пладне. Работех в градината на лихваря и прибирах реколтата от зеле. Зелките още не бяха съвсем готови, но нощта беше мразовита, макар че още беше ранна есен, и Мирием каза, че е по-добре да ги приберем, колкото и да не са узрели. Поглеждах към вратата. Скоро тя щеше да се отвори и жената на лихваря щеше да ме повика за обед. Тази сутрин имаше парче сух хляб между просото за кокошките. Взех го за себе си и го изръфах, като размеквах залъците в устата си със студени глътки от варела за дъждовна вода, която изтребвах под тънкия слой лед на повърхността. Но вече бях гладна. Пак гледах към вратата, когато Степон извика:

— Ванда! — Облегнал се беше на оградата и дишаше тежко. — Ванда!

Като чух името си, подскочих, защото си помислих, че баща ми се е надвесил над мене с камшик.

— Какво има? — Ядосах се на Степон, че е дошъл. Не го исках тук.

— Ванда, ела — каза той и ми махаше с ръка. Той не говореше много. Сергей през повечето време го разбираше без думи, а когато баща ми изпълваше къщата с гласа си, Степон гледаше да се измъкне навън, ако можеше. — Ванда, ела!

— Нещо се е случило у вас ли? — Жената на лихваря застана на вратата, наметната с шал заради студа. — Върви, Ванда, аз ще кажа на Мирием, че съм ти казала да си отидеш.

Не ми се тръгваше. Допусках, че нещо се е случило със Сергей, иначе Степон нямаше да дойде. Не ми се искаше да се откажа от обеда си, за да помагам на Сергей, който никога не ми беше помогнал на мен. Но не можех да кажа това на жената на лихваря. Станах и без да проговоря, излязох през портата, а когато се отдалечихме достатъчно по пътя и стигнахме до дърветата, разтърсих Степон и ядосано му казах:

— Никога не идвай тук пак! — Степон беше само на десет години и още беше достатъчно малък, за да мога да го разтърся.

Но той само ме хвана за ръката и ме дърпаше напред. Тръгнах с него. Не ми оставаше нищо друго, освен да се прибера вкъщи и да кажа на Па че Сергей се е забъркал в неприятности, а това беше нещо, което нямаше да направя. Не обичах Сергей, но както той не би отишъл да ме обади на баща ми, аз също не бих могла да постъпя така с него. Степон се мъчеше да тича и от време на време спираше, за да си поеме дъх, а после пак се опитваше да бърза с всички сили. Изминахме разстоянието от шест мили за един час. Малко преди да стигнем до къщи, той ме поведе извън пътя към гората. Тогава започнах да се тревожа.

— Какво му е на Сергей? — попитах настойчиво.

— Не може да стане — отговори Степон.

Сергей се намираше на брега на потока, където ходехме за вода през лятото, ако по-близкият поток пресъхнеше. Лежеше настрани. Не изглеждаше, че спи. Очите му бяха отворени и като сложих пръсти на устните му, усетих, че диша, но иначе беше напълно неподвижен. Ръката му беше тежка и безжизнена, когато се опитах да я вдигна. Огледах се. Близо до него, потопен до половина във водата, лежеше мъртъв бял заек, а единият му крак беше вързан с грубо усукана връв от кози косми. По него нямаше никакви следи. Пътеката беше покрита със скреж, а потокът беше заледен по края си. Така разбрах, че Старик са го хванали да ловува и са му взели душата.

Пуснах ръката му. Степон ме гледаше с надежда, че ще направя нещо. Но нямаше какво да направя. Свещеникът нямаше да дойде толкова далеч от града, за да ни помогне, а освен всичко друго, Сергей беше крал, макар да знаеше, че не трябва да го прави. А и Бог нямаше да спаси някой, който сам си е виновен.

Не казах нищо. Степон също не каза нищо, но продължаваше да ме гледа така, сякаш беше сигурен, че мога да направя нещо. Накрая нещо дълбоко в мен се размърда и почувствах, че ще мога, независимо дали искам или не. Стиснах зъби и се опитах да измисля какво да направя, после го плеснах и залях лицето му със студена вода, макар да знаех, че това няма да помогне. И то не помогна. Сергей не помръдна. Водата се стече по лицето му, няколко капки влязоха в очите му, после изтекоха като сълзи, но той не плачеше, той само лежеше там, празен като отсечено дърво, мъртъв отвътре.

Степон не гледаше към Сергей. През цялото време наблюдаваше мен, почти без да мигне. Имах желание да го плесна или да го изгоня с пръчка. Какво добро бяха направили за мен те двамата, какво им бях длъжна? Престанах да се опитвам и стоях там със стиснати в юмруци ръце.

— Хвани го за краката — казах накрая, а думите излязоха от устата ми като изсъхнали жълъди.

Сергей още не беше толкова едър, че да не можем да го вдигнем двамата заедно. Обърнах го по гръб и го хванах под мишниците, а Степон сложи глезените му на тънките си рамене. Така бавно го изнесохме от гората и го замъкнахме до покрайнините на нашите ниви и до бялото дърво. Когато стигнахме дотам, бях още по-ядосана. В гората паднах три пъти, докато вървях с гръб, приведена под тежестта му, спъвах се в корените на дърветата и се подхлъзвах в заледената кал. Ожулих се на един камък, от горе до долу бяха изпоцапана с кал и отровни дренки и трябваше да пера дрехите си. Но не това ме ядосваше. Те бяха ми я отнели, всички те: Сергей и Степон, и всички мъртви бебета, заровени в калта. Те ми бяха отнели моята майка. Не бях искала да я деля с тях. Какви права имаха те над нея?

Но не казах нищо на глас. Оставихме Сергей на земята под бялото дърво до гроба на майка ми, стоях там при дървото и казах:

— Мамо, Сергей е болен.

Въздухът беше неподвижен и студен. Зад нас в дългата раззеленяваща се нива ръжта едва се подаваше, а стръковете бяха много по-малки, отколкото трябваше да бъдат по това време. От нашата къща се издигаше стълб сив дим. Баща ни никъде не се виждаше. Нямаше вятър, но бялото дърво въздъхна и на едно място от кората му се отчупи малко парче. Хванах го и откъснах от дървото една дълга ивица.

Вдигнахме Сергей и го занесохме до нашия поток. Изпратих Степон до къщи да ми донесе горещ въглен и чаша. Събрах малко шума и съчки и ги струпах на куп, а когато Степон се върна, запалих огън и сварих чай от кората. Водата се размъти и стана сива като пепел, а от чашата се разнесе мирис на земя. Вдигнахме главата на Сергей и го накарахме да пийне малко от течността. Той целият се разтресе като животно през лятото, което гони мухите от тялото си. Дадох му още една глътка, после още една, след което той се обърна и започна да повръща. Повърна няколко пъти и от устата му излезе купчина димяща червена плът, която ужасно вонеше. Отдалечих се малко, за да не повърна и аз. Накрая той спря да повръща, надигна се и се отдалечи от купчината, като лазеше и плачеше.

Дадох му да пие вода, а Степон зарови купчината сурово месо в земята. Сергей още известно време плачеше и дишаше тежко. Изглеждаше слаб и измършавял, сякаш е гладувал, но поне се беше съвзел. Когато станахме, трябваше да се облегне на мен, за да ходи. Тръгнахме покрай потока до мястото, където козите пиеха вода, и те бяха там, пасяха и преживяха на брега. Най-старата коза наостри уши и дойде при нас, Сергей я прегърна през врата и опря лице в нея, а аз издоих чаша мляко и го накарах да го изпие.

Той изпи млякото до дъно и облиза чашата, после ме погледна виновно. Баща ни следеше колко мляко дават козите и ако някоя дадеше по-малко от очакваното, щеше да ни бие всички, ако не научеше кой го е изпил. Но аз взех чашата от ръцете му, издоих още една чаша и му я дадох да я изпие. Не знам защо направих това. Но го направих и когато на сутринта баща ми дойде с кофите издоено мляко и започна да крещи, се изправих и му казах:

— Сергей има нужда от повече храна!

Баща ми ме изгледа втрещено и не по-малко втрещено ме погледнаха Сергей и Степон. Щях да им отвърна със същия поглед, ако гледах всичко отстрани. След миг баща ми ми удари един шамар и ми каза да си затварям устата, но после излезе и с това всичко приключи. Със Сергей и Степон седяхме в къщата и чакахме, но той не се върна. Не последва бой. Сергей ме погледна, аз отвърнах на погледа му. И двамата не казахме нищо. Минута по-късно си взех забрадката и торбата и тръгнах за работа. Дрехите ми все още бяха мръсни и кални. Нямаше да имам време да ги изпера преди деня за пране.

Когато се върнах по обед, Сергей беше извадил коритото, а Степон беше донесъл вода от потока. Дори бяха стоплили вода, за да се изперат дрехите по-лесно. Погледнах ги и после извадих трите яйца, които жената на лихваря ми даде. Тя ме попита какво се е случило. Отговорих й, че брат ми е повръщал от нещо, което е ял, а тя каза, че най-добрият лек за болен стомах е да се пие сурово яйце и ми даде три яйца. Аз изядох едното, Сергей изяде едно и половина, а другата половина беше за Степон. После те нарязаха нашите малки зелки, за да ми помогнат, а аз изпрах дрехите си и когато свърших, сготвих обеда.