Сребърна приказка

Глава 19

Имаше няколко слугини, които ходеха в еврейския квартал: Палмира, камериерката на Галина, отиваше да разгледа сергиите, когато господарката й искаше някакво бижу. Преди тя беше твърде високо в йерархията, за да говори с мен по друг начин, освен с раздразнение, когато моята господарка беше малко желаната дъщеря на предишната жена; всички пируети, които се играеха в балните зали и спалните, ние повтаряхме помежду си в нашите тесни коридори. Но сега аз обслужвах царицата, която ме ценеше достатъчно, за да изпрати да ме повикат, затова, когато отидох и почуках на будоара на херцогинята, Палмира стана от мястото, където лъскаше бижутата, дойде и ме целуна по двете бузи, попита ме дали не съм изморена след пътуването, сложи ме да седна на нейния стол до стената, където от другата страна в спалнята беше камината, и изпрати помощничката си да донесе чай. С радост седнах пред топлата стена и пих чай: ох, колко бях изморена.

— Банкерът? — отговори веднага тя, когато чу името Мошел. — Не знам къде живее той, но икономът ще знае. Ула — каза тя на момичето, — отиди да ни донесеш малко крусчики и вишни, а после отиди да кажеш на панов Нолиус, че скъпата Магрета е тук и пита не иска ли да дойде на чай при нас: не можем да я караме да обикаля из къщата след това дълго пътуване. — Тук имаше още една танцувална стъпка, защото й беше приятно да накара иконома да дойде при нея, което той иначе не би направил, само че ето ме мен тук. И ето ме мен тук сега, стената беше топла, а аз вече бях твърде стара, за да танцувам. Просто седях, пиех чай и взех още една чаша с вишни, изядох един сладък, хрупкав крусчик и благодарих на панов Нолиус, когато той наистина дойде и седна да пие чай с нас.

— Панов Мошел живее в четвъртата къща на улица „Варенка” — каза той надменно и хладно, когато го попитах. — Нейно величество иска да вземе заем, така ли? С радост бих могъл да го уредя.

— Заем? Царицата? — казах аз, объркано. Ирина беше казала човек в еврейския квартал и аз си бях представила онези лихвари с техните малки дюкянчета, които разглеждат през малките си кръгли очила сребърния пръстен, който си наследила от майка си, и после ти дават пари за него. Нищожни пари в сравнение ценността, която той има за теб, но тези нищожни пари ти трябват точно сега, защото едно от момичетата, с което си седяла в тъмната стая дълги часове, се е измъкнало да се види с един от онези войници, които са ви освободили, а сега й трябва доктор, който не би дошъл, ако не му се броят сребърни монети, и то посред нощ. Това си представях аз, човек, който дава пари назаем в еврейския квартал. Това не беше човек, с когото някой херцог или царица си имат работа.

На Нолиус му хареса, че не разбирам нещата; аз наистина служех на царицата, но все пак бях глупава стара жена, която мислеше, че светът е съставен от малки неща, а той беше довереният иконом на херцог. Затова сега той се поотпусна, взе си един крусчик и ми обясни, доволен и всезнаещ:

— Не, не, панов Мошел има банка: човек със значително богатство и безупречна репутация. Той уреди получаването на заемите за възстановяване на градската стена след войната с изключителна дискретност. Негова светлост го е приемал тук в къщата осем пъти по бизнес и всеки път е нареждал да бъде обслужван с най-голямо уважение. А Мошел нито веднъж не се е опитал да се възползва от това. Той винаги идва тук пеш, не в каляска; жените от семейството му се обличат семпло; поддържа скромна къща. Никога не е поискал услуга.

Винаги бях мислила, че градската стена е построена от войници, а не с пари, но, естествено, за нея по някакъв начин трябва да се плати; за камъните, за хоросана, за да се изхранват и да се обличат войниците, докато я строят, но дори и да бях мислила по въпроса, сигурно съм си представяла, че парите са идвали от някой трезор, от пълен със злато сандък, какъвто има някой херцог или цар. Не съм си представяла, че парите идват от скромни хора с обикновени дрехи, които не се возят в каляски.

Нолиус се наведе, за да ми покаже ясно, че споделя нещо, което само високопоставен човек като него би могъл да знае:

— Беше му подсказано, че ако приеме християнската вяра, всички врати ще бъдат широко отворени за него. — После Нолиус се облегна, сви рамене и разтвори ръце. — Но той не пожела и Негова светлост остана доволен. Чувал съм го да казва: „Предпочитам да поверя делата си в ръцете на човек, който е задоволен, а не гладен. Своите рискове аз поемам на бойното поле.’' Със сигурност ще го препоръчам, ако Нейно величество желае да извършва някакви финансови операции.

— О, не — казах аз. — Става въпрос за нещо съвсем различно. Женски отношения. Неговата внучка й направи подарък, подарък, който царицата високо цени, и тя иска да отвърне със същото на нейната сватба. Поиска да приготвя подарък.

Нолиус изглеждаше озадачен и погледна Палмира: разбира се, те си мислеха, че съм объркала историята и бяха прави, знаех, че не съм разбрала правилно някаква част. Нека това да е историята. Тя и така беше достатъчно странна.

— Подаръкът й беше даден преди сватбата — прибавих аз, за да опростя нещата.

— Ах! — каза много деликатно Палмира и те и двамата решиха, че в края на краищата повече няма да питат. Нямаше смисъл да връщат старите времена: тогава биха се отнесли грубо към мен, когато се разминаваме по коридорите. Старите времена, когато ние с Ирина живеехме в две студени стаи, малко по-високо в къщата, отколкото се полага на херцогска дъщеря и когато тя би била доволна за всякакъв подарък, който би й изпратила еврейската внучка: предвидливата еврейска внучка е била по-умна от тях и е посяла семето на благодарността, което сега ще даде плод.

— Е, разбира се, трябва да е нещо забележително — каза твърдо Нолиус. — Всеки, който е почел милейди, трябва да бъде подходящо възнаграден, защото иначе онези, които са я пренебрегнали, трябва да бъдат наказани. Не бижута, разбира се, и не пари. Нещо за домакинството й…

— Трябва да поискаме съвет от Едита — каза Палмира. Тя имаше предвид икономката и Нолиус беше много щастлив да я извикат, защото той се беше принизил с идването си и след няколко минути дойде и Едита, пи чай с вишни и ме разпита за царския дворец.

— Прекалено студено е там за стара жена. Такива прозорци навсякъде! Два пъти по-високи от цялата тази стена — казах аз и посочих с ръка — и стената е дълга колкото балната зала, а това е само спалнята. Шест камини горят едновременно, за да ги предпазят от измръзване, и всичко е златно, всичко: прозорците, краката на масите, ваните. Шест жени чистят стаята.

Те всички въздъхнаха от удоволствие и Едита каза на Нолиус:

— Не завиждам на човека, който управлява това домакинство. Да управляваш толкова хора!

Той кимна със сериозен вид, като и двамата, разбира се, умираха от завист, но тъй като самите те не можеха да имат тази трудна работа, се задоволяваха с това да си напомнят един друг, че и те управляват голямо домакинство и за разлика от другите разбират, колко трудно е това.

Но разговорът всъщност не беше глупав: той ни даде на всички възможност да поседнем и да си починем заедно в стая, затоплена от камината зад гърба ми, и беше и за четиримата извинение да седнем и да пием горещ чай, защото иначе щяхме да бъде лоши слуги, които са изоставили работата си. Херцогинята не държеше лоши слуги. Едита отпи още една малка глътка от чая си и ми каза замислено:

— Какво ще кажеш за онази покривка за маса, скъпа Магрета? Спомняш ли си, подарък за сватбата на болярската дъщеря, която после не се състоя? Беше толкова изящна изработка.

Спомнях си я, много добре си я спомнях. Този болярин се беше сражавал за херцога, затова херцогът искаше да се направи хубав подарък. А всички други имаха толкова работа, колкото можеха да свършат, херцогинята и нейните жени, а аз през годините малко по малко бях намалила темпа и предпазливо си щадях ръцете, докато Ирина растеше; бях казала, ох, аз имам да шия целия й чеиз и правех нещата, които Едита ми пращаше малко по-бавно, отколкото искаше. Но Ирина тази година беше станала на четиринайсет, затова те бяха качили кошниците с копринена вълна в нашите малки стаички и Едита усмихнато беше казала, че е време Ирина да се научи на изящно ръкоделие; бих могла да я уча. И трябва да бъде готова до месец, скъпа Магрета.

И така накрая тя ми беше дала всичката работа, която се бях опитала да си спестя. Изпредох коприната сама, очите и пръстите ме боляха, защото работех до полунощ, докато моето момиче спеше, защото вече се виждаше, че няма да е красавица с това тънко бледо лице и остър нос и се страхувах да не погрознее повече, ако се взира в ръкоделието до огъня и не спи достатъчно. Тя няма да се ожени добре, мислех си тогава, но може би ще се намери къща за нея; може би някой по-възрастен мъж, който няма да я безпокои много, спалнята й няма да е на тавана, а ще бъде господарка там. И ще има и ъгъл, в който аз да се свия до люлката, ако се роди дете, и ще плета само малки неща.

Бях изпрела коприната и я бях изплела с най-фините куки с лозите и цветята от херцогския герб, за да може на всеки празник, когато я постелят на масата, да се сещат за покровителя си, който им беше засвидетелствал своето благоразположение. И после, да, после, сватбата не се състоя; вместо нея беше дошла треската. Болярската дъщеря умря преди сватбата, момчето се ожени за някакво не толкова високопоставено момиче, а всичките ми часове и болка бяха увити в хартия и прибрани в долапите на херцогинята за момента, в който отново ще се наложи да прави подарък.

— Благодаря ти, Едита, ако можеш да се лишиш от нея — казах аз. Това беше добронамерен жест, както и извинение, защото не беше проявила благоразумието да ми помогне малко тогава, и така да я направи нашата обща работа. Затова следващия път, когато херцогинята иска да направи забележителен подарък, тя няма да има покривка за маса, опакована в хартия, която да извади от долапа, и Едита ще трябва да осигури подарък, без да има на разположение чифт свободни ръце там горе. А сега Ирина трябваше да направи подарък — подарък, който й беше нужен, защото се бях грижила за външността й достатъчно, че баща й да не я остави да стане чифт свободни ръце за жените на братята си; баща й беше поставил корона на нейната блестяща тъмна коса, която аз бях ресала, и я беше дал за жена на един демон.

— Да, разбира се, след всичкия труд, който вложи в нея — каза Едита, вече по-спокойна, след като бях приела извинението й; те всички ми се усмихваха с облекчение, защото аз бях твърде стара да танцувам с тях и да бъда надменна, каквато би трябвало да бъда, след като моята господарка беше царица, и няма да искам много от тях за старите дългове, които имаха да изплащат; много трудно беше да ги събера. И, ох, как исках да се промъкна горе по стълбите в нашите малки стаи, да сложа твърдия си стол близо до малката камина и да затворя вратата. Но беше твърде късно.

Изпихме си чая и тя донесе покривката. А Нолиус нарисува карта на улиците, където беше къщата, и аз ги занесох горе. Херцогът беше на балкона с Ирина. Лицата им, обърнати едно към друго, приличаха на тъмни сенки на фона на сивото небе като плетка с огледален мотив; тя беше висока, както и той, и имаше неговия нос. Аз наведох глава и чаках в един ъгъл няколко минути, докато той излезе.

— Благодаря ти, Магра — каза разсеяно тя, когато влезе вътре и видя опакованата в хартия покривка на леглото. Тя взе кутията си за бижута и я отвори: на дъното й имаше тежка сребърна верига и дванайсет дебели свещи от чист бял восък; тя постави покривката върху тях. Докосна я с пръсти, но всъщност не я виждаше; не мислеше за покривки, и конци, и за времето, което ги беше съединило. Не й се налагаше. Аз я бях оставила да спи, за да може вместо това сега да мисли за корони и демони, което й се налагаше, защото иначе щеше да умре.

Тя затвори кутията, точно когато царят влезе в стаята, следван от група слуги: беше дошъл да се преоблече. Погледна студено Ирина.

— Нямаш ли нещо друго да облечеш? — попита той, хвърли се на един стол и протегна крака един след друг; слугите събуха ботушите му, а после той застана в средата на стаята, докато те се суетяха около него и свалиха палтото му, колана, ризата, панталоните, всичко.

— Имаш тази синя рокля — прошепнах на Ирина за роклята, която й шиех. Беше зарязана в суматохата преди сватбата: не можеше да бъде довършена навреме, за да влезе в сандъка й, а и не беше достатъчно величествена за царица; шиех й я да я носи на масата на баща си, да подчертае дебелата плитка и да придаде малко цвят на лицето й. Но после сандъкът й беше натоварен на шейната и тя отпътува с царя, а аз останах сама в студените стаи. И знаех, че скоро ще сложат при мен в тези стаи други камериерки, но се надявах поне, че ще ми позволят да остана там, затова извадих синята рокля и я довърших — шиех, докато ме заболяха очите, като мислех да я направя за херцогинята, нещо, което ще държа долу и ще дам на Палмира, където херцогинята ще я види и се надявах, че ще хареса роклята достатъчно, че да ме задържи да шия за нея. Затова беше завършена.

Ирина ми кимна. Не отидох сама да я донеса. Излязох, намерих друга камериерка и й казах да отиде и да донесе роклята от склада, а тя го изпълни, защото бях достатъчно важна, за да пия чай с Палмира, Нолиус и Едита. Върнах се вътре, а Ирина отново стоеше на балкона и се взираше в гората, докато царят стоеше гол до огъня и отхвърляше дрехите, ризите и жилетките от кутиите, наредени в стаята като малка крепост. Никой от нас нямаше значение, разбира се, но работата не беше в това, че сме слуги: дори Галина и херцогът не биха стояли безкрайно дълго голи пред огледалото, докато подбират сред всички ризи от гардероба си, сякаш вътре в себе си не се срамуват от голотата си и не е нужно да се покрият. Но царят стоеше там, сякаш би могъл да излезе от стаята така пред очите на всички, без да се облече с нещо; сякаш се занимаваше с облеклото си за удоволствието от неговата красота и ако нищо не го задоволяваше, той нямаше да се безпокои и щеше да постави всеки друг в неудобното положение да се чуди накъде да гледа или да се преструва, че той не е гол.

Разтворих за Ирина един параван в ъгъла на стаята, за да се скрие зад него, после момичето донесе синята рокля и й помогнахме да се облече. Когато бяхме готови, сгънахме паравана, а царят най-накрая беше облечен, или донякъде облечен: носеше дреха от червено кадифе, червена жилетка със сребърна бродерия и в момента му обуваха елегантни обувки, украсени по шевовете със светещи червени скъпоценни камъни. Той изгледа Ирина с хладно неодобрение.

— Излезте — каза той на всички нас и аз също трябваше да изляза. Погледнах към нея за миг от вратата, но тя не беше изплашена; гледаше го спокойно, моето смело, твърдо момиче, и лицето й не изразяваше нищо.

След малко двамата излязоха от стаята и роклята вече не беше същата; беше по-широка и с повече набор, синьото се преливаше от наситен дълбок цвят в талията до светлосиво към подгъва, отдолу се показваше водопад от фусти, а от краищата им трептяха червени скъпоценни камъни, които не аз бях зашила там. Тя носеше в ръце кутията за бижута, а дългите ръкави бяха станали тънки като летен воал и по тях имаше червени скъпоценни камъни във виещи се линии, сякаш той я бе поръсил с капки кръв, които бяха изтекли от неговата червена дреха. Стиснах ръцете си една в друга и сведох поглед, докато минаваха, за да не виждам. Бях изработила роклята така, както бях изработила покривката, с болка и дълга работа, и знаех колко много от двете беше вложено в тях. Затова знаех колко много би струвала тази рокля, в която той е беше облякъл, и не исках да мисля как е била платена.

Ванда и Сергей слязоха долу да помагат за сватбата.

— Ще дойдеш ли, Степон? — попита Сергей, но аз потръпнах, като си спомних за всички онези хора, наблъскани заедно, в стаите и по улиците, повече хора, отколкото си мислех, че има в целия свят.

— Не, не, не — отговорих и те не ме насилиха, но отидоха; след известно време слънцето започна да залязва, а на мен започна да не ми харесва да съм сам в стаята. Бях съвсем сам, нямаше никой, нито дори кози, и Ванда и Сергей ги нямаше. Ами ако някой дойде да ги търси и те трябва да избягат? Ами ако вече са избягали? Отворих прозореца и подадох глава навън, а когато направих това, чувах всичко от земята долу. Отвън пред къщата имаше много хора, имаше и коне, но там долу вече беше тъмно, макар че слънцето все още грееше в прозорците, и не можех да виждам лицата на хората. Не виждах Ванда и Сергей. Имаше една жена с жълта коса, но не бях сигурен дали това е тя.

Прибрах си главата вътре, но къщата стана толкова шумна и пълна с хора, че пак се чуваше, дори и след като затворих прозореца. Шумът идваше през камината и под вратата. Ставаше все по-шумно и по-шумно и после засвири музика. Беше силна музика и хората танцуваха на нея. Усещах я с краката си, не само с ушите си. Седнах на леглото и запуших уши, но все още я чувах как се изкачва нагоре по къщата.

Музиката продължаваше да свири. Навън вече беше съвсем тъмно и сега наистина ме беше страх, защото защо иначе Ванда и Сергей ще стоят долу на този ужасен шум, ако не им се е случило нещо наистина лошо. Бях стиснал лице между колената си и бях покрил главата си с ръце, когато на вратата се почука. Не казах да влязат, защото трябваше да махна ръце от главата си, но панова Манделщам влезе.

— Степон, добре ли си? — попита тя. Тя това питаше, но в същото време не питаше. Мислеше за нещо друго. Но когато не й отговорих и не вдигнах глава, тя започна наистина да се тревожи, после отиде и взе свещта, която беше оставила на масата за нас, откъсна две големи парчета восък, духна ги, за да изстинат, и каза:

— Ето, Степон, сложи ги в ушите си.

Помислих си, че може да опитам. Свалих за малко ръка от ухото си и взех восъка. Той още беше топъл и мек. Сложих го в ухото си, той се смачка и вече не беше топъл, а шумът престана да бъде толкова силен от тази страна. Тогава много се зарадвах, сложих другата бучка восък в другото си ухо и с нея стана по-добре.

Панова Манделщам ме погали по главата. Приятно ми беше. Но тя вече пак си мислеше за нещо друго. Огледа стаята, сякаш търсеше това нещо и се тревожеше за него.

— Ванда и Сергей добре ли са? — попитах аз, защото това ме накара да си спомня, че се тревожех. Толкова се зарадвах, че шумът беше отслабнал, че за миг бях забравил.

— Да, те са долу — каза панова Манделщам. Тя звучеше особено и от далече поради восъка в ушите ми, но все пак я разбирах.

И тогава пак се зарадвах и не се тревожех, но тя още се тревожеше, затова я попитах:

— Какво търсиш?

Тя стоеше там, оглеждаше стаята и накрая ме погледна.

— Знаеш ли, забравих. Не е ли глупаво? — Усмихна се, но не й беше до усмивка. Усмивката й не беше истинска. — Искаш ли да дойдеш долу и да хапнеш макарони?

Не знаех какво е това макарони, но си помислих, щом някой отива долу на този шум, за да ги яде, сигурно са хубави и съжалявах, че не можех да й помогна да намери, каквото беше забравила.

— Добре — отговорих аз. — Ще опитам.

Тя ми подаде ръка, аз я хванах и двамата слязохме заедно долу. Шумът стана по-силен, но не толкова по-силен, колкото очаквах. Като стигнахме по-близо, шумът вече не беше само тупкане в зъбите ми. Сега чувах музиката и че хората пеят с думи, макар че восъкът ми пречеше да чуя какви са думите. Но звучаха щастливо. Панова Манделщам ме вкара в една голяма стая: голяма и пълна с много мъже. Аз пак започнах да се страхувам, защото някои от тях бяха със зачервени лица, говореха високо и миришеха на алкохол, но не бяха сърдити. Те се усмихваха, викаха и танцуваха едновременно, хващаха се за ръце и правеха кръг, макар че то не беше истински кръг, защото стаята не беше достатъчно голяма, те бяха наблъскани един до друг и се настъпваха, но това не ги тревожеше. Спомних си как горе се хванахме за ръце с Ванда и Сергей: това тук беше същото. Сергей беше с тях, в средата на кръга един млад човек танцуваше, а останалите се редуваха и отиваха в средата да танцуват с него.

Отидохме в следващата стая и тя беше пълна с жени, които танцуваха, а в средата имаше жена, облечена в червена рокля с фигури от блестящо сребро и воал, който висеше надолу до земята, и тя се смееше и беше много красива. Панова Манделщам ме заведе на една маса до стената с празни столове, на нея имаше чиния, пълна със сладки — леки и вкусни и изглеждаше, че някой е взел облак и го е изпекъл, и тя я сложи пред мен и ми даде още храна, толкова много храна: дебели резени меко месо, каквото никога не бях ял, и тя каза, че е говеждо, печено пилешко и печена риба, малко зелени зеленчуци, голямо парче мек жълт сладък хляб. Седнах там и ядох, и ядох, и всички бяха щастливи, и аз бях щастлив, само панова Манделщам седеше до мен и не беше щастлива. Все се оглеждаше из стаята за онова нещо, което се мъчеше да намери, но то не беше там. Постоянно идваха хора и говореха с нея, а докато те говореха с нея, тя се разсейваше и забравяше, че търси нещо, но щом си тръгнеха, се сещаше и пак започваше да търси.

— Къде е Ванда? — попитах я аз.

— Ванда е в кухнята, миличък, помага да се носи храната — каза панова Манделщам и аз я видях, когато тя ми я показа, значи не търсеше Ванда. Тя гледаше младоженката, която пак танцуваше в средата, и се мъчеше да се усмихне, но постоянно се спираше.

Всички едновременно започнаха да ръкопляскат и мъжете с младоженеца начело влязоха в стаята. Всички станаха и бутнаха столовете и масите до стената, а жените в своя кръг направиха място, за да могат и мъжете да направят кръг. Един мъж взе стол, на който никой не седеше, и го сложи в средата на техния кръг, а една от жените сложи в техния кръг стол за жената. Чаках да видя какво ще направят, но те не направиха нищо. Изведнъж спряха, защото някой почука на вратата.

В стаята беше много шумно. Всички пееха и се смееха, говореха толкова високо, че почти викаха, защото иначе нямаше да се чуят един друг, а и музиката свиреше. Но чукането на вратата беше по-силно от всичко. Беше толкова силно и твърдо, че проникна през восъка на ушите ми и двете бучки паднаха на земята. Но шумът от стаята вече не ми пречеше, защото след това почукване нямаше никакъв шум. Никой не говореше и музиката спря.

Имаше две големи врати от едната страна на стаята, които излизаха на двора и от тях идваше чукането. След още малко дойде друго чукане. Усетих го точно както музиката се качваше нагоре през къщата. Тупкаше по същия начин. Удари ме в костите и ме изплаши.

После панова Манделщам стана и изтича през стаята като разбута всички, а панов Манделщам избута мъжете и излезе отпред. Те хванаха вратите и ги отвориха. Никой не ги спря. Аз исках да извикам: Не, не, не!, но не можех да си отворя устата. Исках да си скрия главата, но си помислих, че може и да съм си представил нещо още по-лошо от това, което ще бъде.

Но не би било възможно да е по-лошо. Беше Старик.

Сергей и Ванда застанаха до мен. Дойдоха при мен, щом чуха чукането, и сега стояха с мен, а Сергей беше сложил ръка на гърба на стола ми. Той беше толкова висок, че виждаше над главите на всички в стаята; чух как поема въздух и знаех, че се страхува.

И аз се страхувах. Всички се страхуваха. Те бяха от Старик. Бяха двама с корони на главите, крал и кралица. Кралят беше висок колкото Сергей. Кралицата не беше, но високата корона и нея я правеше висока. Короната беше златна, а роклята й беше бяла и златна. Те стояха на вратата и никой не помръдваше.

После един мъж излезе пред тълпата. Беше стар и имаше бяла брада и бяла коса. Застана пред Старик и каза:

— Аз съм Арон Мошел. Това е моята къща. Какво търсите тук?

Старик се дръпна назад, когато старият човек каза името си и го гледаше от високо. Страхувах се, че може да му направи нещо лошо. Помислих си, че може да сложи ръка на него, да го докосне, и старият човек щеше да падне и да лежи на пода, както Сергей лежеше в гората, сякаш вътре в него не беше останал никой. Но вместо това Старик му отговори.

— Идваме тук по покана и поради дадено истинско обещание да танцуваме на сватбата на братовчедката на моята господарка.

Гласът му звучеше, както скърца дървото, когато е покрито с лед. После обърна лице към кралицата, панова Манделщам издаде звук и кралицата обърна глава и я погледна, а аз разбрах, че тя всъщност не е от земята на Старик. Тя беше обикновено момиче с корона и плачеше, а панова Манделщам също плачеше; тогава си помислих, че това е нейната дъщеря и накрая се сетих, че панова Манделщам има дъщеря. Тя има дъщеря и нейното име е Мирием.

Всички продължаваха да мълчат, но после този стар човек панов Мошел каза:

— Тогава заповядайте, влезте и споделете нашата радост.

Пак си помислих не, не, не, но това не беше моята къща, беше неговата къща и Старик влезе вътре с Мирием. Имаше два празни стола, обърнати към танците, и те седнаха на тях. Дори и тогава никой не проговори и не помръдна. Но панов Мошел се обърна към музикантите и извика високо и твърдо:

— Това е сватба! Свирете! Свирете хора!

Музикантите малко по малко започнаха да свирят и той започна да пляска с ръце заедно с тях, обърна се към останалите в залата и им показа как пляска, и после малко по малко всички започнаха да пляскат и да тропат с крака, сякаш искаха да вдигнат шум, който не отстъпва на тропането по вратата.

Не мислех, че нещо може да се сравни с него. Ние бяхме само хора. Но музикантите започнаха да свирят все по-силно, всички започнаха да пеят, песента ставаше все по-мощна, всички около нас станаха и се присъединиха към вече станалите хора. Хванаха се за ръце и пак започнаха да танцуват — всички: деца, които бяха по-малки от мен, ставаха и отиваха да танцуват с възрастните, същото правеха и много старите хора, те стояха отзад и пляскаха, но всички останали правеха големи кръгове и танцуваха бързо — един кръг мъже и един кръг жени. Младоженецът и младоженката стояха в средата и като че ли всички ги пазеха.

Хората в кръговете отиваха към средата, всички вдигаха ръце в едно и също време, после се връщаха назад. Всички танцуваха с изключение на Ванда и Сергей: ние стояхме отстрани, гледахме и се страхувахме, а от другата страна на кръга кралят на Старик и Мирием също седяха на столовете и гледаха. Той все още държеше ръката й в своята. Кръгът се движеше и беше пълен с непознати хора, но после видях панова Манделщам да идва към нас, и тя пусна ръката на жената до нея и я подаде на Ванда, а Ванда я хвана.

Панов Манделщам идваше към нас с другия кръг. Но аз не исках да отивам с другия кръг. Исках да се скрия под масата и да си стоя там. Но панова Манделщам ни повика; тя искаше да отидем и да помогнем да се направят тези кръгове, а мен ме беше страх и не исках да отивам, но Ванда стана и отиде, а аз не можех да я оставя сама, затова когато панов Манделщам ми подаде ръка, я хванах, дадох моята на Сергей и ние също започнахме да танцуваме.

Всички в къщата танцуваха с изключение на Старик и Мирием. Но кръговете продължаваха да се движат и панова Манделщам подаде ръка на Мирием. Аз не исках това да става. Не исках да танцувам с краля на Старик и неговата кралица, нищо че е дъщеря на панова Манделщам. Но тя й подаде ръка и Мирием я хвана, после стана, кръгът я повлече, но кралят на Старик не пускаше ръката й. И той стана и отиде да танцува с нея.

Нещо странно се случи, когато той започна да танцува. Бяхме в два кръга, но по някакъв начин, когато той се включи, остана само един кръг с всички нас в него и аз държах ръката на Ванда, въпреки че никога нямаше да пусна ръката на панов Манделщам. И докато минавахме покрай тях, всички стари хора вън от кръга започнаха да се включват и танцуваха, нищо че бяха стари, танцуваха и децата, макар някои от тях да не бяха достатъчно високи, за да стигнат до ръцете ни от земята.

И имаше място за всички, нищо че преди беше претъпкано с хора. Вече не бяхме вътре. Над главите ни нямаше таван. Бяхме навън на снежна поляна с бели дървета около нас, които бяха точно като дървото на мама, а големият кръг небе над главите ни беше сив и не знаехме дали е ден или нощ. Бях толкова зает с танцуването, че не ми оставаше време да се страхувам или да ми е студено. Не знаех нито танца, нито песента, но това нямаше значение, защото всички в кръга ми помагаха и ме водеха, имаше значение само, че бяхме решили да сме тук.

Младоженката и младоженецът все още седяха на столовете в средата на кръга и здраво стискаха ръце. Ние танцувахме напред към тях, после отстъпвахме назад, после някои мъже излязоха от кръга, но не за да спрат да танцуват. Те излязоха напред, наведоха се и хванаха столовете и ги вдигнаха с младоженката и младоженеца на тях и ги понесоха заедно, повдигаха ги нагоре и ги сваляха надолу, като все още пееха песента. Всичко беше толкова голямо и шумно, че наистина надмина чукането по вратата на Старик. Беше толкова силно, че постоянно ме разтърсваше, но не ме плашеше, както шумът ме беше изплашил по-рано. Нямах нищо против да го усещам вътре в себе си. То беше сякаш сърцето ми биеше в такт с него и не можех да дишам, но бях щастлив. Всичко танцуваше. Дърветата също танцуваха, клоните им се люлееха, а листата им издаваха звук, който приличаше на пеене.

Продължавахме да танцуваме, и то бързо, но аз не се изморявах. Мъжете, които носеха столовете, наистина се измориха, но други мъже ги смениха и продължиха да носят младоженците в кръг. Дори Сергей отиде да помага веднъж, видях го, че отиде, и после се върна. Всички играехме и никой от нас не искаше да спре. Танцувахме, и танцувахме под това сиво небе и си помислих, че може би ще продължим така завинаги, но после небето започна да притъмнява.

Не стана тъмно, както когато слънцето залязва. Стана тъмно, както когато облаците се изчистват през зимна нощ, първо малко от тях се разнесоха, после още малко и се показа малко чисто небе, после още малко, и още малко, и после още малко, докато накрая над нас беше само голямото, чисто нощно небе, а на него светеха всички звезди, само че това не бяха звездите от пролетното небе; това бяха зимните звезди, много ярки и искрящи на чистото небе, а снегът под нас и белите цветя на дърветата искряха обратно към тях. Всички спряхме да танцуваме, застанахме и ги гледахме заедно, а после изведнъж не бяхме вече навън, бяхме се върнали в къщата, всички се смееха и пляскаха с ръце, защото стана голям празник. Въпреки Старик, въпреки зимата, стана голям празник.

После се чу голям, силен ехтящ звън, нещо като църковни камбани, само че доста близо, зад вратата, и всички спряхме да се смеем. Беше камбанен звън за полунощ. Денят беше свършил, свършил беше и празникът. Музиката беше спряла. Сватбата беше свършила, а Старик все още беше там. Той стоеше в средата на стаята и все още държеше ръката на Мирием.

Обърна се към нея и каза:

— Хайде, милейди, танците свършиха.

Щом заговори, всички се отдръпнаха от него, колкото беше възможно по-далеч в стаята. Ние със Сергей също искахме да се дръпнем, но когато се опитахме, спряхме, защото Ванда ни дръпна обратно и не помръдна.

Панова Манделщам все още държеше другата ръка на Мирием, държеше я здраво и не отстъпваше. Стоеше там с Мирием и не я пускаше, панов Манделщам я държеше, а Мирием не искаше да ги пусне. Старик ги погледна и се намръщи с цялото си лице, а очите му заблестяха и приличаха на остри ледени висулки.

— Пуснете я, простосмъртни, пуснете я. Само една вечер танци си откупи тя от мен. Няма да я задържите. Тя е моя жена сега и вече не принадлежи на огрения от слънцето свят.

Но панов Манделщам не пускаше и панова Манделщам не пускаше. Тя гледаше Старик и лицето й беше бледо и измъчено, но не каза нищо; само леко поклати глава. Той вдигна ръка.

— Не! — изкрещя Мирием и се мъчеше да издърпа ръката си от ръката на панова Манделщам, но панова Манделщам не я пускаше, а после вратите на стаята пак се отвориха — толкова силно, че всички, които стояха наблизо, отскочиха и избягаха. Вратите прилепнаха за стената с трясък.

Друг крал и кралица застанаха на прага. Само кралицата носеше корона, но аз знаех, че той е крал, защото това бяха царят и царицата, които бяхме видели същия ден в шейната да влизат през портите преди нас, след като бяхме чакали, и чакали. А царят погледна в стаята към Старик и се изсмя високо, изсмя се, както се смее огънят, и Старик застана съвсем неподвижно.

— Ирина, Ирина — извика царят, — ти спази обещанието си и ето го него! Дай ми веригата!

Царицата отвори кутията, извади една сребърна верига и му я даде, а той влезе в стаята, като се хилеше и оголваше зъби. Никой от нас не застана на пътя му. Всички се притискахме към стените и стояхме колкото може по-далеч.

Но Старик изведнъж каза свирепо:

— Мислиш, че ще можеш да ме хванеш толкова лесно, така ли, унищожителю? Никога преди не съм виждал лицето ти, но знам името ти, Чернобог.

Той скочи и хвана веригата в средата с две ръце. Тя цялата веднага се покри с лед от единия до другия край, висулки с дълги остри връхчета изникнаха от нея, сякаш снежна буря настъпи мигновено, а ледът премина по целите ръце на царя и се изкачи по него. Старик с трясък я хвърли на пода зад себе си и удари царя с опакото на ръката си.

Па понякога ме удряше така, или удряше Ванда и дори Сергей, а Па беше много едър и силен, но когато ме удареше, падах на пода. Но когато Старик удари царя, то беше сякаш удари сламена кукла. Краката му се отлепиха от земята и дори когато се удари в земята, цялото му тяло продължи да се плъзга по пода и накрая се заби в сцената, а част от инструментите се струпаха върху него с ужасно силно дрънчене.

Помислих си, че при такъв удар той сигурно е умрял. Когато Па хвана ръжена, за да удари Ванда, си помислих, че ще я убие, ако я удари с него, но дори той не можеше да я удари толкова силно, че цялото й тяло да полети през стаята. Но царят не беше мъртъв. Той дори не остана да лежи на пода, да се радва, че не е умрял и да се преструва, за да избегне още един удар. Вместо това той се изправи на крака. Не само това, но се върна, като се извиваше по особен начин, от устата му течеше кръв, целите му зъби бяха червени, и съскаше към Старик, но докато съскаше, кръвта, която излизаше от устата му, димеше и гореше, а очите му станаха червени.

— Излезте! — внезапно извика царицата. — Всички, всички до един, бягайте, излезте вън от къщата!

Тя сякаш развърза хората. Всички започнаха да излизат от стаята. Някои тичаха покрай нея и излязоха през отворените врати на двора, други избягаха през вратата в другата стая, където танцуваха мъжете, а трети избягаха през вратата към кухнята. Младоженците избягаха оттам, хванати за ръка. Децата ги изнесоха на ръце, а на старите хора им помагаха. Всички излязоха.

Мислех, че и ние трябва да се махаме, но Ванда не искаше. Мирием се опитваше да накара панова Манделщам да тръгне с другите, но и тя не искаше. Държеше ръката на Мирием с две ръце и не я пускаше.

— Татко, моля те! Мамо, той ще ви убие! — каза Мирием.

— По-добре да умрем — отвърна й панова Манделщам.

— Ти тръгвай, ти бягай — повтаряше панов Манделщам. Той се опитваше да я прегърне с ръка.

Мирием поклати глава и извика:

— Ванда! Ванда, моля те, помогни ми!

Затова ние със Сергей не можехме да си тръгнем, защото Ванда изтича при нея.

— Моля те, изведи я!

— Не! — извика панова Манделщам и стискаше здраво.

Виждах, че Ванда не знаеше какво да прави. Искаше да изпълни молбата на Мирием, но в същото време искаше да изпълни желанието на панова Манделщам. Толкова много искаше да изпълни и двете неща, че не можеше да напусне стаята, значи и аз не можех, защото не можех да оставя Ванда и Сергей там.

През цялото време докато те се убеждаваха една друга, царят и Старик се биеха. Но царят не се биеше като цар. Представях си, че един цар се бие с меч. Понякога Сергей ми разказваше приказки за рицари, които убиват чудовища. Мама му ги беше разказвала. Веднъж един рицар яздеше по нашия път. Бях с козите и видях да идва отдалеч. Не го видях да използва меча си, но вървях покрай пътя, за да го виждам колкото може по-дълго. Можех да правя това, защото той не се движеше бързо. Имаше меч, имаше доспехи и две момчета, които водеха резервен кон и муле с багаж. След като го видях и знаех какво е рицар, понякога се биех в полето с меч, когато бях с козите, освен че беше само една пръчка, която се правеше на меч.

Представях си, че царят ще бъде нещо като рицар, само че доспехите му ще бъдат по-великолепни и мечът му ще бъде по-голям, но той нямаше никакви доспехи. Носеше дреха от червено кадифе, която е била прекрасна, но сега беше скъсана, мокра и изгорена. И нямаше меч. Биеше се с ръце, като се опитваше да хване Старик, но все го изпускаше. Не разбирах как можеше да го изпусне, защото Старик беше точно пред него, но той посягаше да го хване, а Старик не беше там. Ако грабнеше стол или маса, която му се изпречваше на пътя или сложеше ръце на пода, замирисваше на дим, а когато дръпнеше ръцете си, оставаше изгорено място с формата на ръката му. Имаше нещо в лицето му, заради което не можех да гледам в него дълго време, иначе имах чувството, че ще сложи тази горяща ръка върху мен, вътре в главата ми.

Помислих си, че той всъщност не е цар. Той беше Чернобог, така беше казал Старик, а това беше нещо като Старик, друго чудовище. Не исках Старик да спечели, но не исках и Чернобог да спечели. Надявах се да продължат да се бият безкрайно, или поне достатъчно дълго, за да можем всички да си отидем. Но виждах, че Старик ще спечели. Чернобог беше чудовище, но той все пак беше вътре в човек. Всеки път, когато не успяваше да го хване, Старик го удряше и царят вече беше облян в кръв. Лицето му изглеждаше странно, подуваше се и ме караше да си спомням как кашата се изля в лицето на Па. Не исках да гледам лицето му, но не можех да откъсна поглед от него. Страх ме беше, че ако затворя очи, Старик ще спечели, докато не гледам. После Старик щеше да дойде и да убие панова Манделщам и панов Манделщам. Не мислех, че мога да го спра само като гледам, но и не исках да гледам, ако това се случи, както и не исках пак да погледна и да видя, че то се е случило.

Царицата заобиколи битката и изтича при Мирием.

— Сребърната верига! — каза тя. — Трябва ни сребърна верига да го вържем!

И тогава панов Манделщам отиде и вдигна сребърната верига от пода. Тя беше счупена на две и двете парчета бяха много къси, за да вържем Старик. Царицата свали огърлицата от врата си. Тя беше направена от сребро и беше бляскава и красива като снежинките, които летят пред прозореца. Царицата прокара огърлицата през първата част на веригата, после през втората част, закопча я и веригата пак стана цяла и дълга. После панов Манделщам взе веригата от ръцете й.

Царят пак се хвърли върху Старик със съскане, въпреки че сега цялото му лице беше червено от кръв. Някои от пръстите му бяха препънати на обратно, а краката му се превиваха като клонка, която е пречупена по средата, но той все още размахваше ръце и се хвърляше напред. Старик се измъкваше от него — все едно че се мъчиш да хванеш муха и си мислиш, че си я хванал, но после отваряш ръка и тя не е там, а пак избръмчава покрай ухото ти. Но той не беше муха. Стоеше до огнището. Когато започнаха да се бият, те бяха далеч в средата на тази огромна стая, а сега бяха я прекосили. През цялото време Старик караше царя да го преследва и го водеше все по-близо и по-близо до огнището. Правеше го нарочно и сега те бяха там, а когато царят пак не го улучи, Старик го хвана.

Голям, съскащ облак от пара излезе от ръцете на Старик и изглежда го заболя, но той все още държеше царя, после го хвърли в огнището и каза:

— Стой си там, където ти е мястото, Чернобог! Заклевам те в името ти!

Ужасен пращящ вой излезе от устата на царя и там, където устата му беше отворена и очите му бяха отворени, се виждаше, че вътре гори огън, но на всички други места той изтощено се отпусна. Пращящият вой придоби глас и викаше:

— Стани! Стани! — Говореше на себе си, но сам не се чуваше. Не стана. Лежеше там в огнището и не помръдваше.

Старик се беше надвесил над него, стискаше ръцете си и чакаше да види дали той ще излезе от огнището. Мислех, че Старик ще го убие и всъщност не исках да видя това. А после панов Манделщам изтича до него и се помъчи да го върже с веригата. Не го видях, защото престанах да гледам точно когато се затича към него. Мислех, че Старик ще го убие и никак не исках да го гледам. Затова се наведох, хванах главата си в ръце и тогава Панова Манделщам извика:

— Йозеф!

А Мирием извика:

— Не!

Не можех повече да не гледам и видях, че панов Манделщам лежи на земята и не мърда. Помислих, че е умрял, но той помръдна, само че веригата не беше около Старик. Беше на пода, далеч от него. Панова Манделщам изтича до панов Манделщам и коленичи до него. Мирием също изтича и застана пред Старик. Изведнъж тя свали короната от главата си, хвърли я на земята и тя изтрещя с метален звук.

— Никога няма да се върна с теб, ако им направиш нещо! По-скоро ще умра! Кълна се!

Старик държеше ръцете си така, сякаш се канеше да направи нещо на панов Манделщам, но спря, когато тя каза тези думи.

— Причиняваш ми болка като летен дъжд! — извика Старик на Мирием. — Той тръгна към мен със сребърна верига, за да ме окове! Мога ли да не отговоря?

Старик все още беше ядосан, но след малко измърмори нещо недоволно и свали ръка.

— О, добре!

Каза го така, сякаш може би няма да си направи труда да убива панов Манделщам и подаде ръка на Мирием.

— Хайде, ела! Късно е, времето мина и аз никога повече няма да те водя тук, за да бъда обиждан от слаби ръце, които си мислят, че могат да те отнемат от мен!

Той махна с другата си ръка към вратите. Те пак се отвориха, а навън не беше дворът. Там беше онази гора, в която танцувахме, но сега нямаше звезди. Имаше само сиво небе и теглената от чудовища шейна, която ги чакаше.

Мирием не искаше да тръгне с него. И аз нямаше да искам да тръгна с него, но все пак исках тя да отиде. Исках тя да хване ръката му, защото така, той щеше да отведе само нея, да си отиде и повече да не се връща. Тогава Чернобог щеше да остане в огнището, Старик щеше да си е отишъл и всички щяхме да бъдем в безопасност. Панов Манделщам и панова Манделщам нямаше да умрат. Исках, много исках тя да си тръгне.

Тя се обърна да погледне родителите си, тогава видях лицето й и изпитах огромно облекчение, защото знаех, че ще си тръгне. Мъчно ми беше, защото тя плачеше, и стомахът ме заболя и се сви на топка, когато си помислих, ами ако бях аз, панова Манделщам ми беше майка и трябваше да тръгна със Старик, но все пак се радвах. Също се страхувах, защото ами ако тя сменеше решението си, но тя не го промени. Само се беше обърнала да ги погледне за последен път, после пак погледна Старик, макар че плачеше и направи крачка към него.

— Не! — извика панова Манделщам, но тя вече не държеше Мирием за ръка, тя беше коленичила на пода и беше сложила главата на панов Манделщам в скута си. Протегна ръка и извика:

— Мирием! Мирием!

Старик издаде гневен звук.

— И все още се осмеляваш? — изсъска той към панова Манделщам. — Мислиш, че можеше да я задържиш? Победата дойде в ръцете ми тази нощ и унищожителят е повален. Сега за един човешки живот напред, ще затворя белия път, докато всички, които знаят името на жена ми, умрат. Няма да ви оставя дори късчета спомен, с които да се опитвате да я хванете!

После посегна да хване Мирием за ръката и да я издърпа към вратата, а аз много се зарадвах, че той прави това и дори не забелязах какво прави Ванда и нямах време да се изплаша. Погледнах чак когато тя хвърли веригата около него.

Видях какво направи той миналия път, за да се освободи от нея, и за малко да го направи пак. Изви се, за да се измъкне изпод веригата, но този път, когато го направи, Мирием се хвърли на пода и защото той държеше ръката й, тя го дръпна и той леко залитна, а Ванда бързо свали ръце и държеше веригата около него. Затова, когато се изправи, той все още беше обвързан във веригата. Лицето му беше толкова гневно, че от него излезе бяла светлина. Не пусна ръката на Мирием, но се пресегна с другата си ръка, хвана краищата на веригата и ги дръпна.

Той повлече Ванда и почти я повали, но Сергей изтича към нея от другия край на стаята и също грабна веригата. Хвана единия край на веригата, а Ванда другия, и сега и двамата държаха здраво, сякаш се мъчеха да извадят дънер от земята, само че дънерът се дърпаше надолу и се канеше да ги повали, вместо те да го издърпат нагоре. А аз се изплаших, толкова се изплаших, но си казах, че това е също като танцуването, измъкнах се изпод масата, изтичах през стаята, хванах възела на престилката на Ванда и края на стария въжен колан на Сергей и направих кръг с тях.

Когато направих това, Старик изпищя и този писък приличаше на звука, който ледът в реката издава в края на зимата. Това беше ужасен звук, от който ме заболяха ушите, но продължавах да държа и той престана да пищи. Застана на едно място, тропаше с крака и попита сърдито Ванда:

— Добре, обвързахте ме! Какво искате да ви дам, за да ме пуснете?

Стояхме така, а после Ванда каза:

— Остави Мирием и си отивай! — Мирием все още беше на пода и се мъчеше да се освободи от него, но той държеше ръката й.

Старик я изгледа, искрящ от гняв.

— Не! Хванали сте ме със сребро, но ръцете ви нямат силата да ме задържат. Няма да се откажа от жена си!

Той пак се хвърли срещу веригите и се помъчи да се измъкне от ръцете ни. Но вече не само ние го държахме. Панов Манделщам беше станал от земята и сега държеше веригата с Ванда, панова Манделщам дърпаше от страната на Сергей, а те двамата с панов Манделщам бяха хванали ръце зад гърба ми и ми помагаха да съм силен. Всички дърпахме здраво и той за малко да се измъкне, но не успя, после пак се ядоса и каза на Ванда:

— Какво искаш, за да пуснеш веригата? Поискай нещо друго, иначе горко ти какво ще направя, когато се измориш!

Но Ванда поклати глава и каза:

— Освободи Мирием!

Той отново нададе същия ужасен писък на чупещ се лед и изсъска:

— Никога! Никога няма да те оставя, моя кралице, мое златно момиче; веднъж бях глупак, втори път няма да бъда! — И той пак се дръпна, толкова силно, че ни повлече по пода, всички ни, и ние почти паднахме. Помислих си, че няма да успеем да го удържим още дълго време. Виждах как ръцете на Ванда и ръцете на Сергей се плъзгат по веригата. Те бяха пъхнали пръстите си в брънките, но ръцете им се потяха и веригата се плъзгаше по една брънка назад, а те не можеха да рискуват да я пуснат за миг, за да я хванат по-високо, защото тогава той щеше да се измъкне.

Но и този път успяхме да го удържим, после той спря. Въздъхна тежко три пъти. Големи облаци скреж се отделяха от устните му, когато издишаше. После се изправи с цялата си височина и започна да се заледява. Ледът излизаше от краищата му на тънък пласт, през който може да виждаш, после отгоре се образуваше още лед, но първият ставаше по-дебел, и това продължи да се повтаря, ледът ставаше остър и бодеше, а аз усещах ужасната му студенина в лицето си. Сергей и Ванда и двамата се отдръпваха от него, но той се изкачваше по веригата към пръстите им.

Старик престана да пищи. Когато заговори, беше тихо, както когато дълбокият сняг е спрял да вали, излизаш навън и всичко е съвсем притихнало.

— Пуснете ме, простосмъртни, и поискайте някакъв друг дар от мен — каза той. — Ще ви дам съкровище от скъпоценни камъни или еликсир за дълъг живот; дори ще ви върна пролетта, като справедлива отплата за съпротивата ви. Но вие се пресягате много далече и се осмелявате много високо, като искате от мен да ви дам кралицата си. Предизвикайте ме още веднъж така, и знайте, че ще вдъхна зимата в плътта ви или ще отворя сърцата ви и ще ги оставя да замръзнат в червената си кръв на снега: вие нямате висши дарби, не притежавате магия, а само любовта не може да ви даде сила да ме удържите.

Когато каза това, знаех, че не лъже. Всички ние го знаехме. Мирием пак се вдигна на крака. Престана да дърпа ръката му, която я държеше за китката.

— Ванда — каза тя и това значеше, че трябва да пуснем Старик.

Но Ванда погледна Мирием и каза:

— Не. — И това беше не-то, което каза на баща ни в нашата къща, когато той искаше да я убие.

В онзи ден аз не исках да му кажа не. Никога преди това не му бях казвал не, защото знаех, че ще ни бие, макар че той и без това ни биеше, но знаех, че ще ни бие още повече, ако кажем не. Не си и бях помислил да му кажа не, каквото и да направи, защото винаги може да направи нещо още по-лошо. И когато Ванда му каза не, и аз казах не, но не защото наистина бях решил да кажа не, просто го казах. Но сега си мисля, че го казах, защото нямаше какво по-лошо да ми направи от това да удря Ванда с ръжена едно след друго и да я убие, докато аз седя там и гледам. Ако щеше да направи това, после и аз можеше да съм мъртъв, а това нямаше да е толкова лошо, колкото само да стоя и да гледам.

Сега Ванда казваше не, защото нямаше какво по-лошо Старик да й направи от това да вземе Мирием. Не бях сигурен, че и аз така мислех, но после си помислих, че не мога да пусна, без да накарам панова Манделщам и панов Манделщам и те да пуснат ръце, защото техните ръце бяха зад мен. А да съм мъртъв нямаше да е толкова лошо, колкото да трябва да погледна панова Манделщам, след като й бях причинил това.

Но Старик не лъжеше. То не беше както с Па, сега нямаше Сергей, който да влезе и да е по-силен от него и да го бутне в огъня. Сергей вече помагаше с всички сили, но никой от нас не беше толкова силен, колкото Старик. Значи всички щяхме да умрем. Нямаше какво друго да направим, освен да го пуснем. А ние нямаше да го пуснем.

А тогава един дрезгав, ужасен, пиянски глас каза:

— Сребърна верига, за да го вържем, огнен кръг, за да угасим силата му. — Около нас горяха дванайсет големи свещи. Огледах се и видях, че царят се е изправил: царицата беше наредила свещите в голям кръг, докато ние се опитвахме да задържим Старик, а после беше отишла при царя и му беше помогнала да излезе от огнището. Тя го държеше изправен и той беше изрекъл тези думи през разбитата си уста, въпреки че те излизаха през червени мехурчета кръв. Той сочеше с ръка: ръката му трепереше, пръстите му бяха ужасно препънати, а всички свещи избухнаха във високи горещи пламъци, по-високи от самите свещи.

Вътре във веригата Старик се давеше, доспехите от лед около него се пропукаха и големи парчета падаха на земята. Той целият побеля. Тогава царят се изсмя високо, само че не се смееше царят, а Чернобог, чудовището. Това беше страшен звук, като пращящ огън, после той направи една стъпка от огнището, а когато направи това, няколко от прегънатите му пръсти се изправиха. Когато направи още една крачка, рамото му, което беше силно изкривено, се върна на мястото си, а носът, който беше счупен, също се оправи, и малко по малко, докато се приближаваше, той целият се възстановяваше, докато накрая лицето му стана идеално и дори скъсаната червена дреха стана гладка и суха. Но нещо в него не беше както трябва, нищо в него не беше както трябва, и идваше към нас.

Той вдигна ръка, размаха я във въздуха, веригата изскочи от ръцете на Ванда и Сергей и здраво се уви около Старик, като притисна ръцете му към тялото. Мирием измъкна ръката си от неговата и отскочи встрани, а после всички ние се дръпнахме, колкото можехме по-бързо, за да избягаме от Чернобог. Но той не ни обърна никакво внимание. Канеше се да застане пред Старик и да му се усмихва. Последната брънка на веригата от лявата страна се разтвори като челюст и се затвори в брънка от другата страна, а последната брънка на веригата от дясната страна се свърза с брънка от същата страна, и тя все повече и повече се стягаше около него.

— Хванах те, хванах те — тананикаше си Чернобог. Той вдигна ръка и докосна лицето на Старик с един пръст, после го прокара по бузата до гърлото му. Във въздуха се вдигна пара, а Старик стисна зъби и го болеше. Чернобог притвори очи и тихо изпращя, радостен звук, само че радостен за нещо ужасно. Искаше ми се пак да имам восък в ушите, но не знаех къде беше той. Здраво стисках ръката на Ванда, Сергей стоеше пред нас, а Мирием, майка й и баща й също се държаха един за друг

— Кажи ми — обърна се той към Старик, — кажи ми името си.

После той се пресегна и пак го докосна.

Старик потрепери целия, но прошепна:

— Никога!

Чернобог изпращя гневно и опря цялата си ръка в гърдите на Старик. Ужасен бял облак бликна изпод ръката му и се изви нагоре, а Старик изкрещя.

— Името ти, името ти — съскаше Чернобог. — Ти си обвързан, победих те; ще те победя напълно. Кажи ми името си! Със силата на веригата, заповядвам ти!

Старик беше затворил ужасните си очи и трепереше в сребърните окови, а лицето му беше изопнато и изглеждаше изострено във всички краища, сякаш щеше да се пръсне. Дишаше така, сякаш не можеше да прави нищо друго, освен да диша, но още веднъж отвори очи и каза:

— Ти не си ме обвързал, Чернобог; ти държиш веригите ми, но не ти дължа подчинение. Не съм обвързан нито от твоята ръка, нито от твоята хитрост. Ти не си платил за тази победа, тя е лъжлива, измамна и аз няма да ти дам нищо.

Чернобог изсъска, изръмжа за последен път и се извърна към нас — към царицата.

— Ирина, Ирина, какво искаш да ти дам? Посочи един дар и той ще бъде твой, посочи два или три! Вземи плащане от ръцете ми и ми го дай истински на мен.

Но царицата поклати глава.

— Не — каза тя. — Доведох ти го, както обещах, но това е всичко, което обещах. Няма да приема нищо от теб. Направих това за Литвас, а не от алчност. Не е ли той вързан? Не можеш ли да разбиеш зимата му?

Чернобог много се ядоса, започна да пълзи в кръг около Старик, като мърмореше, пращеше и съскаше, но не каза не.

— Ще пирувам с теб всеки ден — мърмореше той и се виеше около Старик, вдигна ръка и прокара пръсти по лицето му, като остави още дълбоки, димящи следи. — Сладка и студена ще бъде всяка глътка. Всяка глътка ще те изгаря дълбоко. Колко дълго ще ми казваш не?

— Вечно — прошепна Старик. — Дори и да пируваш с мен до края на света, никога няма да отворя вратите на царството си и ти няма да имаш нищо мое, което да не си откраднал.

— Ще открадна всичко! — извика Чернобог. — Вързал съм те, държа те здраво, ще открадна всички плодове от белите дървета и ще ги погълна наведнъж; ще изпия слугите ти и короната ти, ще разруша всичките ти планини!

— Дори и тогава — каза Старик. — Дори и тогава ще ти отказвам. Моите хора ще влизат в пламъците със заключени в сърцата си имена; няма да получиш това от тях, нито от мен.

Чернобог бясно изрева и хвана лицето на Старик с две ръце, а Старик изпищя като преди, само че още по-страшно, както изпищя Па, когато кашата се изля върху главата му. Скрих лице в престилката на Ванда и запуших уши с нея. Когато звукът спря, треперех от ужас. Старик беше на колене на земята, веригата все още беше увита около него, а Чернобог го гледаше отгоре и от ръцете му капеше вода; вдигна ръка към устата си, облиза я с език и там, където езикът му я докосна, тя беше суха.

— О, колко сладък вкус има, как студът се задържа в него — каза той. — Зимен цар, цар от лед, ще те смуча, докато станеш толкова мъничък, че ще те схрускам със зъби, и какво ще струва името ти тогава? Не искаш ли да ми го дадеш сега и да влезеш в пламъците, докато все още си велик?

Старик целият трепереше, а после много тихо каза само:

— Не.

И това беше същото не като нашето, което означаваше, че каквото и да му направи Чернобог, нямаше да е толкова лошо, колкото ако Старик му кажеше името си.

Чернобог пращеше от разочарование.

— Тогава ще те държа окован в сребро и ограден от пламъци, докато промениш решението си и ми кажеш името си! Извикайте ги! — изкрещя той. — Извикайте ги да го отведат и да го скрият!

Изведнъж той политна напред и почти падна, толкова залиташе, че обръщаше столове, като се опитваше да се хване за тях, докато накрая се закрепи на един стол, въпреки че се тресеше и главата му клюмаше. Царицата прекоси стаята и отиде при него, а той я погледна така, като човек поглежда друг човек. Чернобог вече го нямаше там. След малко каза, почти шепнейки:

— Стражите.

А гласът му беше много красив, като музика, въпреки че говореше много тихо.

Той се обърна и посочи с ръка вратите, също както беше посочил свещите, само че сега ръката му беше правилна и изящна, и вратите се отвориха. Шейната вече не беше там. Там имаше празен двор.

— Стражи! — извика царят високо и в двора изтичаха няколко мъже. Тези мъже наистина имаха мечове и доспехи, но когато видяха Старик, спряха и гледаха уплашено. Правеха някакви знаци пред себе си.

Царят започна да ги сочи с ръка, по същия начин, по който беше сочил към вратата и свещите, но неочаквано царицата се пресегна и свали ръката му.

Тя каза на мъжете:

— Бъдете смели! — Те всички впериха поглед в нея. — Това е господарят на Старик — той докара тази проклета зима на нашата земя и с божията помощ беше заловен. Трябва да го затворим, за да върнем пролетта в Литвас. Всички ли сте благочестиви хора? Бог да ви благослови, всеки от вас да вземе свещ в ръка и дръжте свещите около него. И трябва да намерим въже да го вържем за веригата и да го водим с него.

Стражите изглеждаха много изплашени, но един от тях, който беше много висок, висок колкото Сергей, каза на царицата:

— Ваше величество, аз ще се осмеля, заради вас.

Той излезе на двора, върна се с въже, отиде направо при Старик и завърза въжето за веригата много здраво, като потръпваше — видях, че върховете на пръстите му го болят и целите са побелели като измръзнали. Но той държеше въжето и сега още няколко други мъже излязоха напред да му помогнат да го дърпа. Старик стана на крака, за да не го влачат по пода.

Но когато се опитаха да го дръпнат, той не тръгна веднага с тях. Вместо това се обърна и погледна Мирием. Тя стоеше до родителите си и го гледаше. Те я бяха прегърнали, а лицето й беше нещастно и тревожно, сякаш все още я беше страх, въпреки че Старик беше вързан. Но той не се опита да я нападне.

— Милейди, не мислех, че можеше да отговориш, когато те взех от дома ти без разрешение и ценях само дарбата ти. Но сега ми е даден отговор. Ти даде добра отплата за обидата три пъти и установи стойността си: по-висока от живота ми, кралството ми и всички, които живеят в него, и въпреки че изпращаш моя народ в огъня, нямаш към мен дълг за връщане. Всичко е справедливо.

Той й се поклони много дълбоко, после се обърна и тръгна със стражите, накъдето го водеха, а Мирием сложи ръце на челото си, въздъхна, сякаш щеше да се разплаче, и извика:

— Какво мога да направя? Какво да направя?