Сребърна приказка

Глава 4

През цялата онази студена зима посявах среброто си. Пролетта дойде късно, лятото беше кратко и дори зеленчуковата градина растеше бавно. През април продължаваше да вали сняг. Хората идваха при мен отдалеч, от десетина различни села в околността, и взимаха заеми, за да преживеят. Когато през пролетта пак отидохме във Висня, върнах на дядо ми кесията, пълна с копейки в свитъци, готови да бъдат обърнати в злоти и внесени в банката. Там, затворени зад дебелите стени на трезорите и още по-дебелите градски стени, парите бяха в безопасност, недостижими за набезите на Старик. Дядо ми нищо не каза, само подържа кесията на дланта си, сякаш я претегляше, но очевидно се гордееше с мен.

Дядо ми и баба ми обикновено не канеха други гости, когато ние бяхме там, освен сестрите на майка ми. Не бях забелязала това по-рано, но сега го забелязах, защото неочаквано много хора постоянно идваха на чай или на вечеря. Къщата винаги беше осветена и огласена от весел смях и прошумоляващи елегантни рокли. През тази седмица в града се запознах с повече хора, отколкото при всичките ни предишни гостувания, взети заедно. Винаги съм имала тази смътна представа, че дядо ми е важна личност, но сега това ми стана десет пъти по-ясно. Хората се обръщаха към него почтително, всички, дори и равинът, го наричаха панов Мошел, а на масата той и още няколко души обсъждаха политиката на квартала и често решаваха спорните въпроси, сякаш това е тяхно право.

Не разбирах защо преди не бяха канили гости. Всички те бяха много мили и се радваха да се запознаят с мен.

— Това не е ли малката Мирием? — попита панова Идин, като ми се усмихваше и ме галеше по бузата. Тя беше жена на един от приятелите на дядо ми. Не си спомнях да съм я виждала преди, сега всичко ми се струваше толкова отдавна. — Колко си пораснала! Сигурно скоро ще танцуваме на сватбата ти.

Като чу това, баба ми се намръщи, а майка ми изглеждаше още по-нещастна. Тя винаги стоеше в ъгъла на салона, когато идваха гостите, приведена над ризата от прост лен, която шиеше за баща ми, и разговаряше с тях само в краен случай, и то не особено учтиво — майка ми, същата жена, която винаги беше мила към хората от селото. Към същите тези хора, които й бяха взели хляба от устата и които не биха я пуснали да влезе в къщата им.

— Защото вярвам, че човек няма право да представя свинското ухо за копринена чантичка — отговори дядо ми безцеремонно, когато най-после го попитах за гостите. — Баща ти не можеше да ти даде зестра, каквато гостите, които идват в тази къща, очакват моята внучка да има, а се бях заклел пред майка ти, че повече никога няма да слагам пари в джоба му и да го спасявам.

Сега разбрах защо не канеше богатите си познати и защо не искаше баба ми да ми купува рокли с кожа и златни копчета по тях, както си беше помислил тогава. Не искаше да прави принцеса от мелничарската дъщеря с взетите на заем украшения и да я пробутва на някой кандидат за женитба, който би бил достатъчно глупав, за да се излъже, или пък на друг, който би се измъкнал от сделката, когато разбере истината.

Не му се сърдех. Харесвах го много повече заради тази безмилостна откровеност и ми беше приятно, че сега канеше гости и дори се хвалеше с мен и как съм взела кесия със сребро и съм я върнала, пълна със злато. Приятно ми беше, когато усещах погледите им и разбирах, че ме преценяват и претеглят, като че ли съм кесия с пари, а аз мога да ги погледна с вдигната глава, защото знам колко струвам.

Вместо това установих, че се сърдя на майка ми. Сестрите й пак дойдоха на вечеря в деня преди да си тръгнем. На масата бяхме дванайсет души, а на двора си играеха и крещяха много малки деца. Седях до моята братовчедка Басия. Година по-голяма от мен, тя беше красива със закръглените си рамене, с бляскавата си кестенява коса, с перлената огърлица и обици. Беше уверена и грациозна. Преди месец беше ходила при сватовника и сега гледаше със засмени очи и загатната усмивка, докато майка й разказваше за един млад човек, който се очертаваше като избраник: Исак, бижутер като баща й, много способен, макар че дядо ми поклати глава малко скептично и зададе безброй въпроси за бизнеса му. Ръцете й бяха гладки и меки. Тя никога не беше вършила тежка работа, дрехите й бяха добре скроени, с красиво избродирани цветя и пойни птици по тях.

Не й завиждах, не и сега, когато можех да си купя бродирана престилка, ако пожелаех да си харча парите за такива неща. Щастлива бях с моята работа. Но усетих как майка ми до мен се напрегна, сякаш искаше да вдигне ръка, да скрие от мен живота на Басия и да ми попречи да го пожелая. На следващия ден полетяхме към къщи с шейната по заледения път, който минаваше през тъмната гора. Беше ужасно студено, но аз имах своя кожена наметка и три фусти под полата. Завихме се с три одеяла и пътувахме удобно, защитени от студа. Но майка ми имаше много нещастен вид. Не говорехме.

— Ти може би предпочиташ още да сме бедни и гладни? — избухнах аз накрая, като наруших мълчанието, което тегнеше между нас в тъмната гора.

— Милинката ми, милинката ми, извинявай — проплака тя.

— Извинявай? — казах аз. — Защото ни е топло, вместо да мръзнем? Защото имаме пари и удобства? Защото имаш дъщеря, която може да превръща среброто в злато?

— Защото трябваше да станеш студена като лед, за да го постигнеш — каза тя. Не й отговорих нищо, само се загърнах по-плътно с пелерината си. Олег заговори нещо настойчиво на конете: сребърно сияние се беше появило в далечината, показал се беше пътят на Старик. Конете тръгнаха по-бързо, но пътят на Старик вървеше успоредно на нашия и до края на пътуването ни светеше между дърветата. Усещах го от моята страна, един по-студен вятър, който се опитваше да ме прониже и да проникне под кожата ми. Но не се тревожех. Отвътре бях още по-студена.

На следващата сутрин Ванда закъсня. Когато дойде, беше задъхана и зачервена, лицето й блестеше от пот, а чорапите и полата й бяха покрити с кал и сняг, сякаш беше търсила пътека през полето, а не беше вървяла по селския път.

— Старик са в гората — каза тя, без да вдигне очи. Когато излязохме на двора пред къщата, видяхме, че на около половин миля разстояние пътят на Старик все още проблясва между дърветата.

Не бях чувала друг път да са се приближавали толкова много до нашия град. Нямахме стена, но и не бяхме толкова богати, че да ги изкушим. Плащахме данъците си в зърно и вълна, а богатите превръщаха среброто си в злато зад стените на големия град и го държаха там в банките, също като мен. Възможно беше някоя жена да имаше златна огърлица или пръстен — със закъснение се сетих за златното копче на моята яка — но те не биха могли да напълнят сандък със злато, дори и да претърсят всяка къща на главната улица.

От гората се носеше жесток студ; ако някой коленичеше и протегнеше ръка, щеше да усети как леденият въздух пълзи по земята, сякаш някъде далеч някой гигант го издухва и разнася с него аромата на прекършени борови клонки. Беше зима, но все пак беше толкова студено, че това едва ли се дължеше само на природата. Погледнах към града и видях, че хората от близките къщи също бяха излезли на дворовете си и гледаха пътя. Панова Гавелите ме изгледа враждебно, когато погледите ни се срещнаха, сякаш аз бях виновна, после се прибра.

Но нищо друго не се случи, а сутрешната работа трябваше да се върши, затова един по един всички се прибрахме и като не виждахме пътя, престанахме да мислим за него. Седнах да прегледам книгите и да видя какво Ванда е донесла вкъщи за двете седмици, през които бяхме отсъствали. Тя взе кошницата, пълна със стар хляб и просо за пилетата и излезе да ги нахрани и да събере яйцата. Майка ми най-после се беше отказала да върши някаква работа на открито и аз бях доволна от това: сега тя седеше на масата и белеше картофи за обеда ни на топло до огнището, а по бузите й вече имаше малко руменина и те леко се бяха запълнили след отслабването й миналата зима. Отказвах да се тревожа за начина, по който ме гледаше, докато работех по книгите.

Числата бяха прегледно и чисто записани и сметките бяха точни. Дядо ми ме беше попитал за прислужницата и дали е добра; не мислеше, че е глупаво да плащам на Ванда с пари.

— Прислужниците лесно стават нечестни, когато носят твоите пари, а самите те не притежават такива — ми каза той. — Накарай я да почувства, че нейното благосъстояние расте заедно с твоето.

Малко обаче се притеснявах за собственото си благосъстояние, въпреки наличието на четиринайсет златни монети в банката на дядо ми. Знаех, че тези пари не са от моята лихварска дейност; това бяха парите от зестрата на майка ми, които най-после си бяхме върнали. Баща ми ги беше раздал толкова бързо след сватбата и те бяха потънали в чуждите джобове преди още аз да се родя, а толкова малко бяха изплатени, че всички съседи на километри наоколо ни дължаха пари. Те бяха стегнали къщите и хамбарите си, бяха си купили добитък и семена за посев, бяха оженили дъщерите си и дали начален старт в живота на синовете си, но междувременно майка ми гладуваше, а те гонеха баща ми от прага на къщите си. Възнамерявах да си върна всеки грош, и то с лихвите.

Но вече бях събрала лесните пари. Част от останалите бяха несъбираеми. Някои хора, които бяха взели пари от баща ми, бяха умрели, а други бяха заминали много далеч и беше невъзможно да ги открия. Сега взимах повече от половината вноски в стока, или труд, или нещо друго, а превръщането им в пари не беше лесна работа. Къщата ни вече беше удобна, имахме толкова кокошки, колкото бяхме в състояние да отглеждаме. Бяха ми предлагали да ми платят с овца или коза, но ние не знаехме как се гледат. Можех да ги препродам, но това беше трудно, а трябваше да внимавам да не давам на длъжниците си дори и един грош по-малко от пълната сума, която щях да получа на пазара. Те щяха да кажат, че съм ги измамила, независимо от времето и работата, която съм вложила за продажбата.

Нови заеми давах само на онези, за които имаше някаква приемлива вероятност да ги върнат — само малки суми и то предпазливо, но така обратно се връщаше също толкова малък и предпазлив поток от пари. Освен това не знаех каква част от длъжниците ще престанат да плащат. Но въпреки това реших, като преглеждах сметките, че ще започна да плащам на Ванда: всеки ден тя ще изчиства половин грош от задълженията на баща си и ще получава половин грош за себе си, така че ще взима една действителна монета и двамата с баща й ще имат чувството, че тя печели пари.

Точно бях решила, че следобед преди да си тръгне ще й кажа, когато тя безцеремонно блъсна вратата и нахълта вътре, притиснала към гърдите си все още пълната със зърна кошница, и каза:

— Били са в двора на къщата.

Не знаех за какво говори, но все пак се разтревожих и станах на крака; беше пребледняла и изплашена, а тя не беше страхлива.

— Покажи ми — каза баща ми. Стана и взе железния ръжен от огнището.

— Крадци ли? — попита майка ми с тих глас, което беше и моята първа мисъл, щом изобщо някаква мисъл се появи в главата ми. Радвах се, че бях занесла парите в града и ги бях депозирала в банката. Но после излязохме навън след баща ми в задния двор, където пилетата все още разочаровано крякаха, че не са получили храната си, и Ванда ни показа следите. Това не бяха следи от крадци.

Копитата бяха оставили бледи отпечатъци върху пресния пласт скоро навалял сняг и не бяха пробили ледената коричка под него, но бяха много големи, с размера на конски копита, само че раздвоени като на елен и с шипове в предния край. Стъпките стигаха до стената на къщата, а после някой беше слязъл от животното и беше погледнал вътре през прозореца — някой, обут със странни, островърхи ботуши, но и те не бяха пробили ледената коричка.

Първо не повярвах. Следите бяха странни наистина, но си помислих, че може би някой се шегува, както децата от селото, които ме замеряха с камъни, когато бях малка. Някой се беше промъкнал, за да остави тези стъпки и да ни подплаши, или дори нещо още по-злонамерено, за да замаскира кражбата, която замисля. Но преди да си отворя устата, осъзнах, че никой не би могъл да направи отпечатъците, без и той да остави следи в снега. Освен ако по някакъв начин се бяха надвесили от покрива с пръчка. Но покривът беше непокътнат, а разцепените копита бяха описали дълга пътека през двора ни и изчезваха някъде около дърветата. Когато погледнах в тази посока, видях, че блестящият сребърен път все още е там.

Не казах нищо, а майка ми и баща ми също мълчаха. Само Ванда глухо промълви:

— Това са Старик. Старик са били тук.

Приказните владетели и мистериозните животни, които надничат през прозорците на голямата ни стая, нямаха място в нашия заден двор. Наведох се и сама погледнах вътре. Нямаше кой знае какво да се види, освен моето тясно легло и огнището с тенджера на него, бюфетът, който баща ми беше измайсторил като подарък за майка ми, чувалът със зърно в килера. Домът ми изглеждаше толкова обикновен, толкова прост, че самата идея ставаше още по-абсурдна. Изправих се и пак погледнах следите, сякаш се надявах, те изведнъж изчезнат и да престанат да правят света нелогичен и абсурден.

Тогава баща ми взе ръжена и разрови стъпките, после бавно мина по пътеката и заличи всички следи. Когато се върна, каза:

— Нека повече да не чуваме такива приказки. Кой знае, може би някакви деца са си правили глупави шеги. Хайде, върши си работата, Ванда.

Погледнах го втрещено. Никога не го бях чувала да говори толкова грубо. Ванда се поколеба. Погледна към мястото, където преди бяха следите, после бавно пристъпи през отъпкания сняг и започна да храни пилетата. Майка ми стоеше мълчаливо, завита с шала си, прехапала устни и стиснала ръце.

— Ела вътре, Мирием, трябва да ми помогнеш да обеля картофите — каза тя.

Тръгнах след нея към къщата, а на вратата тя погледна към пътя за града. Но всички се бяха прибрали и захванали с работа; навън нямаше никой.

Когато вече бяхме вътре, баща ми отиде на прозореца до леглото ми с една тънка пръчка и измери дължината и ширината му, като си ги отбелязваше с нож. После грабна палтото, една малка брадвичка и шапката си и излезе с пръчката. Наблюдавах го, после видях, че майка ми наднича навън зад гърба на Ванда, която метеше двора.

— Мирием — каза майка ми, — мисля, че за баща ти ще е добре да вземем някой млад мъж да му помага. Ще помолим брата на Ванда да идва тук нощем и ще му плащаме.

— Да плащаш на някой, само за да спи в къщата? Каква полза ще има от него, ако Старик наистина дойдат? — попитах аз със смях: самата идея беше абсурдна. Не си спомнях някога изобщо да съм мислила, че Старик са нещо друго, освен шега. Имах чувството, че съм сънувала такъв сън, но той вече избледняваше.

Но майка ми каза сърдито:

— Не говори такива неща. Никога не говори такива неща. Искам никога повече да не казваш това. И не споменавай Старик никъде, пред никого в града. — Сега вече съвсем нищо не разбирах. Всички в града щяха да говорят за Старик, щом пътят им беше там в гората, а утре беше пазарен ден.

— Тогава недей да ходиш — каза тя, когато й обясних това. Възразих, че нося стока от Висня, която трябва да продавам, тя ме хвана за раменете и каза:

— Мирием. Ще наемем брата на Ванда да спи тук през нощта, така че тя да не разказва на никого как Старик са били в нашата къща. Ти също няма да казваш на никого.

Престанах да споря.

— Преди две години — продължи тихо майка ми — в покрайнините на Минаск една банда на Старик премина през полята и опустоши три градчета, градчета като нашето. Изгориха църквите и къщите на богатите хора и взеха всичкото злато, което можаха да намерят, колкото и малко да беше то. Но минаха пред село Язуда, където живееха евреи, и не изгориха техните къщи. Затова хората решиха, че евреите са сключили договор със Старик. И сега в Язуда няма евреи. Разбираш ли, Мирием? Няма да казваш, че Старик са идвали в къщата ни.

Сега не ставаше дума за елфи, за магия или за други глупости. Ставаше дума за нещо, което много добре разбирах.

— Утре ще отида на пазара — казах аз след минута и когато майка ми се канеше да отговори, продължих: — Ще бъде странно, ако не отида. Ще отида и ще продам двете нови рокли, които съм донесла, и ще говоря за новата мода във Висня.

Майка ми кимна, погали ме по главата и ме потупа по бузите. После двете седнахме да избелим останалите картофи. Отвън се чуваха ритмичните удари на брадва. Ванда цепеше дърва. Скоро баща ми се върна с наръч зелени клонки и прекара остатъка от деня край огнището. Изплете от клонките решетки, които закова на рамките на прозорците.

— Решихме да поканим брата на Ванда да идва тук нощем — каза майка ми, без да вдига глава от плетката си.

— Ще е хубаво да има млад мъж наоколо — съгласи се баща ми. — Винаги се тревожа, когато има пари в къщата. Пък и няма да ми е излишна малко помощ. Вече не съм много млад.

— Може би все пак няма да е лошо да отглеждаме няколко кози — казах аз. — Той ще се грижи за тях.

— Искаме да наемем някой млад мъж, който да остава тук през нощта и да ни помага да се грижим за къщата — ми каза Мирием в деня, в който се върна. — И да се грижи за козите, които ще купим. Брат ти дали би искал да дойде да ни помага?

Не й отговорих веднага. Исках да откажа. Водих й книгите през двете седмици, в които отсъстваше. Аз, сама. Всеки ден обикалях, всеки ден ходех в различни къщи, а после се връщах и приготвях обеда за себе си и за баща й, лихваря. Сядах на масата и, малко разтреперана, внимателно отварях книгата. Кожата беше толкова мека в ръцете ми, а всяка фина, тънка страница беше изписана с букви и цифри. Отгръщах ги една след друга, за да намеря къщите, които бях посетила този ден. Тя отбелязваше с различна цифра всяка къща и до нея вписваше името на обитателя й. Натапях писалката в мастилницата, после изцеждах перото и много бавно и старателно изписвах всяка цифра. След това затварях книгата, изчиствах писалката и я прибирах на рафта заедно с мастилницата. Правех всичко това сама.

През миналото лято, когато дните бяха дълги и ми оставаше малко свободно време, Мирием ме учеше как да пиша числата с писалка. Тя ме водеше навън след обед и ги пишеше в пръстта с пръчка, отново и отново. Но ме учеше не само как да ги записвам. Учеше ме как да ги правя, как да събирам две числа в едно, и също как да изваждам едно число от друго. И не само малки числа, които мога да преброя на пръстите си или с камъчета, а големи числа. Учеше ме как да превърна сто гроша в една копейка и двайсет сребърни копейки в златна злота, а също и как да върна сребърната монета обратно в грошове.

Отначало ме беше страх. Минаха пет дни, преди да хвана пръчката и да повторя фигурата, която тя беше изписала. Тя говореше за това като за нещо съвсем обикновено, но аз знаех, че ме учи на магия. После пак ме беше страх, но не можех да устоя. Научих се да изписвам магическите фигури в пръстта, а после с една стара, изхабена писалка и размесена с вода пепел пишех на гладък камък. И накрая с нейната писалка и мастило на стар лист хартия, посивял от много писане и триене. И в края на зимата, когато тя замина, аз можех да й водя сметките. Дори вече можех и да чета. Четях на глас имената от всяка страница, повтарях си ги тихо, допирах с пръст буквите и виждах кои букви на кой звук отговарят. Понякога, когато бърках, Мирием ме спираше и ми казваше коя е правилната буква. Ето на колко магия ме беше научила и не исках да я деля с никой друг.

Преди една година щях да й откажа, щях да задържа всичко за себе си. Но беше минала почти година, откакто спасих Сергей от Старик. Сега, когато се върнех вкъщи късно, той ми беше приготвил обед. Двамата със Степон ми събираха козя вълна от храстите и купите сено, за да си изплета шал и да ходя с него в града. Той ми беше брат.

После за малко да откажа от страх. Какво щеше да стане, ако той издаде тайната ми? Тя беше толкова голяма, че и без това с труд я пазех. Всяка вечер заспивах с мисълта за шест сребърни копейки в ръката ми, блестящи и студени. Получавах ги, като събирах грошове, един по един, колкото можех по-дълго, преди сънят да ме повали.

Но след минута попитах бавно:

— Тази работа ще помогне ли дългът да се изплати по-бързо?

— Да — каза Мирием. — Всеки ден ти и той ще печелите два гроша. Половината ще отиде за покриване на дълга, а другата половина ще ви плащам в брой. И ето я първата — за днес.

Тя извади един кръгъл бляскав грош и го сложи в ръката ми, нещо като награда, задето казах да вместо не. Погледах го известно време, после затворих ръка.

— Ще говоря със Сергей.

Но когато в гората, далеч от място, където Па можеше да ни чуе, с шепнене му разказах всичко, той попита:

— Те искат само да стоя в къщата и ще ми плащат пари само да стоя в къщата и да гледам козите? Защо?

— Страхуват се от крадци — отговорих аз. Но щом думите излязоха от устата ми, си спомних, че това не е истина. Само че не помнех каква точно беше истината.

Трябваше да си представя, че съм тръгнала да храня пилетата, държа кошницата и се въртя насам-натам, преди споменът за онази сутрин да се появи в главата ми. Бях излязла навън, тихо ядях сухия хляб зад ъгъла на къщата, където нямаше да ме видят нито те, нито пилетата, после минах зад ъгъла и видях следите…

— Старик — казах аз. Думата изпълни устата ми със студ. — Старик бяха там.

Ако Мирием не ми беше дала монетата, не знам как щяхме да постъпим. Съзнавах, че дългът на баща ми вече нямаше значение. Никакъв закон не можеше да ме задължи да работя в къща, където Старик е ходил да наднича през прозорците. Но Сергей погледна монетата в ръката ми, аз също я погледнах.

— Един грош на ден? — попита той.

— Половината ще отива за изплащане на дълга — казах аз. — Един грош на ден.

— Ти вземи този — отговори той след малко, — а аз ще взема следващия.

Не предложих да отидем до бялото дърво и да поискаме съвет. Тогава бях като Па. Не исках да чуя гласа на мама, която казва: Не отивайте, ще имате неприятности. Знаех, че ще имаме неприятности. Ако кажех на Па, той щеше да ми отговори да не се връщам в къщата на дявола нито за минута, а после щеше да ме продаде на пазара за две кози на някой, който търсеше жена със здрав гръб, а не жена с цифри в главата си. Нямаше да струвам и шест копейки.

Затова казах на баща ми, че лихварят търси някой да му помага с козите и дългът му ще бъде изплатен по-бързо, ако пусне Сергей да ходи при тях нощем.

— Да се връщаш един час преди изгрев. Кога ще се изплати дългът ми?

Сергей погледна към мен.

— След три години — отговорих аз.

Очаквах, че ще ме удари и ще каже, че съм глупачка, която не може да смята. Но той само изръмжа:

— Кръвопийци и пиявици. — После се обърна към Сергей: — Ще им кажеш, че трябва те там да ти дават закуска! Тук повече не може да пиеш млякото на козите.

И така, сега разполагахме с три години. Първо щяхме да получаваме по половин грош на ден, а после по един грош на ден.

Двамата си стиснахме ръцете зад къщата.

— Какво ще си купим с тях?

Не знаех как да му отговоря. Не бях си мислила, че ще си купуваме нещо с парите. Мислех си само, че ще ги имам, истински пари в ръцете ми.

— Колкото и малко да похарчим, той ще разбере — каза Сергей. — И ще ни ги вземе.

Първата ми мисъл беше, че поне няма да ме води на пазара. Ако му носех един грош всеки ден, той с радост щеше да ме остави да работя при лихваря. Представях си как ще ходи в града и ще ги изпива и изобщо няма повече да работи. Ще е щастлив всеки ден.

— Няма — казах аз. — Няма да му позволя да ги вземе.

Все пак не знаехме какво да правим. После казах:

— Ще ги крием. Ще крием всички пари. Ако работим три години и не ги харчим, ще имаме по десет копейки всеки. Общо ще имаме една злота. Една златна монета. Ще вземем Степон и ще заминем.

Къде можеше да отидем? Не знаех. Но бях сигурна, че ако имаме толкова пари, ще може да отидем навсякъде. Сергей кимна. И той мислеше същото. После попита:

— Къде можем да ги скрием?

И така все пак отидохме при бялото дърво. Изкопахме дупка под надгробния камък на майка ни и върнахме камъка на мястото му.

— Мамо — казах аз, — моля те, пази ни ги.

После бързо си тръгнахме, без да чакаме да видим какво ще се случи. Сергей също не искаше мама да ни спре.

Същата вечер след вечеря той тръгна към града, с шапка на главата, която му бях ушила от парцали, за да му топли ушите. Стоях на двора пред вратата и гледах как се отдалечава. Пътят на Старик все още се мяркаше близо до гората. От време на време проблясваше. Не светеше като лампи, а като звезди в облачно небе. Ако гледаш право в него, не можеш да го видиш. Но ако извърнеш глава, той е там, виждаш го да проблясва с крайчеца на окото си. Сергей се мъчеше да е колкото може по-далеч от него. Не искаше да минава през гората. Вървеше по селския път от другата страна на дърветата, макар че там трябваше да гази в дълбок сняг. Скоро изчезна в тъмнината.

Сутринта когато самата аз тръгнах към града, вървях по следите му. Донякъде ми се искаше да беше минал по средата на пътя, за да не виждам следи, които някъде изведнъж да прекъснат. Но те не прекъснаха. Стигнах по тях до къщата на Мирием, а Сергей беше там на масата и ядеше ухаеща на ядки каша. Изведнъж се почувствах много гладна. В нашата къща вече не се закусваше сутрин. Нямаше достатъчно храна.

— Всичко беше спокойно през нощта — каза ми той, а аз взех кошницата и отидох да нахраня кокошките. Имаше голямо парче хляб в кошницата, все още мек в средата. Изядох го и отидох при кокошките, но те не се показаха да ме посрещнат.

Бавно се приближих. Имаше следи навсякъде около кокошарника. Копитата бяха на елен, само че големи, с нокти. Малкото прозорче на покрива, което бях затворила преди да си тръгна вчера, сега беше широко отворено, сякаш някой си беше навирал носа вътре. Наведох се и пъхнах ръка в кокошарника. Кокошките си бяха там, сгушени една до друга, с настръхнала перушина. Снесли бяха само три малки яйца и когато ги извадих навън, видях, че черупката на едното беше сива, бледосива като пепел в огнище.

Изхвърлих сивото яйце — запратих го в гората, колкото можех по-далеч. Помислих си да залича следите и да се направя, че не съм ги видяла. Ами ако лихварят каже на Сергей да не идва повече, защото не е отблъснал Старик? Можеше и мен да ме изгонят. А ако залича следите в снега, аз самата щях забравя за тях, точно както ги бях забравила вчера. Ще бъде сякаш Старик изобщо не са идвали. Отидох да взема метлата, с която метях двора. Държахме я облегната на стената на къщата, но когато посегнах да я взема, видях отпечатъците от ботушите. Много бяха. Старик беше идвал в задния двор и се беше разходил до стената на къщата три пъти, точно до леглата им.