Сребърна приказка

Глава 25

Със Сергей се върнахме в Павис три седмици по-късно, щом папа Манделщам се възстанови и те двамата със Степон можеха да се грижат за плодовите дръвчета, докато нас ни няма. Дръвчетата и без това вървяха много добре. Сергей беше отишъл при фермера с плевнята, изрисувана с цветя, по-долу на пътя и го беше повикал да дойде да му помогне да отсекат няколко дървета срещу част от дървения материал, както и да разчистят малко земя. Закарахме дървения материал на пазара във Висня, продадохме го и купихме овощни дървета за разсад: ябълки, сливи и вишни. Те всички бяха цъфнали.

Докато се възстановяваше, папа Манделщам написа много писма, които да занесем: по едно писмо за всеки, който все още му дължеше пари.

— Ние имахме късмет — каза той, — затова сега нека да бъдем великодушни. Зимата беше тежка за всички.

Той освен това сигурно мислеше, че ако отидем с тези писма, хората в града няма да имат чак толкова голямо желание да ни обесят. Носехме царското писмо със себе си, но все пак царят беше далеч. Не се тревожехме, че ще дойдат да ни хванат, тъй като никой не би си губил времето да се занимава с нас: цялата работа, която всеки е трябвало да свърши през пролетта, трябваше да свърши сега наведнъж, и то много бързо, защото лятото вече започваше.

Но все пак бяхме изненадани, когато пристигнахме в града. Панова Людмила беше на двора и метеше.

— Здравейте, пътници! Искате ли да спрете да си починете и да хапнете нещо? — извика тя, а ние я погледнахме, и когато видя кои сме, тя се разкрещя и започна да маха с ръце, няколко мъже дотичаха към нас, спряха и ни гледаха изумено.

— Не сте ли умрели? — попита един от тях.

— Не — отвърнах аз, — не сме умрели и царят ни помилва. — Извадих писмото и им го показах.

Вдигна се голям шум. Радвах се, че Степон не е с нас. Дойдоха свещеникът и бирникът, който взе писмото и го прочете на глас, а всички в града слушаха. Бирникът ми върна писмото, поклони ми се и каза:

— Е, всички трябва да вдигнем наздравица за благополучието ви!

Изнесоха маси и столове от странноприемницата и от къщата на панова Людмила, сложиха кани с крупник и сайдер и всички пиха за наше здраве. Кайус не се появи, не се появи и синът му.

През цялото време се чудех защо мислеха, че сме умрели, но не исках да ги питам. Вместо това извадих писмата от панов Манделщам и ги раздадох на хората, които бяха там, а за тези, които ги нямаше, дадох на свещеника. И всички наистина бяха много щастливи и дори пиха за здравето на панов Манделщам.

След това отидохме до къщата на Манделщам и натоварихме всичко в колата. Панова Гавелите беше единствената, която не се зарадва да ни види. Мисля, че имаше намерение да каже на панова Манделщам, че сега козите и пилетата са нейни и няма да й ги върне. Но и тя, като всички други вече беше чула за царското писмо, затова когато със Сергей отидохме при нея, посочи няколко измършавели, болнави кози и каза:

— Ето, тези са техните.

Погледнах я в очите и я попитах:

— Не те ли е срам?

После влязох и взех козите, които трябваше да взема — нашите и техните. Взех и всички пилета и ги сложих в един сандък. Взехме мебелите и нещата от лавиците, опаковахме ги грижливо, а счетоводната книга сложихме под седалката и внимателно я покрихме с одеяло.

Свършихме всичко и бяхме готови да потегляме, но Сергей седеше мълчаливо на капрата и не тръгваше. Погледнах го и той ме попита:

— Мислиш ли, че някой го е погребал?

Не казах нищо. Не исках да мисля за Па. Но Сергей вече мислеше за него, затова и аз започнах да мисля за него. И си го представях там на пода на къщата, непогребан. И Степон също може би щеше да започне да мисли за него. И Па завинаги щеше да остане там на пода, въпреки че вече го нямаше.

— Ще отидем — казах накрая.

Подкарахме колата към старата си къща. Ръжта растеше. Беше пълна с плевели, защото никой не се грижеше за нея, но все пак беше висока и зелена. Спряхме колата на нивата, оставихме козите и конете да пасат там и после отидохме при бялото дърво. Опряхме ръце на стъблото. Беше тихо. Мама вече не беше там и дървото край нашата къща не ни говореше. Но не беше нужно мама да ни говори, защото сега имахме мама Манделщам и тя щеше да ни говори от нейно име.

По клоните на дървото имаше сребърни цветове. Откъснахме шест цветчета и сложихме едно на гроба на мама и по едно на петте бебета. После отидохме в къщата. Никой не беше погребал Па, но нещата не бяха толкова зле. Някакви животни бяха дошли и бяха останали само костите и разкъсаните му дрехи. Не миришеше лошо, защото вратата беше отворена. Намерихме чувал и сложихме костите вътре. Сергей взе лопатата. Занесохме чувала при бялото дърво, изкопахме гроб и погребахме Па до другите гробове, които той беше изкопал. Сложих камък отгоре.

Не взехме нищо друго от къщата. Върнахме се при колата и потеглихме към града. Вече беше станало късно, но решихме да продължим и да пренощуваме в следващия град. Разстоянието беше десет мили, но пътят беше чист и вечерта беше приятна. Слънцето още не беше залязло съвсем. Когато излизахме от града, срещу нас се зададе друга кола със само един кон. Тя беше празна, затова коларят спря встрани да ни даде път, тъй като ние бяхме много натоварени, а когато наближихме и минахме покрай него, видях, че момчето на капрата е Алгис, синът на Олег. Спряхме за момент, погледнахме го и той ни погледна. Не казахме нищо, но разбрахме, че той не е казал на никого къде сме. Просто се е прибрал и не е казал на никого, че ни е видял. Кимнахме му, Сергей дръпна юздите и продължихме пътя си. Прибрахме се вкъщи.

Стените на стъклената планина сега бяха в безопасност, но дори и така, за жителите й лятото и есента бяха оскъдни: много от езерата долу бяха пресушени при нападението на Чернобог и много лози и овощни градини бяха изсъхнали. Хранехме първо децата и после разпределяхме каквото беше останало.

— Те отново ще се напълнят, когато дойде зимата — каза ми крал Старик, когато заедно обиколихме по-дълбоките проходи, за да видим какви са щетите.

Погребахме мъртвите и лекувахме живите, които подреждахме на спокойно място под белите дървета: кралят внимателно избираше ледени парченца, поставяше ги в раните и ги притискаше с ръце, за да пораснат и да се слеят с телата им. Някои от големите пещери сами се бяха затворили, също както костенурките се прибират в черупките си и трябваше да бъдат отворени отново, а в полята долу трябваше да изрежем изсъхналите лози и дървета и да отгледаме разсад от живите растения.

Поне сега си намирах пътя сама. Или несъзнателно се бях научила как се прави, или самата планина ми беше благодарна, защото когато отивах да търся някоя зала или пещера, съответните врати и проходи безшумно се отваряха пред мен. И сред цялата работа, намерих място за себе си. Елфите не знаеха как да водят сметки: предполагам, че това трябва да се очаква от хора, които не взимаха заеми и бяха свикнали с това да изчезват цели зали и да ги викат като котки.

Но поради настъпилия безпорядък ни беше необходимо нещо по-добро. Наложи се да реквизирам писалки и хартия от поетите им, за да имам на какво да записвам всички ниви и езера, в какво състояние са, колко очакваме да получим от тях, за да изкараме до зимата. Описах запасите и ги разпределих по дни така, че никой да не остане гладен.

Работата през тези дни ми се струваше дълга в началото, но всеки час в тях беше запълнен. Към края те се нижеха толкова бързо, че много се изненадах, когато една сутрин се събудих и видях, че дърветата в планината са покрити със скреж и първият сняг е паднал, което значеше, че царският път отново е отворен. Много ми беше мъчно за майка ми и баща ми, копнеех да мога да им кажа, че съм добре, но все пак дълго стоях там, преди да позвъня на слугите, за да ми помогнат да се приготвя.

Не ми отне много време. Бях научила Флек и Цоп как да подреждат документите ми, и книгите ми бяха в ред — дядо ми нямаше да намери никакви грешки. Събрах багажа си в малък вързоп, само няколко неща, които ми бяха скъпи: три-четири сухи бели цветя, чифт несръчно направени ръкавици, които Ребека ми беше подарила, и роклята, която бях носила на танците в средата на лятото. Тя не беше някаква величествена рокля; празникът беше посветен на оцеляването и се проведе няколко седмици, след като погребахме загиналите, затова нямаше време и сили за нещо великолепно. Тази дреха беше съвсем семпла, но беше направена от хладна сребриста коприна, която се плъзгаше по пръстите като вода и събираше в себе си влизащата през планината светлина. Вплетох в косата си цветя и танцувах в кръг, хванала за ръце приятелите си, новите и старите си приятели, които бяха работили с мен, а накрая кралят дойде и ми се поклони — двамата поведохме две редици през поляната и танцувахме под белите клони, докато те сипеха последните си цветове на земята, преди да падне снегът.

Той, разбира се, беше спазил обещанията си; повече не беше предявил никакви претенции към мен и сега шейната чакаше долу на поляната. Белите дървета отново бяха цъфнали тази сутрин и клоните им бяха натежали от листа и цветове. Все още в кръговете имаше празни места там, където дърветата бяха умрели по време на нападението на Чернобог. Но на мястото на всяко дърво беше погребан един от загиналите рицари със сребърен плод на гърдите и от земята бяха поникнали тънки бели стръкчета, когато ги призовах с молитвата за благодат. Те щяха да продължат да растат тук, след като си отидех. Радвах се, като си представях, че ги оставям живи след себе си.

Но когато слязох по-надолу и можех да виждам под листата, спрях и очите ми се насълзиха: зад шейната беше подредена ослепителна група елфи, яхнали елени с остри рога. Рицарите и благородниците държаха бели ястреби върху обсипани със скъпоценни камъни ръкавици, до краката на елените имаше бели хрътки, а по светлата кожа на дрехите им блестяха сребро и скъпоценни камъни: много от тях бях видяла на портите или докато помагах, когато ги лекуваха под белите дървета. Но не бяха само те, имаше дори и фермери, които изглеждаха възбудени и едновременно с това изплашени, очевидно неспокойни, че ще ходят в огрения от слънцето свят, но идваха да ме изпратят с празничните си дрехи и вързани със сребърни ленти коси. Най-отпред бяха Флек, Цоп и Шофер, а Ребека седеше неспокойна и с широко отворени очи пред майка си и държеше плетените юзди.

Красотата и опасностите на зимната нощ бяха събрани пред очите ми на живо и когато слязох и кралят на Старик ми подаде ръка да се кача в шейната, останах там малко по-дълго, като се държах за ръката му, за да запазя равновесие, и ги огледах всички тях, накрая и него, за да задържа картината в сърцето си, когато вратите на зимното царство се затворят зад гърба ми.

Седнах вътре и премигвах, за да скрия сълзите си, а той седна до мен и шейната потегли по снега. Излязохме от планината и белите дървета се нижеха от двете страни на пътя, който светеше пред нас, а над главите ни висяха сребърни ледени капки. Полетяхме по пътя, студеният вятър брулеше лицата ни, а рогът на ловната дружина зад нас тихо свиреше чистата мелодия, която зимните птички пеят. Хората в Литвас повече нямаше да се страхуват от тази песен. Елфите повече нямаше да идват сред тях, освен като шепот под отрупаните със сняг дървета, който те неясно щяха да си спомнят. Може би един ден щях да имам дъщеря и когато тези тъжни напеви се разнасяха под прозорците в зимната нощ, щях да й разказвам приказки за сияйната стъклена планина, за хората, които живеят там, и за това, как съм се изправила срещу демона заедно с техния крал.

Погледнах го. През последните месеци най-често беше облечен с груби работни дрехи, макар и чисто бели, докато се занимаваше с отварянето на дълбоките пещери и тунели, които се бяха срутили, докато лекуваше раните на планината, също както беше лекувал и раните на хората си. Но днес беше блестящ като всички останали, седеше гордо и сияйно, сложил ръка на дръжката на шейната. Не беше необходимо да се държи за нея; пътуването много бързо свърши. Имах чувството, че току-що бяхме тръгнали, когато ме лъхна свеж, ухаещ на борове вятър, белите дървета се разделиха и спряхме на поляна с едно-единствено бяло дърво, все още младо, но красиво със своите бели листа на дървената порта, зад която стоеше покрита със сняг къща.

Не можех да не се усмихна, когато я видях: толкова много подобрения бяха направили по нея. Очите ми се напълниха със сълзи и замъглено виждах процеждащата се през пролуките на прозорците и вратата златна светлина. Приканващ дим се виеше от три комина — огнища в стаите от двете страни, а зад навеса сега беше построена истинска плевня. Видях голям кокошарник, сандъци за зърно; няколко кози се разхождаха из двора. Зад къщата имаше редици с овощни дървета, а на стълб до вратата висеше фенер, който осветяваше почистените от снега каменни стъпала по целия път от входа до портата.

Шейната спря пред портата, точно до дървото. Старик слезе и ми подаде ръка. Свитата зад нас все още се подреждаше, но Флек, Цоп и Шофер вече бяха слезли; някой друг беше хванал юздите. Те всички ми се поклониха. Поех дълбоко въздух, отидох при всеки от тях и го целунах по бузите; после свалих златната огърлица, която носех, и я сложих на врата на Ребека. Тя я хвана с ръка и я погледна.

— Благодаря ти, Щедра — тихо и колебливо каза тя, а Флек леко потрепна, сякаш несигурна, дали трябва да се тревожи.

Но аз се наведох и я целунах по челото.

— Няма защо, малка снежинке — отговорих аз. После се обърнах, отидох до портата и сложих ръка на нея.

Щом я докоснах, тя се отвори, а една коза, която гризеше тревата под лекия сняг до стълба, се стресна, високо и възмутено изблея, после побягна към плевнята, вероятно недоволна от нахълтването на мистериозен непознат в нейния уютен двор. Вратата на къщата веднага се отвори и майка ми застана на прага, с шал на раменете и надежда на лицето си, сякаш дълго беше чакала там; тя извика и изтича по пътеката към мен, червеният й шал излетя назад и падна в снега, а аз се затичах и се хвърлих в обятията й, като се смеех и плачех, толкова щастлива, без всякакви съжаления. Баща ме беше зад нея, а Ванда, Сергей и Степон се наредиха зад тях. Те всички застанаха около мен: родителите ми, сестра ми и братята ми, а имаше дори и едно овчарско куче с дебела козина, което възбудено скачаше около нас и се опитваше да близне всички наведнъж, после застана на едно място, силно излая два пъти, изскимтя, избяга в краката на Сергей и продължи да наднича оттам.

Обърнах се: те още не бяха изчезнали. Блестящата свита и кралят бяха застанали на двора зад мен: една зимна приказка, която изглеждаше доста нереална на топлата светлина на фенера и беше станала възможна единствено поради студената синя светлина на снега зад него. Майка ми и баща ми затегнаха прегръдките си около мен и го гледаха предпазливо, но аз имах думата му и не се страхувах. Преглътнах и си наложих да вдигна глава и да му се усмихна:

— Ще ми позволиш ли този път да ти благодаря, че ме доведе вкъщи?

Той поклати глава и каза:

— Госпожо, не бих паднал толкова ниско, за да те обвързвам по този начин.

После се обърна и кимна на Флек, Цоп и Шофер, всеки от които влезе в двора, носейки ковчеже, а след тях вървеше Ребека с малка кутия. Те ги сложиха на земята и ги отвориха: двете бяха пълни със сребро, едната със злато, а малката кутия беше пълна с прозрачни скъпоценни камъни. Старик се обърна към родителите ми, които го гледаха смутено.

— Вие имате неомъжена дъщеря във вашата къща, към чиято ръка се домогвам; аз съм господарят на бялата гора и на стъклената планина, откъдето съм дошъл с хората си, събрани тук да бъдат свидетели, когато заявявам пред вас намеренията си с тези дарове за вашата къща, като доказателство за моята стойност, да търся вашето съгласие да я ухажвам.

Майка ми и баща ми ме погледнаха разтревожено. Аз не можех да кажа нито дума. Можех единствено да го гледам възмутено: шест месеца, през които не ми беше казал нито дума; защото сега беше решен да направи всичко, следвайки каквито там безумни правила определят официалното ухажване на една дама от крал на Старик. Допускам, че може и да включват убиване на дракон и търсене на безсмъртие, а може би и една-две войни. Не, благодаря.

— Ако наистина искаше да ме ухажваш, трябваше да го направиш по законите на моето семейство, и щеше да се ожениш за мен по същите закони. Не си губи времето!

Той замълча и ме погледна, а в очите му внезапно просветна искра. Приближи се към мен, протегна ръка и каза настоятелно:

— И щом е така? Каквито и да са те, ще се осмеля да ги следвам, стига да ми дадеш надежда.

— О, така ли? — попитах аз и скръстих ръце, като знаех разбира се, че това е краят. Не съжалявах; и нямаше да съжалявам. Нямаше да съжалявам за никой мъж, който не би направил това, независимо какво друго ми предлагаше; тази мисъл бях таила винаги в сърцето си, това обещание между мен и моя народ, че децата ми ще бъдат деца на Израил, където и да живеят. Дори в някакво потайно кътче на ума си да си бях помислила, един-два пъти, че може би си струва да имаш мъж, който по-скоро би си прерязал гърлото, отколкото да те излъже или измами. Но не и ако не ме цени поне толкова високо, колкото цени гордостта си. Не бих се оценила толкова евтино, за да се омъжа за човек, който ме обича по-малко, отколкото обича другите неща, които притежава, пък дори и това да е цяло зимно царство.

Така и му казах, без да се колебая, и когато свърших, той за момент замълча, а майка ми допълни:

— И път да се връща вкъщи винаги, щом пожелае да види семейството си! — Погледнах я: тя здраво стискаше ръката ми и го гледаше свирепо.

Той се обърна към нея.

— Моят път е отворен само през зимата, но когато е така, ще я водя винаги, щом пожелае: това задоволява ли те?

— Стига зимата изведнъж да не изчезне, когато не искаш да я доведеш! — отговори язвително майка ми. Внезапно ми се прииска да се разплача и да я прегърна, но в същото време бях толкова щастлива, че можех да запея на висок глас и когато той пак ме погледна, взех ръката му в своята.

Оженихме се две седмици по-късно; малка сватба в същата малка къща, но баба ми и дядо ми дойдоха от Висня с равина в каляската на херцога и донесоха със себе си подарък — високо сребърно огледало в златна рамка, което ни изпращаха от Корон. И мъжът ми държеше ръката ми под сватбения балдахин, пи от виното с мен и счупи чашата с крак.

А в брачния договор, пред мен, родителите ми и равина, пред Ванда и Сергей като свидетели, със сребърно мастило се подписа с името си.

Но никога няма да ви го кажа.