Сребърна приказка

Глава 13

На сутринта панов Манделщам влезе, изтупа снега от ботушите си и каза спокойно на панова Манделщам:

— Не са ги хванали. Снегът заваля преди това.

Зарадвах се на снега. Макар че не знаех дали трябва да се радвам, ами ако Ванда и Сергей замръзнат до смърт някъде, но после реших, че ще се радвам на снега, защото понякога, когато работех на снега, ми се приспиваше и Па ме удряше по главата, за да се събудя и ме питаше искам ли да замръзна и да умра, и аз не исках, но не се плашех, защото щях само да заспя и нямаше да ме боли. Почудих се дали Па се е уплашил, когато умря. Мисля, че се уплаши.

За закуска панова Манделщам ми даде две паници овесена каша с мляко и сушени боровинки отгоре и ги поръси с малко кафява захар. Изядох ги и те бяха много хубави и сладки. После отидох да се грижа за козите, защото Ванда ми беше казала така да правя.

— И те трябва да закусят с нещо топло в такъв студен ден — каза панова Манделщам и ми помогна да приготвя голям леген с каша. Постарах се да дам на моите кози големи дажби. Изглеждаха много кльощави до козите на Манделщам и вчера другите кози ги блъскаха и хапеха. Но днес другите кози се радваха на компанията им, защото те бяха подстригани, а моите кози бяха с козината си, макар че по нея бяха полепнали бодили и боклуци.

На двора имаше много сняг. Събрах го с лопатата на голяма купчина, за да могат козите и пилетата да стигат до тревата. Земята беше замръзнала, но аз извадих орехчето от бялото дърво, разгледах го и се чудех дали да не го засадя тук. Но не бях сигурен и не исках да направя грешка, затова пак го прибрах в джоба си и влязох вътре. На обед панова Манделщам ми даде три филии хляб с масло и мармалад, две яйца и малко моркови и сухи сливи, сготвени заедно. Това също беше много хубаво.

После стана следобед и не знаех какво да правя. Панова Манделщам седна да преде вълна, панов Манделщам четеше книга, а аз не знаех как се прави това.

— Какво трябва да правя? — попитах аз.

— Ами защо не излезеш навън да си поиграеш, Степон? — каза панова Манделщам, но аз и това не знаех как се прави, само че тогава панов Манделщам й каза:

— Другите момчета… — Тя притисна ръка към устата си и му кимна, а те си мислеха, че момчетата в града ще бъдат лоши с мен, защото аз може би съм помогнал да убият баща ми или само защото бях новото козле.

— Какво правеше Ванда, когато беше тук? — попитах аз, но си спомних, веднага щом зададох въпроса. — Тя събираше парите.

— Но ти си много малък, за да го правиш — каза панова Манделщам. — Защо не отидеш да видиш дали ще намериш гъби в гората? Знаеш ли как да познаваш гъбите, които стават за ядене?

— Да — казах аз и тя ми даде кошницата, но днес в гората беше навалял много сняг, затова нямаше смисъл да ходя за гъби. Излязох навън, погледнах снега и не видях никакви гъби. После реших да опитам да събирам парите, въпреки че съм малък, защото ако Манделщам не го правеше и Ванда не го правеше, не виждах кой друг ще го прави. Някой друг беше живял в къщата, спомних си, че Ванда говореше за него, но не си спомнях името. Почувствах се особено, когато се мъчех да си спомня, а името не идваше, защото имената винаги идваха в ума ми, когато поисках. Но нямаше значение, защото бях сигурен, че сега в къщата и в обора нямаше никой друг, защото бях ги прегледал. Ако го бях намерил, просто щяха да го попитам как се казва и вече нямаше да се чувствам особено. За всеки случай погледнах и в кокошарника, да не би някой да се е промъкнал там, но там имаше само кокошки. Значи нямаше никой друг освен мен.

Беше денят след пазарния в четвъртата седмица на месеца, което означаваше, че Ванда щеше да събира парите от двете села надолу по коларския път на югоизток от града, а имената, от които трябваше да събира, бяха Риберник, Хурол, Гнадис, Провна, Цумил и Двури. Повтарях си имената по пътя, защото звучаха като хубава песен в главата ми. Когато стигнах до там, чуках на всички врати и питах как се казват, а ако името беше едно от тези имена, подавах кошницата. Те ме поглеждаха и после слагаха неща вътре.

— Горкото дете! — каза нежно панова Цумил и сложи ръка на главата ми. — И евреите веднага те накараха да работиш!

— Не са — отговорих аз, но тя само поклати глава и сложи няколко кълба прежда в кошницата. После ми даде нещо да ям, което се казваше бисквита. Веднъж Ванда беше донесла такива вкъщи, които панова Манделщам й беше дала, и те бяха много вкусни. Затова не спорих с панова Цумил, просто изядох бисквитката, която също беше много хубава.

— Благодаря — казах аз и си тръгнах.

После се върнах, показах на панова Манделщам кошницата.

— Значи не съм много малък — казах аз.

Тя погледна в кошницата и много се разстрои. Не знаех защо, но панов Манделщам сложи ръка на рамото ми и каза:

— Степон, трябваше да ти обясним. Много важно е при събирането на пари да се води точна сметка. Мислиш ли, че ако много се напрегнеш, ще си спомниш и ще ни кажеш къде точно си бил и кой какво точно ти е дал?

— Да — отговорих аз. — На този ден от месеца Ванда ходеше при Риберник, Хурол, Гнадис, Провна, Цумил и Двури. — После посочих всяко нещо и казах кой ми го е дал. Мисля, че след това панова Манделщам пак беше тъжна, но ми даде кнедли с гъст сос с моркови, картофи и истинско пилешко месо вътре и чаша чай с две големи лъжици мед, затова сигурно грешах.

Със Сергей не искахме да оставаме в малката къщичка, но беше невъзможно да тръгнем веднага. Когато се събудихме на първия ден, снегът беше затрупал входа и первазите на прозорците, а пред тях имаше дълбоки преспи. Излязохме навън и отвсякъде ни ограждаше побелялата гора, показваха се само малки части от тъмните стволове на дърветата, а клоните им се бяха превили под тежестта на снега. Дърветата точно бяха започнали да се разлистват, а сега бяха потънали в сняг. Не знаехме къде се намира пътят.

Огледахме около къщата. Намерихме много неща. В градината имаше картофи и моркови, както и навес, където бяха отглеждали кози, а сега имаше един куп стара слама, и друг куп остригана вълна, по-висок от мен. Вълната не беше прана, долните слоеве бяха мръсни и мухлясали, но отгоре все още имаше добра вълна. На рафта имаше кошница, а в ъгъла и лопата, с които по-лесно щяхме да изровим картофи. Вътре в къщата на един рафт намерихме сгънато одеяло.

През целия ден грееше слънце и беше топло, макар че земята все още беше покрита със сняг. Но скоро снегът започна да се топи. Сергей отиде да донесе дърва, а аз сложих картофите и морковите да се варят и се захванах да ни направя нови обувки от сламата. Бях изгубила едната си обувка, а другата се разпадаше. Използвах и малко от вълната, за да не са обувките много твърди, тъй като нямахме истинска кора. Вълната беше пълна с бодили, коприва и тръни. Стопих малко сняг и я изпрах, но нямах гребен. Трънчетата избодоха ръцете ми и ме смъдяха, докато работех. Но имахме нужда от обувки.

Бях завършила един чифт за Сергей, когато той се върна с дърва за печката. Пробва обувките и те не бяха никак лоши. Ядохме картофи и моркови, после направих обувки и за себе си, а когато и те бяха готови, изплетох пердета за прозорците. Сергей намери гнездо на птици с яйца, които бяха кафяви на точици, което значеше, че можем да ги вземем. Изядохме ги, после се стъмни и пак легнахме да спим.

На сутринта открихме сандък за зърно, защото снегът около него се беше стопил, и той беше до средата пълен с овес. Имаше достатъчно, за да останем и да ядем дълго време. Спогледахме се. Вещицата не се беше върнала и си помислих, че тя може би никога няма да се върне. Все пак не ми харесваше това, че постоянно намирахме толкова много неща.

— Може би трябва да си тръгваме — казах неохотно на Сергей. Искаше ми се да си тръгнем, но в същото време не ми се тръгваше. Кой знае дали ще намерим пътя. Но после Сергей погледна към небето, погледнах и аз — слънцето се скриваше. Пак заваля сняг. Нямаше къде да отидем.

Сергей помълча за известно време. И на него работата не му харесваше.

— Може да поправим стола и леглото, в случай че някой някога се върне.

Това ми се стори много добра идея. Ако само взимахме картофи и моркови, вълна и овес, и живеехме в къщата, без да даваме нищо, щяхме да сме крадци. Ако някой се върнеше тук, щеше да се ядоса, и то с право. Трябваше да платим с нещо.

Внесох овеса вътре и докато се вареше, направихме нова седалка за стола: Сергей отиде навън в снега и накъса тънки млади клонки, от които направи рамка, а аз вплетох около нея слама и вълна, както бях направила с обувките, докато стана достатъчно здрава, за да я вържем за стола. И столът беше готов.

Имахме намерение само да направим нова рогозка за леглото, но когато се нахранихме, Сергей излезе, за да донесе дърва и почти веднага се върна. Беше намерил куп дърва за огрев, скрити под снега зад къщата, а до тях дръвник с брадва, която някой беше оставил забита в него. Брадвата беше ръждясала, а дръжката й започнала да гние и пълна с трески, но Сергей изтърка ръждата с един камък и вече можеше да я използва, за да цепи дърва, макар че дръжката нараняваше ръцете му. Сега вече можехме да направим нова рамка за леглото, не само нов дюшек.

Страх ни беше да останем, но сега ни беше страх и да си тръгнем, без да сме свършили работата. Сякаш нещо ни принуждаваше да направим онова, което бяхме обещали. Както и да е, все още валеше. Сергей започна да прави рамката, а аз се захванах с рогозката.

На сутринта снегът беше натрупал до колене. Поне имахме храна и къщата беше топла. Сергей работеше по рамката, а аз изплетох шест големи възглавници като седалката на стола, за да ги сложа на скарата. Напълнихме ги със слама и чиста вълна. Помислих си, че накрая сме свършили работата и можем да си тръгнем, когато поискаме. Целият ден беше слънчев и снегът продължи да се топи. Със Сергей решихме на другия ден да си тръгнем.

На сутринта излязохме навън да потърсим още нещо за ядене от градината, което да вземем с нас, и намерихме цяла леха с ягоди. Растенията умираха от студа, а плодовете бяха замръзнали, но все пак ставаха за ядене. Влязох вътре, за да потърся съд, в който да ги носим и на един рафт в тъмния ъгъл до печката намерих стари буркани, които преди не бях забелязала, макар да бях почти сигурна, че прегледах всичко. Един голям буркан беше празен и щеше да събере ягодите. Друг беше пълен със сол, а в трети имаше малко мед, все още добър на вкус.

Това беше лошо, но още по-лошо беше, че до най-големия буркан имаше старо дървено вретено и куки за плетене. Което означаваше, че не сме си свършили работата, защото сега можех да изпреда вълната и после да плета, което от своя страна означаваше, че ще можем да направим истински дюшек, като онзи, който е бил на леглото, но е изгнил. Показах вретеното и куките на Сергей.

— Колко време ще отнеме? — попита той разтревожено. Поклатих глава. Не знаех.

До края на деня предох, а Сергей ми изпра още вълна. Изпредох шест големи кълбета, колкото можех по-бързо, но си мислех, че няма да стигне, за да изплета калъфа на дюшека. После Сергей пак излезе и донесе още дърва. Донесе много, а аз направих голяма тенджера овесена каша, така че на другия ден да не се налага да излизаме. Можехме да ядем от тенджерата цял ден. После пак се качихме да спим на печката.

— Ванда — каза Сергей на следващата сутрин. Гледаше към масата. Аз също погледнах натам. Масата беше почистена. Столът беше прибран навътре, за да не пречи. Припомних си, че вечерта го бяхме облегнали до стената. Може би го бяхме върнали на мястото му, преди да си легнем. Но знаех, че не е така.

— Хайде да ядем — казах накрая.

Тенджерата с каша все още беше топла на печката. Вдигнах капака и погледнах вътре. Бях я напълнила догоре. Тенджерата не беше много голяма и можехме да я изядем за един ден. Но някой вече си беше сипал голяма порция. Не можех да се убеждавам, че не е така, или че Сергей е ял от нея, защото от тенджерата се подаваше голяма дървена лъжица, а снощи си бях помислила, че ми трябва голяма лъжица, но в къщата никъде нямаше такава.

— Спри — извиках аз и Шофер спря елените, но се обърна разтревожено и погледна през рамо двете фигури на брега на реката.

— Само човеци идват на това място — каза той тихо и настоятелно.

Но аз знаех коя е тя, момичето, което стоеше там с белите си кожи и познатата сребърна корона на главата — короната, която ми беше донесла моята: Ирина, дъщерята на херцога. А щом тя беше намерила път насам, значи имаше и път в обратната посока.

— Закарай ни до тях или ми отговори защо не можеш да го направиш? — казах аз с безмилостен тон и след момент Шофер неохотно ни върна по брега на реката и спряхме до тях.

Ирина носеше короната, огърлицата й блестеше и сребърният пръстен беше на ръката й, а дъхът й не замръзваше във въздуха. Тя беше прегърнала старата жена, която ужасно трепереше, макар че беше увита с дебела кожа, дъхът й висеше на малки облачета около главата й.

— Как попаднахте тук? — попитах аз.

Ирина ме погледна и по лицето й видях, че не ме разпозна.

— Не сме искали да влезем на чуждо място — каза тя. — Ще ни дадете ли подслон? Моята дойка не може да стои на студа.

— Влезте в шейната — казах аз, въпреки че Шофер потрепери, и й подадох ръка. Ирина се поколеба само за миг, погледна реката, после помогна на старата жена и се качи в шейната след нея. Свалих си наметалото и го метнах като одеяло върху старицата. Тя още повече се разтрепери и устните й започнаха да посиняват.

— Закарай ни до най-близкия подслон — казах аз на Шофер.

Той отново потръпна, но след малко обърна елените и подкара шейната покрай реката към тъмните дървета. От лявата ни страна цареше пълна нощ, а от дясната в далечината проблясваше бледа светлина, сякаш се намирахме на границата с мрака. Ирина беше обърнала глава, за да гледа как реката зад нас изчезва, после ме погледна. Дългата й тъмна коса контрастираше с белите кожи и сребърната корона на нея. От гората се носеха снежинки, полепваха по косата й и просветваха като мъниста по цялата й дължина. Светлата й кожа улавяше здрача зад гърба й и блестеше. Изведнъж осъзнах, че тя сигурно има елфическа кръв някъде в родословието си. Гледах бляскавото й сребро и осъзнах, че с нея бихме могли да си разменим местата, тя много по-добре щеше да се впише в това царство и да го направи свое.

— Как попаднахте тук? — попитах отново.

Но тя ме гледаше втренчено и се мръщеше.

— Аз те познавам. Ти си жената на бижутера.

Разбира се, тя не знаеше нищо повече. Никой не й е казал моето име или името на Исак. Тя беше принцеса, а ние нямахме значение. Ужасно бих искала тя да е права; аз да съм там в къщата на Басия или в моята.

— Не — казах аз. — Аз само му дадох среброто. Името ми е Мирием.

Шофер потрепери на седалката отпред и за момент очите му се стрелнаха назад ужасено. Ирина кимна и се замисли намръщено, после докосна огърлицата на врата си.

— Сребро от тук — каза тя.

— Така си дошла — продължих аз. — Среброто те е довело?

— През огледалото — потвърди Ирина. — То ме спаси, спаси ни нас… — Тя се наведе над старата жена: — Магрета! Магрета! Не заспивай.

— Иринушка — промърмори жената. Очите й бяха полузатворени и тя спря да трепери.

Шейната спря: Шофер рязко дръпна юздите и елените неспокойно надигнаха глави. Той гледаше втренчено пред себе си и седеше силно изправен с неподвижни рамене. Стигнали бяхме до ниска градинска ограда, почти скрита под снега, а от другата страна забелязах позната слаба оранжева светлина: в къщата имаше печка и огънят от нея проблясваше топло и гостоприемно. Ако се съдеше по изражението му, все едно че към нас се приближаваше враждебна тълпа.

— Кой живее тук? — попитах, без да мисля, но Шофер само ме погледна измъчено, а аз и без това не виждах какво друго ни остава; старата жена бързо се влошаваше. — Помогни ни да я свалим. — С огромно нежелание той закачи поводите на седалката и слезе от шейната. Вдигна Магра с такава лекота, сякаш е малко дете, но тя изскимтя при допира, въпреки пластовете дрехи и кожи.

Той мина с нея по снежната покривка, но ние с Ирина, още щом стъпихме, пропаднахме в преспите. С труд си пробивахме път след него, но снегът изведнъж изтъня и стигнахме до оградата на градината. Къщата беше много малка, нещо като селска колиба, и печката заемаше почти цялото пространство. Миризмата на топла каша се процеждаше през процепите на вратата и прозорците. Шофер спря далеч от колибата и неговият страх се предаде и на мен, но Ирина тръгна направо към вратата и без колебание я отвори — беше направена от тънки летви, сплетени със слама, и падна на пода с трясък.

— Тук няма никой — каза Ирина след малко и ни погледна.

Влязох вътре след нея: лесно беше да се види, че къщата е празна. В единствената стая имаше само едно малко легло, покрито със слама. Ирина постла отгоре наметалото, което бях дала на Магра, и Шофер с изключително нежелание влезе вътре и сложи старата жена на него, без да сваля очи от затворената вратичка на печката, откъдето просветваше огън. Веднага щом остави жената, той светкавично се отдръпна и застана на прага. До печката имаше кофа с дърва за огрев. Отворих вратичката и вътре имаше тенджера, пълна с топла каша.

— Нека да й дам малко — каза Ирина. На една поличка намерихме дървена паница и лъжица. Тя сипа вътре голяма порция димяща каша и приклекна до леглото. Започна да храни Магра, която се раздвижи при аромата и се надигна достатъчно, за да гълта по малко каша от лъжицата. Шофер потрепваше при всяка глътка, като че ли гледаше някой, който доброволно поглъща отрова. Обърна се към мен, размърда устни, за да каже нещо, но само по-големият страх спря езика му. През цялото време очаквах, че ще се случи нещо ужасно. Огледах всяко ъгълче на стаята, за да проверя дали нещо не се крие там, а после излязох навън и огледах двора. Някой сигурно е бил наоколо, щом огънят гореше и имаше топла храна, но никъде не видях следи от стъпки по снега, освен пътеките до шейната, които ние с Ирина бяхме оставили, газейки през преспите. Някой Старик не би оставил следа, разбира се. Но…

— Това не е къща на елфи — казах аз на Шофер, изявление, а не въпрос. Той не кимна, но и не ме изгледа озадачено или учудено, както правеха Флек и Цоп, когато кажех нещо неправилно. Пак погледнах градината. Къщата се намираше точно на границата: половината от градината попадаше в здрача, а в другата беше тъмна нощ. Пак го погледнах и му казах: — Ще затворя вратата.

— Ще чакам отвън — веднага отвърна той, което ме обнадежди. Върнах се вътре, вдигнах вратата и я върнах на мястото й. Почаках малко и после с рязко дръпване я отворих…

Но дворът навън беше празен, само Шофер стоеше и чакаше нетърпеливо. Той се беше отдръпнал още по-назад и се намираше зад стената на градината. Върнах се вътре разочарована. Магра беше отворила очи и държеше ръката на Ирина.

— В безопасност си, Иринушка — шепнеше тя. — Моля се да си в безопасност.

Ирина ме погледна:

— Можем ли да останем тук?

— Не знам дали е безопасно — отговорих аз.

— Не може да е по-опасно от мястото, където ние бяхме.

— Да не би царят да е отказал да се ожени за теб? — попитах аз.

Помислих си, че може би херцогът й е ядосан, ако това е станало. Той не ми се видя човек, който ще се примири, ако плановете му се провалят.

— Не — отговори тя. — Аз съм царицата. Докато съм жива. — Каза го много сухо, сякаш не очакваше да е жива още дълго време. — Царят е черен магьосник. Обладан е от огнен демон, който иска да ме погълне.

Изсмях се. Не можех да се стърпя. Не беше весел смях, а горчив.

— Значи вълшебното сребро ти донесе огнено чудовище за мъж, а на мен ледено чудовище. Трябва да ги съберем в една стая и да ги оставим да ни направят вдовици.

Казах го разярено, като злобна шега, но после Ирина бавно добави:

— Демонът твърди, че ще утолявам жаждата му дълго време. Той ме желае, защото съм… студена.

— Защото имаш кръв на Старик и сребро на Старик — казах аз също толкова бавно. Тя кимна. Опрях се на вратата и погледнах през един процеп: Шофер все още стоеше далеч от къщата и не можеше да подслуша разговора ни, а и с нищо не показваше, че би желал да се приближи.

— Мислиш ли, че демонът ще приеме сделка? Да погълне крал Старик вместо теб?

Ирина ми показа как среброто на Старик й позволява да преминава от едната страна на другата и обратно: заедно отидохме на двора и намерихме голямо корито зад къщата. Наляхме гореща вода върху снега в него, за да се получи локва с огледална повърхност. Тя втренчи поглед.

— Виждам мястото, откъдето дойдохме, спалня в двореца. Ти виждаш ли го? — попита тя, но аз виждах само нашите бледи лица, които се поклащаха във водата, а когато тя взе ръката ми и се опита да я прекара, само се намокрих до китката, но Ирина извади своята ръка напълно суха, без нито капка вода по нея. Тя поклати глава. — Не мога да те прехвърля със себе си.

Изпитах чувството, че съм спряла да съществувам в реалния свят, сякаш Старик ме беше изтръгнал от корените.

— Ще трябва да го убедя той да ме доведе — казах мрачно аз: точно както и той ми беше казал. Нямаше да е хубаво да съм от тази страна на водата, когато съпругът ми се срещне с преждевременния си край. Не мислех, че елфите щяха да ме приемат за тяхна кралица на негово място, поне докато не се научех да предизвиквам безкрайна зима, или да призовавам от земята бели дръвчета, или каквото там друго беше поискал.

Бързо завършихме планирането: нямаше кой знае какво да се планира, само време и място, а всичко останало се свеждаше до отчаяно действие, което беше единствената надежда за нас двете.

— Демонът не идва през деня — каза Ирина. — Появява се само нощем. Не знам защо, но ако можеше, той със сигурност би се опитал да ме нападне: днес бях сама с него, или почти сама. — Тя замълча и после замислено прибави: — Когато майката на царя е била осъдена като вещица, са я арестували и изгорили на кладата в един ден преди залез-слънце.

— Значи трябва да е вечер. — Замълчах и се замислих какво приемливо извинение бих могла да дам на крал Старик, за да ме върне. — Можеш ли да убедиш царя да дойде във Висня? — попитах бавно аз. — След три дни?

— Ако изобщо мога да го убедя в нещо друго, освен да ме убие.

Когато свършихме, Ирина се върна вътре при дойката си, а аз отидох при шейната. Шофер не зададе никакви въпроси, нямаше търпение да тръгнем. Седях и не виждах нищо до края на пътуването, виеше ми се свят и стомахът ме присвиваше.

Разбира се, умирах от ужас. Че ще се опитам, че няма да успея, че ще успея. Това приличаше на убийство — не, нямаше защо да се лъжа, то беше убийство. Но, от друга страна, Старик очевидно мислеше, че е съвсем редно той да ме убие, а аз също не му бях обещавала нищо; не бях сигурна дали наистина сме женени. Той ми беше дал корона, но със сигурност нямаше брачен договор и не се бяхме опознали един друг. Бих попитала някой равин, ако някога получех възможност да говоря с такъв. Но женени или не, равинът със сигурност щеше да ми каже, че мога да взема за пример Юдит и да отрежа главата на Старик, ако ми се отдаде възможност. Той беше враг на моя народ, не само мой. И все пак оставаха невероятните трудности по осъществяването на заговора.

Шофер спря шейната в подножието на стълбите, които водеха до покоите ми: Цоп седеше на най-ниското стъпало, сякаш беше чакала цял ден да се върна — тревожеше се, ако съдя по облекчението, което се изписа по лицето й, когато ме видя. Слязох сковано от шейната: от дългото пътуване цялото тяло ме болеше. Цоп ме поведе към стаята ми толкова бързо, че се задъхах, и потреперваше всеки път, когато трябваше да спре. Постоянно гледаше надолу и аз проследих погледа й до горичката: белите цветове нежно се затваряха и изглежда това показваше настъпването на нощта. Вероятно кралят щеше да се ядоса, ако не бях вкъщи да ми отговори на трите въпроса. После ми хрумна, че той може би се чувстваше задължен да предостави съпружески услуги, ако пропусне вечерния сеанс, затова ускорих крачка.

Той ме чакаше в стаята със скръстени ръце и пламнало от гняв лице, като светлината струеше от ъгълчетата на скулите и очите му.

— Питай — каза злобно той, щом влязох: слънцето вече залязваше в огледалцето, което ми беше дал.

— Кой живее в къщата на границата на нощта?

— Никой… — отговори той. — Питай.

— Това не е вярно — казах аз, а Цоп, която се покланяше на излизане, се стресна като кон, ударен с появил се отникъде камшик.

Очите на Старик се разшириха от възмущение и той пристъпи една крачка напред, сякаш искаше да ме удари.

— Имаше каша в печката — спонтанно възкликнах аз в уплахата си.

Той спря. Силно стисна устни и след малко довърши изречението си:

— … доколкото знам. Питай.

За малко да попитам пак. Той кипеше от гняв, по кожата му проблясваха искри и аз не можех да не си спомня как Шофер вдигна Магрета сякаш не е човек, а чувал с вълна, как Цоп и Флек обърнаха пълния със сребро сандък. Ако всеки обикновен елф можеше да прави това, какво ли би могъл да ми направи той? Исках да намаля напрежението. Изкушението ми беше познато: да се съглася, да се направя достатъчно дребна, докато отмине опасността. За момент се върнах там на снега, когато Олег се нахвърли върху мен, изкривил лице, стиснал големите си ръце в юмруци. Исках да се измъкна, да моля за милост и див страх лазеше по гърба ми.

Но всеки път се изправях пред същия избор: изборът между бързата смърт и смъртта, която настъпва малко по малко. Старик ме гледаше гневно, неземен и ужасен. Какъв смисъл имаше обаче да се страхувам от него? Въпреки всичката си магия и всичката си сила, той не можеше да ме убие по особено различен начин от Олег — можеше само да прекърши гърлото ми в снега. А ако го ядосам достатъчно, за да го направи, той няма да се въздържи, колкото и да го моля, точно както и Олег нямаше да се въздържи, когато го молех за милост в гората. Не можех да откупя живота си в последния момент, когато ръцете им са стиснали гърлото ми. Можех да го откупувам само като постоянно отстъпвам и се предавам; като по примера на Шехеразада нощ след нощ смирено моля моя съпруг-убиец да пощади живота ми. И както много добре знаех, нямаше никаква гаранция, че ще успея.

Нямаше да сключа тази сделка. Щях да се опитам да го убия, въпреки че почти сигурно щях да се проваля, но и нямаше сега да се страхувам от него. Изправих се и го погледнах в блестящите очи.

— Бих казала, че ми дължиш едно разумно предположение, ако можеш да направиш такова. Например, ако знаеш кой е построил къщата.

— Дължа ти? — изръмжа той. С крайчеца на окото си забелязах, че Цоп много бавно и внимателно отстъпва назад сантиметър по сантиметър и вече плавно излиза от стаята. — Дължа ти?

Внезапно той застана пред мен и сигурно се е придвижил толкова бързо, че очите ми не са могли да го възприемат. Сложи ръка на гърлото ми и повдигна брадичката ми с пръст, така че извих врат назад, но все още го гледах в лицето.

— А ако ти кажа, че ти дължа единствено два отговора? — каза тихо той и ме прикова с блестящия си поглед.

— Можеш да кажеш каквото си искаш — отговорих аз, без да се огъна, колкото и трудно да беше да говоря, докато стискаше гърлото ми.

— Още веднъж ще те попитам, сигурна ли си? — просъска той.

В гласа му се съдържаше злокобно предупреждение, сякаш искаше да каже, че скоро ще прекрача границата на търпението му. Но аз вече бях направила избора си. Бях го направила миналата зима, когато седях до леглото на майка ми и слушах как кашлицата отнема живота й. Направих го, докато стоях пред заледения праг на стотици къщи. В устата ми имаше горчив, жлъчен вкус, преглътнах го и отговорих със студенина, достойна за всеки господар на зимата:

— Да.

Той злобно изръмжа и ме пусна. Отиде в другия край на стаята, застана там с гръб към мен и стиснати юмруци.

— Ти се осмеляваш — каза той на стената, без да се обръща. — Ти се осмеляваш да ми се противопоставяш и да се държиш така, сякаш си ми равна…

— Ти направи това, когато сложи корона на главата ми! — казах аз. Ръцете ми вече започваха да треперят, дали от триумф или от гняв, или от двете. Стиснах ги здраво. — Аз не съм ти подчинена или слугиня, а ако искаш да имаш страхлива мишка за жена, намери си някой друг, който да ти превръща среброто в злато.

Той отново изсъска от безсилие или досада, постоя така още известно време като разярено дишаше, а раменете му се повдигаха и смъкваха.

— Една могъща вещица, на която й омръзнаха простосмъртните с техните постоянни молби за помощ, си построи къща на границата с огрения от слънцето свят, за да не могат да я намерят, когато иска да е сама. Но тя отдавна си замина и повече не е идвала, защото щях да знам, ако такава мощна енергия се е върнала във владенията ми.

Дишах все така тежко, все още ядосана, и в първия момент не почувствах като победа това, че отговори на въпроса ми; по-скоро не го очаквах.

— Какво е отдавна? — попитах прибързано.

— Мислиш ли, че ме интересуват мимолетните мигове, с които измервате времето във вашия живот там в огрения от слънцето свят, освен ако не ми се налага? Простосмъртни деца, който са се родили и отдавна са умрели, а техните деца вече са стари хора, това е всичко, което мога да кажа. Питай още веднъж.

Добър отговор, доколкото е възможно: можех само да се надявам, че някоя чудовищно могъща вещица няма да пристигне и да реши да изяде Магрета за вечеря вместо кашата, която тя е изяла. Исках да знам още малко, като например откъде беше дошла храната или кой е запалил огъня, но не можех да си го позволя; имах по-важен въпрос.

— Обещах на братовчедка си Басия, че ще танцувам на сватбата й. А тя ще се омъжи след три дни.

Мислех, че ще трябва да продължа сама нататък, но той вече ме гледаше с пламък в очите. Предположих, че след като те тук така сериозно възприемат обещанията си, той веднага си помисли, че ме е хванал натясно. Което беше така, но не точно както той си го представяше.

— Тогава, изглежда, ще трябва да поискаш помощ от мен — каза тихо той, като очевидно се забавляваше. — И да се надяваш, че няма да ти откажа.

— Е, ти няма да го направиш за мен — казах аз, а той изсумтя развеселено. — Освен това си ми дал да разбера, че съм ти ценна само заради едно нещо. Така че колко злато искаш да превърна, за да ме заведеш на сватбата на Басия?

Той се намръщи с известно съжаление, сякаш се беше надявал, че ще се просна в краката му, но беше достатъчно практичен, за да не остави съжалението да му попречи.

— Имам три склада със сребро, един от друг по-големи, и ти ще превърнеш всяка монета в златна, за да те заведа там: трябва да работиш бързо, защото ако не свършиш работата навреме, няма да те заведа, а ти няма да си удържала на думата си — завърши той триумфално, сякаш държеше брадва над главата ми, което може би беше така; имах лошото предчувствие, че ако не удържа на думата си, това щеше да се счита за престъпление, изискващо смъртно наказание.

— Добре — отговорих аз.

Той подскочи и ме изгледа изумено.

— Какво?

— Добре! — повторих аз. — Ти току-що поиска…

— И сега, за пръв път, ти не се опитваш да се пазариш… — Не се доизказа, по лицето му пак се появиха искри, а мен ме обзе мрачно предчувствие, въпреки че той горчиво каза: — Споразумяхме се. И дано изпълниш колкото можеш повече от задачата си.

— Колко точно са големи тези складове? — попитах аз, но той вече излизаше от стаята и не спря.

Аз също не спрях. Тревожно разтърсих звънеца и Цоп влезе плахо, като тайно поглеждаше да види дали — и аз не знам какво — дали не ме е удушил, или набил, или по някакъв друг начин наказал за ужасната дързост.

— Има три склада със сребро в двореца — казах аз. — Искам да ме заведеш там.

— Сега? — попита тя колебливо.

— Сега — отговорих аз.