Сребърна приказка

Глава 21

На сутринта имаше червени пришки по дланите ми, където бях държала сребърната верига със Сергей и Степон. Снощи, преди да си тръгне, царицата ме попита:

— Как мога да ти се отплатя?

Не знаех какво да кажа, защото аз точно това правех; отплащах се. Мирием ме беше извадила от къщата на баща ми за шест копейки, а аз струвах само три прасета за баща ми, който крадеше пари от нея с лъжи. Майка й беше сложила хляб в чинията ми и обич в сърцето ми. Баща й беше благословил хляба с песен, преди да ми даде да ям. Нямаше значение, че не разбирах думите. Те ми го дадоха, въпреки че не знаех защо го правят и мислех, че са дяволи. Мирием ми беше плащала със сребро за работата ми. Тя ми беше подала ръка и беше взела моята, сякаш съм някой, който може сам да сключва сделки, а не някой, който краде от баща си. В нейната къща имаше храна за мен.

А този Старик искаше да я вземе, без да плаща. Накара я да му дава злато, за да спаси живота си, сякаш му принадлежеше, просто защото е достатъчно силен, за да я убие. Баща ми беше достатъчно силен, за да ме убие, но от това не следваше, че му принадлежа. Той ме продаваше за шест копейки, за три прасета, за бутилка крупик. Опитваше се да ме продава отново и отново, сякаш все още бях негова, нищо, че вече ме беше продал. Така разсъждаваше и този Старик. Той искаше да я задържи завинаги и тя да му носи още злато, без значение какво иска тя, защото беше силен.

Но и аз бях силна. Бях достатъчно силна, че да накарам панова Манделщам да оздравее, бях достатъчно силна, че да се науча на магия, на магията на Мирием. А снощи не знаех дали съм достатъчно силна, за да спра Старик, дори и със сребърна верига, дори и със Сергей и Степон, дори и с майката и бащата на Мирием. Но не знаех дали мога да направя всички тези неща, докато не станаха и не ги направих. Трябваше първо да свърша работата, без да знам. Накрая Степон скри лице в престилката ми и плака, защото още го беше страх, и ме попита откъде знаех, че царицата ще направи магия и ще попречи на Старик да ни убие, а аз трябваше да му кажа, че не знаех. Знаех само, че първо трябваше да се свърши работата.

Затова, когато царицата ме попита как може да ми се отплати, не знаех какво да кажа. Не го направих заради нея. Не я познавам. Тя може да е царица, но аз дори не й знаех името. Един ден, когато бях десетгодишна, една съседка дойде вкъщи и каза, че царят е умрял. Затова не разбирах какво толкова голямо значение има царят. А сега, когато съм виждала цар, не исках да имам нищо общо с такъв. Той беше ужасен и пълен с огън. Бих й казала, че ако иска да ми се отплати, трябва да махне царя, но той вече беше излязъл от къщата със стражите, които водеха Старик.

Но бащата на Мирием чу какво ме попита тя и видя, че не знаех какво да кажа. Той имаше голяма подутина от едната страна на лицето си, а ръцете му бяха изранени там, където беше стискал сребърната верига с мен. Седеше с панова Манделщам и двамата бяха прегърнали Мирием, целуваха я по главата, галеха я по лицето и тя струваше за тях много повече от сребърни копейки, повече от злато, повече от всичко, което притежават. Но като видя, че не знам какво да правя, той целуна Мирием по челото, стана, прекоси с куцане стаята, дойде при царицата и каза:

— Това смело момиче и братята й дойдоха в града с нас, защото вкъщи имат неприятности. — После сложи ръка на рамото ми и ми каза нежно: — Отиди да седнеш и да си починеш, Ванда. Аз ще й разкажа за теб.

Отидох и седнах със Сергей и Степон, прегърнах ги и те ме прегърнаха. Бяхме много далеч, за да чуваме какво й казва панов Манделщам, защото той говореше много тихо. Но той поговори малко с царицата, после стана, върна се с куцане при нас и ни каза, че всичко ще бъде наред. Вярвахме му. Царицата вече излизаше от къщата. Тя излезе от големите врати на двора, където я чакаха още стражи. Двама от тях протегнаха ръце, хванаха вратите и ги затвориха. Останахме вътре в къщата без тях.

В стаята цареше безпорядък. По масите все още имаше храна, която започваше да се разваля и мухите вече се въртяха около нея. Навсякъде имаше обърнати столове, а от огнището по пода излизаха черни, обгорени следи, подобни на отпечатъците, които мъж, обут с тежки ботуши оставя в снега. Голямата златна корона на Мирием се търкаляше по земята до огнището, подвита и изкривена, както и почти разтопена. Никой не би могъл да я носи. Но това нямаше значение. Погледнахме семейството на Мирием и те ни погледнаха. Всички станахме, панов Манделщам сложи ръка на рамото на Сергей, аз прегърнах панова Манделщам през кръста и направихме кръг, ние шестимата: бяхме семейство и не бяхме пуснали вълка; за още един ден не бяхме пуснали вълка.

После се качихме горе и легнахме да спим. Не разтребихме стаята. Спах дълго време в красивата, голяма, тиха стая горе, където свършваха стълбите, а когато се събудих, навън беше пролет, навсякъде беше пролет и усещах, че и вътре в мен е пролет. Макар да имах мехури по ръцете, аз се чувствах толкова силна, че дори не се тревожех какво ще стане с нас. Целунах Сергей и Степон и слязох долу да помагам на другите жени в къщата; вече не ми пречеше, че не разбирам какво си говорят. Когато някоя жена ми кажеше нещо, което не разбирах, аз само й се усмихвах и тя в отговор също ми се усмихваше.

— Ох, забравих! — казваше тя, после ми повтаряше същото нещо, само че с думи, които знаех.

Разнасях чинии по масите: имаше маси във всички стаи, за хората да седнат и да се хранят. Хората бяха по-малко от вчера, но все пак много и бяха сложили маси във всички стаи с много столове един до друг около тях. Имаше маси в другата стая за танци. Някой друг беше изчистил безпорядъка и вече не виждах черните стъпки по пода, тъй като върху тях беше постлан голям килим и отгоре бяха поставени маси, а в огнищата нямаше огън, защото беше много топло, вместо това прозорците бяха отворени, за да се проветри. Миризмата на пушек беше изчезнала.

Навсякъде имаше храна, толкова много храна, че почти не можехме да намерим място, където да сложим още храна, защото всички места бяха заети. Когато огладнях, седнах на масата и ядох, докато се заситих, а после пак помагах да сервираме още храна за още хора. Постоянно правех това. По-късно през деня Мирием и майка й също дойдоха и всички работехме заедно.

Точно бях оставила на земята две кофи с вода, които бях донесла от чешмата в града, когато чух шум в стаята с масите и после чух как Мирием пита с твърд и ясен глас:

— За какво идваш? — И звучеше като че ли някой пак е дошъл да ни причинява зло. Изскочих от кухнята и излязох в преддверието, а там един страж с меч и красиви дрехи каза името ми. Каза, че има писмо за мен. За момент се изплаших, но бях в къщата с всички тези хора и си помислих, че бях достатъчно силна и за това; затова излязох напред, протегнах ръка и го оставих да сложи писмото в нея.

На писмото имаше нещо тежко от восък, червен като кръв, а отгоре имаше отпечатък с корона. Разчупих го и погледнах думите. Знаех как да ги прочета, защото Мирием ме беше научила, затова в устата си беззвучно с езика си изрекох думите една след друга, а в писмото се казваше: Да бъде известно на всеки, който дойде в Нашето владение Литвас, че по Наша имперска заповед жената Ванда Виткус, нейният брат Сергей Виткус и брат й Степон Виткус са помилвани за всички престъпления, в които са обвинени. Нека никой не си позволи да вдигне ръка срещу тях; а всички Наши поданици да ги почитат заради голямата им смелост и заслуги към Нас и Литвас. С настоящето им даваме разрешение да отидат в Голямата гора и там да получат безусловно право на собственост върху всеки незает имот, където намерят за добре, и там да получат от Нашата ръка право на собственост върху всяка свободна земя, която обработват или оградят за пасище в срок от три години, след което да ги притежават за себе си и за наследниците си.

Под тези думи имаше нещо дълго, надраскано с мастило, което не беше дума, а име: Мирнатиус, а после следваше Цар на Литвас и Росон, ерцхерцог на Корон, на Иркун, на Томониец, на Сервено, принц на Маралия, на Роверна, на Саматония, господар на Източните покрайнини и накрая в списъка, господар и владетел на Голямата северна гора.

Погледнах писмото и тогава разбрах защо царят имаше значение. Това беше магия, като магията на Мирием. Този цар, този ужасен цар можеше да ми даде това писмо и сега бяхме спасени. Вече нямаше да се страхувам от нищо. Никой от града не можеше да погледне това писмо и после да се опита да обеси Сергей. Те щяха да погледнат името на царя на хартията и да се страхуват от него, нищо, че беше далеч.

Но сега дори нямаше нужда да се връщаме в нашия град. Нямаше нужда да се връщаме в къщата на баща си, където той може би все още лежеше на пода, и нямаше нужда да се връщаме в онази ферма, където почти нищо не растеше, а бирникът идваше всяка година. Това писмо казваше, че можем да отидем в гората и да вземем всяка земя, която искаме. Тя можеше да бъде най-хубавата земя, която намерехме. Тя можеше да е пълна с големи дървета, които щяхме да отсечем и продадем за много пари. Знам, че едно голямо дърво струва много пари, защото в годината преди майка ми да умре в стопанството на съседите имаше едно голямо дърво и то падна, а той много усилено работи, бързо го наряза, преди да са дошли хората на болярина и скри две големи парчета в гората. Па видял това, една вечер се върна и каза горчиво:

— Ето един умен човек, ще изкара десет копейки от това дърво.

Но мама поклати глава и каза:

— То не е негова собственост, ще има неприятности.

Той я удари и извика:

— Много знаеш ти.

Но на следващия ден хората на болярина дойдоха с голяма каруца и с тях имаше един човек, който разгледа парчетата и някак позна, че част от дървото липсва, и те жестоко биха съседа ни, докато им каза къде е скрил парчетата, и после го оставиха окървавен на земята. Той дълго време боледува поради този побой, а жена му се мъчеше да засее нивите сама, защото той не можеше да ходи. Един ден през зимата тя дойде да моли за храна и мама й даде нещо. Па я би за това вечерта, въпреки че коремът й вече растеше.

Но никой няма да ни бие, че сме отсекли някакво дърво, защото в това писмо царят казваше, че можем. Той казваше, че те са наши. Можеше да гледаме кози и пилета и да отглеждаме ръж. А дори и не трябваше да строим къща. Можеше да отидем в малката къщичка, къщата, която ни беше спасила, където вече имаше градина и хамбар, и можеше да си изградим ферма около нея. Писмото казваше, че може да направим това, защото никой не живееше в нея. Помислих си, че ще отидем там, ще влезем вътре и ще обещаем да се грижим за нея, ще обещаем, че ако някой, който някога е живял там, иска да се върне, ще му дадем най-хубавото легло и колкото храна иска, и ще може да остане при нас колкото иска.

А после си помислих, ако някой изобщо дойдеше в къщата — ако дойдеше някой, който беше гладен или имаше неприятности — щяхме да му дадем подслон. Щеше да има храна в нашата къща за него и щяхме да му се зарадваме. Като панова Манделщам. Това казваше писмото. Можеше да си изградим къща като нейната и да нахраним всеки, който дойде.

Занесох писмото горе на Сергей и Степон. Сергей беше помогнал с конете, а Степон беше помагал на него за известно време, макар че все още беше много шумно, но после той се качи горе и още го беше страх, затова Сергей отиде с него. Качих се при тях, влязох в стаята и им показах писмото. Те не можеха да четат букви, но видяха големия червен печат и пипнаха с пръсти тежката, мека хартия, а аз им казах внимателно на глас какво пише вътре, после ги попитах дали искат да направим това, което аз искам, дали искат да отидем в малката къщичка в гората и да си направим стопанство там и да пускаме всеки, който е в беда и дойде при нас. Не казах Ще го направим, въпреки че го исках. Питах ги дали и те го искат.

Сергей протегна ръка и внимателно взе писмото в ръцете си. Оставих го да го държи. Той много леко докосна с пръсти една буква на хартията, за да види дали ще излезе. Буквата не помръдна.

— Да — каза тихо той. — Да.

— Може ли да ги помолим да дойдат да живеят с нас? — попита Степон. Говореше за семейството на Мирием. — Може ли да ги помолим да дойдат? А аз ще засадя орехчето и тогава и мама ще бъде с нас. Тогава всички ще бъдем заедно и това ще бъде най-хубавото.

Когато го каза, аз се разплаках, защото беше прав, това щеше да е най-хубавото, толкова хубаво, че дори не бях посмяла да си го помисля. Сергей сложи ръка на рамото ми и каза на Степон:

— Да. Ще ги помолим да дойдат.

Избърсах сълзите от очите си, внимателно, за да не изцапам писмото.

Излязох от кабинета на дядо ми и се върнах в стаята при родителите ми. Те стояха до камината, а Ванда и братята й бяха слезли долу при тях; Ванда беше донесла царското писмо и го беше дала на баща ми, който го гледаше учудено.

— Може да отидем и да доведем козите — казваше Ванда на него и на майка ми. — И пилетата. Сега е топло. Можем да пристроим още стаи към къщата до зимата. Можем да отсечем няколко дървета. Ще има място.

Като се приближих и погледнах писмото, където царят се беше подписал с Господар и владетел на Голямата северна гора, разбрах: Ирина се отплащаше. Даваше на Ванда стопанство, в замяна на което тя трябваше да заведе братята си и силните си ръце в гората, където да секат дървета и да засаждат зърно, да построят къща и обор, първата от много, които щяха да последват.

— Да оставим къщата си? — попита бавно майка ми. — Но ние сме живели там толкова дълго.

И тогава разбрах, че Ванда кани родителите ми да живеят с тях във фермата, която царят им беше дал; тя искаше от тях да напуснат нашето градче, нашата къща, нашето малко, тясно островче в реката, което винаги беше заплашено от наводнение.

— И какво има там, дето да заслужава да останете? — казах аз. — То не е наше. На болярина е. Всички подобрения, които сме направили, сме ги направили за него, безплатно. Дори не ни е позволено да го купим, ако пожелаем. Но ако има кой да им помогне, Сергей и Ванда могат да разчистят повече земя и да направят фермата по-богата. Разбира се, че трябва да отидете.

Майка ми замълча; те ме погледнаха и чуха онова, което не бях казала, а тя протегна ръка към мен:

— Мирием!

Преглътнах. На устата ми беше да кажа: „Отидете утре, останете с мен още един ден”, но си помислих за Ребека, тънка като парче син лед. Колко време остава, преди да се стопи?

— Трябва да тръгнете още сега — казах аз. — Днес, преди слънцето да залезе.

— Не — каза баща ми решително и стана: моят благ, нежен баща най-после се ядоса. — Мирием, не. Този Старик беше прав! Той заслужава това, което му се случи! Такава е наградата за злото.

— Има едно дете — казах аз със задавен глас, а гърлото ми се сви. Майка ми силно стисна ръката ми. — Аз й дадох име. Да оставя ли демонът да пирува с нея, защото той е зъл?

— Всяка зима те идват от тяхното ледено царство да крадат и убиват — каза баща ми след малко, същото, което и Ирина беше казала, но после ме попита нещо, което прозвуча като молба: — Има ли поне десет праведни хора сред тях?

Поех дълбоко дъх, все още се страхувах, но и донякъде изпитах облекчение: това правеше отговора по-лесен.

— Знам, че има трима — казах аз, сложих и другата си ръка върху ръката на майка ми и също я стиснах. — Трябва да го направя, знам, че трябва.

Взех деформираната златна корона и я занесох в дюкяна на Исак, където сега по-малкият му брат го заместваше. Той внимателно я претопи и я изля в плоски кюлчета. Скрих ги в една торба и отидох с нея на големия пазар в центъра на града. Едно по едно ги размених, без да се интересувам дали сделката е добра, стига да беше бърза. Замених ги за една кола, два силни коня да я теглят, кафез с пилета, брадва, трион, чукове, пирони. Купих рало с палешници, два остри сърпа, чували със семена за посев от ръж и боб. Сергей и Ванда дойдоха с мен; те натовариха всичко в колата на висока купчина. И накрая купих две съвсем еднакви дълги наметала с качулки, тъмносиви: беше добра сделка, цената им много беше паднала от вчера, намерих ги на една сергия, пълна с такива.

Отне ни доста време, докато закараме препълнената кола до къщата на дядо ми: улиците бяха пълни с коли, които почти не помръдваха. Докато бавно се придвижвахме напред, Ванда каза:

— Има сватба.

Погледнах през страничната уличка към голямата катедрала и видях как една принцеса слиза по стълбите и носи моята елфическа бяло-златна рокля и тънка корона на главата си; тя се усмихваше триумфално, а същото правеше и съпругът й до нея, сред тълпата от бляскави благородници. Потърсих с поглед Ирина — тя вече беше в подножието на стълбите с царя до нея и се качваше в отворена каляска. Слънцето огряваше сребърната й корона, а той седна, облегна се на лакът и изглеждаше раздразнен и отегчен, но нямаше следи от демона, който се криеше под кожата му. Бързо отклоних поглед.

Докато се приберем стана късно, но слънцето още не беше залязло: в края на краищата, вече беше почти лято. Не чакахме да вечеряме. Беше дошъл нашият ред да кажем довиждане на оредяващите гости. Целунах дядо си и баба си на масата, а дядо ми ме дръпна към себе си и ме целуна по челото.

— Помниш ли? — попита ме тихо той.

— Да — отговорих аз. — В улицата зад къщата на Амтал, до синагогата.

Той кимна.

Качихме се на колата и отпътувахме, а всички ни махаха. Сергей и баща ми седнаха на капрата: конете бяха скъпи, но хубави, добре обучени коне; не беше трудно да ги караш. Аз носех наметалото и вдигнах качулката над главата си. Дори и в този час улиците бяха оживени: гостилниците изваждаха маси и столове навън, за да седнат хората на хубавото време, а ние трябваше да завием по една тясна уличка, където децата бяха прибрани вътре за вечеря. Стигнахме до средата на улицата и за момент тя остана съвсем празна. Майка ми разстла наметалото върху два чувала със зърно на дъното, сякаш аз лежа там заспала. Степон свали ботушите си — моите стари ботуши — и ги сложи да се подават от края. После се измъкнах от колата.

Останах под сянката на две къщи, докато колата продължи пътя си надолу по улицата към портите на еврейския квартал. Там и на градските врати щяха да искат от баща ми имената на всички пътници в колата и той щеше да каже и моето име с другите, щеше да плати пътната такса за всички с няколко монети отгоре, за да ускори работата. Ако Ирина станеше подозрителна и утре изпратеше хора да ме питат дали знам къде е отишъл Старик, всеки напълно честно щеше да отговори, че съм напуснала града преди свечеряване със семейството си; щяха да видят, че така е записано собственоръчно от стражите и никой нямаше да признае, че ни е пуснал набързо, защото е взел подкуп.

Когато колата вече не се виждаше, аз нахлупих качулката си още по-ниско, прегърбих рамене като някоя стара баба и тръгнах по тесните улички към синагогата, а там попитах един млад мъж, който отиваше да се моли, къде е къщата на Амтал; той ми я показа. Калдъръмът на улицата зад нея беше стар и изтъркан; имаше дълбоки следи от колелата на каруци, липсващи камъни и дупки. На гърба на къщата в средата имаше тесен вход, широк, колкото да се промъкне човек, а пред него бяха натрупани чували с боклук. Проврях се между тях и стигнах до решетката на стария канал. Лесно я отворих и там ме чакаше стълба, по която да сляза долу. Чакаше много хора да слязат долу, тук, близо до синагогата, в случай че един ден през стените на квартала влезеха мъже с факли и брадви, както това е станало на запад, когато бабата на баба ми била младо момиче.

Влязох вътре и дръпнах решетката на място, а после тръгнах надолу по дългата стълба към канала. Единственото осветление над главата ми идваше от кръглата решетка, през която проникваха лъчите на залязващото слънце, а тя ставаше все по-малка и по-малка, като слизах надолу. Нямах фенер или факла, но и не исках да имам. Светлината отдалеч би съобщила на някого, че идвам. Този път трябваше да го извървя на тъмно.

Застанах с гръб към стълбата, протегнах ръце и опипвах стените, докато намерих малката дупка, издълбана под формата на звезда с шест лъча. Сложих ръка върху нея и тръгнах напред бавно в тъмнината, като държах пръстите си разтворени на тази височина. Отброих десет крачки и напипах друга звезда.

Стори ми се, че вървя дълго, но сигурно не беше така: разстоянието от синагогата до градските стени не беше толкова голямо. Последната светлина от решетката се скри зад мен много бързо. Не виждах нищо, задушавах се, а дишането ми звучеше ужасно шумно в собствените ми уши. Но продължавах да броя до десет и ако не успеех да намеря следващата звезда, опипвах стената, докато я намеря, или се връщах една крачка назад и пак я търсех. Веднъж трябваше да се върна две крачки назад, а под ръцете ми имаше само гола стена — изплаших се, направих четири крачки напред и накрая я открих. После звездите свършиха, стената под ръката ми изчезна, спънах се в някаква издатина в пръстта и паднах, като опрях ръце в лепкава кал. Изправих се, изтрих се в наметалото, върнах се пипнешком в тъмното, докато намерих с пръсти ъгъла на завоя и стената на тунела.

Спомних си какво ми разказа дядо ми, когато бяхме само двамата в малката стаичка.

„Навремето, преди обсадата, там имаше кула в стената. Войниците на херцога я разрушиха, когато направиха пробива. А после, когато построи пак стената, херцогът не пожела да възстанови кулата. Имаше пари за това. Но той предпочете да не я възстановява. Защо не? — Дядо ми разпери ръце и сви рамене в недоумение. — Кула, която да пази гърба на града, защо не? И когато стената беше построена отново и всички работници си отидоха, двамата с брат ми Йошуа решихме да разберем защо и слязохме долу в канализацията с въжета, за да не се загубим. И намерихме тунела, който беше направил.

Никой друг не знае. Само прачичо ти, баба ти, Амтал и равинът. Амтал поддържа решетката чиста. Аз му плащам за това, плащам му наема. Когато остарее, ще каже на сина си. Никога не го използваме: нито за контрабанда, нито за да избегнем таксите. Никой не знае, че знаем. Там сигурно са го сложили този твой съпруг, в тази кула в края на тунела.

Сега трябва да ми кажеш, Мирием. Разбираш какво представлява този тунел. Този тунел е живот. Ако пленникът им изчезне, дори и тебе да не те хванат, тези големите — херцогът, царят, — те няма да вдигнат рамене и да кажат, е, голяма работа. Те ще питат как. Ще търсят следи. Може би ще затворят входовете към канала. А може и да тръгнат по следите и да намерят решетката. Може би дори ще излязат оттам, ще видят къщата на Амтал, ще опрат нож в гърлото на децата му и Амтал ще им каже кой му плаща да го поддържа чист.

Казвам ти това с надежда да разбереш, че нищо не е сигурно. Ако дойдат тук, дори и Амтал да им е казал името ми, има неща, които мога да направя, за да се защитя. Аз имам много пари и съм полезен на херцога. Той няма да бърза да ме унищожи, не е такъв човек. А има и шанс те да не направят нищо от тези неща. Може да кажат, той е магическо същество, излетял е! Не е минал през канализацията. Може и да оставят нещата така.

Затова не ти казвам, че слагаш моя живот и живота на баба ти на кантара. Казвам ти, това са опасностите. Някои е по-вероятно да се случат от други. Претегли ги, пресметни всичко и ще знаеш цената. После ти самата трябва да кажеш, това ли дължиш?

Толкова много ли дължиш на този Старик, който дойде и те взе без твоето и нашето съгласие, незаконно? Неговите действия, не твоите, са го довели в това положение. Крадецът, който е откраднал нож и се е порязал на него, не може да обвинява домакинята, че го е държала остър.”

Не почака да му отговоря. Погали ме по бузата и излезе.

И ето че сега стоях пред завоя на тунела на херцога, опряла ръце в калта — това беше спасителния път за моя народ, който може би щях да затворя завинаги, за да спася народа на Старик. Възможно беше да ме заловят, ако в другия край имаше стражи, и да не направя нищо добро за никого. Вече си бях отговорила на въпроса, но трябваше да продължавам да си отговарям с всяка крачка, която правех по прохода, и така до самия край.

След като Мирием слезе от колата, аз свалих ботушите си и ги пъхнах да се подават от наметалото. Нямах нищо против да ги сваля, защото беше топло, а и без това седях вътре в колата. Толкова се радвах, че си тръгваме от този ужасен град. Сега беше станало още по-лошо отпреди. Улиците навсякъде бяха пълни с хора, защото нямаше сняг и те искаха да са навън, да говорят в един глас и да вдигат шум. Седях в дъното на колата до чувалите, които се преструваха, че са Мирием, и се мъчех да се преструвам, че и аз съм чувал. Трябваше само да лежа със запушени уши и да чакам да излезем от града. Много време мина, докато стигнем до големите градски врати и панов Манделщам слезе от колата, за да даде пари на човека на вратата, защото градът беше толкова ужасно място, че трябваше да платим, за да излезем от него.

Но след това Сергей пое юздите и каза „Дий” на конете като истински колар, а те тръгнаха бързо и излязохме от града. За известно време всички бяхме в безопасност. Сергей караше, докато пътят зави и вече не се виждаха градските врати, ако седиш отзад в колата и се обърнеш да погледнеш. Помъчих се да ги видя, когато той спря колата, но не се виждаха, макар че все още виждах дима, който излизаше от къщите и всички хора в тях. Тотава Сергей даде поводите на панов Манделщам, скочи на земята, погледна ме мен и Ванда, и всички нас, и ни кимна за довиждане. Той щеше да отиде зад градските врати, да се скрие и да чака Мирием да излезе, ако излезе.

Не ми харесваше, че оставяме Сергей. Ами ако Мирием не излезе? Ами ако Старик излезе сам? Той може да убие Сергей. Може пак да го остави да лежи безчувствен на земята. Ами ако вместо него излезе царят? Това щеше да е също толкова лошо, може би дори още по-лошо.

Панов Манделщам искаше да отиде вместо Мирием, после искаше да отиде с Мирием, но Мирием му отговори не и не. Каза не на първото, защото Старик на нея нямаше да й направи нищо лошо, а на второто, защото един човек щеше да бъде по-тих, в случай че там има страж и още защото не можеше да излъжем стражата на вратите, ако двама души липсват, но това не бяха истинските причини. Истинската причина беше, че панов Манделщам беше ранен. Целият беше покрит със синини.

Знаех това, защото по врата му имаше морави следи, които се виждаха под ризата му, въпреки че Старик не го беше ударил там. Знаех колко силно трябва да те удари някой, за да се появят синини на други места. Старик го беше ударил толкова силно и знаех, че има червени петна навсякъде под дрехите му, а дори и да не знаех това тогава, пак щях да знам, че е ранен, защото куцаше и от време на време слагаше ръка на кръста си и дишаше внимателно за малко, а също така и два пъти заспа през деня.

Мирием обаче не каза това, каза само онези други причини.

— Тогава ще те чакам вън от града — каза накрая панов Манделщам.

Мирием и на това отказа, но панов Манделщам твърдо клатеше глава, беше я оставил да му каже не преди, но вече не искаше да чуе никакво не, а й каза също, че не знае къде е къщата.

Тогава Сергей каза на панов Манделщам:

— Аз ще я чакам. Ти не можеш да ходиш бързо. Аз мога да я доведа до къщата.

Панов Манделщам продължаваше да се тревожи, но Сергей беше по-едър и по-силен от него, освен това не беше ранен.

— Той е прав — каза Мирием. — Двамата ще стигнем по-бързо.

И беше решено, че Сергей ще чака Мирием, а ние останалите ще продължим пътя си, така че ако някой дойде в къщата и ни търси, преди те да са се върнали, ние да сме там, да работим из къщата и да кажем, че Сергей и Мирием са отишли да доведат козите.

— Но ние ще сме се върнали много преди това — каза Мирием, сякаш всичко, което те със Сергей трябваше да направят, беше да ходят от града до къщата, но тя всъщност не го вярваше. В началото си помислих, че е глупава, защото не беше сигурна дали ще излезе оттам. Но тя не беше глупава; тя не го мислеше. Разбрах го, защото когато се качихме в нашата стая да си вземем нещата, Мирием дойде и каза на Сергей:

— Благодаря ти. Не идвай до градската стена. Когато слезеш от колата, чакай ме между дърветата близо до пътя. Аз ще те намеря там.

И тогава разбрах, че тя не го мисли. Също така не знаеше дали ще излезе и се радваше, че ще я чака Сергей, защото не искаше баща й да пострада, а знаеше, че панов Манделщам нямаше да се съгласи да чака между дърветата. Тя каза на Сергей да чака между дърветата и аз се зарадвах, но после Сергей я погледна и каза:

— Ще те чакам близо до стената. Може би ще имаш нужда от помощ.

Тогава Мирием вдигна ръце и каза:

— Ако имам нужда от помощ, тя ще е прекалено голяма. А ако нямам, значи няма да имам.

Но Сергей вдигна рамене и повтори:

— Ще те чакам, както ти казах.

И така той щеше да чака близо до тази стена, от която можеше да излезе някой Старик, някой демон или мъже с мечове. Онези мъже с мечове, които бяха извели Старик от къщата, всички бяха едри и силни като Сергей, а те имаха мечове и техните тежки облекла сигурно не можеха лесно да бъдат пробити, затова дори и да не бяха толкова страшни, колкото някой цар или Старик, те все пак бяха достатъчно страшни. Не исках Сергей да бъде убит от тях. Не исках и Мирием да бъде убита от тях, макар че още не я познавах толкова добре, но най-вече не исках панова Манделщам да е тъжна, което за мен беше важна причина, макар и не толкова важна, че да го искам за себе си, както го исках за Сергей.

И бях много уморен да се страхувам през цялото време. Имах чувството, че съм се страхувал, и страхувал, и страхувал винаги. Дори не знаех колко съм се страхувал до тази сутрин, когато не ме беше страх от нищо за известно време, защото Ванда дойде в стаята с това магическо писмо от царя и си помислих, че всичко се е свършило и вече никога няма да ме е страх и мога да спра да се страхувам от най-различни неща. И това беше толкова хубаво, и бях толкова щастлив, а сега пак ме беше страх.

Но не зависеше от мен. Зависеше от Сергей, а той нямаше да чака встрани от пътя между дърветата. Затова седнах в колата, когато панов Манделщам я подкара и гледах как Сергей се отдалечава от пътя и влиза в гората, за да извърви целия път до другата страна на града, на този ужасен град, и гледах, докато вече не го виждах. После легнах на дъното на колата до чувалите. Те вече не трябваше да бъдат Мирием, затова панов Манделщам ме зави с наметалото и сложи главата ми на един чувал като възглавница, а аз пъхнах ръка в джоба си и стиснах орехчето, което мама ми беше дала, и си казах, че всичко ще бъде наред. Ще стигнем до къщата и Сергей ще дойде, аз ще засадя орехчето, мама ще порасне и ще бъде с нас. И всички ще бъдем заедно.

Колата вървеше толкова бавно, докато бяхме в претъпкания с хора град, но извън него пътувахме много бързо. Странно беше да сме на пътя и да няма сняг. Видяхме много животни, като катерички, птици, елени, зайци и те всички тичаха насам-натам, много щастливи, че е дошла пролетта. Те ядяха трева, листа и жълъди и бяха толкова оживени, че не се страхуваха от нас, хората. Дори и зайчетата покрай пътя само ни поглеждаха и продължаваха да ядат; бяха толкова гладни, че не им оставаше време да се страхуват. Много ми беше приятно да ги гледам. Помислих си, и на тях помогнахме. Беше като това, което Ванда каза, как ще направим нашата къща място, където ще храним други хора. Дори и животните бяхме нахранили.

Знаехме, че сме близо до къщата, защото по пътя имаше друга къща, която си спомняхме. Пред плевнята на тази къща имаше облегнато голямо колело от каруца, а стената беше изрисувана с цветя. Преди бяхме видели само върха на цветята, защото снегът покриваше останалата част, а сега, когато нямаше сняг, виждахме целите цветя. Те бяха високи и красиви, червени и сини. Стопанинът на къщата стоеше до плевнята и гледаше зелените ниви, засети с ръж, после погледна към нас и аз му махнах с ръка, а той се усмихна и също ми махна.

— Няма да можем да караме до самата къща — каза панов Манделщам, защото нямаше път и дърветата бяха много гъсти, когато вървяхме пеш, но се оказа, че греши или че не си спомняхме добре. Видяхме мястото, откъдето бяхме излезли между две големи дървета и беше достатъчно широко, за да минат конете. Продължихме нататък и все още имаше място, макар и не много. Колата не беше много голяма и успявахме да се проврем. Започваше да се стъмнява и панова Манделщам каза:

— Може би трябва да спрем и да нощуваме тук, за да не пропуснем къщата.

Но точно тогава Ванда извика:

— Виждам къщата.

Аз също я видях и скочих от колата, въпреки че панов Манделщам продължи да кара напред, заобиколих я, изтичах пред конете, стигнах до двора, а къщата беше там и ни чакаше.

Само ако и Сергей беше там, нямаше да има нищо по-хубаво, но и така беше много хубаво. Помогнах на панов Манделщам да разпрегне конете, почистихме ги и ги нахранихме. Почти стигах до гърбовете им, макар и не съвсем, но те стояха мирно, дори и когато се пресягах нагоре с четката. Извадих два моркова от градината и им ги дадох, а те ги харесаха. Помогнах да разтоварим колата с всички хубави неща в нея, подредихме всичко, а Ванда пусна пилетата да потичат и се почистят с клюнове. Утре щяхме да им направим кокошарник. През това време панова Манделщам в къщата готвеше, отвътре се разнасяше хубава, топла миризма, а от прозорците и вратата, която тя беше оставила отворена, излизаше светлина.

— Отиди да си измиеш ръцете преди вечеря, Степон — каза панов Манделщам и аз отидох в задния двор, където имаше голямо корито, пълно с вода. Гребнах с канчето и се канех да си измия ръцете, но си помислих, ако сега ги измия, нямаше да искам пак да ги цапам, после щяхме да вечеряме и да си лягаме. Вече беше късно. А не исках да чакам повече.

Затова взех канчето и отидох в предния двор, точно пред вратата на къщата, изкопах дупка в земята, извадих орехчето от джоба си и го пуснах в дупката. Натиснах го в пръстта и казах:

— В безопасност сме, мамо. Сега можеш да растеш и да бъдеш с нас.

Готвех се да го засипя с пръст и да го полея с вода, но видях, че нещо не е наред. Погледнах бялото орехче. То седеше там в топлата кафява почва и изобщо не изглеждаше както трябва. Сякаш се опитвах да засадя монета, за да израсне дърво, което да ражда пари. Но никакво дърво не може да израсне от монета.