Сребърна приказка

Глава 20

Не бях особено изненадан, когато разбрах, че бащата на моята ненагледна царица има тайно подземие, скрито извън градските стени, замаскирано под трева и слама. Това беше същият вид внимателна, предварително добре обмислена подготовка, която започнах да очаквам от моята мила царица; той несъмнено я беше обучил много добре.

Имаше врата в стената на еврейския квартал, тясна врата в края на една уличка, закътана между две къщи, не много далеч от къщата, където беше сватбата. Ирина ни поведе всички натам, а Старик беше безмълвна фигура, която би могла да бъде изваяна от сол, придружен от стражите с техните свещи, докато аз вървях на края на процесията. Сигурно сме представлявали чудесна картинка на дяволско магьосничество в действие. В корема ми демонът — Чернобог, колко е приятно най-после да знам как се казва моят пътник; след толкова години вече започвахме да се опознаваме — се гърчеше и мъркаше от радост. Хубавото беше, че поради късния час по улиците нямаше никой, освен пияници и просяци.

Ирина отметна завесата от бръшлян и отвори вратата с ключ, който извади от портмонето си, и по нейно нареждане половината стражи внимателно излизаха един след друг, без да развалят кръга от свещи около безмълвния си пленник, а после високият, красив, изключително смел страж начело дръпна въжетата и прекара и него през вратата. Старик вървеше, без да се съпротивлява, макар че би било невъзможно да бъде воден със сила. Все още усещах фантомни болки по цялото си тяло на местата, където Старик ме беше ударил, ударите бяха силни като с чук по наковалня, сякаш бях добре загрят метал, който трябваше да бъде изкован в тънък лист.

Но демонът продължаваше да ме хвърля срещу него, яростно размахваше изпочупените ми ръце във въздуха, въпреки че ребрата ми се врязваха в дробовете ми, бедрата ми се прегъваха, краката не ме държаха, челюстите ми провиснаха и зъбите изпадаха като камъчета. Можеше да бъда размазан до безформена маса, но дори и тогава Чернобог щеше да ме разстила по пода, за да лъска ботушите си с кръвта ми. Когато накрая Старик ме хвърли в огнището и каза на демона да стои там, бях готов да се разплача от благодарност, от облекчение, само ако беше проявил милостта да ме ритне за последен път и да разбие черепа ми, за да прекрати агонията ми.

Но той ме остави там. А после моята мила Ирина дойде и сложи ръце на раменете ми, като някаква уродлива пародия на утеха. Ако наистина искаше да ме утеши, трябваше да ми пререже гърлото. Но тя имаше употреба за мен, аз съм толкова безкрайно полезен; коленичи и настоятелно ми каза:

— Огненият кръг. Можеш ли да запалиш свещите?

Мисля, че в първия момент само проплаках, или може би се изсмях, доколкото изобщо бях в състояние да издам някакъв звук. Спомням си това малко замъглено. Но после тя ме хвана за раменете и яростно извика:

— Ще останеш затворен тук завинаги, ако не го спрем!

И аз със страшна, ужасна сигурност осъзнах, че тя е права.

Ох, мислех си, че вече познавам съдба, по-ужасна от смъртта; колко абсурдно, фантастично наивен съм бил. Не бях достатъчно пребит, за да умра, а само за да лежа там върху въглените и пепелта. Допускам, че обитателите на къщата, както и всички от съседните къщи, вече бяха избягали поради ужаса от размазаната развалина в огнището, която бях аз. Сигурно щяха да заковат прозорците и вратите си, може би дори щяха да изгорят цялата сграда, а аз да бъда заровен под изгорелите греди и да остана там завинаги. Но демонът продължаваше да вие в ушите ми и ме поглъщаше, защото не можеше да се добере до никой друг.

И така, аз се изправих и с едно слабо, дрезгаво заклинание и тънката струйка магия, която моят демон ми беше дал, като разръфано парче месо, хвърлено на послушно куче. Залових краля на Старик за моята любима царица и моя любим демон. И ето че бях възнаграден: отново бях цял! Можех да дишам, без в гърлото ми да къркори кървав фонтан! Можех да се изправя и да ходя, да виждам с двете си очи, и ох, колко благодарен бях за това, но разбирах, че не съм избягал от нищо. Само го бях отложил за известно време. Тази съдба ме очакваше, рано или късно. Чернобог нямаше да ме даде на никого, дори и на смъртта. Защо да го прави? Не му се налагаше. Бях подписал изчерпателен договор; нямаше дребен шрифт и ограничаващи условия. Всичко, което някога ще мога да направя по въпрос, е: нищо. Нищо, освен да грабна тези частици живот, които ми попаднат, и да ги погълна, да оближа мазните си пръсти и да се помъча да направя живота си поносим, когато ми се отдаде възможност.

Затова се оставих на удоволствието да вдишвам нощния въздух и погледнах отново красивите си ръце, но следвах царицата си и стражите си по улиците и през тясната врата, защото докато Чернобог имаше Старик за пируване, нямаше от какво да се страхувам. Той се чувстваше тежък и заситен в корема ми, добре нахранено чудовище, сънливо, изпълнено със задоволство. Дано дълго спи така.

От другата страна на стената Ирина ни заведе на един хълм, където имаше малко, изсъхнало дърво, нареди на стражите да поставят свещите в кръг около Старик и после им каза:

— Вие служихте на Литвас и Бог тази вечер. Ще бъдете възнаградени за всичко, което направихте. Сега се върнете в града и преди да влезете в двореца, отидете в църквата и благодарете на Бог. И не говорете с никого за това, което видяхте тази вечер.

Те всички веднага си тръгнаха, тъй като очевидно бяха разумни хора, само смелият герой, който внимателно постави въжето в кръга от свещи, попита Ирина:

— Ваше величество, не може ли да остана и да ви служа?

Ирина го погледна и попита:

— Как се казваш?

— Тимур Каримов, Ваше величество — отговори той. Да, изгаряше от желание да й служи, това беше повече от очевидно, макар че щеше да поиска да му се плати за това, рано или късно, предполагам. Но щом си помислих това, ми хрумна и друго — той имаше татарска кръв: тъмна кожа, беше красив и широкоплещест, а ако се съди по мустаците, светлите очи вървяха в съчетание с тъмна коса. И ако Ирина не настояваше да й предоставя услугите по разплода, все някой трябваше да свърши тази работа.

— Тимур Каримов, ти доказа достойнствата си — казах аз и го стреснах, като го накарах да забележи, че, да, мъжът й също е тук, мъжът й, царят на Литвас, който може да нареди да му извадят очите и да му отрежат езика, главата и ръцете и да ги заковат на градските порти, и то само ако си направи труда да произнесе една дума. Щях да изпитам известно удовлетворение да видя, че поне малко се притеснява, но вместо това той ме забеляза и после изглеждаше — смачкан от отчаяна завист, сякаш не го интересуваха никакви награди и временно беше забравил, че тя е извън неговия обсег. Е, може би можеше да го излекуваме от тази липса на амбиции. — Назначавам те за капитан на личната стража на царицата и се надявам винаги да показваш такава смелост, каквато прояви тази вечер, пазейки моето най-голямо съкровище.

Очевидно малко се бях изсилил; той се хвърли към мен, падна на коляно, грабна ръката ми и я целуна.

— Ваше височество, кълна се в живота си — каза той с развълнуван глас, сякаш мислеше, че е актьор в пиеса, само че наистина едва се сдържаше да не се разплаче.

— Да, много добре — казах аз и издърпах ръката си. Ирина ме гледаше малко намръщено, сякаш не разбираше мотивите ми; хвърлих многозначителен поглед към преклонената глава на чаровния млад ухажор, при което бузите й се оцветиха с напълно неоправдана моминска руменина, когато, охо, смисълът стигна до съзнанието й. Като че ли имаше някакво основание поначало да не го разбира, след всички онези уроци по династичното наследяване, които ми изнесе. — Е? — добавих аз към нея. Не се тревожех да държа Тимур около себе си; той нямаше да споделя тайните ни с никого, нямаше да предаде Нейно величество красивата си любима.

Ирина, изглежда, беше стигнала до същото заключение, защото след миг посочи едно място в земята и каза:

— Копай тук.

Не се наложи да се копае много, за да се стигне до камъните и вратата в земята; щом вратата се показа, Ирина почука на нея и миг по-късно тя се отвори надолу, а от тъмнината изплува лицето на тъст ми. Той кимна на Ирина и ни направи място да вкараме Старик. Той също беше поработил долу: беше изкопал кръгла яма на пода между камъните и я беше напълнил с въглени. Имаше и още един кръг от горящи свещи около ямата, като вторично укрепление, а до стената стоеше ръчна количка със запас от свещи. Всичко беше перфектно организирано.

Тимур издърпа Старик за въжето в ямата с въглени, после се върна горе и хвърли въжето в краката му. Старик не му обърна внимание; стоеше в кръга и ни гледаше със студеното си, блестящо като ледена висулка лице, вдигнал високо глава, горд, макар и окован със сребърна верига, невъзможно странен: в това подземие ние бяхме затворили зимата. Не приличаше съвсем на живо същество. Имаше нещо особено в лицето му, което беше различно всеки път, когато го погледнех, сякаш чертите му постоянно се стопяваха и променяха формата си. Не беше красив, беше ужасен; после изглеждаше красив, после и двете и не можех да реша от един миг в следващия, какъв е.

Нещо не ми даваше мира; исках да го рисувам, да го уловя с перо и мастило, а не само с пламък и сребро. Погледнах към Ирина там в тъмното подземие: част от неговата студена синя светлина се отразяваше на лицето й, на сребърната й корона и на червените рубини върху сребърната й рокля; изведнъж се сетих, че това е същото, което те виждаха в нея: виждаха я като същество от страната на Старик, но достатъчно близо до простосмъртна, за да я докоснат.

В мен Чернобог се раздвижи и леко се оригна, нещо, което за пръв път усещах — беше ужасно неприятно и малко ме заболя; стиснах зъби, щракнах с пръсти към кръга с въглени и той лумна с червени пламъци. Тимур потръпна и се дръпна встрани. Не може да се каже, че и Старик потръпна, но останах с впечатлението, че би искал да потръпне, ако това не беше много под неговото достойнство. Потиснах желанието си да му кажа да потръпва колкото си иска, ако му е приятно. Чернобог никога не беше обръщал внимание на нечие достойнство или липсата на такова, поне доколкото аз мога да кажа. И в двата случая му беше приятно.

— Да си тръгваме ли? — попитах Ирина. — Със съжаление ще изоставя неоспоримия чар на това място, но ми се струва, че имаме още една сватба, на която да присъстваме утре, нали? Доста нагъсто са.

Ирина откъсна поглед от Старик.

— Да — каза трезво тя. Не изглеждаше особено щастлива от крайния резултат на внимателно обмислените си планове, въпреки че, доколкото можех да кажа, те се бяха осъществили безпогрешно. Освен, разбира се, ако в тях не е било предвидено още нещо, което не е споделила с мен — например да остана благополучно затрупан в огнището, може би окован в златни вериги и ограден от лед — поетичен огледален образ. Да, колкото повече мислех, толкова по-сигурен бях, че това е било част от плана. Ха, колко глупаво от моя страна — е било. Все още не беше късно да забие нож в гърба ми.

— Доверен човек? — обърна се херцогът към Ирина, като посочи с глава Тимур. Тя кимна. — Добре. Той ще дойде горе с мен да ми помогне да заровим пак вратата и да я пази. Вървете по тунела направо, без да завивате. Той пресича няколко стари канала за отходни води.

Това доста приятно обрисува живописния характер на предстоящото ни пътуване. Усмихнах се на Ирина, като събрах и последния грам от искрената обич към нея, която започна да се заражда в сърцето ми, и тържествено й подадох ръка. Тя ме погледна, все така невъзмутима и безизразна като стъкло, и ме хвана под ръка. Оставихме Старик безмълвен и самотен, ограден от сребро и пламъци, и тръгнахме заедно във вонящия непрогледно тъмен тунел, пълен с плъхове и корени на дървета, от които висяха червеи. Държах пламъче в ръката си, докато вървяхме, а червената светлина танцуваше по стените на изкопания в земята тунел.

— Какво удобно скривалище е това — казах аз. — Да го имам ли предвид, ако баща ти някога въстане срещу короната? Но струва ми се, че това вече е много слабо вероятно — или как? — Тя само ме изгледа. — Предполагам, че ме мислиш за идиот — ядосано казах аз. Мълчанието й беше още по-дразнещо от поученията й. Нищо не беше по мое желание: не бях искал да се женя за нея, не бях искал да й помагам да оцелее, не бях искал да бъда мачкан като черупки на яйце заради нея. Чернобог стоеше в корема ми като глътнат въглен, дебело сито присъствие — доволен от себе си — и от нея, без съмнение. Дори не можех да я блъсна в някой от тези тъмни тунели и да избягам, като се отърва от нея.

— Добре ли си? — изведнъж попита тя.

Изсмях се; беше абсурдно.

— Какво значение имат малко болка и смъртоносни рани тук-там — отговорих подигравателно аз. — Наистина. Нямам нищо против. За мен е удоволствие да мога да ти служа. Винаги. Хъм, удоволствие — това ли исках да кажа или има по-подходяща дума? Трябва да си помисля. Какво точно очакваш от мен? Трябва ли да съм ти благодарен?

Тя замълча. След малко каза:

— Зимата ще свърши. Литвас ще…

— Млъкни и не ми говори за Литвас — нервно я прекъснах аз. — Сега за червеите ли изнасяме представление или просто по навик говорим като че ли сме пред публика? Сякаш Литвас значи нещо друго освен границите, където за последен път група хора взаимно са се избили? Какво ме интересува Литвас? Благородниците с радост ще ми прережат гърлото, селяните не знаят кой ги владее, земята е безразлична, а аз не дължа нищо на никой от тях, нито на теб. Не мога да те спра да ме разиграваш по шахматната дъска, но няма смирено да ти благодаря, затова че си ми разрешила да ти бъда полезен, милейди, като онази раболепна маймуна там горе. Престани да се преструваш, че нямаше с радост да ме оставиш там на пода като окървавен труп. Не си ли подготвила следващия цар да чака зад кулисите? Струва ми се, че това е нещо, за което човек като теб би се погрижил за всеки случай.

Тя благоразумно мълча известно време, но не достатъчно дълго, за да ме удовлетвори. Тунелът свърши и стигнахме до една арка, изсечена в каменната стена: през нея влязохме в малко помещение с умело скрита врата към винарската изба. Когато излязохме и я затворихме, изобщо не можехме да познаем къде е била. Прокарах пръсти по тухлите и едва открих краищата й, и то само защото там липсваше хоросан. Чернобог сънливо и доволно си тананикаше: щеше да дойде утре, щеше пак да пирува…

Обърнах се и видях, че Ирина ме гледа в тъмното; бях загасил пламъка в ръката си и сега малко светлина идваше единствено от лампата нагоре по стълбите, която се отрязваше в очите й като в две черни езера, и ми показваше къде е лицето й.

— Ти не се интересуваш от всички тези неща — каза тя. — Но все пак си се спазарил, за да станеш цар, да заемеш мястото на брат си…

Все едно че някое чудовище смаза с удар ребрата ми и те ме прободоха направо в сърцето. Ох, колко я мразех.

— Боя се, че ти не би харесала и Каролис много, мило момиче — казах аз през зъби. — Кой, мислиш, ме научи да убивам катерички? Никой друг не отделяше и минута на отрочето на вещицата, освен ако той…

Спрях; все още не можех да говоря хладнокръвно за това. Не и за това. Дори Чернобог се размърда и извади език през главата ми, като мързеливо се наслаждаваше на неочакваното угощение, което моята болка му предоставяше. Колко хубаво, че все още можех да доставям удоволствие, дори и когато беше толкова добре нахранен.

Тя ме гледаше втренчено.

— Ти си го обичал? И все пак си го изтъргувал?

— О, не — казах аз, вбесен. — Никога не съм имал шанс да се пазаря за нищо. Виждаш ли, майка ми нямаше твоя късмет, мила Ирина. Тя нямаше корона, нямаше магическа красота и нямаше крал Старик, с които да си ги купи. Вместо това плати за тях с подписа си и мастилото на моя договор беше изсъхнало, още преди да съм излязъл от утробата.

Когато Ирина се върна, аз седях в ъгъла на спалнята й и шиех, колкото можех по-бързо. Преди това отидох при Палмира да й кажа, че царят не позволява на Ирина да носи една и съща рокля два пъти и ако има рокля, която бих могла да преправя за Ирина за утре, ще й дам роклята с рубините да я преправи за Галина. Галина нямаше да знае откъде идват те; Палмира също. По-добре да не знаят. За тях това щяха да бъдат скъпоценни камъни, светли и чисти, които някой беше купил и за които беше платил със злато, а не с кръв. Те щяха да са достатъчно далече от жестокостта, с която бяха създадени, и за тях щяха да са само красиви. А аз щях да имам работа през тази нощ, през тази дълга нощ. Щях да седя до лампата и да се питам дали Ирина изобщо ще се върне.

— Но тя трябва да е разкошна — казах аз. — Иначе няма да свърши работа: виждаш той как се облича! Не допуска тя да не е на същото ниво.

И така Палмира ми даде рокля от ярък смарагдовозелен брокат и резедава коприна, плътно покрита със сребърна бродерия, за която трябваше да извикам една млада камериерка да ми я пренесе до стаята, с малки топчета смарагд по нея: не толкова скъпи, колкото рубините, но роклята беше обсипана с тях и блестеше на светлината. Галина я беше носила като момиче, преди първия си брак. Сега й беше много малка, но се пазеше за някоя дъщеря или снаха. Не за заварена дъщеря, но щеше да стане за Ирина без много работа. Трябваше само малко да се стесни в бюста. Вече почти свършвах с корсажа, когато тя влезе в стаята, а лицето й беше бледо и безизразно над светещите кървави рубинени капки.

Царят отиде до камината, щракна с пръсти на току-що събудилите се слуги да му донесат топло вино и застана с вдигнати ръце, докато му свалят червената кадифена дреха, сякаш нищо особено не се беше случило. Аз отидох и се опитах да хвана тънките ръчички на моето момиче, но тя не ми даваше да ги видя, нито разгърна пелерината си. Все пак я хванах за ръцете, довлякох я до моя стол и я сложих да седне. Тя не беше студена и не трепереше. Но беше вцепенена като снежно поле, косата й излъчваше силна миризма на дим, а когато седна, видях, че има кръв по синята рокля, истинска кръв, засъхнала и тъмна, имаше кръв и по дланите й и под ноктите й, сякаш с тази рокля беше заклала някакво животно. Погалих я по главата.

— Ще приготвя ваната — прошепнах й тихо. — Ще ти измия косата.

Тя не отговори, затова изпратих слугите да донесат ваната и студена вода, за да изпера роклята.

Царят вече беше по риза и пиеше вино, докато отново затоплиха леглото му. Когато му донесоха ваната и тя беше готова, той влезе вътре и завесите бяха спуснати. Освободих всички други слуги и махнах короната от косата на Ирина — тя трепна и протегна ръка към нея, но само погледна към леглото да види, че той е заспал, и чак тогава ми позволи да я взема. Огърлицата й я нямаше и не я попитах какво се е случило с нея.

Първо й измих ръцете в легена. Тъмно беше, затова водата изглеждаше мръсна и мътна, не червена. Взех легена и отидох, треперейки, до балкона да излея водата на най-далечните камъни долу. Войниците на херцога тренираха на площада. Нямаше да им направи впечатление, че по камъните, има малко повече кръв. Съблякох синята рокля от нея и я оставих да кисне в студена вода в легена. Петната не бяха много стари; щяха да излязат.

После помогнах на Ирина да влезе във ваната и там измих косата й със суха митра, която бях отишла да взема от килера в старата ни стая; разнесе се аромат на благовонни клонки и листа и когато я измих три пъти, помирисах косата й и тя миришеше само на митра, а не на дим. Извадих я от ваната, изсуших я с кърпа и я сложих да седне до камината, докато реша косата й. Огънят отслабваше, но не сложих още дърва, защото в стаята вече не беше студено. Тя седна на стола и очите й започнаха да се затварят. Пеех й, докато решех косата й, и когато сресах и последния кичур от начало до край, тя сложи глава на страничната облегалка и заспа на стола.

Кръвта беше излязла от синята рокля. Извадих я, изцедих я и пак изхвърлих водата през балкона. Но този път, когато се показах навън, не беше студено. Топъл въздух ме лъхна в лицето и усетих свежата миризма на дървета и земя, мириса на пролетта, който почти бях забравила, защото толкова отдавна не беше идвала. Стоях там с легена, който беше пълен с червена вода и вдишвах пролетния въздух, без да мисля, докато ръцете ми започнаха да треперят; легенът беше твърде тежък, за да го държа в ръце дълго време. Успях да го облегна на каменния парапет, излях го и се върнах вътре. Не затворих вратите, а оставих пролетта да влезе в стаята. Моето момиче, моето смело момиче беше направило това. Тя ни беше върнала пролетта. И се беше върнала, беше се върнала, което за мен струваше колкото всичката пролет на света и повече.

Търках синята рокля, докато и последното петно се махна. Внимавах, разбира се, но рубините бяха здраво зашити, и не се откъснаха. Прострях роклята на един стол и я оставих навън да съхне; по-късно щях да я дам на Палмира и тя никога нямаше да узнае за петната. Когато се обърнах и влязох вътре, Ирина седеше до стола, държеше кърпата около тялото си и гледаше през прозореца; косата й се спускаше около нея и вече беше почти суха. Навън ставаше светло, слънцето изгряваше и тя излезе на балкона боса. За малко да кажа: Ще изстинеш, душенка, но задържах думите в устата си и преместих стола, за да й направя място до парапета. Застанах до нея и я прегърнах, за да топля слабото й тяло. Шумът от ято птици и други животни достигаше от далечината и се приближаваше с всеки миг, идваше все по-близо и по-близо, докато накрая беше около нас; виждах как катеричките скачат като сенки от дърво на дърво в градината под нас за още един момент и след това слънчевите лъчи огряха листата, свежите нови листа, после Ирина, и аз, и пойните птички гледахме как слънцето се издига над земята и огрява зелени, а не снежни поля.

Погалих главата й и казах:

— Всичко е наред, Иринушка, всичко е наред.

— Магрета — каза тя, без да ме поглежда, — той винаги ли е бил красив, Мирнатиус, дори и като дете?

— Да, винаги — отговорих аз. Не ми се наложи да се замисля; добре си спомнях. — Винаги. Такова красиво дете, дори и в люлката. Ходихме на кръщаването му. Очите му бяха като изумруди. Баща ти се надяваше да му го дадат за отглеждане — тогава майка ти още нямаше дете и той искаше да убеди царя, че то ще е по-добре при него, отколкото в къщата на мъж с много синове. Но майка ти не пожела да вземе бебето. Стоеше там, сякаш беше направена от камък и не искаше да го поеме. Дойката не можа да го сложи в ръцете й. Ох, колко се ядоса баща ти.

Поклатих глава, като си спомних: как херцогът й беше крещял, че на сутринта ще отиде и ще прегърне бебето и ще каже колко е красиво и колко й е мъчно, че няма дете; а Силвия през цялото време седеше мълчаливо с наведени очи и не казваше нищо…

И после изведнъж споменът ме връхлетя, както маслено петно изплува на повърхността на водата: как той крещеше и крещеше и когато накрая млъкна, Силвия го погледна със сребърните си очи и много тихо му каза:

— Не. Друго дете ще дойде в тази къща и то ще носи зимна корона.

И той спря да крещи, взе ръцете й и ги целуна и повече не спомена за отглеждане на принца. А Ирина се роди чак след четири години. Тогава вече бях забравила всичко това.

Ирина стоеше и гледаше пролетта, моята царица с нейната зимна корона и ястребовите очи на баща си, а лицето й все още беше толкова бледо. Притиснах я към себе си, като се опитвах да я успокоя, след онова, което я беше измъчило толкова.

— Влез вътре, душенка — прошепнах аз. — Косата ти е суха. Ще я сплета и после трябва малко да поспиш. Ела да си полегнеш на кушетката. Няма да позволя никой да те безпокои. Не е нужно да лягаш в леглото с него.

— Не. Знам. Не е нужно да лягам в леглото с него.

Влязохме вътре и след като сплетох косата й, тя легна на кушетката, а аз я завих. После излязох навън и казах на лакея, че царят и царицата са много уморени от снощното веселие и не трябва да бъдат безпокоени. После се върнах вътре, взех зелената рокля и седнах до прозореца да я довърша на пролетния въздух.

Когато се събудих в къщата на дядо ми на другата сутрин, в стаята беше задушно и горещо. Довлякох се до прозореца в полусън, за да го отворя и проветря. Майка ми и баща ми все още бяха в леглото и като станах, стъпих с босите си крака върху инкрустираната със злато рокля, която лежеше на пода пред леглото. Снощи я бях свалила от тялото си като змийска кожа, още докато родителите ми нещо ми говореха. Думите им ми се струваха безсмислени. После те спряха да говорят и само ме галеха по главата. Задрямах, докато те тихичко ми пееха, а в ноздрите си усещах познатата миризма на пушек и вълна, топло ми беше, най-после ми беше топло.

Отворих прозореца и топлият въздух ме удари в лицето. Намирах се доста високо в къщата на дядо ми и виждах отвъд градските стени полето и гората от другата страна, и цялото поле беше зелено, зелено, зелено, с млади листа, които вече потъмняваха с настъпването на лятото, а всички полски цветя бяха цъфнали изведнъж. Овощните дървета долу в градината на дядо ми също бяха цъфнали — сливите, черешите и ябълките цъфтяха едновременно, а във въздуха се носеше тихо жужене, сякаш всички пчели в света се бяха събрали да работят заедно. Никъде по земята нямаше следи от сняг.

След закуската, която ми се стори безвкусна, сгънах златно-сребърната рокля и я увих в хартия. По улиците имаше тълпи от хора, когато излязох с пакета в ръка. От синагогата се разнасяше пеене и тя беше пълна с хора, макар че беше още сутрин и по средата на седмицата. На пазара никой не работеше. Всички си разказваха какво се е случило: как Бог протегнал ръка, хвърлил Старик в ръцете на царя и сложил край на магьосническата зима.

Използвах роклята, за да вляза в херцогския дворец, като показах ъгълче от нея на един слуга, но трябваше да седя и да чакам пред входа за слугите около час, преди най-после някой да предаде съобщението и Ирина да нареди да ме качат горе — тя беше царица — царицата, която беше спасила царството, а аз бях само една малка лихварка от еврейския квартал, облечена с моята кафява вълнена рокля. Но щом получи съобщението, тя веднага изпрати някой да ме заведе при нея — старата си придружителка Магрета, която ме гледаше притеснено и разтревожено, сякаш мислеше, че роклята и просто сплетената ми коса са маскировка, но все пак ме заведе горе.

Ирина беше в спалнята си. Четири жени седяха до камината и трескаво шиеха, привършвайки една рокля; тя беше почти толкова разкошна, колкото чудовищната рокля, която аз бяха донесла. Ирина, изглежда, щеше да ходи на друга сватба тази вечер. Тя беше на балкона, където разчупваше хляб и хранеше птиците и катеричките: те всички бяха излезли на открито, също като хората по улиците, отслабнали и гладни след дългата зима, поемащи риска да се доближат до човек, за да получат храна. Тя им хвърляше шепа хляб, те се спускаха в краката й, грабваха хапките и изчезваха да си ги изядат на спокойствие, а после се връщаха за още.

— Трябва да го видя — казах аз.

— Защо? — попита ме тя бавно.

— Ние не само го спряхме, направихме нещо много повече! — отговорих аз. — Ако го държиш за… — погледнах през рамо към суетнята в стаята и не произнесох името — този да го поглъща, това няма само да спре зимата, то ще унищожи цялото му кралство. Всички в страната на Старик ще умрат, не само той!

Ирина свърши с раздаването на хляб и протегна празната си ръка към мен: по нея нямаше друга украса, освен пръстена от елфическо сребро — тънка лента, която блестеше със студена светлина дори и на силното слънце.

— Но какво друго искаш да направим? — каза тя, а аз я гледах ужасено. — Мирием, елфите на Старик плячкосват царството ни още откакто хората са се заселили тук. Те се отнасят към нас като към напаст по техните дървета, само че още по-жестоко.

— Много малко от тях! — казах аз. — Повечето не могат да идват тук, точно както ние не можем да ходим в тяхното царство, когато си поискаме. Само най-могъщите сред тях могат да отворят път… — Спрях, защото осъзнах, че не само че не подобрявам положението, а го влошавам.

— И точно тези имат властта да решават вместо другите — отговори Ирина. — Не мисля с удоволствие за смъртта на всички хора от Старик, но техният крал започна тази война. Той открадна пролетта: той щеше да остави целия наш народ, всички в Литвас, да умрат от глад. Искаш да ми кажеш, че той не е знаел какво прави?

— Не — казах аз мрачно. — Знаеше.

Ирина кимна.

— И моите ръце не са чисти, след снощи. Но няма да ги измия с кръвта на моя народ. А и не виждам какво друго можем да направим.

— Ако ни предложат договор в замяна на неговия живот, ще го спазват. Те никога не нарушават думата си.

— От кого ще дойде този договор? — продължи Ирина. — А дори и да дойде такъв… — Тя погледна в спалнята си: спалнята, която споделяше с царя и онова черно, димящо, гладно нещо, което живееше в него. Лицето й беше мрачно. — Няма да се преструвам, че ми харесва сделката, която направихме. Но днес в Литвас е пролет. И ще има хляб на масата на всеки селянин тази зима. — Тя пак се обърна към мен. — Ще им купя това — каза тихо тя. — Дори и да ми струва много скъпо.

И така, тръгнах си, без да съм постигнала нищо, освен куха празнота в стомаха си. Придружителката ме спря в стаята и попита колко искам за роклята, но аз само поклатих глава и излязох. Това не ми помогна. Можех да зарежа роклята на елфическата кралица, но бях такава доста дълго време, за да мога просто да го забравя. Въпреки това обаче не можех да кажа на Ирина, че греши, не можех да й кажа дори, че постъпва егоистично. Тя щеше да плати цената, която самата аз не бях готова да платя: щеше да легне с демона до себе си и макар че не му беше позволила да се докосне до душата й, тя усещаше как пръстите му се промъкват под кожата й.

И с това плащане щеше да ни купи не само пролетта. Тя щеше да ни купи пролет, и лято, а също и зима — зима, в която пътят на Старик няма да блести между дърветата и никакви облечени с бели пелерини нападатели няма да крадат златото ни. Вместо това нашите дървари, ловци и фермери щяха да ходят в гората с брадви и да поставят капани за животните с бели козини. Тя щеше да ни купи гората и замръзналата река, и щеше да има богата реколта и дървен материал, и за десет години малката и бедна Литвас щеше да се превърне в богато царство, докато някъде там долу в тъмна стая Чернобог щеше да яде децата на Старик, хапка по хапка, за да бъдем всички ние на топло.

Върнах се в къщата на дядо ми. Майка ми нетърпеливо ме чакаше отвън, седнала на стълбите, сякаш не можеше да изтърпи да не съм пред очите й. Седнах до нея, а тя ме прегърна и ме целуна по челото, сложи главата ми на рамото си и ме галеше по косата. Около нас много хора влизаха и излизаха от къщата: гостите от сватбата си заминаваха с обикновени, усмихнати лица. Те вече забравяха нощта с танци под белите дървета, със зимата и горящите сенки, които бяха дошли в къщата сред нас.

Само дядо ми си спомняше донякъде. Тази сутрин се бях измъкнала на пръсти от спалнята, докато родителите ми спяха, за да закуся с чаша чай и парче хляб в кухнята; бях объркана и се опитвах да запълня студената празнота вътре в мен. Все още беше рано, само двама-трима слуги се движеха из къщата и започваха да слагат закуска на масите за гостите, които скоро щяха да се събудят. Но след малко един от тях дойде и ми каза, че дядо ми иска да ме види. Качих се в кабинета му. Той стоеше на прозореца, мръщеше се на пролетта, обърна се и ме погледна в очите.

— Е, Мирием? — рязко попита той със същия тон, с който се обръщаше към мен, когато идвах да му покажа счетоводните си книги. Той питаше дали те са чисти и точни, а аз установих, че не мога да му отговоря.

Бях ходила в двореца на херцога и като се върнах, нямах по-добър отговор, отколкото преди да отида. Би трябвало да бъде лесно. Самият Старик ми беше казал да: беше ми се поклонил без омраза и дори без упрек, сякаш имах право да постъпя точно както бе постъпил той и да подпаля неговото царство, точно както той се беше опитал да потопи моето в лед. И може би имах право, но аз не бях от Старик. Бях казала благодаря на Флек, Цоп и Шофер и бях дала име на онова малко момиченце, за което не исках да мисля. То имаше право да иска нещо от мен, дори и никой друг да нямаше.

— Ще си отидем вкъщи утре — каза майка ми тихо в косата ми. — Ще си отидем вкъщи, Мирием.

Това беше единственото ми желание, единствената надежда, която ми беше давала кураж, но сега вече не можех да си го представя. Струваше ми се толкова нереално, колкото стъклената планина и сребърния път. Наистина ли щях да се върна в тясното градче, да храня пилетата и козите и да усещам по гърба си злобата на хората, които бях спасила? Те нямаха право да ме мразят, но независимо от това щяха да ме мразят. Старик беше само приказка за зимните вечери. Аз бях тяхното чудовище, чудовището, което виждаха и разбираха, което искаха да разкъсат. Нямаше да повярват, че съм направила нещо, за да им помогна, дори и да чуеха разкази за това.

И щяха да са прави, защото аз изобщо не го бях направила заради тях. Ирина ги беше спасила и те я обожаваха. Аз го бях направила за себе си и за родителите си и за тези хора: за дядо ми, за Басия, за втората ми братовчедка Илена, която слезе по стълбите и ни целуна по бузите, преди да се качи на чакащата я кола и да замине за друго тясно село, където живееше със седем други къщи около нейната, а всички села в околността ги мразеха. Направих го за мъжете и жените, които минаваха покрай къщата на дядо ми. Литвас не беше мой дом; тя беше само водата, около която живеехме, а моят народ се беше свил по бреговете на реката, която от време на време прииждаше и една вълна завличаше някои от нас към дъното и ги даваше за храна на рибите.

Нямах родина, за която да го направя. Имах само хора, но какво можех да кажа за другите хора: за Флек, за Цоп, за Шофер, чиито живот бях обвързала с моя, за малкото момиче, на което бях дала еврейско име като дар, а след това бях заминала, за да унищожа нейния дом?

Но вече го бях направила и изглеждаше, че нямам сили да го поправя. Тук бях човек без значение. Бях само едно момиче, лихварка от малко градче с малко злато в банката, а онова, което някога ми се струваше цяло състояние, сега приличаше на оскъдна шепа монети, много по-малко от един сандък в съкровищницата на моя крал Старик. Хванах една сребърна вилица сутринта и я държах в ръце, като не бях сигурна какво искам да се случи. Нищо не се случи. Вилицата си остана сребърна. Каквато и магия да притежавах, тя беше там в зимното кралство, което никога нямаше да видя. Кралство, което скоро щеше да изчезне под същата приливна вълна. И нямаше какво друго да кажа по въпроса.

Влязох вътре с майка ми. В нашата спалня опаковахме малкото неща, които родителите ми носеха със себе си, и слязохме долу да помагаме: в къщата все още имаше много хора, хора, които никога не бях виждала, но те все пак ми бяха роднини и приятели, трябваше да се готви, да се мият чинии, да се слагат и раздигат маси, да се хранят деца и да се люлеят плачещи бебета. Тълпа от жени около мен вършеше море от женска работа, която никога не затихваше, никога не се променяше и винаги поглъщаше всичкото време, което й се отделяше, а то все не стигаше. Още една гладна водна маса. Потопих се в нея като в ритуална баня и с радост й позволих да се затвори над главата ми. Исках да запуша ушите, и очите, и устата си с нея. За това можех да се тревожа, можех да се тревожа дали ще стигне храната, дали хлябът ще втаса, дали говеждото се е пекло достатъчно дълго, дали има достатъчно столове около масата; тези неща можеха да се поправят.

Никой не се учуди, че ме вижда. Никой не ме попита къде съм била. Всички ме целуваха като ме видеха за пръв път и ми казваха, че много съм пораснала, а някои дори ме питаха кога ще танцуват на моята сватба. Радваха се, че бях там, радваха се, че помагах, но в същото време нямах значение. Нямаше нищо специално в мен и се радвах, толкова се радвах, че отново съм обикновена.

Накрая и аз седнах на масата да напълня собствената си чиния, изморена от сервирането и готвенето, достатъчно изморена, за да не мисля за нищо. Вечерята свършваше и гостите си тръгваха, вече казваха довиждане и излизаха от вратата. Аз все още бях дълбоко под водата, неразличима риба в пасаж. После изведнъж потокът прекъсна. Хората се разотидоха и на входа се показа човек с ливреята на царски лакей в червено, златно и черно, който ни изгледа отвисоко с леко презрение, произтичащо от взето на заем превъзходство.

И когато влезе, аз се изправих. Не беше моя работа, не беше работа на неомъжено момиче в къщата на дядо ми, но станах и остро го попитах през масата:

— За какво идваш?

Той замълча и ме изгледа, после каза много хладно:

— Нося писмо за Ванда Виткус: ти ли си Ванда Виткус?

През целия следобед Ванда плуваше около мен в тълпата от жени; тя носеше тежки табли с чинии и големи кофи с вода, и почти не си говорехме, но се поглеждахме и бяхме заедно в работата, в безопасната и проста работа. Тя стоеше в дъното на стаята пред кухнята и след малко излезе напред, избърса мокрите си зачервени ръце в престилката, а лакеят й подаде писмото: дебел сгънат лист тежък пергамент, запечатан с голямо парче опушен червен восък с няколко капки като кръв, които се бяха стекли, преди да се втвърди.

Тя го взе, отвори го и дълго го гледа, после вдигна престилката и покри устата си с нея, стисна устни, кимна два пъти с глава, сгъна писмото, хвана го здраво и го притисна към гърдите си, после се обърна и отиде в задната част на къщата към стълбите. Лакеят ни изгледа пренебрежително — ние не бяхме важни, нямахме значение — обърна се и излезе от къщата толкова бързо, колкото беше дошъл.

Аз все още седях на масата. Разговорът около мен продължи; потокът пак потече — Кога пак ще дойдеш в града, Колко годишен е най-големият ти син, Как върви търговията на мъжа ти? — равномерни, плискащи се вълни, но аз не се върнах под водата. Дръпнах стола си от масата и се качих горе в кабинета на дядо ми. Той седеше там с няколко други възрастни мъже и всички разговаряха с дълбоки гласове; те пушеха пури и лули и обсъждаха работата си. Погледнаха ме намръщено: не ми беше там мястото, освен ако не идвах да им донеса още бренди, или чай, или ядене.

Но дядо ми не се намръщи. Той само ме погледна и отмести чашата и пурата си.

— Ела — каза той и ме заведе в малката стаичка до кабинета си, където държеше важни документи, заключени зад стъклени врати. Затвори вратата зад нас и ме погледна.

— Имам дълг — казах аз. — Трябва да намеря начин да го изплатя.