Сребърна приказка

Глава 11

Обичам козите, защото знам какво ще направят. Ако оставя кошарата отворена или има разхлабен кол в оградата, те ще излязат навън, ще избягат, ще унищожат посевите; ако не се пазя от краката им, ще ме ритнат, докато ги доя; ако ги ударя с пръчка, ще избягат, но ако ги ударя много силно, винаги ще бягат, щом ме видят, освен когато са много гладни и аз имам храна. Разбирам козите.

Опитвах се да разбера Па, защото си мислех, че ако го разбера, по-малко ще ме бие, но нищо не се получи. Дълго време не разбирах Ванда, защото тя винаги ми казваше да се махам, но ми приготвяше ядене с другите и понякога ми даваше дрехи. Сергей беше добър с мен през повечето време, но понякога не беше, и аз не знаех защо е така. Преди си мислех, че е защото съм убил мама с раждането си и попитах Сергей, но той каза, че съм бил на три години, когато нашата майка е умряла и не аз, а друго бебе я е убило.

В същия ден отидох до дървото и видях гроба й и гроба на бебето и й казах, че ми е мъчно, че е умряла. Тя ми отговори, че и на нея й е мъчно, и ми каза да не правя бели и да слушам Ванда и Сергей и аз ги слушам, колкото мога.

Но сега Ванда и Сергей си бяха отишли, а Па беше умрял, и аз бях сам с козите и трябваше да извървим дългия път до града. Бях ходил в града само веднъж, когато Старик хвана Сергей, а и тогава за малко да не отида. Когато го намерих, първо си помислих, че никой няма да ми помогне, но после си помислих, че може би греша, също както бях грешил за други неща, затова трябва поне да опитам. Чудех се Па ли трябва да помоля за помощ, или Ванда. Па беше много по-близо, той работеше на полето, а Ванда беше много далече в града и щяха да минат часове и часове, докато дойде, а през това време Сергей щеше да лежи в гората. Но все пак не бях сигурен, затова изтичах и попитах мама и тя ми каза да извикам Ванда. Така и направих. И това беше единственият случай, в който бях ходил в града.

Сега не можех да се движа толкова бързо, защото водех козите. Знаех, че Ванда харесва панова Манделщам и че тя понякога ни даваше яйца, но тя беше още един човек, когото не познавах и нямаше да разбирам, а не знаех какво ще правя, ако ми кажеше да се махам. Не мислех, че можех да се върна и пак да моля мама в дървото да ми помогне; иначе тя нямаше да ми даде орехчето, защото орехчето беше да си го носиш със себе си. Затова ме беше страх да отида в града. Страхувах се, че панова Манделщам може да не ме вземе и тогава просто щях да остана сам в града с четири кози и нямаше да знам какво да правя.

Но Ванда беше права, защото когато накрая стигнах до къщата, панова Манделщам веднага излезе и попита:

— Степон, защо си дошъл? — Попита така, сякаш знаеше кой съм, макар че бях ходил в къщата й само веднъж и не бях говорил с нея, само с Ванда. Почудих се дали, може би, не е вещица. — Сергей болен ли е? Няма да може да дойде тази вечер? Но защо водиш козите? — Тя каза толкова много неща и зададе толкова много въпроси, че не знаех на кой да отговоря първо.

— Ще ме вземете ли при вас? — попитах отчаяно аз, вместо да отговоря, защото това трябваше да знам първо. Помислих си, че може да ми зададе всички други въпроси после. — И козите?

— Да — отговори тя. — Прибери ги в двора и ела вътре на чай.

Направих каквото ми каза панова Манделщам и когато влязох вътре, тя ми даде чаша чай, много по-хубав от чая, който пиехме вкъщи, и ми даде филия хляб с масло, а когато я изядох, ми даде още една, а когато и нея изядох, ми даде още една с мед. Стомахът ми се поду от ядене.

Докато се хранех, влезе панов Манделщам. Малко се притесних в началото, тогава вече мислех, че всичко е наред, защото панова Манделщам е майка. Аз не разбирах наистина какво са майките, защото моята беше в едно дърво, но знаех, че са много хубаво нещо и че хората са много ядосани и тъжни, ако ги изгубят, защото така беше с Ванда и със Сергей, а от друга страна, когато Па се връщаше вкъщи, аз винаги, също като козите, исках да избягам. Но когато панов Манделщам влезе в къщата, не беше както когато Па влизаше вкъщи: не се вдигна шум. Той само ме погледна, отиде до панова Манделщам и я попита много тихо, сякаш искаше аз да не чуя:

— Ванда ли дойде с него?

Тя поклати глава.

— Момчето доведе и козите си. Какво има, Йозеф? Нещо лошо ли се е случило?

Той кимна, доближи глава до нейната, така че да не чувам какво й шепне, но това не беше нужно, защото вече знаех какво е лошото, което се е случило. То беше, че Ванда и Сергей са заминали, защото Па е мъртъв в нашата къща. Панова Манделщам вдигна престилката си, притисна устата си към нея, докато той й разказваше, а после извика яростно:

— Не мога да повярвам! Нито за минута. Не и нашата Ванда! Този Кайус е истински крадец, винаги е бил такъв. Да причинява такива неща на горкото момиче… — Панов Манделщам я успокояваше, но тя се обърна към мен: — Степон, в града говорят ужасни неща за Ванда и брат ти Сергей. Говорят, че са убили баща ти.

— Убиха го — казах аз и те и двамата ме погледнаха ужасено, а после панов Манделщам седна до мен на масата и ми заговори тихо, както аз говоря на някоя коза, когато е уплашена.

— Степон, ще ни разкажеш ли какво се е случило?

Разтревожих се, когато си помислих, че трябва да му разкажа всичко, защото не ме биваше в приказването.

— Ще ми отнеме много време, докато го изкажа — отвърнах аз, но той само кимна. Старах се много, а те не ме прекъснаха нито веднъж, макар че говорих дълго.

Когато свърших, те не казаха нищо за известно време, а после панов Манделщам каза:

— Благодаря ти, че ни разказа всичко, Степон. Много се радвам, че Ванда те е пратила при нас. Можеш да останеш да живееш тук толкова дълго, колкото пожелаеш.

— Ами ако искам да остана завинаги? — попитах аз, за да съм сигурен.

— Значи можеш да останеш да живееш в нашия дом, докато ние имаме дом — отвърна той.

Панова Манделщам седеше до мен и плачеше. После изтри сълзите си, стана и ми даде още чай и хляб.

Това беше странен начин да прекарам първата си нощ като царица. Направих си легло пред огледалото от белите си кожи и спах на тях, за да мога да ги грабна и да мина през стъклото за секунди. Поспах малко, като често се будех и се ослушвах. Но никой не дойде тази нощ. Когато се събудих, небето просветляваше и утринните камбани биеха. Станах и махнах стола под дръжката на вратата, после потропах на вратата, докато прозяващите се стражи отвън я отвориха — бяха други, не онези, които ме бяха довели горе предишната вечер. Почудих се какво ли се е случило на онези мъже. Нищо хубаво, вероятно, ако Мирнатиус наистина мисли, че съм ги подкупила.

— Трябва да отида на утринната молитва — казах на новите стражи, като вложих възможно най-много увереност в думите трябва да отида. — Ще ми покажете ли пътя? Не познавам къщата.

Поради този демон, който с нетърпение очакваше да ме погълне, се чувствах доста набожна, а и нямаше кой да каже на стражите, че не притежавам голяма власт, затова те го приеха съвсем естествено. Заведоха ме долу в една малка църква, а аз коленичих, наведох глава и започнах да мърдам устни, сякаш повтарям молитвата. В църквата нямаше много хора, само свещеникът и няколко възрастни жени от къщата. Жените ме изгледаха одобрително, което можеше да се окаже полезно. Нетипичният за сезона студ проникваше през дървените стени, но това беше нищо в сравнение със студа в онова зимно царство, моето убежище от другата страна на огледалото. Хубаво беше, че е студено, така щях да мисля по-добре.

В нишата близо до мен имаше статуя на света София, окована във вериги, обърнала очи към небето. Един езически цар я беше оковал в тези вериги и й беше отрязал главата заради проповедите й, но тя беше спечелила войната, ако не битката — сега веригите се пазеха като свещена реликва в катедралата в Корон и се изваждаха при коронациите на царете или при други тържествени случаи. Бяха ги използвали, когато покойната царица, майката на Мирнатиус, била заловена при опита й да убие по-големия му брат с вещерство; и дори и тя да е имала свой близък демон, бяха я държали окована достатъчно дълго, за да я изгорят на кладата.

Затова Мирнатиус имаше основателна причина да не показва магическите си сили пред хора. Той не се нахвърли върху мен в трапезарията, нито дори в шейната, защото искаше да си спести неудобството да убеждава всички, че съм избягала. Помъчих се да се окуража от това, но то не беше достатъчно основание за оптимизъм. Опитвах се да очертая граници около силите му, но те бяха ужасяващо широки: той беше мой съпруг, беше цар, беше магьосник с пламтящ демон в себе си — демон, който ме желаеше. А единствените сили, които аз притежавах, бяха да избягам в един леден свят и да умра по не чак толкова страшен начин.

Но не можех да остана в църквата завинаги. Службата свърши. Станах и се върнах със старите жени в къщата, а когато влязохме в залата за закуска, Мирнатиус беше там и говореше с херцогинята.

— Някой виждал ли е милата ми съпруга тази сутрин? — попита той, сякаш нямаше представа какво може да се е случило с мен, а когато насочи очи към нея, там се съдържаше твърдо намерение да втълпи нещо в главата й.

Жените ме бяха наобиколили, слугите слагаха масата за закуска, а херцог Азуолас също влизаше в залата. Окуражена от присъствието им, казах:

— Бях на службата в църквата, господарю.

Мирнатиус почти изскочи от кожата си и се обърна да ме изгледа, сякаш бях призрак, или самата аз бях демон.

— Къде изчезна снощи! — извика той, въпреки че имаше свидетели.

Но той все пак не призова демона си и не се нахвърли върху мен да ме извлече навън с крясъци, а аз беззвучно въздъхнах от облекчение и сведох смирено очи.

— Спах много добре, след като си тръгна, господарю — казах почтително аз. — Надявам се, че и ти си спал така добре.

Той ме огледа от глава до пети, после огледа стражите от двете ми страни, които му се усмихваха съучастнически и съвсем очевидно не подозираха нищо. Всички наоколо се стараеха да скрият усмивките, които моят младоженски ентусиазъм предизвикваше. Когато очите на съпруга ми се върнаха към мен, той беше станал предпазлив. Разрушението, което предизвика в спалнята, включваше и булчинския ми сандък и всичките ми дрехи, но магическите му способности бяха възстановили и тях. По изумения му поглед виждах, че разпознава собственото си въображение в сложните виещи се шарки по дантелената гарнитура на връхната ми дреха. Беше съвсем очевидно, че не знаеше какво да мисли.

Стегнах се, прекосих залата и го хванах под ръка.

— Доста съм гладна — продължих аз, като се престорих, че не забелязвам как той изпъна мускули и се отдръпна от мен. — Ще седнем ли да закусим?

Не лъжех. Той не беше ме оставил да хапна много от сватбената вечеря, а студът още повече беше изострил апетита ми. На масата ядох за двама, а съпругът ми само бодна един-два пъти с вилицата, като от време на време се взираше в мен с присвити очи, сякаш искаше да се увери, че наистина съм там.

— Осъзнавам, скъпа моя, че в страстното си желание малко прибързано те откъснах от бащиния ти дом — каза ми той накрая. — Сигурно се чувстваш самотна, без никой от близките ти да е край теб.

— Мили съпруже, нямам нужда от друга компания сега, когато ти си до мен — казах аз, без да го поглеждам, — но признавам, че наистина ми липсва моята добра стара дойка, която беше край мен през цялото време след смъртта на майка ми.

Той отвори уста да каже, че ще изпрати да я повикат, но после замълча.

— Е — продължи той след малко, — когато се установим в Корон, ще я повикаме… скоро след това.

Така, като го накарах да мисли, че много искам тя да дойде, осигурих на Магрета известен период на безопасност. Благодарих му искрено.

През нощта беше паднал дълбок сняг, което ни задържа в къщата още един ден, а аз използвах всяка възможност да избегна компанията на мъжа си — старият ми катехист щеше да бъде изумен, ако видеше каква промяна беше предизвикал бракът в религиозните ми навици. Херцогинята изглеждаше малко учудена, когато поисках отново да отида в църквата след закуска, но аз споделих с нея, че майка ми е умряла при раждане и молех Пресветата дева да се застъпи за мен, при което тя одобри моето дълбоко чувство за дълг.

Разбира се, никой не харесваше факта, че за момента царят няма наследник, най-вече поради крехкия му вид. Гостите на масата на баща ми клатеха глава и твърдяха, че той отдавна е трябвало да се ожени. Мислеха, че не можем да си позволим междуособици за престола. Ако можехме, такива щяха да настъпят преди седем години, когато старият цар и големият му син умряха и оставиха за наследник подозрително красивото като цвете тринайсетгодишно момче, а всички ерцхерцози и принцове се гледаха над главата му като лъвове.

Някои от тях през годините дори идваха във Висня да търсят подкрепата на баща ми, а аз седях на масата, гледах в чинията си и слушах отговорите му. Те никога не говореха направо и той никога не им отговаряше направо, но им предлагаше, например, поднос с прясно изпечени сладкиши с мармалад от горски плодове, който идваше от Светя.

— По пазарите тук има много търговци от Светя. Те винаги се оплакват от тарифите — казваше небрежно той, с което им напомняше, че царят на Светя има голяма флота и жадно гледа към нашите пристанища.

— Говори се, че миналия месец третият син на хана е опустошил Риодна на изток — казваше той при друг случай, с което напомняше, че Великият хан има седем синове, жадни да нападат и плячкосват, а всичките те са доказани войни и разполагат с големи грабителски орди.

Миналата година бяхме на гости на принц Улрих. Вечер, след като Василия и нейните шушукащи приятелки напускаха масата, като ми хвърляха доволни погледи, защото нямаше опасност да стана красавица, аз оставах до баща си. Улрих, чиято дъщеря все още не беше омъжена за царя, макар че вече би трябвало да е станало, говореше за растящите цени на солта, от което забогатяваше, и колко напредват в ездаческото изкуство неговите млади рицари. В последната вечер от визитата ни баща ми протегна ръка, за да вземе лешници от една купичка и разсеяно каза:

— Хората на Старик опожариха манастир на един ден езда от Висня тази година. — После чупеше лешниците, изваждаше ядките, и оставяше празните черупки разпилени по чинията си.

Всички тези владетели разбраха смисъла думите му: дори и да постигнат победа, което едва ли щеше да стане бързо, те ще станат лесна плячка на по-големи зверове отвъд границите ни или на вътрешни врагове. Само ерцхерцог Дмитир би могъл да завземе трона, без да предизвика междуособици: той беше владетелят на Източните покрайнини и на пет града и разполагаше с голяма армия от татарски конници. Но дори и той предпазливо се беше задоволил с това да бъде регент, докато Мирнатиус порасне достатъчно, за да го ожени за дъщеря си.

Естествено, веднага щом бъде произведен наследник, деликатният цар щеше трагично да се разболее и Дмитир щеше да продължи да бъде регент, само че на внука си. Вместо това обаче, три дни преди сватбата, Дмитир неочаквано умря от остра треска — добра доза от черна магия, а както сега виждам и смъртта на стария цар и сина му също беше настъпила в забележително удобен момент — и след погребението Мирнатиус беше обявил, че е твърде съкрушен от скръб по любимия си регент, за да се ожени в скоро време. Принцесата беше изчезнала в някакъв манастир и повече никой не беше чул нищо за нея, а петте града бяха дадени на петима различни братовчеди.

Оттогава Мирнатиус царува и никой още не се е осмелил да се опита да го свали от власт. Но някои големи владетели продължават да гостуват на масата на баща ми или да го канят на гости, което напоследък става все по-често. Минаха четири години от несъстоялата се женитба, но Мирнатиус все още не се е оженил за Василия или за някой друг и се носят слухове, че леглото му е студено. Веднъж късно вечерта чух един недискретен барон, който беше дошъл на гости от Корон и беше пиян, да се оплаква, че както вървят нещата, дори и копелета няма да има. Разбира се, лордовете не знаеха за демона на царя, чието мнение трябва да се взима под внимание. Те обаче знаеха, че ако Мирнатиус не произведе наследник, борбата за трона рано или късно ще настъпи. И достатъчно от тях желаеха това да стане по-рано.

Баща ми имаше повече от една причина да иска царят да е оженен: в противен случай той скоро трябваше да вземе решение на коя страна да заложи с всичките рискове, които това решение носеше. Той също така не беше единственият владетел, който виждаше война на хоризонта, и то с много малък шанс за победа. Херцог Азуолас беше в много подобно положение, не достатъчно силен, че сам да се кандидатира за трона, но достатъчно силен, за да не може да остане неутрален. Затова никой в къщата нямаше нищо против аз през цялото време да се моля, а жените с радост ми помагаха, когато ги питах какви храни най-много допринасят за зачеване. Към края на деня имах голяма кошница, пълна с храни, които всички ми бяха препоръчали да взема от кухнята.

— Трябва малко да напълнееш, душенка — каза майката на херцога и ме потупа по бузата; избраните от нея храни заемаха половината кошница.

Кошницата чакаше пред огледалото, когато сложих сребърните си накити за вечеря. Около мен се беше събрала тълпа от дами и когато сложих короната си, а после я махнах и се оплаках, че имам главоболие и може би вместо да слизам долу, ще е по-добре да остана в стаята си и да съм си отпочинала, когато мъжът ми дойде. Те кимнаха одобрително и си тръгнаха, а аз бързо навлякох трите вълнени рокли и кожите и пак сложих короната на главата си. После взех кошницата и минах през огледалото.

Точно навреме: Мирнатиус беше хукнал нагоре по стълбите веднага щом беше чул, че няма да слизам на вечеря. Сигурно беше решил да не ме изпуска от очи по време на вечерята и после собственоръчно да ме завлече горе. Но аз се измъкнах с кошницата си точно когато ключът се завъртя в ключалката и седях в безопасност на брега с вечерята си, която се състоеше от стриди, черен селски хляб и череши, когато той нахлу в стаята и установи, че пак ме няма.

Огледа празната стая и размаха безсилно ръце. Този път не изпадна в пристъп на ярост, макар че няколко минути обикаля стаята, като надничаше под завивките, под леглото, зад пердетата. После застана в средата на стаята и гледаше залязващото слънце със стиснати зъби и юмруци. Последните лъчи на оранжевия залез се отдръпнаха от лицето му и изведнъж чертите му се изкривиха от ярост и потиснат гняв и си помислих, че сигурно пак ще изпочупи всичко в спалнята.

Но той само изпъшка сподавено:

— Ще ми дадеш ли силите отново да възстановя изпочупеното?

Затвори очи и започна да трепери, после огънят рязко се разгоря и започна шумно и яростно да пращи, а Мирнатиус се смъкна на колене, наведе се и опря ръце в пода. Постоя в тази поза известно време, като се задъхваше и отпускаше глава, после се изправи и попита огъня:

— Затова ли я искаше? Защото е вещица?

— Не! Тя е като онези от зимата, студени и сладки; тя е като кладенец, дълбока, много дълбока. Ще пия много дълго време, преди да я свърша… Искам я! Намери я!

— Какво очакваш да направя? — попита Мирнатиус. — Как изчезва, щом не е вещица? Стражите, които я пазеха, пред вратата не бяха подкупени, нито снощи, нито сега. Няма друг изход от тук — нито друг вход.

Огънят пращеше и си говореше нещо.

— Не знам, не виждам — изсъска той. — Старата жена, ще ми я доведеш ли?

— Не — изморено отговори царят след малко. — Ирина ме помоли да изпратя да я доведат. Ами ако тъкмо тя я учи на тези хитри номера?

— Доведи я! — нареди огънят. — Доведи я! А ако Ирина все още я няма, ще изпия старата жена вместо нея… но, о-о, не я искам! Тя е стара, тя е немощна, ще свърши много бързо! Искам Ирина!

— И после ще ме оставиш да обяснявам как жена ми и старата й дойка мистериозно са умрели, първо едната и на следващия ден другата? Толкова ли не разбираш? Не мога да накарам всички да забравят за тяхното съществуване.

После се дръпна ужасено, защото огънят изрева и изскочи от огнището. Едно ужасно лице се оформи от огъня със зяпнала уста и очни ябълки и се плъзна към него.

— Искам я! — крещеше то в лицето му, превърна се в дебела тояга и започна да го удря от двете страни, после заприлича на някаква чудовищна котка, дебнеща мишка, и накрая потъна обратно в горящите пънове, а царят остана проснат на земята с димящи изгорени дрехи на местата, където го беше докоснал.

Огънят бавно догаряше, като съскаше и мърмореше нещо. Мирнатиус лежеше свит и неподвижен, закрил главата си с ръка. Когато накрая огънят се превърна в мълчалива жар, той се размърда бавно, потръпвайки от болка, като пребит човек. Но въпреки всичко продължаваше да бъде красив: разкъсаните му дрехи се отлепиха от кожата му и паднаха на земята, а когато се изправи, по него нямаше никакви белези. Демонът, изглежда, обичаше да поддържа добър вид навсякъде. Царят се олюля от слабост, но след като за момент погледна към вратата, допълзя до леглото — до моето легло — и почти моментално заспа.

На брега на реката аз здраво обвих раменете си с ръце. Този път не ми беше толкова студено, колкото предишната вечер, благодарение на пластовете дрехи и на кошницата с храна. Беше ме страх, че всичко веднага ще замръзне, но с всяка хапка ме спохождаше спомена за жените, които ми я бяха дали, за всички прошепнати съвети и благопожелания, и това ме сгряваше. Не успяваше обаче да докосне ледения страх в стомаха ми. Утре Мирнатиус щеше да изпрати да доведат Магрета, независимо от хитростите, които бях използвала на закуска, и все още не знаех как да я спася, нито нея, нито себе си.

След като кралят на Старик си тръгна, дълго се разхождах напред-назад в новата си спалня, обзета от гняв и страх. Нащърбената златна чаша стоеше на масата и презрително ми напомняше за предупреждението, което той ненужно ми беше отправил. Такъв щеше да бъде животът ми занапред: затворена сред тези хора с ледени сърца, ще пълня съкровищницата на краля им със злато. А ако някога откажех да го правя — втората чаша с отрова нямаше да закъснее.

Спах неспокойно зад тънките копринени завеси, които прошумоляваха и си шепнеха нещо зловещо при всяко движение на въздуха, а на сутринта осъзнах, че не съм попитала най-важното — как да изляза от стаята. По стените не се виждаха никакви врати. Сигурна бях, че дойдох от другата страна на стъклената стена и че той излезе от същата страна, но прокарах ръце по цялата повърхност и не намерих и следа от някакъв отвор. Нямаше начин да изляза, за да ям и да пия нещо, а и никой не идваше при мен.

Единствената ми малко смразяваща утеха беше, че неговата алчност за злато го беше накарала да се ожени за мен, затова сигурно нямаше да ме остави да умра от глад. Бях постигнала уговорка да ми отговаря на въпросите всяка вечер, но той все пак можеше да ме остави да страдам дълго време. И кога щеше да е вечер? Обикалях отчаяно из стаята, докато се изморих и седнах пред стъклената стена. Гледах безкрайната гора и чаках, но минаха часове, или поне така ми се стори, а светлината навън не се промени. Все още валеше слаб сняг и снежната покривка по боровете през нощта беше станала по-дебела.

Все повече огладнявах и ожаднявах, докато накрая изпих течността, която той беше оставил в чашата си. Почувствах се замаяна, измръзнала и освирепяла, когато накрая той се появи през една врата, която преди миг не съществуваше, и бях сигурна, че не беше на същото място като вчера. След него вървяха двама слуги и носеха доста голям сандък, който прозвънтя, когато го поставиха в краката ми. Но аз сложих крак на капака му, за да не могат да го отворят и скръстих ръце.

— Ако имаш късмет да хванеш гъска, която снася златни яйца — заявих надменно аз и изгледах презрително краля — и искаш тя да снася редовно, добре е да се грижиш за нея както трябва, ако имаш малко ум, разбира се — ти имаш ли такъв?

Двамата слуги отскочиха ужасени, а той замръзна, застрашително надвисна над мен, и заблестя със свой собствен гняв: от раменете му изникнаха ледени висулки, които приличаха на светещи ножове, а скулите на лицето му изпъкнаха като полирани камъни. Но аз се изправих гневно и вдигнах високо глава, а той внезапно мина покрай мен и отиде до стъклената стена. Застана там и се взираше в гората, стискайки ръце в юмруци, сякаш се мъчеше да овладее гнева си, а после каза с леденостуден тон:

— Да, ако исканията й са разумни.

— В момента искам да вечерям — отвърнах сърдито. — На масата до теб, да ми се сервира така, както се сервира на теб, сякаш съм скъпоценната кралица, за която с такава радост се ожени. Колкото и да ти е трудно да напрегнеш въображението си до такава степен, че да си го представиш.

Той продължаваше да гледа гневно, но щракна с пръсти на слугите. Те се поклониха и бързо напуснаха стаята, а почти веднага след това влезе голяма група прислужници. За кратко време те подредиха трапеза и трябваше да употребя голямо усилие, за да не я нарека великолепна: сребърни чинии и кристални чаши, снежнобяла ленена покривка; двайсетина блюда, всичките студени, повечето непознати за мен, но с облекчение установих, че мога да ги ям. Пикантна розова риба, нарязан на филийки кремав плод с жълтеникава кора, желирани малки кубчета от нещо твърдо и солено, купа с нещо, което приличаше на сняг, но миришеше на рози и имаше сладък вкус. Стори ми се, че разпознах блюдо с грах, но зърната се оказаха замразени и твърди. Имаше еленско месо, сервирано на блокчета сол, сурово, но нарязано толкова тънко, че можеше да се яде.

Когато свършихме, слугите вдигнаха масата, после той избра две от жените и каза, че те ще бъдат моите прислужници. Двете изглеждаха доста нещастни от тази перспектива, а и аз не бях много по-щастлива от тях. Той не ми каза имената им, а аз почти не можех да ги различа от останалите. Едната беше с малко по-дълга коса, сплетена на тънка плитка с малки кристални мъниста от лявата страна, а другата имаше малка бяла бенка под лявото око. Това бяха единствените разлики, които забелязах. Косите им бяха сиво-бели и носеха същите сиви дрехи като останалите кралски слуги.

Но отпред на дрехите си имаха сребърни копчета, затова отидох, докосвах ги с пръсти едно по едно и ги превръщах в сияйно злато. Всички слуги погледнаха към тях изумено.

— Така всеки ще знае, че сте мои слуги — казах им аз, а те започнаха да изглеждат по-примирени със съдбата си, докато кралят на Старик, за моя радост, имаше недоволен вид.

— Как да ви повикам, когато имам нужда от нещо? — попитах аз, но те не отговориха, а погледнаха към господаря си. Веднага се сетих, че, разбира се, той им е казал да не отговарят на въпросите ми, за да ме накара да изразходвам един от въпросите си към него. Прехапах устни и го попитах хладно:

— Е?

Той леко се усмихна, видимо доволен.

— С това — отвърна той и посочи с глава към жената с бялата бенка, която ми подаде малко звънче. После ги освободи и когато излязоха от стаята, ми каза също така хладно: — Имаш още един въпрос.

Имах хиляда практически въпроса, особено ако никой друг нямаше да ми казва нищо — къде щях да се къпя, откъде щях да получавам чисти дрехи — спешният, непрактичен въпрос се надигна в гърлото ми, същият въпрос, чийто отговор знаех и всъщност не исках да чуя.

— Как мога да се върна във Висня? Или в дома си?

— Ти? Да стигнеш от моето кралство до огрения от слънцето свят? — Презрението му ясно показа, че според него имах същия шанс да стигна дотам, колкото да стигна до Луната. — Не можеш, освен ако аз не те заведа там.

При тези думи той стана и бързо излезе от стаята. Отидох в спалнята си, дръпнах завесите, за да се скрия от безкрайния здрач, покрих лицето си с ръце, стиснах зъби, а горещите сълзи изгаряха клепачите ми.

Но на сутринта се събудих и позвъних със звънчето, изпълнена с решимост. Новите ми прислужници дойдоха моментално, а вместо да им задавам въпроси, аз се опитах просто да им давам заповеди. Това подейства сравнително добре: донесоха ми огромна сребърна вана, по-дълга от мен, за да се изкъпя. По ръба й имаше лед, както и скреж по повърхността, но когато предпазливо проверих с ръка, водата по странен начин беше приятна, затова леко потръпнах и стъпих вътре, като очаквах, че ще изпищя, но очевидно каквото Старик беше направил, за да ме доведе в царството си, беше такова, че да мога да понасям студа.

Освен това ми донесоха храна и чисти дрехи. Дрехите бяха бели, украсени със сребро — всяка нишка от което превърнах в злато. Имах намерение да продължа започнатото и да се навирам в лицата на всички, колкото можех повече. Но въпреки че ме обслужваха цяла сутрин, жените не ми казаха имената си, а аз не исках да изхабя един въпрос към съпруга си, само за да ги науча. Вместо това, когато накрая седнах да закуся, казах на жената с бенката:

— Тебе ще те наричам Флек, а нея ще я наричам Цоп, заради плитката, освен ако не предпочитате нещо друго.

Флек се стресна и за малко да изплиска питието, което наливаше в чашата ми, изгледа ме изумено, после размениха погледи с Цоп, която ме гледаше също толкова стреснато. За един миг се изплаших, че съм ги обидила, но лицата и на двете се оцветиха с нежен синьо-сивкав цвят.

— За нас е чест — каза Флек и сведе очи; стори ми се, че е искрена. Не мислех, че в имената, които им дадох, има нещо кой знае колко хубаво. Просто се бях опитала да стигна до истинските им имена.

Все пак се почувствах доста доволна, но после закуската свърши и ме очакваше дълъг ден на бездействие, като се изключи сандъкът в средата на стаята. Погледнах го намръщено, но нямаше с какво друго да се занимавам; изобщо нямаше какво да правя. А кралят все пак беше направил каквото поисках. Не ми беше приятно да изпълнявам желанията му, а още по-малко да му давам златото, към което с такава алчност се стремеше, но също така ясно виждах, че това беше цената, която плащах за живота си, а ако не исках да я плащам, можех със същия успех да счупя стъклената стена и да се хвърля долу върху скалите на водопада.

— Изсипете го на пода — казах неохотно на Цоп и Флек.

Те свършиха това с лекота и изправиха празния сандък в края на сребърната купчина. После ми се поклониха и ме оставиха да си върша работата.

Вдигнах една от сребърните монети. В моя свят те изглеждаха небелязани, но на странната, брилянтна светлина, която се процеждаше през кристалните стени, се виждаше изображение: едно от онези изящни снежнобели дървета, а от обратната страна — стъклената планина със сребърните порти в полите й, само че на това изображение нямаше водопад. В моята ръка обаче, дори при най-слабо усилие, златото обхвана монетата и заблестя между пръстите ми с жълтия си блясък.

Онова, което ме ядоса, или поне се мъчех да ме ядоса, беше контрастът между слънчевата топлота, заключена като затворник между пръстите ми, и безкрайната сива студена светлина отвън. Запратих силно монетата в сандъка, после следващата, и следващата. Взех една шепа монети и се забавлявах да гледам как, докато падат в сандъка, всяка от тях става златна. Не беше трудно, но аз не бързах. Щом свършех, той веднага щеше да ми донесе още един сандък за превръщане.

Когато напълних около четвърт от сандъка, отидох до стъклената стена и седнах да погледам новото си кралство. Пак беше почнало да вали сняг. Реката като тънка черно-сребърна змия се виеше в гората под тежестта на големи ледени блокове и внасяше разнообразие в гледката, но скоро снегът скри и нея. Нямаше никакви следи от ферми, пътища и каквото и да е от нещата, които разбирах, а небето беше сиво и мрачно, без някъде да се различават отделни облаци. Единствено планината, като самотен остров, блестеше ярко, сякаш улавяше всичката светлина, която се разсейваше по снега и леда, и ревностно я събираше в себе си, за да създаде неправдоподобните си склонове. В стените хиляди нюанси нежно проблясваха и изгасваха, а когато силно натиснех студената повърхност, за момент около пръста ми проблясваха различни цветове.

— Откъде… посочи ми откъде идва храната — казах аз на Флек, след като ми донесе обеда, семпло плато от тънки резенчета риба и изящен плод, наредени със застъпване в кръг. Тя се поколеба и по лицето й се изписа объркване, но когато отидох до стъклената стена и сочех с ръка околността, тя хвърли бърз, разтревожен поглед към гората и не дойде до мен; поклати глава и посочи надолу.

Намръщих се и погледнах чинията с храната.

— Тогава, заведи ме там, откъдето идва рибата.

В главата ми се въртеше някаква неясна идея, че мога да избягам, да преплувам през планината по течението на някаква река, но всъщност просто исках да изляза от стаята. Предполагаше се, че съм кралица. Би трябвало да мога да се разхождам из владенията си.

Флек изглеждаше изпълнена със съмнение, но отиде до стъклената стена и я отвори. Не видях какво направи. Не натисна никакъв лост, не направи никакъв жест, нито произнесе магическа дума. Просто тръгна към стената, после се обърна към мен и изведнъж ме канеше да мина през един свод, сякаш той винаги е бил там. Тръгнах след нея по коридор, който можеше да бъде и тунел; стените бяха гладки като стъкло без никакви грапавини. Коридорът се спускаше стръмно надолу и тя ме поведе много колебливо, като често ми хвърляше загрижени погледи. Докато вървяхме, минахме покрай различни стаи, за които се сетих, че са кухни, макар че в тях нямаше никакъв огън: пред дълги маси облечени в сиво елфи работеха изкусно с острите си ножове и приготвяха ядене от кутии, съдържащи бели плодове, риба със сребристи люспи и парчета кървавочервено месо.

Донякъде се радвах да ги видя, защото те внасяха някаква нормалност в мястото: най-малкото защото тук имаше хора, които извършваха разбираеми за мен дейности. Но когато някой от тях ме видеше, ме зяпваше с нескрито учудване и поглеждаше към Флек, която избягваше погледите им. Предположих, че една кралица не би трябвало да се разхожда в помещенията за прислугата, а и самата аз представлявах странна гледка. Вдигах високо глава и вървях изправена след нея, а след още един завой минахме покрай последната кухня и излязохме в празно пространство. Флек спря и ме погледна, като че ли се надяваше, че кухните ще са ми достатъчни; но тунелът продължаваше, а аз бях любопитна.

— Продължавай — казах аз. Тя се обърна напред и започнахме още по-стръмно спускане надолу.

Осветлението от стените ставаше все по-слабо, колкото по-надолу слизахме, докато накрая останаха само мъждукащи светлинки, които преминаваха една в друга, издигаха се и спадаха, сякаш се намирахме под земята и до нас стигаше само отразена отгоре светлина. Вървяхме доста дълго. Няколко пъти слизахме по тесни виещи се стълби, докато Флек излезе от тунела, мина през друга арка и влезе в пещера, чиито стени бяха от назъбен кристал и имаше тесни пътеки около дълбок басейн с тъмна вода.

Повърхността му беше гладка и спокойна като стъкло, но по стената бяха закачени мрежи с дълги дръжки и след като постоях и гледах няколко минути, сребристите люспи на някаква сляпа риба просветнаха дълбоко във водата и пак изчезнаха. Наведох се и докоснах повърхността. Въпреки че сега можех да натопя ръка в стопен лед и да си помисля, че това е вода за къпане, усетих с пръстите си, че тази вода е непоносимо студена. Гледах как от докосването ми се появиха вълнички и се разширяваха в концентрични кръгове. Те бяха единственото вълнение, докато стигнаха далечния край и се върнаха към мен, като се разбиваха една в друга, а накрая замряха и настъпи пълен покой.

Питах се колко ли още такива езера има под земята и колко овощни градини има сред кристалните стени; докъде се простираше този невъзможен свят, съдържащ се в планината, тази крепост от светлина и скъпоценни камъни. Флек стоеше мълчаливо до мен и чакаше. Тя беше изпълнила заповедта ми, но това с нищо не беше подобрило положението ми. Нямаше за мен друга възможност за бягство освен смърт чрез удавяне и тя нямаше да отговори на нито един от въпросите ми. Изправих се.

— Добре, върни ме в покоите ми — казах аз и добавих: — По друг път. — Исках да видя колкото можех повече.

Тя се поколеба и отново изглеждаше разтревожена, но след като излязохме от пещерата, ме поведе надолу, сякаш трябваше да слезем още по-надолу, за да се върнем по друг път. Осветлението още отслабна и минахме покрай сводове, откъдето се виждаха още такива тъмни езера. Още по-надолу, където едва мъждукаше някаква светлина, минахме покрай друга пещера с езеро, но когато погледнах вътре, не се виждаше водна повърхност. Минах през свода, за да погледна надолу — там имаше само празна шахта от необработен кристал, която слизаше надолу и надолу, а на дъното имаше голяма цепнатина, сякаш езерото, което някога се е намирало тук, е било източено на друго място. Когато погледнах назад, видях, че Флек седи до вратата и гледа празното езеро с отпуснати ръце и безизразно лице.

Минахме покрай още няколко такива пресушени езера и стигнахме до кръстовище между проходите. Флек тръгна с нескривано нетърпение по тунела, който се изкачваше нагоре, очевидно радостна да се върне горе. Скоро и аз съжалих, че я бях накарала да ме заведе толкова дълбоко: макар да нямах усещане за изминалото време, краката ми усетиха изкачването и се изморих много преди светлините в стената да започнат да стават по-ярки. А ни оставаше още път. Флек ме преведе по пътека покрай едно толкова голямо помещение, че на слабата светлина не се виждаше края му — то беше огромно поле, засадено от край до край с бледовиолетови гъби, чиито шапки се поклащаха на високите стебла като странни диви цветя. Там видяхме двама елфи с кошници, чиито дрехи бяха един нюанс по-тъмно сиво от другите. Те не ме погледнаха с изненада; хвърлиха само един бърз поглед към Флек и веднага пак наведоха очи. Тя ги погледна също толкова бързо и после гледаше само напред, докато излязохме от помещението.

Оттам тръгнахме по висока спираловидна стълба, тясна и виеща се около вретеновиден кристален стълб. Ставаше все по-светло и така разбирах, че се движим нагоре, но нищо друго не се променяше и изглеждаше, че всичко това може да продължи вечно.

— Изведи ни от тази стълба, ако можеш — казах, когато почувствах, че повече не издържам. Флек само погледна назад към мен, наведе глава и продължи изкачването, но на следващия завой излязохме на една площадка.

Не знаех дали площадката си е била там, или се е появила специално за нас, и не ме интересуваше. Просто бях благодарна, че се измъкнах от тясната стълба. Но излязохме на някаква поляна с лозе, което в началото сметнах за поредната странност, а после осъзнах, че то е умряло: под изсъхналите от корените пръчки на тъмносивата лоза се виждаха тънки перголи от бледосиво дърво, забити в напуканата почва, а по изсъхналите клони със сухи листа имаше малки твърди плодове. Флек бързаше да отмине мъртвото лозе и аз бързах с нея. Имах чувството, че вървя през гробища.

Изкачихме още три стълби, но те не бяха толкова потискащи, и накрая се озовахме в по-светъл проход, който плавно вървеше нагоре. После неочаквано минахме под един свод и бяхме пак в стаята ми. По нищо не бях усетила, че сме я приближили.

Радвах се, че повече няма да вървя. Почувствах се много уморена, все едно бях обиколила най-далечните села около дома ми и бях извървяла много мили, докато се прибера, с тази разлика, че тук бях слизала надолу и се бях качвала нагоре в дълбоката крепост на тяхната планина. Но не се радвах, че се прибирам в стаята си. Тя не беше нищо повече от затворническа килия, а цялата тази планина беше оградата на тъмницата. Флек ми донесе чаша вода, както бях поискала, после се поклони и побърза да си тръгне. Радваше се да се отърве от мен, преди да съм й заповядала да ме заведе на друго глупаво и неудобно място, защото не знаех къде отивам и не можех да попитам, а тя не можеше да ме предупреди, че това са места, които самите те избягват.

Миг след като тя излезе, от стаята вече нямаше изход. Нищо, аз и без това нямаше къде да отида. Седнах до сандъка, взех шепа сребро и започнах презрително да го хвърлям обратно, превърнато в злато. Работех с мрачна ритмичност, като съзнателно не бързах. След известно време събрах последните сребърни монети и ги превърнах в златни, тъкмо когато Цоп влезе и донесе табла с вечерята ми. Помислих си пак да настоявам кралят на Старик да дойде да вечеря с мен, единствено за да го накажа, само че и аз не заслужавах такова наказание, затова седнах да вечерям сама, а той се появи, когато свършвах.

Веднага отиде до сандъка и го отвори. Дълго време не каза нищо, само стоеше и гледаше слънчевата светлина, която се отразяваше в блесналите му от алчност очи и озаряваше ледените му черти със златен блясък. Довърших вечерята си и отидох при него.

— Слугите се държаха добре и изпълняваха всичките ми заповеди — казах мило аз: исках да знае, че се бях справила много добре сама и съм се чувствала удобно без каквато и да е помощ от него.

Но той дори не вдигна поглед от сандъка.

— Както и трябва да бъде. Задай въпросите си — каза той с пълно пренебрежение и аз мигновено осъзнах, че всичко, което съм направила, е още по-удобно за него. Сега той дори не трябваше да си спомня за мен повече от веднъж на ден. Щях да седя в стаята си, да превръщам среброто в злато и да умирам от скука, а три въпроса дневно едва ли бяха голямо бреме за него.

Стиснах зъби.

— Какви са задълженията на кралицата на Старик? — попитах студено, след като се замислих за миг.

Естествено не исках да съм му полезна с нищо повече, но работата е това, което определя мястото на човек в света. Ако за момент допуснем, колкото и да е невероятно, че съм се омъжила за ерцхерцог и съм заобиколена от слуги, щях да знам какво да правя — да управлявам домакинството и да се грижа за децата, когато се родят; да се занимавам с изящно бродиране, тъкане, да играя централна роля в двора. Тук нямах представа какво е предназначението ми, а дори и да не ми харесваше, все пак исках съзнателно да пренебрегвам задълженията си, а не да не ги изпълнявам само защото съм глупаво момиче, което не знае какви са те.

— Те зависят от нейните дарби, от които ти имаш само една. Занимавай се с нея.

— Възможно е толкова да се отегча от еднообразието, че да престана да я упражнявам — казах аз. — По-добре е да ми кажеш какви други задължения имам и да оставиш на мен да реша кои от тях да се опитам да изпълнявам.

— Ще направиш ли хиляда зимни дни от един летен ден, ще събудиш ли нови снежни дървета от земята? — каза той подигравателно. — Ще поправиш ли раненото лице на планината с вдигане на ръка? Когато направиш всички тези неща, ще станеш истинска кралица на Старик. Дотогава престани да си въобразяваш, че си нещо друго, освен това, което си.

Той изрече тези думи със звънтящ глас, в който прозвуча една дълбока остра нотка, а аз получих неприятното усещане, че за да ми се подиграва, използва истината, а не безсмислици. Сякаш кралицата на Старик би могла, ако поиска, да предизвика зима посред лято и да възстанови целостта на планинския склон с махване на ръка. Само че на нейно място, на мястото на някаква велика магьосница или ледена вещица, сега бях аз — обикновено простосмъртно момиче, което нямаше друга работа, освен да излива река от злато пред алчния му поглед.

Сигурна бях, че с подигравките си цели да ме накара да ме унижи и не исках да успее. Затова, когато свърши да ми се присмива, казах хладно:

— Тъй като все още не съм се научила да предизвиквам снеговалеж, когато на мен ми е удобно, ще се задоволя да бъда това, което съм. И следващият ми въпрос е: как мога да знам кога слънцето е залязло в простосмъртния свят?

— Не можеш — отговори намръщено той. — Какво значение има, след като не си там?

— Независимо от това, аз трябва да празнувам Шабат. Той започва при залез-слънце тази вечер…

Старик сви нетърпеливо рамене и ме прекъсна:

— Това не ме засяга.

— Добре, ако не ми помогнеш да разбера кога е Шабат, отсега нататък ще разглеждам всеки ден като Шабат, тъй като със сигурност ще изгубя представа кога е нощ и кога е ден без залезите и изгревите, които ги делят един от друг. Забранено е да се работи на Шабат и аз съм напълно сигурна, че превръщането на среброто в злато може да се смята за работа.

— Може би ще намериш начин да заобиколиш забраната — каза той с копринен глас и аз не се затрудних особено да схвана заплахата в думите му. Естествено, ако спра да упражнявам дарбата си, ще престана да имам стойност за него и няма да просъществувам много дълго.

Погледнах го право в очите и казах:

— Това е заповед за моя народ и ако не съм я нарушавала, за да сготвя храна, когато съм гладна, или да запаля огън, когато ми е студено, или да приема пари, когато съм бедна, не можеш да очакваш, че ще я наруша заради теб.

Това, разбира се, бяха глупости — щях да го направя, ако опре нож в гърлото ми. Моят народ не е издигнал в особена добродетел този акт — да умреш в името на религията си — намираме това за ненужно — още повече че от всеки от нас се очаква да наруши Шабат, за да спаси човешки живот, включително и собствения си. Обаче не беше нужно Старик да знае това. Той ме изгледа намръщено, излезе от стаята и се върна след няколко минути с малко огледало в сребърна рамка, окачено на верижка като медальон. Държеше го на дланта си и го гледаше втренчено, а топлата светлина на залеза го огряваше, точно както златото от сандъка преди малко беше осветило лицето му. Той разклати огледалото на верижката в лицето ми и видях, сякаш гледах като през ключалка, отрязък от хоризонта — по оранжевото небе се появиха тъмносини петна и предсказваха настъпването на нощта. Но когато протегнах ръка да го взема, той го дръпна и каза хладно:

— Попитай дали можеш да го получиш, щом толкова силно го желаеш.

— Може ли да получа огледалото? — попитах аз през стиснати зъби. Той го задържа над ръката ми и го пусна, така че нямаше опасност да се докоснем. Миг след това се обърна и излезе.

Със Сергей не стигнахме до пътя за Висня. Тръгнахме натам през гората, но след като вървяхме може би час, започнахме да долавяме гласове и кучешки лай. В селото вече не бяха останали много кучета. Повечето хора изядоха своите, защото зимата продължаваше безкрайно дълго. Запазиха само най-добрите ловни кучета. Сега те ни преследваха. Спряхме. След малко Сергей каза:

— Аз мога да отида при тях…

Ако го хванеха, вероятно щяха да спрат гонитбата. Повечето от тях нямаше да продължат да търсят само мен. Така поне аз щях да избягам. Ако продължахме да бягаме заедно, аз щях първа да се изморя. Сергей беше по-висок и по-силен от мен, а на мен полите ми пречеха да тичам в гората. Представих си как ще обесят Сергей, как ще сложат въжето около шията му, той ще увисне във въздуха и ще рита с крака, докато умре. Веднъж видях как обесиха един крадец, когото заловиха на пазара.

— Не — казах аз.

И тръгнахме през гората заедно.

За известно време стана тихо, но после същите звуци пак стигнаха до ушите ни. Първо далечен кучешки лай, после още един. Те се приближаваха. Тръгнахме по-бързо и отново стана тихо, но после много се изморихме и забавихме ход. Чухме кучешки лай от една страна, после от друга. Те ни преследваха от всички страни, както гониш кози, за да ги вкараш в кошарата. По земята все още имаше сняг, който не се беше стопил, и оставяхме следи. Не можехме да избегнем това.

После изведнъж притъмня. Не беше залязло слънцето. Имахме чувството, че сме вървели много дълго време, но това беше защото бяхме много изморени. Дължеше се на един голям сив облак, който покри небето. Излезе вятър, който ни удари в лицата и замириса на сняг. Не исках да мисля, че ще завали сняг. Беше много късно за снежна виелица. Беше почти юни. Но снежинките дойдоха, първо няколко, после много повече, и накрая стояхме сами на една полянка в гората, заобиколени от снежна завеса.

Вече не чувахме кучешки лай и гласове. Снегът се сипеше на парцали, а въздухът беше тежък и показваше, че ще вали много дълго. Всички сигурно се бяха прибрали в селото. Продължихме пътя си, колкото можехме по-бързо, въпреки че нямаше къде да отидем, само трябваше да се отдалечаваме. Новият сняг се сипеше върху стария сняг, затова не виждахме заледените места и калните дупки. Подхлъзнах се на скрит камък и си ударих коляното, а Сергей се спъна, просна се по лице в кишата и по главата му полепнаха снежни бучки, по които падаше още сняг и ги уголемяваше, докато вървяхме.

Свикнала бях да вървя дълго, но вече бяхме изминали много повече, отколкото е разстоянието от фермата на баща ми до къщата на Мирием, а там се вървеше по път. Но не можеше да спираме. Сега вече не знаехме в коя посока се намира пътят. Възможно беше да се движим в кръг. Студът пълзеше от пръстите ми нагоре по ръцете и краката ми. Обувките ми бяха мокри и каишките всеки момент щяха да се скъсат. Усещах го, въпреки че краката ми бяха безчувствени. От време на време Сергей трябваше да спира и да ме изчаква. Накрая едната обувка се скъса, пак се спънах и паднах, а тенджерата изхвърча настрани.

Мина доста време, докато я намерим. Трябваше да продължим напред, но се сетихме за това едва когато затънахме в преспите, а ръцете ни премръзнаха и изтръпнаха. Продължавахме да търсим и накрая аз намерих дупка в една висока снежна преспа и я изкопах. Отстрани беше малко подбита. Погледнахме я, това беше само една тенджера, в която нямаше какво да сготвим. Вече и двамата знаехме, че не е трябвало да спираме да я търсим, но не го казахме на глас. Сергей взе тенджерата и се изправихме, за да продължим пътя си.

Но после аз се вгледах в преспата. Малко сняг беше паднал от върха й, а под снега имаше стена, която ми стигаше до китката, но все пак беше истинска стена, която някой беше изградил от камъни. Не беше много дълга. От другата й страна беше доста чисто, като се изключи една огромна преспа, два пъти по-висока от Сергей. Възможно беше това да са само няколко дървета и храсти, които снегът беше затрупал, но когато прескочихме стената и се приближихме, видяхме, че това всъщност беше малка къщичка, направена от камъни в основата и дъски нагоре. Стара, изсъхнала мрежа от бръшлян покриваше къщата — стените, прозорците и дупката, където е била вратата. Между сухите листа се беше образувал лед, който снегът беше покрил. Пълзящите бръшлянови клонки се чупеха и падаха щом ги докоснахме.

Влязохме вътре, без дори да чакаме очите ни да се приспособят. Все едно какво имаше вътре; нямаше как да бъде по-лошо, отколкото беше навън. След няколко мига видяхме, че там има маса, стол, дървено легло и печка. Летвите на стола и леглото бяха изгнили и паднали, изгнил беше и дюшекът, но печката беше масивна и здрава. До нея бяха подредени стари дърва за огрев.

Отчупих няколко дъсчици от леглото, взех малко слама от дюшека за подпалка и седнах до огнището да запаля огън с малките летвички. Добре знаех как се прави това, защото понякога свършвахме дървата, огънят ни изгасваше и трябваше да запалим нов. Сергей остави тенджерата и се мъчеше да се стопли, като тъпчеше на едно място. После излезе навън. Когато се върна, аз вече бях подкарала огъня. Той носеше два наръча мокро дърво и чудо на чудесата: картофи.

— Има градина — каза той.

Картофите бяха малки, но той беше изровил десет, и те бяха само за нас двамата.

Поддържах огъня със старите дърва, докато се разгоря. Наредихме мокрите дърва, които Сергей беше донесъл, върху печката и пред нея, за да съхнат. Сложихме картофите във фурната, а на печката нашата тенджера със сняг, за да се стопи и сгорещи. Седнахме до печката да се сгреем, докато заври водата, а после пихме гореща вода, за да се стоплим и отвътре. Стоплихме още вода, нарязахме картофите и ги пуснахме във водата да се сварят. Така щяхме да изядем картофите и после да изпием картофената вода. Струваше ни се, че картофите се варят много бавно, но накрая се свариха. Изядохме ги още горещи, пареха на езика и бяха много вкусни.

Докато ядяхме, не мислехме за нищо. Бяхме толкова премръзнали и гладни. Свикнала съм да съм гладна и да ми е студено, но не чак толкова. Беше по-зле отколкото през онази година, когато останахме без храна. Затова не мислех за нищо друго, освен да се стопля и да ям. Но после свършихме яденето и се стоплихме, и когато налях чаши с картофена вода от тенджерата, си спомних как тенджерата падна върху Па и врящата каша се изсипа върху него. Цялата треперех, само че не от студ.

След това отново се замислих. Не мислех за Па, мислех за нас. Не ни бяха заловили, не бяха обесили Сергей, нито мен. Не бяхме умрели от студ в гората. Вместо това бяхме тук в малката къщичка съвсем сами, и се топлехме до огъня, и намерихме картофи, и знаех, че това не е естествено.

Сергей също го знаеше.

— Никой не живее тук, отдавна никой не е живял тук — каза той. Каза го много високо, сякаш искаше да бъде сигурен, че ако има някой наблизо, ще го чуе.

Исках да му вярвам. Но, разбира се, никой жив човек не би живял тук. Гората принадлежеше на Старик. Нямаше път, който водеше насам. Нямаше ферма или ниви наоколо. Само една празна къщичка в гората, за един човек да живее в нея сам. Сигурно принадлежеше на някоя вещица, а кой знае дали вещицата е жива или не, и кога ще се върне.

— Да — отговорих само аз. — Който е живял тук, си е отишъл. Погледни леглото и стола. Те отдавна гният. Както и да е, ние скоро ще си тръгнем.

Сергей енергично кимна в съгласие с мен.

Страх ни беше да спим в къщата на вещицата, но нямаше къде другаде да отидем и беше излишно да разсъждаваме по въпроса. Сложихме още дърва в огъня и после се качихме на печката, където беше топло. Помислих си да кажа на Сергей, че един от двамата трябва да остане на пост, но заспах, преди да успея да изрека думите.