Смъртоносен танц

5

Двамата с Ричард приближихме колата му, спряна на полицейския паркинг. Той не казваше нищо. Стисна ръката на Катрин и тръгна към колата. Влезе от своята страна. Аз седнах на предната седалка. Ричард запали двигателя и подкара колата.

— Сърдит си за нещо — казах аз.

Той излезе на улицата. Винаги шофираше внимателно, когато беше ядосан.

— За какво бих могъл да съм сърдит? — Сарказмът в думите му беше толкова гъст, че можеше да го гребеш с лъжица.

— Мислиш, че съм знаела, че има убиец в апартамента ми?

Хвърли ми поглед, в който припламваше чист гняв.

— Знаеше. И ме остави да се занимавам с проклетия телевизор. Ти ме отстрани от пътя си, за да се справиш сама със злото.

— Не бях сигурна, Ричард.

— Басирам се, че си била извадила оръжието преди той да стреля.

Свих се.

— По дяволите, Анита, можеше да бъдеш убита.

— Но не бях.

— Това е отговорът ти за всичко. Ако си оцеляла, всичко е наред.

— Това е по-добре от алтернативите.

— Не се шегувай с това — скара ми се Ричард.

— Виж, Ричард, не съм излязла аз да го търся този. Той дойде при мен.

— Защо не ми каза?

— И какво щеше да направиш? Да минеш пръв през вратата? Щеше да напълни гърдите ти с олово, а ти щеше да оцелееш. Как щеше да го обясниш? Веднага щяха да разберат, че си ликантроп. Съвсем лесно щеше да загубиш работата си.

— Можеше да се обадим в полицията.

— И какво щяхме да им кажем? Че Къстард е душил около вратата? Ако се бяха заинтересували, те щяха да поемат изстрелите. Този приятел беше настръхнал като заек. Той стреля през вратата, помниш ли? Не знаеше по кого стреля.

Той зави по Олив булевард, клатейки глава.

— Трябваше да ми кажеш.

— Какво щеше да промени това, Ричард? Освен, че може би щеше да се опиташ да се направиш на герой и ако оцелееш да разбиеш кариерата си.

— По дяволите, по дяволите — той удари с ръцете си волана отново и отново. Когато ме погледна очите му бяха кехлибарени и чужди. — Не се нуждая от защитата ти, Анита.

— Отговорът ми е същия — казах спокойно.

Тишината заля колата като ледена вода. Не беше умрял никой, освен лошият. Действах правилно. Но беше трудно да се обясни.

— Не е за това, че рискува живота си — каза Ричард, — а за това, че се отърва от мен, преди да го направиш. Дори не ми даде шанс. Никога не бих се намесил, докато си вършиш работата.

— Можеш ли да приемеш тази част от работата ми?

— Това е по-близко до твоята трудова характеристика, отколкото до моята.

Размислих върху това за около минута.

— Прав си. Една от причините още да се срещаме е, че не се опитваш да ми пробуташ тези мъжкарски глупости. Извинявам се. Трябваше да те предупредя.

Хвърли ми проблясващ поглед. Очите му все още бяха побелели и вълчи.

— Да не би да те победих с аргументи?

— Съгласих се, че не съм права. Ако това е същото нещо.

— Съвсем същото е.

— Тогава си пиши точка.

Той ми се ухили.

— Защо не мога да ти остана ядосан, Анита?

— Ти не си злопаметен, Ричард. Поне един от нас трябва да бъде такъв.

Той влезе на паркинга пред дома ми, за трети път през тази нощ.

— Не можеш да останеш в къщи тази нощ. Вратата е на парчета.

— Знам. — Ако ми се налагаше да напусна апартамента си, защото щях например да пребоядисвам, имах приятели, при които можех да остана, или можех да отида на хотел. Но лошите момчета бяха доказали, че не се интересуват кой може да пострада. Не можех да изложа никого на риск, дори и непознатите в съседната стая в хотела.

— Ела при мен — каза той. Паркира на едно свободно място близо до стълбите.

— Не мисля, че това е добра идея, Ричард.

— Изстрелът от пушка не може да ме убие. Ще се излекувам, защото няма да е сребърен куршум. Колко от другите ти приятели могат да кажат същото?

— Не много — казах тихо.

— Имам къща с двор. Няма да рискуваш живота на невинни свидетели.

— Знам, че имаш двор, Ричард. Прекарала съм достатъчно неделни следобеди там.

— Тогава знаеш, че съм прав — той погледна право към мен, очите му се бяха върнали към нормалния си цвят. — Имам гостна стая, Анита. Не е нужно да е нещо повече от това.

Втренчих се в него от сантиметри. Можех да усетя тялото му като сила, простираща се навън. Това не беше неговата неземна вълча сила. Това беше очевидно физическо привличане. Беше опасно да се съгласявам да отида в къщата на Ричард. Може би не за живота ми, но по други причини.

Ако Джими Пушката беше дошъл с партньор в апартамента ми тази вечер, щях сега да съм мъртва. Толкова се бях концентрирала да го убия, че секунда разсейване можеше да ме довърши. Едуард не беше казал все още не на своя клиент и имах още малко време преди да успеят да намерят някой друг от неговия калибър. Така че, вместо да чакат, те са наели някой местен и евтин, надявайки се, че той ще успее да ме убие и така ще им спести няколкостотин бона. Или може би те ме искаха мъртва много бързо по някаква причина, която все още не разбирах. Така или иначе ме искаха мъртва и това беше дяволски лошо. Когато някой толкова много иска да те убие, обикновено успява. Не днес или утре, но освен ако Едуард и аз не успеем да открием кой е възложителят на поръчката, този ден щеше да дойде скоро.

Продължавах да го гледам отблизо, почти достатъчно близо за целувка. Мислех за това никога повече да не го видя. Никога повече да не го докосна. Никога да не задоволя този растящ глад, който сякаш нажежаваше въздуха, когато бях до него. Докоснах лицето му, плъзвайки леко върховете на пръстите си надолу по бузата му.

— Добре.

— Изглеждаш толкова сериозна. За какво мислиш, Анита?

Протегнах се и го целунах.

— За кръв, смърт и секс. Какво друго има?

Излязохме от колата. Напълних автоматичната хранилка за риби, достатъчно за една седмица. След седем дни, ако наемният убиец още ме преследваше и ако още бях жива, щях да дойда отново. Всичко, което лошите момчета трябваше да направят беше да застанат в засада до аквариума ми и щяха да ме получат, ако са достатъчно търпеливи. Някакси не можех да си представя, че са.

Опаковах някои неща, включително плюшената ми играчка — пингвинът Зигмунд, всички оръжия, които притежавам, някои дрехи, малко багаж за утрешната ми среща с Жан-Клод. Да, може би нямаше да мога да се върна до апартамента за нищо. Оставих съобщение на секретаря на Рони. Обикновено тренирахме навън всяка събота сутрин, но не исках да поставям Рони на огневата линия. Тя е частен детектив, но не е стрелец като мен. Притежаваше някакво уважение към чуждия живот, което можеше да я убие.

Ричард ме чакаше, докато се преобличах. Черни дънки, кралскосиньо полуполо, бели чорапи за бягане със сини ленти, черни Найкове и се почувствах повече като себе си. Сложих кобура на браунинга в куфара си. Той беше основното ми оръжие и ми липсваше. Би ми липсвал и при нормални обстоятелства, но сега ръката направо ме болеше за пистолета. Предполагам, че за това е резервното оръжие. Деветмилиметровият файърстар е добро оръжие и добре пасва в ръката ми. Ръцете ми и без това са малки и повечето по-едрокалибрени оръжия просто са твърде големи за мен. Браунингът беше границата на удобното захващане. Поставих файърстара в кобура за под панталони, готов за кръстосано изваждане, което означаваше, че ще може да се вижда. Не бях сигурна, че тази вечер ми пукаше.

Сложих и двата ножа в каниите за китки. Тези бяха последните два от комплекта, който бях поръчала лично за себе си, с най-високото съдържание на сребро, което е възможно да се сложи в стоманата. Наложи се да заменя два от тях, чудовищата ми ги отнеха. Сложих два нови ножа в куфара си, все още в кутиите им. Бяха хубави и достатъчно остри да разрежат кожа, ако прекараш острието по нея.

Когато поръчвах заместители на ножовете, си поръчах и нещо ново. То беше почти тридесет сантиметра дълго острие, повече меч, отколкото нож. Имах и кожена ножница, позволяваща ножът да стои по дължина на гърба ми, с дръжка под косата ми. Не бях използвала такова преди, но го видях в каталога и не можах да устоя.

Имах още Деринджър, рязана пушка, две пушки-помпи с нормални размери, дванайсети калибър и едно миниузи. Деринджърът, узито и рязаната пушка ми бяха подаръци от Едуард. Не коледни или за рождени дни. Не, когато ходехме заедно на лов за вампири, той ми подаряваше нова играчка. Аз си поисках пушката. Големите пушки не се събираха в нито един куфар или чанта за фитнес. Сложих ги в собствените им транспортни куфарчета с презрамки. Чантите за фитнес съдържаха комплекта ми за лов на вампири и този за вдигане на зомбита. Сложих допълнително амуниции и в двете чанти. Уф, сложих амуниции също и в куфара. Никога не можеш да имаш прекалено много.

Хвърлих поглед на отражението си в огледалото. Пушката беше много очебийна на фона на синята ми блуза. За финал сложих черно яке върху нея. Ръкавите се плъзнаха върху копринената си подплата. Харесвах якето, защото едновременно прикриваше файърстара и не ми пречеше да го извадя. Все още можеше да се забележи, когато се движех, но може би хората нямаше да побегнат с писъци.

Чувствах се гола без браунинга, което беше смешно, имайки предвид, че носех узи в куфара. Но хей, аз спях с браунинга.

Ричард не каза нито дума за двете пушки. Може би щеше да се оплаче от останалите, ако ги беше видял, но той вдигна куфара ми, преметна чантата за фитнес през рамото си, единият куфар с пушката сложи под мишница и ме остави да нося своя дял.

— Можеш ли да носиш и двата куфара? — го попитах.

— Да, но съм шокиран, че попита. Последният път, когато се опитах да нося нещо, без да си ме помолила, почти навря главата ми в една кошница.

— Искам да имам една свободна ръка за пистолета.

— Ах — каза той. — Разбира се — взе другия куфар без повече приказки. Наистина е много проницателен човек.

Госпожа Прингъл излезе пред вратата си, когато тръгвахме. Държеше Къстард в ръцете си. Той изръмжа кратко на Ричард и тя му изшътка.

— Стори ми се, че ви чух отвън. Добре ли си, Анита?

Погледнах косо към дупката в нейната врата.

— Добре съм. Вие как сте?

Тя прегърна Къстард, повдигайки нежното му космато телце към лицето си.

— Ще се оправя. Ще те обвинят ли?

— Не мисля.

— Добре — тя погледна куфарите. Един за дрехите, един за оръжията. — Къде отиваш?

— Мисля, че присъствието ми е малко прекалено опасно, за да съм наоколо в момента.

Тя проучи лицето ми, сякаш се опитваше да прочете мислите ми.

— Колко лошо е този път, Анита?

— Достатъчно лошо.

Тя нежно погали косата ми.

— Бъди много внимателна там навън.

Усмихнах се.

— Винаги. Ти също се грижи за себе си.

— Къстард и аз ще се грижим един за друг.

Погалих Къстард, потърквайки малките му лисичи ушенца.

— Дължа ти кутия кучешки бисквитки, кожена топчице — той облиза ръката ми с тънкия си розов език.

— Когато е възможно, дай ми телефонния си номер — каза тя.

— Когато е възможно, ще се върна.

Тя се усмихна, но бледите й очи останаха притеснени.

Напуснахме, защото така трябваше. Въображението ми винаги е било много добро. Много живо си представях госпожа Прингъл разпръсната срещу стената, възрастното й, грижовно лице издухано настрани. Ако беше отворила вратата в неподходящия момент, нямаше само да си го представям. Твърде близо, дяволски твърде близо.