Смъртоносен танц

38

Едуард ме накара да обещая да се върна в цирка за още една нощ. Маркус беше мъртъв, така че парите вече ги нямаше, но ако някой беше поел договора, можеше все още да не го знае. Щеше да е срам да бъда убита след всички усилия, които бяхме положили, за да ме остана жива. Извървях целия път надолу по проклетите стълби до обкованата с желязо врата, преди да осъзная, че нямам ключ и никой не ме очаква.

Чистата течност, която беше бликнала от тялото на Ричард беше изсъхнала в лепкава, гъста субстанция, приличаща на нещо средно между кръв и лепило. Имах нужда от баня. Имах нужда от чисти дрехи. Имах нужда да спра да виждам устата на Ричард, докато той ядеше части от Маркус. Колкото по-усърдно се опитвах да не си спомням, толкова по-ясен ставаше образа.

Удрях по вратата, докато ръцете ми изтръпнаха, после започнах да я ритам. Никой не дойде.

— Мамка му! — Изкрещях на никого и на всеки — Мамка му!

Усещането от тялото му върху моето. Неговите кости и мускули, плъзгащи се върху мен като торба със змии. Топлият прилив на сила и този момент, когато исках да падна на колене и да се нахраня. Какво, ако бях преглътнала цялата сила? Ами ако не се бях отдръпнала? Щях ли да се нахраня от Маркус? Щях ли да направя това и да му се наслаждавам?

Изкрещях без думи, блъскайки ръцете си във вратата, ритайки, биейки вратата. Сринах се на колене, притискайки натъртените си длани към дървото. Опрях главата си на вратата и заплаках.

— Ma petite, какво се е случило? — Жан-Клод стоеше зад мен на стълбите. — Ричард не е мъртъв. Щях да го усетя.

Обърнах се и притиснах гърба си към вратата. Избърсах сълзите от лицето си.

— Той не е мъртъв, дори никак.

— Тогава какво не е наред? — той слезе надолу по стъпалата, сякаш танцуваше, твърде грациозно, за да се опише, дори и след вечер прекарана с превръщачи. Ризата му беше дълбоко, богато синьо, недостатъчно тъмно, за да е тъмносиньо, ръкавите бяха набрани, с широки копчета, яката висока, но мека, почти все едно носеше шал. Никога не го бях виждала в нито един нюанс на синьото. То правеше среднощно — сините му очи да изглеждат дори по-сини, по-тъмни. Дънките му бяха черни и достатъчно тесни, за да са му като втора кожа, ботушите му бяха до коленете, задната им част беше от черна кожа, която шумеше като се движеше. Той коленичи до мен, без да ме докосва, почти сякаш го беше страх да го направи.

— Ma petite, кръста ти.

Погледнах надолу към него. Не блестеше, все още не. Аз го обхванах с ръка и дръпнах рязко, късайки верижката. Метнах го надалеч. Удари се в стената, среброто проблесна в мъждивата светлина.

— Доволен ли си?

Жан-Клод ме погледна.

— Ричард е жив. Маркус е мъртъв. Нали така?

Кимнах.

— Тогава защо са сълзите, ma petite? Не мисля, че изобщо някога съм те виждал да плачеш.

— Аз не плача.

Той докосна бузата ми с върха на пръста си и го отдръпна, заедно с една трептяща на края му сълза. Повдигна пръста към устните си и я облиза с върха на езика си.

— Имаш вкус на човек, на който сърцето му е разбито, ma petite.

Гърлото ме задушаваше. Не можех да си поема въздух през сълзите. Колкото по силно се опитвах да не плача, толкова по-бързо течаха сълзите. Прегърнах се и ръцете ми докоснаха лепкавата смес, която ме покриваше. Отдалечих ръце от тялото си, сякаш бях докоснала нещо нечисто. Взрях се в Жан-Клод с ръце протегнати пред мен.

— Mon Dieu19, какво се е случило? — опита да ме прегърне, но аз го бутнах настрани.

— Ще се разнесе по теб.

Той се взря в гъстата смес върху ръката си.

— Как се доближи толкова близо до превръщащ се върколак? — една идея мина през лицето му. — Това е от Ричард. Видяла си го да се променя.

Кимнах.

— Промени се върху мен. Беше… о, господи, о, господи, о, господи.

Жан-Клод ме дръпна в ръцете си. Аз се отблъснах от него.

— Ще си съсипеш дрехите.

— Ma petite, ma petite, всичко е наред. Всичко е наред.

— Не, не е — наклоних се към него. Позволих му да ме обвие с ръцете си. Притиснах се в него, ръцете ми стиснаха коприната на ризата му. Зарових лице в гърдите му и прошепнах:

— Той изяде Маркус. Той го изяде.

— Той е върколак, ma petite. Това е начинът, по който те действат.

Това беше толкова странно да кажеш нещо такова и толкова ужасно вярно, че се засмях — с рязък, почти ядосан звук. Смехът премина в давене, а давенето в ридание.

Притисках се към Жан-Клод, сякаш е последното нормално нещо на света. Притисках се към него и плачех. Сякаш нещо дълбоко вътре в мен се беше счупило и аз изплаквах парчетата навън върху тялото му.

Гласът му стигна до мен неясно, сякаш говореше от известно време, а аз не го бях чула. Говореше меко на френски, шептейки в косата ми, милваше гърба ми, люлеейки ме нежно.

Лежах тихо в ръцете му. Нямах повече останали сълзи. Почувствах се празна и лека, вцепенена.

Жан-Клод премести косата от челото ми. Помилва с устни кожата ми, както Ричард го беше направил по-рано тази нощ. Дори тази мисъл не успя да ме накара да заплача отново. Беше твърде скоро.

— Можеш ли да станеш, ma petite?

— Така мисля — гласът ми звучеше далечен, странен. Изправих се все още в обгърната от ръцете му, облягайки се на него. Отблъснах се от него нежно. Застанах сама, леко треперейки, но беше по-добре от нищо.

Тъмносинята риза беше залепнала на гърдите му, покрита с върколашка течност и сълзи.

— Сега и двамата се нуждаем от баня — казах аз.

— Това може да се уреди.

— Моля те, Жан-Клод, без сексуални намеци, докато не се почистя.

— Разбира се, ma petite. Беше грубо от моя страна тази вечер. Моите извинения.

Взрях се в него. Беше прекалено мил. Жан-Клод беше много неща, но мил не беше едно от тях.

— Ако си намислил нещо, не искам да знам за него. Не мога да понеса никакви други дълбоки, тъмни преживявания тази вечер, ясно?

Той ми се усмихна и направи нисък поклон, без да отмества очи от мен. По начина, по който правиш поклон в джудото, когато те е страх, че противникът може да те удари, ако погледнеш настрани.

Поклатих глава. Той беше намислил нещо. Беше приятно да знам, че не всички внезапно са се превърнали в нещо друго. Едно нещо, за което винаги можех да разчитам на Жан-Клод. Трън в задника, това е той, но поне винаги беше там. Надежден по някакъв негов извъртян начин. Жан-Клод надежден? Явно бях по-уморена, отколкото си мислех.