Смъртоносен танц

16

Масата беше най-голямата в редицата малки, лакирани в черно масички. Изглеждаха почти перфектно на фона на черните стени. Роклята ми пасваше на обзавеждането. Наистина трябваше да изляза да си потърся нещо в по-различна цветова гама. Масата беше поставена далеч от стената и близо до парапета, така че растящата тълпа да не пречи на гледката ми към дансинга. Това също така означаваше, че гърбът ми е открит. Исках да преместя стола си, така че стената да е зад гърба ми, но съзнавах, че парапетът прави завой зад дясната ми страна, така че някой би могъл да се промъкне и да ме застреля, относително скрит от всички останали.

Разбира се Лив беше с мен. Стоеше зад гърба ми, ръцете й бяха кръстосани върху стомаха. Това, от което имаше нужда беше светещ надпис над главата й, на който да пише „Бодигард“.

Разбира се портмонето ми беше отворено. Пистолетът ми беше достъпен и доста ме съблазняваше мисълта да го хвана в ръка. Бях неспокойна, но това сега не беше важно. Имахме план. Той не включваше възможността, убиецът да бъде подплашен предварително.

Докоснах ръката на Лив.

Тя се наведе надолу.

— Предполага се, че трябва да си незабележима.

Тя изглеждаше озадачена.

— Предполага се, че трябва да те запазя в безопасност.

— Тогава седни долу и се прави, че си ми приятелка. Капанът няма да проработи, ако изглеждам така, сякаш някой ме пази.

Тя коленичи до мен, беше й твърде ниско, за да се наведе предполагам.

— Няма да рискувам да бъда дадена на Сабин. Не ме интересува дали наемникът ще разбере или няма да разбере, че съм тук.

Беше трудно да я виня, но все пак исках да постигна своето. Наклоних се към нея.

— Виж сега или ще работиш с мен, или се разкарай от тук.

— Подчинявам се на Жан-Клод, не на неговата проститутка.

Доколкото си спомнях, никога през живота си не бях правила нещо, с което да заслужа подобно определение.

— Жан-Клод каза, че ако го провалиш, ще те даде на гниещия труп, нали така?

Лив кимна. Очите й претърсваха тълпата зад мен. Тя наистина се опитваше да си върши работата и усилията й го доказваха.

— Той не каза, че ще бъдеш наказана, ако бъда наранена, нали така?

Лив премигна към мен.

— Какво имаш предвид?

— Ако уплашиш стрелеца и прецакаш плана, това е провал.

Тя поклати глава.

— Не, не това имаше той предвид.

— Той каза никога да не го проваляш отново.

Наблюдавах я как се опитва да го осмисли. Бях готова да се хвана на бас, че логиката не беше една от силните й страни.

— Хитро, Анита, но ако бъдеш убита, Жан-Клод ще ме накаже. Знаеш, че ще го направи.

Бях сбъркала. Тя беше по-умна, отколкото изглеждаше.

— Но, ако прецакаш плана ни, той пак ще те накаже.

Страх проблесна в очите й.

— Аз съм в капан.

Съчувствах й. Съчувствах на две чудовища — не три — за една нощ. Губех проницателността си.

— Ако не бъда убита, ще се уверя, че няма да бъдеш наказана.

— Заклеваш ли се? — тя каза фразата, сякаш означаваше нещо повече. Заклеването не беше нещо обичайно за нея. Много от вампирите идват от времена, когато дадената дума е била като договор.

— Давам ти думата си.

Тя остана на колене за един дълъг момент, после се изправи.

— Опитай да не бъдеш убита — тя потъна в тълпата, оставяйки ме сама, както бях поискала.

Останалите маси се запълниха бързо. Тълпата се блъскаше покрай парапетите на помещението, около ограденото пространство в средата на дансинга. Толкова много хора се блъскаха около парапетите, че ако масата беше до стената, нямаше да виждам нищо от дансинга. Предвид ситуацията, трябваше да преценя правилно всеки човек от тълпата. Спокойно можеше да се появи някой и друг бодигард. Вече бях готова за малко компания.

Публиката изпълни и двете нива по-горе, които бяха само за правостоящи. Търсех тъмната пелерина на Сабин, но не го виждах. Централният дансинг беше празен. Заобикаляха го половин дузина вампири. Те бяха спокойни и решително връщаха тълпата обратно към стените на стаята. Всички, и мъжете, и жените, бяха облечени еднакво: черни панталони от ликра, ботуши и черни мрежести тениски. Жените имаха черни сутиени под тениските, но това беше единствената разлика. Оцених го. Малки къси полички или панталонки за жените можеха да ме вбесят. Това ме накара да си помисля, че когато Жан-Клод е избирал дрехите им може би си е мислил за мен. Той ме познаваше толкова добре в някои отношения, но пък никак в други.

Претърсвах тълпата за Едуард и за нещо подозрително, но беше трудно да различиш отделен човек в смеещата се и блъскаща се навалица. Не можах да зърна Едуард. Трябваше да му се доверя, че е някъде там. Въпреки че му вярвах, гърдите ми продължаваха да са напрегнати.

Едуард ме беше предупредил да съм спокойна, а не да изглеждам подозрителна. Външно се опитвах да изглеждам така. Вътрешно бях почти зашеметена от опитите си да претърсвам тълпата и онази болезнено празна точка зад дясната ми страна, почти зад мен, където парапета се извиваше. Сложих ръцете си в скута и се насилих да погледна надолу. Ако убиецът дойдеше сега, нямаше да го видя, но трябваше да се взема в ръце. Ако не го направех, щях да съм толкова заета да се плаша от сенките, че щях да съм изтощена, когато се появи истинската заплаха. Започна да ми се иска да не бях отпращала Лив.

Поех си дълбоко въздух навътре, после издишах, концентрирайки се в ритъма на собственото си тяло. Когато можех да чуя кръвта да шуми в главата ми, повдигнах бавно лице.

Огледах спокойно наоколо тълпата и дансинга. Чувствах се изпразнена, отдалечена, спокойна. Много по добре.

Един вампир се приближи до парапета пред моята маса. Уили Маккой беше облечен в костюм, толкова ужасно зелен, че можеше да бъде наречен само резедав. Зелена риза и широка вратовръзка с картинка на Годзила, разрушаваща Токио. Никой никога нямаше да може да обвини Уили, че пасва към някоя обстановка.

Усмихнах се. Не можах да се спра. Уили беше един от първите вампири, които бяха пресекли линията от чудовищата към приятелите. Плъзна един от столовете, така че когато седнеше гърбът му щеше да бъде към празното пространство в дясно. Седна така, сякаш не беше преместил стола целенасочено. Не беше нужно да се преструвам, за да изглеждам щастлива да го видя.

Трябваше да се наведе почти плътно до мен, за да можем да се чуваме през нарастващото мърморене на тълпата. Можех да помириша сладникавия аромат на гела, който ползваше, за да приглади назад късата си коса. Той не ме караше да стоя напрегнато дори, когато беше толкова близо до мен. Вярвах на Уили повече, отколкото на Жан-Клод.

— К’во си правиш, Анита? — той се ухили достатъчно, за да се видят зъбите му. Не бяха минали дори три години, откакто беше мъртъв. Беше един от малкото вампири, които съм познавала преди и след смъртта.

— Била съм и по-добре — отговорих аз.

— Жан-Клод каза да ти бъда охрана, но да изглежда естествено. Ще се въртим няколко човека. Но ти изглеждаш призрачно.

Поклатих глава, усмихвайки се.

— Толкова ли е очевидно?

— Аха, за някой, който те познава.

Усмихнахме се един на друг. Гледайки в лицето на Уили от някакви си сантиметри, осъзнах, че и той беше в списъка ми. Списъка, в който беше и Стивън. Ако някой убиеше Уили, щях да го гоня, докато го убия. Изненадах се като осъзнах, че в списъка си имам и вампир. Но Уили беше вътре и като се замислих, там имаше и още един вампир.

Жан-Клод се появи в далечната страна на клуба. Като говорим за вълка… прожекторите го осветиха отвсякъде. Те би трябвало да са закачени на горните балкони, но бяха така добре прикрити, че не можеше да се каже точно. Перфектното място за далекобойна пушка. Спри се, Анита. Спри да се изтезаваш сама.

Досега не бях осъзнала, колко беше претъпкано откриването. Едуард сам, търсещ един самотен наемник в тази маса от хора, би имал съвсем слаби шансове. Може би вампирите и върколаците бяха аматьори, но техните супер очи можеха да помогнат.

Светлините започнаха да гаснат, докато остана един самотен прожектор насочен към Жан-Клод. Изглеждаше, сякаш блести. Не бях сигурна дали беше трик или беше освободил собствената си светлина да го огрява отвътре. Беше трудно да се каже. Както и да е, аз бях в тъмното с може би поне един убиец и не бях на почивка.

По дяволите. Извадих сийкампа и го сложих в скута си. Почувствах се по-добре. Не перфектно, но по-добре. Фактът, че простото усещане от пистолета в ръката ми ме накара да се чувствам по-добре, сигурно беше лош знак. Фактът, че ми липсваха моите собствени пистолети, беше още по-лош.

Уили докосна рамото ми и ме накара да подскоча достатъчно силно, та хората около нас да започнат да ни заглеждат. По дяволите.

Той прошепна:

— Наглеждам ти гърба. Спокойно.

От Уили ставаше чудесна мишена, но той нямаше да успее да ме защити. Беше малка рибка още преди смъртта и тя не беше успяла да промени това. Осъзнах, че ако започне престрелка и нападателите използваха сребърни куршуми, щях да се притеснявам за Уили. Не е добре да се притесняваш за бодигарда си.

Гласът на Жан-Клод разкъса тъмнината, изпълвайки я със звук, който погали кожата ми. Една жена, която стоеше близо да нашата маса потрепери, сякаш я беше докоснал. Приятелят й прегърна раменете й и те се сгушиха в тъмнината, обкръжени от гласа на Жан-Клод.

— Добре дошли в „Смъртоносен танц“. Нощта ще бъде изпълнена с изненади. Някои ще бъдат удивителни.

Два по-малки прожектора осветиха публиката. Касандра се появи, стояща на парапета на втория етаж. Пусна палтото си да се свлече на земята и откри тялото си, крачейки гордо по широкото само няколко сантиметра перило така, сякаш беше на пода, почти танцувайки. Диви аплодисменти разтресоха сградата. Вторият прожектор освети Деймиън на първия етаж. Той се плъзна през тълпата, палтото му се развяваше около него като пелерина. Дори и да се чувстваше глупаво в тези дрехи, не се забелязваше.

Той се придвижи през тълпата, а прожектора го следваше. Докосна рамо тук, прокара ръцете си през нечия коса, плъзна ги около кръста на някаква жена. Всеки от тях, мъж или жена, не изглеждаше на себе си. Те се накланяха към него или въздишаха в ухото му. Той се приближи към жена с дълга кестенява коса, сресана на път. Беше облечена твърде скромно, в сравнение с останалата част от тълпата. Синьо-сива бизнес пола и сако. Бялата й блуза имаше една от онези големи фльонги, които би трябвало да изглеждат като вратовръзки, но никога не успяват. От всички жени около Деймиън, тя изглеждаше най-нормално. Той се завъртя около нея, толкова близо, че тялото му я докосваше. Тя трепваше при всеки допир, очите й бяха изпълнени със страх, който можех да видя дори през стаята.

Исках да му кажа да я остави на мира, но не исках да крещя. Жан-Клод нямаше да допусне нищо незаконно, поне не и пред всичките тези свидетели. Масовата хипноза не е незаконна. Не е и за постоянно. Но хипнозата над един човек е постоянна. Което означаваше, че той ще може да застане под прозореца й и да я извика навън в някоя тъмна нощ, без значение след колко време.

Уили се беше навел напред в стола си, тъмните му очи бяха фокусирани върху Деймиън и жената. Точно в този момент не изглежда да ме пазеше от наемни убийци.

Наблюдавах как лицето на жената се изчисти от всички емоции, докато не започна да изглежда като заспала. Празните й очи се втренчиха в Деймиън. Той хвана ръката й и я поведе към парапета. Прехвърли се оттатък, стъпвайки на крака, все още държейки ръката й. Тя направи две нерешителни крачки към края на перилото. Деймиън постави ръцете си на кръста й, под сакото и нахално я повдигна високо във въздуха, след което я постави на дансинга, на практичните й черни обувки. Прожекторите върху Жан-Клод и Касандра загаснаха, оставяйки осветени само Деймиън и жената. Той я отведе до центъра на дансинга. Тя ходеше, гледайки само в него, сякаш останалата част от света вече не съществуваше.

По дяволите. Това, което Деймиън правеше беше незаконно. На по-голямата част от тълпата не й пукаше. Вампири използват силите си за забавление, предполагам, че дори и журналистите, ако бяха вътре нямаше да имат нещо против. Но аз знаех разликата, познавах и закона. Жан-Клод трябваше да знае, че ще разпозная какво се случваше. Беше ли тя актриса? Подставено лице за шоуто?

Наведох се към Уили, достатъчно близо да докосна рамото на костюма му.

— Тя актриса ли е?

Той обърна потресаващите си очи към мен и можах да видя, че зениците бяха погълнали кафявото на очите му. Дълбоко в дългия тъмен тунел се забелязваха искрици огън.

Махнах ръката си и се отдръпнах от него, доволна, че пистолета беше в скута ми.

— Истинско е, нали?

Уили облиза нервно устните си.

— Ако кажа, че е, ти ще направиш нещо, което да обърка шоуто. Жан-Клод ще ми се ядоса. Не искам той да ми се ядосва, Анита.

Поклатих глава, но не можех да споря с него. Виждала съм какво прави Жан-Клод с вампири, които са го ядосали. Меко казано ги измъчваше. Исках да разбера какво става, но без да предизвиквам бъркотия и без да привличам ненужно внимание към себе си.

Деймиън остави жената в центъра на светлината. Фокусира вниманието й върху нещо, което ние не можехме да видим. Тя стоеше там, празна и чакаше неговите заповеди. Той застана зад нея, обгърна с ръце кръста й, после потри брадичката си в косата й. Развали панделката на блузата й и откопча първите й три копчета. Потри устните си в изложената й на показ шия и аз не можех повече да отлагам. Ако беше актриса, добре, но ако беше неохотна жертва, това трябваше да спре.

— Уили?

Той се обърна към мен бавно, без желание. Гладът му го караше да иска да гледа. Страхът му от това, което бих могла да искам от него го правеше бавен.

— Какво има?

— Отиди и кажи на Жан-Клод, че шоуто приключи.

Уили поклати глава.

— Ако напусна мястото си и ти бъдеш нападната през това време, Жан-Клод ще ме убие. Бавно и болезнено. Няма да се отдалеча от теб, преди да се наложи.

Въздъхнах. Добре. Изправих се до парапета и махнах на един от вампирите сервитьори да дойде към мен. Той погледна към тъмнината, сякаш можеше да види Жан-Клод, въпреки, че аз не можех и чак тогава дойде при мен.

— Какво има? — прошепна той. Наведе се достатъчно близо, да мога да помириша ментовия му дъх. Почти всички вампири, които познавам използват ментови дражета за освежаване на дъха.

Все още държах сийкампа в ръка. Предположих, че мога да си позволя да се приближа толкова близо до млад вампир, така че се наклоних към него и прошепнах:

— Тя актриса ли е?

Той отклони поглед към масичката.

— Просто доброволец от публиката.

— Тя не беше доброволец — казах аз. Там имаше поне половин дузина души, които щяха да го направят доброволно, но вампирът беше избрал единствения, който го беше страх. Този елемент на садизъм — това беше нещо, на което никой от тях не би могъл да устои.

— Кажи на Жан-Клод, че ако той не прекрати веднага това, аз ще го направя.

Той премигна към мен.

— Просто го направи — казах аз отново.

Той заобиколи по края на дансинга, изчезвайки в тъмнината. Можах да видя, че го последваха, по-скоро беше впечатление за движение, отколкото нещо друго. В крайна сметка не можах да видя Жан-Клод.

Деймиън протегна ръката си над лицето на жената и когато ръката му се приближи, тя премигна, събуждайки се. Ръцете й сграбчиха блузата й, очите й подивяха.

— Какво става? — гласът й прозвуча, изтънял от страх.

Деймиън се опита да я прегърне, но тя се отскубна и той успя да хване единствено китката й. Тя се опита да се дръпне настрани, но той лесно я задържа.

— Пусни ме, пусни ме, моля те! — тя се протегна към някого в тълпата — Помогни ми!

Публиката стоеше много тихо, достатъчно тихо, за да чуя гласа на предполагаемия й приятел:

— Отпусни се. Това е просто част от шоуто.

Деймиън я завъртя отново с лице към себе си, достатъчно грубо, за да й останат синини. Веднага щом очите й срещнаха неговите, лицето й се изпразни. Тя се отпусна на коленете си, вампирът още я държеше за китката.

Той я изправи отново на крака, този път я държеше нежно. Прегърна я към себе си и отметна косата й на една страна, оголвайки дългата линия на врата й. Завъртя я бавно в кръг, сякаш щяха да танцуват, показвайки голата й плът на всички.

Уили се изпъна напред, изтегляйки към дансинга долната си устна сякаш вече можеше да вкуси кожата й. Уили беше мой приятел, но беше добре да ми се напомни, че беше също и чудовище.

Вампирът сервитьор се връщаше. Можех да го видя как се приближава към мен.

Деймиън опъна устни, оголвайки зъбите си. Опъна врата си назад, позволявайки на всички да го огледат. Видях вратните му мускули да се обтягат и вече нямахме никакво време.

Уили погледна напред, сякаш разбра, че лайното ще се удари в грешния вентилатор, но вече нямаше как да го спре.

Извиках силно:

— Не го прави, Деймиън — насочих пистолета към гърба му, където би трябвало да е сърцето му. Когато вампирът е около петстотинте, един изстрел в гърдите, дори и със сребърни куршуми не е сигурно дали ще го убие. Но за Бога, щяхме да проверим това, ако той я ухапеше.

Уили протегна ръцете си към мен.

— Недей, Уили — точно това исках да кажа. Просто, защото на друг не бих позволила да го убие, не означаваше, че аз няма да го направя. Той отпусна ръце към стола си.

Деймиън се забави, колкото да обърне главата си и да ме погледне. Той се обърна, така че момичето да застане пред него като щит. Косата й още беше на една страна, вратът й все още беше оголен. Той се втренчи в мен, плъзгайки един пръст надолу по голата й плът. Изпитваше ме.

Слаб прожектор се насочи към мен и бавно се усили, докато слизах много внимателно по двете стъпала, които ме отделяха от дансинга. Да прескоча парапета щеше да е по-впечатляващо, но така щеше да ми е дяволски трудно да държа мишената на мушка. Бих могла да го прострелям и от парапета, но с чужд пистолет беше твърде рисковано. Не исках случайно да прострелям жената в главата. Убийството на заложника винаги предизвиква недоволни гримаси.

Вампирските сервитьори и сервитьорки не знаеха какво да направят. Ако бях само някаква шматка от улицата, те нямаше да се поколебаят да ме нападнат, но аз бях възлюблената на техния господар, което правеше нещата малко по-различни. Използвах периферното си зрение, за да ги държа под око.

— Вие момчета назад и ми освободете малко място — точно сега.

Те се спогледаха.

— Не бихте искали да ме притиснете, момчета и момичета, така че мърдайте — те се отдръпнаха.

Когато се приближих достатъчно за сигурен изстрел, спрях.

— Пусни я, Деймиън.

— Няма да й бъде навредено, Анита. Само малко ще се позабавляваме.

— Тя не дойде доброволно. Това е нарушение на закона, дори и заради целите на забавлението, така че я пусни или ще издухам шибаната ти глава оттук.

— Можеш ли наистина да ме застреляш пред всичките тези свидетели?

— Можеш да се хванеш на бас — казах аз. — Освен това ти си на над петстотин години. Не мисля, че един изстрел в главата ще те убие, не и завинаги в крайна сметка. Но ще те боли дяволски и може да ти останат белези. Не би искал да рискуваш това красиво личице, така че би ли я пуснал? — Бях започнала да се уморявам да държа пистолета с една ръка. Не защото пистолетът беше тежък, просто е трудно да задържиш позата за дълго, без да започнеш да трепериш. Не исках да започна да потрепервам.

Той се втренчи в мен за един удар на сърцето. Много внимателно, много бавно облиза врата на жената, странните му зелени очи бяха втренчени в мен през цялото време. Това си беше предизвикателство. Ако си мислеше, че бих блъфирала, значи беше избрал грешното момиче.

Издишах въздуха си, докато тялото ми не се успокои и можех да чуя пулса в ушите си. Погледнах надолу по ръката си, към пистолета, и… той беше изчезнал. Беше се преместил толкова внезапно, че ме потресе. Махнах пръста си от спусъка и насочих пистолета нагоре, изчаквайки сърцето да спре да блъска в гърдите ми.

Той беше застанал точно на ръба на светлината, оставяйки жената с безизразно лице, изчакваща.

— Всяка вечер ли ще идваш да разваляш забавлението ни? — попита той.

— И на мен не ми харесва — казах аз. — Но си избирай доброволци и няма да имаш проблеми с мен.

— Доброволци — каза той, завъртайки се в кръг да огледа публиката. Всички се втренчиха в него. Той облиза устни и веднага се вдигнаха няколко ръце.

Поклатих глава и отместих пистолета нагоре. Хванах ръката на жената.

— Освободи я, Деймиън.

Той хвърли поглед към нея и го направи. Очите й рязко се разшириха, въртейки се обезумяло, като на някого събуждащ се от кошмар, за да открие, че е истински. Потупах ръката й.

— Всичко е наред. Сега си в безопасност.

— Какво стана? Какво стана? — тя съгледа Деймиън и започна истерично да плаче.

Жан-Клод пристъпи в кръга от светлина.

— Няма защо да се страхуваш от нас, прекрасна лейди — той се плъзна по-близо до нас.

Тя започна да пищи.

— Той няма да те нарани — казах аз. — Обещавам ти. Как се казваш?

Тя продължаваше да пищи. Беше по-висока от мен, но аз докоснах лицето й, сложих дланите си от му двете страни, завъртайки го насила, за да ме погледне.

— Как се казваш?

— Карън — прошепна тя — Името ми е Карън.

— Сега ще се махнем от този дансинг, Карън и никой няма да те нарани. Имаш думата ми.

Тя кимаше отново и отново, въздуха влизаше в гърдите й твърде бързо и аз се страхувах, че ще припадне.

Касандра пристъпи под светлините, но остана назад.

— Мога ли да помогна?

Жан-Клод не беше помръднал, откакто Карън започна да пищи. Той само ме гледаше и аз не можех да разчета изражението му.

— Да — казах. — Бих се възползвала от малко помощ.

Карън се дръпна настрани от нея.

— Тя не е вампир — казах аз.

Жената позволи на Касандра да хване другата й ръка и заедно я измъкнахме от дансинга, далеч от светлините. Жан-Клод пристъпи в центъра на сцената и неговият глас ни последва в тъмнината.

— Насладихте ли се на малката ни мелодрама?

Последва озадачена тишина. Гласът му беше като козина, галеща тълпата в тъмното, вдишващ техния страх, връщащ обратно към тях похот.

— Тук в „Смъртоносен танц“ не се шегуваме. Кой би желал да опита целувката на Деймиън наистина?

Някой щеше да поиска. Някой винаги го правеше. Ако някой можеше да спаси шоуто след истерията на жената, то това беше Жан-Клод.

Лив дойде, мисля, че, за да помогне. Карън хвърли само един поглед върху супер — мускулестата вампирка и припадна. Тя не беше дребна жена и изненада и двете ни с Касандра. Изпуснахме я на пода. Лив продължи да се приближава, но аз й махнах да се отдалечи.

Една жена от тълпата се приближи колебливо към нас.

— Мога ли да помогна? — попита тя. Беше горе-долу същия размер като Касандра и мен, дребна, с дълга червеникава коса, която се полюшваше до кръста й, права и тънка. Беше облечена в тъмнокафяв пола — панталон от най-широкия тип, които имат големи маншети на крачолите и обикновено са ленени. Вместо риза беше сложила само жабо и копринена камизола под него.

Хвърлих поглед към Касандра. Тя вдигна рамене.

— Благодаря. Можеш да я хванеш за краката. — Касандра можеше да метне жената на гърба си с пожарникарска хватка, но повечето ликантропи не искат да демонстрират силата си излишно. Аз също бих могла да я нося, само да не беше толкова дяволски висока. Можех да я нося на късо разстояние, но не бързо и не твърде надалеч.

Жената мушна своето портмоне под мишница и хвана отпуснатите крака на Карън. Започнахме да се движим леко некоординирано, но успяхме да хванем някакъв ритъм и Касандра ни отведе в дамската стая за почивка. Или трябваше да кажа стая за излежаване. Предната част имаше кушетка и осветена тоалетка. Всичко беше в черно и бяло с фреска на стената, дърворезба, която познавах, наричаше се „Демон — любовник“. Демонът в тази версия подозрително приличаше на Жан-Клод и малко се съмнявах, че беше случайно.

Сложихме Карън на черната кушетка. Жената, която ни беше помогнала, намокри няколко хартиени салфетки, без да сме я молили и ги донесе при нас. Сложих ги върху челото и гърлото на Карън.

— Благодаря.

— Тя добре ли ще е? — попита жената.

Не отговорих, защото това зависеше главно от Деймиън.

— Как се казваш?

Жената се засмя почти срамежливо.

— Анабел, Анабел Смит.

И аз й се усмихнах.

— Анита Блейк. Това е Касандра… — Осъзнах, че не знаех последното й име. Жан-Клод винаги наричаше вълците си само с първите им имена, като домашни любимци. — Съжалявам. Не знам фамилията ти.

— Касандра е достатъчно — тя разтърси ръката на Анабел. Усмихнаха се една на друга.

— Ще се обаждаме ли в полицията? — попита Анабел. — Имам предвид, за това дето вампирът я насили да отиде с него. Това е незаконно, нали?

Карън се раздвижи на кушетката, изпъшквайки.

— Да, незаконно е — отговорих аз.

Анабел повдигаше интересна тема. Можех да съобщя на ченгетата. Ако срещу някой вампир се получеха три жалби, тя или той можеше да получи смъртна присъда, ако попаднеше на подходящия съдия. Можех първо да говоря с Жан-Клод и Деймиън, но ако те не ми дадяха отговорите, които исках, може би пак щях да отида при ченгетата. Поклатих глава.

— За какво си мислиш? — попита тя.

— Нищо, което да трябва да бъде споделено — отговорих аз.

Вратата на тоалетната се отвори. Рейна влезе, облечена в рокля с кремав цвят, къса като моята собствена. Тъмните чорапи и тънките високи токчета правеха краката й безкрайно дълги. Носеше космато палтенце в сивкаво — червено, вероятно лисица. Тя беше единственият превръщач, когото бях виждала да носи истинска козина и тя да не е неговата собствена. Беше повдигнала кестенявата си коса в хлабав кок и само няколко къдрици се виеха около лицето и шията й.

Карън избра точно този момент да се върне в съзнание. Не бях сигурна, че ще хареса, това, което ще види, след като се свести. Знам, че аз не го харесвах.

Замръзнах. Касандра се премести пред мен и малко на една страна, без да ме блокира, но по-близо до опасността от мен. Не исках да използвам никой да ме охранява. Беше в повече. Можех да се грижа за себе си. Това беше важното, нали така?

— Какво става? — попита Анабел.

Карън се огледа наоколо, очите й отново започнаха да се разширяват.

— Къде съм?

— Анабел, моля те, може ли да поседиш при Карън? — усмихнах се, докато я питах, но не отместих очите си от Рейна. Вратата зад нея се затвори и вече наистина нямаше достатъчно пространство за маневри. Ако Касандра можеше да я задържи за няколко секунди, щях да успея да извадя пистолета си, но някакси не ми се струваше, че Рейна беше дошла да се бие. Мисля, че щеше да обуе по-различни обувки.

Анабел седна на кушетката и буквално хвана ръката на Карън. Но наблюдаваше нас, останалите. По дяволите, мисля, че предлагахме по-добро шоу от онова отвън.

— Какво искаш, Рейна? — попитах аз.

Тя ни се усмихна широко с начервената си уста, проблясваща усмивка пълна с бели зъби.

— Това е дамската тоалетна, нали? Дойдох да си напудря носа. И да видя как се справя уплашената ни гостенка — тя направи две крачки напред в стаята и Касандра се премести пред нея, блокирайки пътя й.

Рейна се втренчи в нея.

— Забравяш се, вълчо — гласът й съдържаше ниско ръмжене.

— Не забравям нищо — каза Касандра.

— Тогава стой настрана — каза тя.

— Какво имаш предвид под нашия гост? — попитах аз.

Тя ми се усмихна.

— Аз съм партньор на Жан-Клод в това малко забавление. Той не ти ли каза? — от израза на лицето й разбрах, че знаеше отговора и му се наслаждаваше.

— Предполагам, че му е избягало от ума — казах аз. — Защо тогава не си част от шоуто?

— Аз съм партньор в сянка — каза тя. Избута назад Касандра, тялото й бръсна по-дребната жена. Клекна пред кушетката. — Как се чувстваш, мила?

Карън заекна.

— Искам просто да си ида в къщи.

— Разбира се, че ще искаш — тя погледна нагоре и се засмя. — Ако една от вас ми помогне да я изправим, отвън има такси, което чака да я закара, където тя поиска за сметка на клуба. Или би искала да се прибереш в къщи с твоите приятели?

Карън поклати глава.

— Те не са ми приятели.

— Много мъдро от твоя страна да осъзнаеш това — каза Рейна — Толкова много хора се доверяват на грешния човек — погледна към мен, след като каза последното. — И биват наранени или им се случва нещо по-лошо.

Анабел се отдалечи от Рейна. Тя се беше втренчила във всички ни, стискайки чантичката си. Не мисля, че беше разбрала всичко, което казахме, но очевидно не й беше забавно. Свърши едно добро дело и вече беше наказана.

— Можеш ли да се справиш? Защо не ми помогнеш ти? — Рейна попита Анабел.

— Не, нека Касандра да ти помогне — намесих се аз.

— Страхуваш се, че мога да изям новооткритата ти приятелка?

Засмях се.

— Ти би изяла всичко, което не успее да избяга. Всички го знаем.

Лицето й се издължи, гневът проблесна в кехлибарено — кафявите й очи.

— Накрая, Анита, ще видим кой кого ще изяде.

Тя помогна на жената да стане.

Касандра прошепна:

— Жан-Клод ми нареди да те пазя.

— Увери се, че ще я качи в такси, което наистина ще я закара у дома й. После можеш да ме следваш наоколо за остатъка от вечерта, става ли?

Касандра кимна:

— Жан-Клод няма да е доволен.

— Аз също не съм много доволна от него точно в момента.

— Малко помощ, моля — каза Рейна.

Касандра въздъхна, но хвана другата ръка на Карън и двете й помогнаха да излезе през вратата. Когато вратата се затвори зад тях, Анабел изпусна дълга въздишка.

— Какво става тук?

Обърнах се към осветеното огледало, плъзгайки ръце по плота на тоалетката. Поклатих глава.

— Прекалено дълга история е и колкото по-малко знаеш, толкова по-защитена ще си.

— Трябва да призная, че имах заден мотив. — Наблюдавах я в огледалото, изглеждаше смутена. — Не ви помогнах просто заради доброто си сърце. Аз съм журналист на свободна практика. Едно интервю от Екзекуторката веднага ще ме издигне на предна позиция. Имам предвид, мога да ти платя определена цена особено, ако ми обясниш какво точно се случи тук.

Наведох глава.

— Репортер. Не точно от каквото имах нужда тази вечер.

Анабел се приближи зад мен.

— Това на дансинга беше истинско, нали? С този вампир Деймиън, права ли съм? Той наистина я беше омаял и щеше да я ухапе, точно там, като част от шоуто.

Наблюдавах лицето й в огледалото. Тя вибрираше от готовност. Искаше да ме докосне. Виждах ръцете й, тръпнещи, нервни. Това щеше да е голяма история, ако й съдействах. Можеше да помогне на Жан-Клод, ако го направех. Нещо премина през очите на Анабел. Малко от блясъка се оттече от тях.

Няколко неща се случиха почти едновременно. Анабел дръпна рязко портмонето ми, презрамката му се скъса, тя направи крачка назад и извади пистолет от преден кобур, скрит под жабото й. Вратата се отвори и три смеещи се жени влязоха. Жените запищяха.

Анабел погледна към вратата, само за един миг. Изтеглих ножа и се обърнах. Не се и опитах да мина през двете крачки, които ни деляха. Паднах на едно коляно и се хвърлих по права линия с насочен напред нож, като връх на стрела. Ножът я уцели в горната част на стомаха. Пистолетът последва движението ми. Използвах лявата си ръка да блъсна ръката й. Изстрелът отиде встрани, чупейки огледалото. Бутнах ножа нагоре, към гръдната й кост, бутах докато дръжката не срещна плът и кост и тласнах острието нагоре и настрани.

Ръката й конвулсивно трепна върху пистолета и друг изстрел прониза килима на пода. Заглушителят накара всички изстрели да звучат тихо и някак нереално.

Тя се свлече на колене, очите й се разшириха, устата й се отвори и затвори. Преместих ръката си към нейната и взех пистолета от нея. Тя премигна към мен, очите й ме гледаха невярващо, после рухна рязко, сякаш някой беше прерязал конците, които я държаха изправена. Потрепна два пъти и умря.

Едуард се появи на вратата с изваден пистолет, насочен към стаята. Премести погледа си от мен към пресния труп. Погледна към ножа, все още стърчащ от гърдите й и към пистолета със заглушител в ръцете ми. Отпусна се и насочи пистолета към пода.

— Някои от пазачите ти, както се оказа, са те оставили на произвола в дамската тоалетна.

Втренчих се в него. Чувствах се вцепенена, отдалечена от шока.

— Тя почти ме докопа — прошепнах.

— Но не е успяла — отговори той.

Чух мъжки гласове да викат:

— Полиция! Всички да останат по местата си. Ще проверим всички ви.

— По дяволите — казах го тихо и с чувство. Оставих пистолета на Анабел до тялото й седнах обратно на килима. Не бях сигурна, че мога да стана точно сега.

Едуард прибра собственият си пистолет и излезе през вратата, опитвайки се да се слее с публиката, която се блъскаше наоколо, за да гледа шоуто. Просто една част от анонимната тълпа. Да бе.

Седях там, край трупа и се опитвах да измисля какво да кажа на ченгетата. Не бях сигурна, че истината беше възможност, която можех да си позволя точно сега. Започвах да се чудя дали нямаше да разгледам затвора от вътре тази вечер. Наблюдавайки кръвта, попиваща в жабото на Анабел, тази възможност ми се струваше все по-вероятна.