Смъртоносен танц

28

— Много е забавно — каза Жан-Клод — И повярвайте ми, ma petite, Ричард, наистина е смешно. Нямаме време за този личен спор сега, не и ако Ричард таи някакви надежди да не бъде принуден да убива тази вечер.

Двамата го погледнахме и той грациозно сви рамене, което можеше да означава всичко и нищо.

— Трябва да призовем отново магията, но този път Ричард трябва да опита да поеме част от нея в себе си. Той се нуждае от нещо, което би впечатлило цялата глутница. Това — той махна към зомбитата. — Въпреки, че е впечатляващо, прилича твърде много на работа на Анита.

— Ти направи предложението, аз го приех.

— Може би — каза той. Изведнъж очите му станаха много сериозни, хуморът изчезна и лицето му стана любезно и празно. — Но първо мисля, че имам един-два въпроса към теб, ma petite. Мисля, че Ричард не е единственият, когото обезсили днес.

— За какво говориш? — попитах аз.

Той наклони главата си на една страна.

— Може би наистина не знаеш? — той звучеше изненадан. — В дясно има малък коридор. Погледни в него.

Можех да видя арката в горния край на залата, но зомбитата изпълваха пространството, скривайки останалата част от гледката.

— Дръпнете се настрани — казах. Зомбитата се размърдаха като един организъм, мъртвите им очи ме гледаха, сякаш аз бях единственото, което имаше значение. За тях, това беше истина.

Зомбитата се движеха като тромава завеса. Сега можех да видя малкия коридор и фигурите, чакащи вътре.

— Спрете — казах. Зомбитата спряха, сякаш бях натиснала ключ.

Лив, русата самохвалка от „Смъртоносен танц“ стоеше точно в края на коридора. Все още беше облечена в нейния виолетов костюм. Необикновените й виолетови очи бяха втренчени в мен, празни, чакащи. Пулсът ми се качи в гърлото. Имаше и други фигури зад нея.

Ричард каза тихо:

— Това не е възможно.

Не започнах да споря с его. Щеше да бъде твърде трудно.

— Извикай ги навън, ma petite, позволи ни да видим кои си призовала от ковчезите им — гласът му беше горещ от надигащ се гняв.

— Какво те яде?

Той се засмя, но звукът беше горчив.

— Заплашвах хората си с това, но ти не каза нищо. Ти дори не ми каза, че наистина можеш да вдигнеш вампир като всяко друго зомби.

— Правила съм го само един път преди.

— Наистина — каза той.

— Не си изкарвай яда на мен.

— Ще се ядосвам, ако искам — каза той. — Това са моите хора, моите компаньони, а ти ги накара да ходят наоколо като кукли. Намирам това за повече от тревожно.

— Аз също — казах. Погледнах назад към вампирите. Лив, която беше толкова жизнена снощи, стоеше там като добре съхранено зомби. Не. Не, никога нямаше да я сбъркам със зомби. Можех да почувствам разликата. Но ето, че тя стоеше там, това мускулесто тяло чакаше следващата ми заповед. Имаше и други зад нея. Не можех да видя още колко бяха. Прекалено много.

— Можеш ли да върнеш обратно моите вампири, ma petite?

Продължих да гледам към Лив, отбягвайки погледа на Жан-Клод.

— Не знам.

Той докосна брадичката ми, обръщайки ме да го погледна в лицето. Изучаваше лицето ми, очите му ме проучваха, сякаш някаква частица истина щеше да се изпише по него. Оставих гнева да изпълни лицето ми, гневът винаги е бил добро нещо, зад което да се скриеш.

— Какво направи с последният вампир, който вдигна, ma petite?

Отдръпнах се от него. Той сграбчи ръката ми невероятно бързо. Твърде бързо, за да бъде видяно. Всичко, което се случи после беше напълно автоматично. Той хвана ръката ми под рамото, но аз все още можех да се движа от лакътя надолу и насочих файърстара към него. Узито в лявата ми ръка също беше насочено към него. Той можеше да счупи ръката ми, преди да стрелям с едното оръжие, но не можеше да се измъкне и от двете. Но за първи път беше проблем да го гледам над дулото на пистолета. Колана на робата му се беше смъкнал и аз можех да видя триъгълник от бледа плът. Можех да видя къде би било сърцето му. Можех да издухам сърцето му назад и да разкъсам гърба му. И не исках да го направя. Не исках да разпилея това красиво тяло по цялата стена. Проклятие.

Ричард се приближи. Не докосна никой от двама ни. Просто местеше погледа си от единия към другия.

— Той наранява ли те, Анита?

— Не — казах аз.

— Тогава трябваше ли да насочиш пистолета към него?

— Той не трябваше да ме пипа — казах аз.

Гласът на Ричард беше много спокоен.

— Той преди малко те докосваше много повече от това, Анита.

— Защо му помагаш?

— Той ми помогна преди. Освен това, ако го убиеш заради нещо толкова малко и глупаво, никога няма да си простиш.

Поех си дълбоко въздух и го пуснах да излезе. Част от напрежението излезе с въздуха. Наведох узито.

Жан-Клод освободи ръката ми.

Насочих файърстара към пода и погледнах към Ричард. Имаше нещо в очите му, дори и във вълчите му очи, което беше твърде човешко. Болка. Той знаеше колко много означава Жан-Клод за мен. Това се виждаше в очите му. Тази малка забележка означаваше, че той разбира моята връзка с вампира, може би по-добре и от самата мен.

Исках да му се извиня, но не бях сигурна дали щеше да разбере за какво. Дори не бях сигурна, че можех да му обясня. Ако обичаш някого, ако наистина ги обичаш, тогава никога не трябва да им причиняваш болка. Никога не трябва да изпълваш очите им с нещо толкова близко до скръб.

— Съжалявам, че ти се ядосах по-рано. Знам, че искаш това, което е най-добро за глутницата ти.

— Все още мислиш, че съм глупак заради това, че искам безкръвна победа — каза той.

Застанах на пръсти и го целунах нежно.

— Не глупак, само наивен, ужасяващо наивен.

— Много мило, ma petite. Оценявам намесата ти на моя страна, Ричард, но това са моите хора. Обещах им определена свобода, когато се присъединиха към мен. Ще те попитам отново. Можеш ли да ги върнеш обратно, както си бяха?

Обърнах се към Жан-Клод, едната ми ръка остана около кръста на Ричард.

— Не знам.

— Тогава е по-добре да откриеш, ma petite.

Това звучеше твърде много като заплаха за моя вкус, но… имаше фигура зад Лив, от която не можех да отлепя очите си. Приближих се към чакащите вампири. Отворих устата си, но от нея не излезе никакъв звук. Стомахът ми се сви в твърда буца, гърдите ми се стегнаха. Най-накрая успях да кажа:

— Уили Маккой, ела при мен.

Уили излезе иззад гърба на високата руса вампирка. Беше облечен в същия резедав костюм, с който беше и в „Смъртоносен танц“. Кафявите му очи гледаха в мен, но в тях я нямаше онази искра, която беше Уили. Той не беше в къщи. Сякаш наблюдавах движеща се кукла и аз бях кукловодът. Усетих нещо горчиво в задната част на гърлото си. Очите ми бяха горещи и напрегнати. Не бях сигурна дали първо ще повърна или ще заплача.

Спрях го на около две крачки от мен. Преглътнах трудно и сълзи, достатъчно горещи да ме изгорят се плъзнаха по лицето ми.

— Не исках да знам това — прошепнах.

Жан-Клод дойде, за да застане зад мен.

— Уили — каза той. Гласът му вибрираше през стаята. Тялото на Уили потръпна от звука като ударен камертон. — Уили, погледни ме.

Празното, близко лице се обърна бавно към своя господар. Нещо проблесна през очите му за момент, нещо, за което нямах име помръдна.

— Това е възможност — каза Жан-Клод.

— Уили — казах аз. — Погледни към мен — гласът ми не беше изобщо толкова впечатляващ като на вампира, но Уили се обърна към мен.

— Не — каза Жан-Клод. — Погледни към мен, Уили.

Уили се поколеба.

— Уили — казах аз — Ела при мен — протегнах ръка и той направи стъпка към мен.

Жан-Клод каза:

— Спри, Уили, не отивай към нея.

Уили се поколеба, почти обръщайки се към Жан-Клод.

Концентрирах се върху това кълбо от сила вътре в мен, това нещо, което ми позволяваше да вдигам мъртвите и му позволих да ме облее, да изтече от мен. Зовях тялото на Уили към мен и нищо, което Жан-Клод можеше да направи нямаше да го накара да се извърне от мен.

Ричард каза:

— Спрете вие двамата. Той не е кукла.

— Също така не е и жив — казах аз.

— Той заслужава повече от това — каза Ричард.

Съгласих се с него. Обърнах се към Жан-Клод.

— Той е мой Жан-Клод. Всички те са мои. Когато нощта дойде, те отново ще са твои, но техните празни черупки са мои — пристъпих по-близо до него и този водовъртеж от сила се изля навън.

Той си пое свистящ дъх и отстъпи назад. Държеше ръцете си, сякаш го бях ударила.

— Никога не забравяй какво съм аз и какво мога да правя. Никакви заплахи повече между нас или това ще е последната заплаха.

Той се втренчи в мен и само за секунда в очите му се появи нещо, което не бях виждала преди: страх. Страх от мен, за първи път. Добре.

Уили ме гледаше с празни, чакащи очи. Той беше мъртъв, съвсем и наистина мъртъв. Сълзи потекоха надолу по лицето ми, тежки и сурови. Горкия Уили, горката аз. Той не беше човек. През всичките тези месеци бях негов приятел, а той е бил мъртъв. Просто мъртъв. Проклятие.

— Какво се случи с първия вампир, който вдигна, ma petite? Защо не го положи обратно в ковчега му? — мисълта се плъзна зад очите му. Наблюдавах как идеята се оформи и се отрони от устните му. — Как мосю Бувие загуби долната част от тялото си, разтапяйки се?

Магнус Бувие беше смъртният слуга на Серефина. Неговата работа беше да ме държи близо до ковчега на Серефина, докато тя се събуди, за да ме довърши. Забърсах лицето си, опитвайки се да се отърва от сълзите. Винаги премахвай следите, когато си плакала.

— Знаеш отговора — казах. Гласът ми звучеше напрегнат и слаб.

— Кажи го на глас, ma petite, нека го чуя от твоите собствени устни.

— Чувствам се така, сякаш изпуснах част от разговора — каза Ричард. — За какво говорите вие двамата?

— Кажи му, ma petite.

— Вампирката сграбчи Магнус през кръста и го задържа. Планирах само да го повали, нищо повече. Изтичах до вратата и избягах навън. Слънчевата светлина удари вампирката и тя избухна в пламъци. Очаквах Магнус да се върне обратно вътре, но той не го направи. Продължи да се приближава, влачейки я под светлината — това, че го казах бързо не го направи да звучи по-добре. Стоях между мъртъвците и говорех, прегръщайки себе си. Все още сънувах Серефина. Все още виждах Магнус да се протяга към мен, умолявайки ме да го спася. Можех да го застрелям и да не си загубя съня, но да го изгоря жив беше мъчение. Аз не измъчвам. Без да говорим за това, че Ели Куинлан вече се беше събудила като вампир, което я правеше законно жива. Убих ги и двамата и то никак не беше приятно.

Ричард ме гледаше, с израз на нещо близко до ужас на лицето си.

— Изгорила си човек и вампир живи? — наблюдавах как кафявото на очите му се връща към нормалния си цвят. Цялата форма на очите му се промени, докато го гледах. Изглеждаше почти сякаш би трябвало да боли. Дори и да беше наранен, той никога нямаше да го покаже.

— Не съм го планирала, Ричард. Не исках това да се случва, но щях да направя всичко, за да избягам от Серефина. Всичко.

— Това не го разбирам.

— Знам — казах аз.

— Няма срам в това да оцелееш, ma petite.

Обърнах се към Жан-Клод. По лицето му нямаше изписан шок. Беше любезно и неразгадаемо като на кукла.

— Тогава защо не мога да разчета лицето ти в момента?

Животът се върна обратно в лицето му, изпълни очите му, движеше се зад кожата му, докато той не застана там, втренчен в мен. Страхът беше все още там, както и изненада, но под тях беше тревогата.

— Така по-добре ли е? — попита той.

— Да — намръщих се. — Какво те притеснява?

Той въздъхна.

— Всяка честност се наказва някога, но обикновено не чак толкова бързо.

— Отговори ми, Жан-Клод.

Очите му преминаха покрай мен към върколаците, чакащи зад гърба на Ричард.

— Никой не трябва да говори за това, което се случи тук. С никого.

— Защо не? — попита Ричард.

— Това ще затрудни, ma petite.

— Това е истина — казах аз. — Но не това имаше предвид. Не мислеше за моите затруднения. По дяволите, тази история може да стане страхотна заплаха за всички твои вампири. Това би трябвало дяволски да ги уплаши.

— Това, ma petite, е проблемът.

Въздъхнах.

— Спри да бъдеш глупав и просто ни кажи.

— Не искам това… — той погледна към вампирите. — Да стига до Съвета на вампирите.

— Защо не? — Ричард и аз попитахме заедно.

— Казано просто, ma petite, те ще те убият.

— Аз съм твоят регистриран човешки слуга — казах аз. — Можеш да кажеш, че си го направил, за да ме запазиш жива.

— За такова нещо, те ще дойдат и ще разучат сами, ma petite. Който и да дойде, веднага ще разбере, че ти не носиш моите белези. Ти си мой слуга само по име. Това няма да е достатъчно за тях. Без никаква връзка между нас, те няма да ти вярват.

— Така че те ще я убият, просто така? — попита Ричард. Той се приближи по-близо до мен, сякаш щеше да ме докосне, но ръцете му се поколебаха над раменете ми.

Без да поглеждам към него, казах:

— Една история за изгорени живи хора и ти не искаш да ме докоснеш. Ти предубеден дребен върколак — опитах се да запазя гласа си спокоен, но сурова нотка се промъкна в него.

Ръцете му сграбчиха здраво раменете ми.

— Това, което си направила наистина те тормози, така ли е?

Обърнах се, за да видя лицето му, ръцете му все още бяха на раменете ми.

— Разбира се, че ме притеснява. Аз не просто убих Магнус, измъчвах го до смърт. Ели Куинлан не заслужаваше да бъде изгорена жива — поклатих глава и се опитах да отстъпя настрани от него. Той обви ръцете си около гърба ми, задържайки ме нежно до него.

— Съжалявам, че е трябвало да го направиш — докосна косата ми с една ръка, другата все още беше обвита около гърба ми. — Очите ти са обладани от духовете на това, което си направила. Не го приемай погрешно, но ме кара да се чувствам по-добре, когато виждам болката в очите ти.

Аз се избутах от него.

— Мислиш ли, че бих убила някого чрез мъчения и няма да почувствам нищо?

Той срещна очите ми, но изглеждаше така, сякаш имаше някакво напрежение в тях.

— Не бях сигурен.

Поклатих глава.

Жан-Клод хвана лявата ми ръка, другата все още държеше файърстара. Обърна ме с лице към него. Повдигна ръката ми към устните си, докато правеше лек поклон. Каза, докато се движеше:

— Няма нищо, което би могла да направиш, което би могло да ме накара да спра да желая тялото ти — целуна ръката ми. Устните му се задържаха малко по-дълго, отколкото беше прието. Езикът му близна кожата ми и аз я издърпах.

— Уплаших те, че мога да вдигам вампирите просто така.

— Може би, ma petite, но аз те плаша от години и ето че ти си все още тук.

Той отбеляза точка. Втренчих се в Уили.

— Нека да видим, дали ще можем да върнем всички обратно, където им е мястото — надявах се да успея да го направя. Исках Уили обратно, дори това да беше просто лъжа. Той ходеше, той говореше, това все още си беше Уили. Или може би само исках да бъде Уили. Може би се нуждаех да бъде Уили.