Смъртоносен танц

20

Болничната стая беше в меко бледомораво с картини на цветя по стените. Леглото беше с бледоморава кувертюра и розови чаршафи. Моника лежеше на леглото завързана за два вида монитора. Една лента през корема й показваше контракциите. Слава Богу, линиите бяха станали равни. Другият монитор беше за сърцебиенето на бебето. Звукът ме уплаши отначало: твърде бърз, като сърцето на малка птичка. Когато сестрите ме увериха, че сърцебиенето е нормално, се успокоих. След почти два часа, трескавото биене стана успокоителен звук като благоприятен шум. Кестенявата коса на Моника се беше слепнала на мокри кичури върху челото й. Нейният старателен грим беше размазан по лицето й. Бяха принудени да й дадат успокоителни, въпреки че не беше добре за бебето. Беше изпаднала в лек почти трескав сън. Главата й се обърна с потрепващи зад клепачите очи, движеща се уста, уловена в някакъв сън, вероятно много лош сън след нощта, която беше преживяла. Беше почти 2 часа, а аз все още трябваше да отида в управлението и да дам показанията си на детектив Грийли. Катрин беше на път, за да заеме мястото ми до леглото на Моника. Щях да се радвам да я видя.

Имах малки сърповидни белези от нокти на дясната ми ръка. Моника се беше вкопчила в нея, сякаш това бе било всичко, което я държеше цяла. Когато контракциите бяха станали най-зле и изглеждаше, че Моника ще загуби бебето си така, както съпруга си, нейните дълги, лакирани нокти се бяха забили в мен. Едва когато кръв се беше стекла от ръката ми на тънки пурпурни струйки, една сестра каза нещо. Когато Моника се успокои, те бяха настояли да се заемат с раните. Бяха използвали лепенките с анимационни герои, които пазеха за бебетата, така че сега ръката ми беше покрита с Мики Маус и Гуфи. Имаше телевизор на рафт на стената, но не го бях включила. Единствените звуци бяха бръмченето от циркулиращия въздух в отдушниците и сърцебиенето на бебето. Униформено ченге стоеше отвън пред вратата. Ако Робърт беше убит от някоя радикална групировка, тогава Моника и бебето бяха възможни мишени. Ако той беше убит по лични причини, Моника можеше да знае нещо. По единия или по другия начин, тя беше в опасност. Така че й бяха сложили охрана. Прекрасно за мен, след като всичко, с което бях останала беше един нож. Наистина ми липсваха пистолетите ми.

Телефонът на масичката до леглото иззвъня и аз изхвръкнах стремглаво от стола си, блъскайки се да взема телефона, ужасена, че може да събуди Моника. Сложих слушалката срещу устата си и заговорих тихо докато пулсът ми биеше силно.

— Да?

— Анита? — беше Едуард.

— Как узна къде съм?

— Единственото, което има значение, е, че щом аз мога да те намеря, значи и някой друг може.

— Договорът важи ли още?

— Да.

— По дяволите. А крайният срок?

— Увеличен е на 48 часа.

— Е, мамка му. Не са ли непоколебими?

— Мисля, че трябва да минеш в нелегалност за кратко, Анита.

— Имаш предвид да се крия?

— Да.

— Мислех, че искаш да съм примамка.

— Ако останеш навън, ще ни трябват повече бодигардове. Върколаците и вампирите са чудовища, но са аматьори. Ние сме професионалисти, това е, което ни дава предимство. Добър съм, но не мога да бъда навсякъде.

— Като да ме следваш в дамската тоалетна — казах аз.

Чух го да въздиша.

— Разочаровах те.

— Аз също бях небрежна, Едуард.

— Значи си съгласна?

— Да се крия? Да. Имаш ли някое място предвид?

— Всъщност имам.

— Не харесвам тона в гласа ти, Едуард.

— Това е най-сигурното място в града и има вградени бодигардове.

— Къде? — Тази едничка дума прозвуча мнително дори на мен.

— Циркът на прокълнатите — каза той.

— Трябва да си извън от твоя откачен ум!

— Това е дневното убежище на Господаря, Анита. Това е крепост. Жан-Клод запечата тунела, по който минахме, за да се доберем до Николаос. Безопасно е.

— Искаш да прекарам деня легнала до вампири. Не мисля така.

— Ще се върнеш в къщата на Ричард? — попита Едуард — Колко е безопасно да си там? Колко безопасно ще е, където и да е над земята?

— Проклет да си, Едуард.

— Прав съм, и ти знаеш това.

Исках да споря, но той беше прав. Циркът беше най-сигурното място, което познавах. Дявол да го вземе, мястото имаше тъмници. Но идеята да спя доброволно там, накара кожата ми да настръхне.

— Но как мога да остана заобиколена от вампири, дори и от приятелски настроени такива?

— Жан-Клод ти предложи леглото си. Преди да откачиш, той ще спи в ковчега си.

— Това казва сега — казах аз.

— Не се безпокоя за целомъдрието ти, Анита. Безпокоя се за това да те опазя жива. И допускам, че не мога да те пазя в безопасност. Аз съм добър. Аз съм най-добрият, който можеш да купиш с пари, но съм само един. Един човек, без значение колко е добър, не е достатъчен.

Това беше плашещо. Едуард допускаше, че това е над възможностите му. Не мислех, че някога ще доживея да го видя. Като се замисля почти не доживях.

— Добре, ще го направя, но за колко време?

— Ти ще се скриеш, а аз ще проверя някои неща. Ако не трябва да те пазя, мога да направя повече.

— Колко дълго?

— Ден, може би два.

— А какво, ако този, който и да е, открие, че съм в Цирка?

— Може да опитат за теб — каза Едуард. Гласът му звучеше много делови, когато го каза.

— И ако го направят?

— Ако ти, половин дузина вампири, и почти толкова много върколаци не могат да се справят със ситуацията, то тогава не мисля, че има значение.

— Успокоителен си като ада.

— Познавам те, Анита. Ако бях малко по-успокояващ, сигурно щеше да откажеш да се криеш.

— Двайсет и четири часа, Едуард, след това искам друг план. Няма да се крия на дъното на дупка и да чакам хора да ме убият.

— Съгласен. Ще те взема, след като дадеш показанията си на ченгетата.

— Откъде взимаш информацията си?

Той се засмя, но беше рязко.

— Ако аз знам къде ще бъдеш, значи и някой друг знае. Може да попиташ приятелите си ченгета дали имат излишна жилетка.

— Имаш предвид бронирана жилетка?

— Няма да боли.

— Да ме уплашиш ли се опитваш?

— Да.

— Добра работа вършиш.

— Благодаря. Не излизай от полицейското управление, преди да дойда и да вляза и да те взема. Избягвай да стоиш на открито, ако можеш.

— Наистина мислиш, че някой друг ще опита да ме похити тази вечер.

— Подготвяме се за най-лошия възможен сценарий отсега нататък, Анита. Без повече случайности. До после.

Затвори, преди да мога да кажа нещо. Стоях там, държаща телефона, уплашена. В цялата паника с Моника и бебето й, почти бях забравила, че някой се опитваше да ме убие. Вероятно не най-доброто нещо за забравяне. Започнах да затварям телефонната слушалка, но вместо това набрах номера на Ричард. Той отговори на второто позвъняване, което значеше, че е бил в очакване. По дяволите.

— Ричард, аз съм.

— Анита, къде си? — гласът му звучеше облекчен, след това предпазлив. — Имам предвид ще се върнеш ли тук тази вечер?

Отговорът беше „не“, но не поради причините, за които той се притесняваше. Казах му какво се е случило, възможно най-кратката версия.

— Чия идея беше да останеш с Жан-Клод? — имаше намек на гняв в гласа му.

— Няма да остана с Жан-Клод. Ще остана в Циркът.

— И каква е разликата?

— Виж, Ричард, прекалено съм уморена, за да споря с теб за това. Едуард го предложи и знаеш, че той харесва Жан-Клод дори по-малко от теб.

— Съмнявам се в това — каза Ричард.

— Ричард, не ти се обадих, за да се караме. Обадих ти се да ти кажа какво става.

— Оценявам обаждането — никога не бях чувала да звучи толкова саркастично. — Искаш ли дрехите си?

— По дяволите, дори не бях помислила за това.

— Ще ги донеса в Циркът.

— Не е нужно да правиш това, Ричард.

— Не ме искаш?

— Не, бих искала да имам нещата си, и не само дрехите, ако ме разбираш.

— Ще донеса всичко.

— Благодаря.

— Ще опаковам и чанта за себе си.

— Мислиш ли, че е добра идея?

— Оставал съм в Циркът преди. Спомни си, бях един от вълците на Жан-Клод.

— Спомням си. Трябва ли да поискаш разрешението на Жан-Клод, преди да се самопоканиш там?

— Ще се обадя първо. Освен ако ти не ме искаш там тази вечер — гласът му беше много тих.

— Ако Жан-Клод е съгласен, и аз съм наред с това. Бих могла да ползвам морална подкрепа.

Той изпусна дъха си, сякаш го беше сдържал.

— Чудесно. Чудесно, ще те видя там.

— Трябва да дам показания на ченгетата за инцидента в „Смъртоносен танц“. Може да отнеме няколко часа, така че не бързай.

— Уплашена си, че Жан-Клод може да ме нарани? — Той затихна за момент. — Или си уплашена, че аз ще го нараня?

Замислих се за това.

— Притеснена за теб.

— Радвам се да го чуя — каза той, и можех да го чуя да се усмихва.

Причината, поради която се тревожех беше, че той не беше убиец. Жан-Клод беше. Ричард можеше да започне битка, но Жан-Клод щеше да я довърши. Не казах нищо от това на глас. Ричард не би го разбрал.

— Очаквам да те видя с нетърпение — каза той.

— Дори в Циркът?

— Навсякъде. Обичам те.

— И аз те обичам.

Затворихме. Никой от нас не беше казал „довиждане“, Фройдистко изплъзване, може би. Обзалагах се, че Ричард и Жан-Клод щяха да намерят нещо, за което да се сбият, а аз наистина бях прекалено уморена, за да се замесвам. Но ако бях казала на Ричард да стои далеч, той щеше да сметне, че искам да бъда насаме с Жан-Клод, което със сигурност не беше вярно. Значи двамата щяха да имат своята малка битка. Явно, имах своя собствена битка, избрана изцяло от мен, такава включваща ме, Жан-Клод, и Деймиън. Те бяха нарушили закона в „Смъртоносен танц“, нарушили достатъчно, че с правилния съдия можех да взема разрешително за екзекуцията на Деймиън. Можехме да имаме една голяма, славна, съкрушителна битка.

Чудя се къде щеше да спи всеки и с кого.