Смъртоносен танц

26

Върховете на пръстите на Жан-Клод се плъзнаха по ръба на гащите ми. Ричард сграбчи китката му. Гневът избухна от двама им и споделената енергия отново пламна.

— Няма да използваш това като извинение да се вмъкнеш в гащите й — каза Ричард. Гласът му беше плътен и тъмен от нещо повече от гняв. Ръката му се стегна около китката на Жан-Клод.

Жан-Клод сви ръката си в юмрук и напрегна ръката си от лакътя. Концентрация и гняв се изписаха по лицата и на двамата. Можех да почувствам треперещото усилие преминаващо през гърдите им. Техният гняв прободе кожата ми. Беше твърде рано да се забъркваме отново в тези лайна.

— Можете да играете на канадска борба по-късно, момчета, сега трябва да отидем да видим какво вдигнах от мъртвите.

След момент на колебание и двамата погледнаха надолу към мен. Ръцете им все още бяха напрегнати една срещу друга. Лицето на Ричард изразяваше напрежение. Лицето на Жан-Клод беше спокойно и любопитно, сякаш нямаше никакво напрежение в това да задържиш върколак. Но аз можех да почувствам лекото треперене през цялото му тяло. Илюзията означаваше всичко за Жан-Клод. С Ричард всичко беше нервни окончания и реалност.

— Какво каза, ma petite?

— Тя каза, че е вдигнала мъртвец — каза Ричард.

— Да, така че се разкарайте от мен. Можете да се биете и по-късно, но точно сега трябва да проверим какво съм направила.

— Сме направили — каза Жан-Клод. Той се отдръпна от Ричард и след секунда Ричард пусна ръката му.

— Какво сме направили — повторих аз.

Ричард се изправи, мускулите по голите му крака се движеха под кожата и беше много трудно да не ги докоснеш, да почувстваш движението им. Той ми подаде ръка.

— Дай ми минутка — казах аз.

Жан-Клод стана така, сякаш струни го изтеглиха на краката му. Той също ми подаде ръка.

Те стояха взирайки се един в друг. Гневът им плисна през въздуха като невидими искри. Поклатих глава. Струва ми се, че се чувствах по-зле и от двама им, бедният човек, който бях. В действителност бих се възползвала от малко помощ, което беше рядкост за мен. Въздъхнах, присвих краката си под мен и се изправих без тяхна помощ.

— Дръжте се прилично, вие двамата — казах аз. — Не можете ли да почувствате какво се носи по въздуха? Гневът действа чудесно, когато за призоваване на това, каквото и да беше то, така че спрете вече. Може би ще трябва да го направим отново, за да положим да почива това, което вече сме призовали от гроба.

Жан-Клод започна моментално да изглежда отпуснат и успокоен. Направи лек поклон.

— Както желаеш, ma petite.

Ричард завъртя врата си, опитвайки се да отпусне раменете си. Ръцете му все още бяха стиснати в юмруци, но той кимна.

— Не мога да разбера как това, което направихме призова зомбита.

— Мога да служа като фокус за други съживители. Това е начин да обединим силите си и да вдигнем по-старо зомби или дори повече от едно или две зомбита. Не знам как да правя нещо друго, освен да вдигам мъртвите, така че когато захвърлихте толкова много сила в лицето ми… — свих рамене — Направих това, което знаех как да направя.

— Да не би да вдигна цялото старо гробище на Николаос? — попита Жан-Клод.

— Ако сме късметлии — казах аз.

Той наклони главата си на една страна, объркан.

Ричард гледаше надолу пред себе си.

— Може ли да си сложа някакви панталони?

Засмях се.

— Ще бъде срамота — въздъхнах. — Но да.

— Отивам да взема робата си от банята — каза Жан-Клод.

— Давай — казах аз.

— Без коментари, как ще е срамота да се облека?

Поклатих глава.

— Злобно, ma petite, много злобно.

Засмях се и леко му се поклоних.

Той ми върна усмивката, но когато тръгна към банята в очите му светеше предизвикателство.

Ричард се плъзна в дънките си. Гледах го как ги закопчава на място. Беше ми приятно дори да го гледам как се облича. Любовта правеше малките движения очарователни.

Минах покрай него, на път към вратата, оставяйки го да си облече тениската, ако смяташе да го прави. Единственият начин да го игнорирам беше просто да не го забелязвам. Същата теория работеше и с Жан-Клод през повечето време.

Отивах към вратата. Ръката ми вече беше върху дръжката, когато Ричард ме сграбчи отзад, отлепяйки ме от земята, дръпвайки ме от вратата.

Краката ми буквално висяха във въздуха.

— Какво по дяволите правиш? Пусни ме долу.

— Моите вълци идват — каза го така, сякаш това обясняваше всичко.

— Пусни ме долу.

Той ме свали достатъчно, така че краката ми да докоснат пода, но ръцете му стояха стегнати около мен, сякаш се страхуваше, че ще хукна към вратата. Лицето му беше отдалечено, ослушваше се. Аз не чувах нищо.

Ехото на далечен вой се разнесе по коридора и накара косъмчетата по ръцете ми да настръхнат.

— Какво става, Ричард?

— Опасност — почти прошепна той.

— Рейна и Маркус?

Той все още слушаше нещата, които аз не можех да чуя. Избута ме зад себе си и тръгна към вратата, все още без тениска, само по дънки.

Побягнах към леглото и към оръжията. Измъкнах файърстара изпод възглавницата.

— Не излизай навън с празни ръце, по дяволите — измъкнах узито изпод леглото.

Хоров вой изпълни въздуха. Ричард отвори рязко вратата и хукна надолу по коридора. Извиках името му, но той беше изчезнал.

Жан-Клод излезе от банята в своята черна, поръбена с кожа роба.

— Какво има, ma petite?

— Компания.

Плъзнах връзките на узито през гърдите си.

Звукът от ръмжащи вълци дойде отдалеч. Жан-Клод изтича покрай мен, дългата роба се развяваше зад него. Тичаше като черен вятър. Когато излязох в коридора, той не се забелязваше никъде.

Щях да стигна там последна. Проклятие.