Смъртоносен танц

32

Доминик, Касандра и аз подготвихме магията. Частта от плана, която беше моя идея беше много проста. Щях да върна зомбитата обратно в постоянните им гробове. Бях добра в това. Доколкото бях в състояние щях да се държа, сякаш това беше още една работна задача: полагане на мъртвец за почивка, нищо особено. Първо положи зомбитата, по-късно се притеснявай за вампирите.

Касандра донесе един от моите ножове и ножницата за китка от спалнята. Ако служех за фокус на друг съживител, нямаше да му позволя да забие зъби в мен, тогава защо трябваше да получим кръвта, докато Жан-Клод пиеше? Не беше нужно или поне аз мислех, че не е нужно. Доминик се съгласи с мен, но не беше сто процента сигурен. Така че първо зомбитата. Те щяха да са за проба. Ако не станеше с ножа, щяхме да използваме зъбите на Жан-Клод, но докато можех да се възползвам от тази малка нормалност, щях да го направя.

Изпратих Стивън за купа, в която да държим кръвта. Той се върна с малка, златна купа. Чудех се дали размерът беше обмислен, за да ме накара да не събирам много кръв. За върколак, Стивън не изглеждаше много да обича кръвта. Купата беше полирана и сияеше толкова ярко, че почти грееше. Във вътрешността й личаха следите от работата на чука. Ковано злато и веднага след като я докоснах разбрах, че е стара. Защо всеки си мисли, че трябва да имаш нещо специално, в което да си държиш кръвта? Порцеланова купа върши същата работа.

Стояхме в разбитата стая, където чакаха зомбитата, търпеливи, както само мъртвите могат да бъдат. Някои от очите, които ме гледаха бяха хлътнали като на умряла риба, няколко орбити бяха празни, но дори и без очи, всички изглеждаха така сякаш гледат в мен.

Изправих се с нож, сложен в кания на лявата ми ръка и застанах с лице към тях. Ричард стоеше от лявата ми страна, Жан-Клод от дясната. Те нямаше да ме докоснат, без да съм ги помолила.

Доминик беше поискал толкова подробности около първият триумвират, че се бях почувствала засрамена. Той се съгласи с мен, че силата вероятно си беше там, без да се налага да се търкаляме един върху друг. Съгласието по този единствен въпрос му спечели червени точки от моя страна. В крайна сметка планът беше да съживим магията тази вечер пред цялата глутница. Не ми се искаше наистина да правя секс пред толкова много непознати. Добре де, не беше точно секс, но беше достатъчно близо до него, та да не искам публика.

Блясъкът намаля. Гледайки частично разложените зомбита ми беше трудно да се почувствам в настроение.

— Моите зомбита обикновено изглеждат по-добре от тези — отбелязах аз.

— Ако беше изтеглила толкова много сила от други двама некроманти, зомбитата щяха да са по-добри — каза Доминик.

— Може би беше липса на контрол — намеси се Жан-Клод.

Обърнах се и го погледнах.

— Мисля, че Доминик има предвид, че част от енергията, която ги съживи беше взета от мъртъв човек.

— Вярваш ли, че съм мъртъв, ma petite?

Втренчих се в това прелестно лице и кимнах.

— Вампирите, които съживих са просто трупове. Каквото и да си, това е форма на некромантия. Некромантията работи единствено, когато започнеш с мъртво тяло.

Той наклони главата си на една страна.

— Чух думите ти, ma petite, но не мисля, че вярваш в тях, не и напълно.

Поклатих глава.

— Вече не знам в какво вярвам.

— Всъщност… — каза Доминик — … не вярвам да има значение това, че Жан-Клод е вампир. Мисля, че по-важното е, че нито той, нито Ричард не знаят нещо за съживяването на мъртъвци. Това е само твой талант. Мисля, че с практика ще можеш да канализираш силата в перфектни зомбита, но за сега Жан-Клод е прав. Дивотата на това, липсата на контрол, са направили зомбитата не толкова перфектни.

Сигурно нещо се беше изписало на лицето ми, защото той добави:

— Имало е прекалено много неща, които е трябвало да контролираш, за да можеш да спреш вниманието си на подробностите. Мисля, че инстинктивно си създала зомбитата, защото това е частта, в която си била най-сигурна. Имаш отлични инстинкти.

— Благодаря, досетих се — казах саркастично.

Той се усмихна.

— Знам, че времето ни изтича. Както знаем от присъствието на Жан-Клод тук, не всички вампири спят до пълен мрак. Страхувам се, че ако някой от вампирите премине часа си за ставане, тогава той или тя ще бъдат загубени. Но ми се иска да помоля Анита да направи нещо, което няма нищо общо с нейния проблем, но означава всичко за мен.

— Какво имаш предвид? — попитах.

— Сабин — каза Жан-Клод.

Доминик кимна.

— Времето на Сабин изтича.

— Сабин, вампирът от клуба? — попита Касандра.

— Да — казах аз — От какво имаш нужда, Доминик? Ако го направиш бързо, аз съм твоя човек.

Доминик се усмихна.

— Благодаря ти, Анита. Концентрирай се върху едно от твоите зомбита. Опитай се да го направиш по-перфектно.

Намръщих се срещу него.

— Излекувай едно от своите зомбита, ma petite.

— Не можеш да излекуваш мъртвец — казах аз. — Но мога да ги направя да изглеждат по-живи.

Доминик кимна.

— Това ще бъде много добре.

— Обикновено правя това по време на първоначалният приток на сила. Никога не съм се опитвала да си играя с моите мъртъвци, веднъж, след като съм ги съживила.

— Моля те, опитай — каза Доминик.

— Можем отново да възбудим силата между трима ни и да опитаме тогава — казах аз.

Доминик поклати глава.

— Не съм сигурен как това би повлияло на магията. Мисля, че може да донесе голям риск за твоите приятели.

Втренчих се в него за един-два удара на сърцето.

— Би рискувал Сабин да изгние, за да спасиш нашите приятели?

— Ти помоли за помощта ми, Анита. Не мисля, че си жена, която често моли за помощ. Ще бъде лоша отплата за такъв комплимент, ако те оставя да рискуваш приятелите си заради мен. Ако можеш да излекуваш зомби, както си е било, тогава го направи. Ако не можеш, тогава ще пристъпим към спасяването на трите вампира.

— Много честно отношение — каза Жан-Клод.

— Има моменти, когато честта е единственото, което ти остава — отговори Доминик.

Вампирът и човекът изглежда имаха момент на почти перфектно разбирателство. Богатството на преживяната история, ако не споделена, то поне подобна, премина между тях. Аз бях излишната жена.

Погледнах към Ричард и ние също преживяхме наш момент на пълно разбирателство. Оценявахме своя смъртен живот. Фатализмът в гласа на Доминик беше плашещ. На колко години беше той? Обикновено можех да кажа за вампирите, но не и за човешките им слуги. Не можех да попитам. В очите на Доминик личеше тежестта на години, която ме накара да не смея да задам въпроса.

Погледнах към привлекателното лице на Жан-Клод и се зачудих дали бих могла да бъда толкова почтена или бих рискувала всичко и всеки, за да го излекувам? Да видя Жан-Клод мъртъв беше едно, но гниещ като Сабин… Това би могло да е по-лошо от смъртта по много начини. Разбира се Сабин умираше. Силен, какъвто беше по начало, той не би могъл да се задържи сам завинаги. Или може би би могъл. Може би Доминик би могъл да го зашие в една голяма торба, като ръкавиците, които вампирът носеше върху ръцете си. Може би Сабин би могъл да продължи да живее, дори и след като бъде втечнен толкова много. Е, това вече беше противна мисъл.

Втренчих се в чакащите мъртъвци. Те отговориха на погледа ми. Едно от зомбитата беше почти непокътнато. Сивата кожа прилепваше към костите, повече като глина, отколкото като плът. Едно синьо око гледаше към мен. Другото се беше сбръчкало като стафида. Това ми напомни какво се беше случило с окото на Сабин.

Щеше да бъде по-смислено да кажа, че съм докоснала окото и съм го излекувала. Или това, че се съсредоточих над него и загладих плътта като глина. Не беше така. Втренчих се в зомбито. Докоснах тази искра вътре в мен, която ми позволяваше да възкресявам мъртвите. Изтеглих тази част от мен навън, подхраних я, сякаш беше крехък пламък и я хвърлих навън, право в това зомби. Прошепнах:

— Живей, живей.

Бях го виждала и преди, но това никога на спираше да ме изумява. Плътта се изпълни, закръгли се и се изглади. Топлият, жив цвят се разпространи като топлина през сивата кожа. Сухата, чуплива коса стана къдрава, кафява и мека. Мъртвото око се изпъна като балон, изпълвайки орбитата. Две добри очи погледнаха към мен. Дори и дрипавото му облекло се закърпи само. Носеше жилетка със златна верижка за часовник. Дрехите му бяха остарели със сто или дори повече години.

— Аз съм много впечатлен — каза Доминик — Ако го преоблечеш, може да мине за човек.

Кимнах.

— Аз правя страхотни зомбита, но това няма да помогне на твоя господар.

— Призови един от вампирите да дойде от стаята с ковчезите.

— Защо? — попитах аз.

Доминик изтегли малък сребърен нож от ножница на гърба му. Не знаех, че носи оръжие. Много невнимателно от моя страна.

— Какво ще правиш с това? — попита Жан-Клод.

— С твое разрешение ще порежа един от вампирите и ще помоля Анита да излекува раната.

Жан-Клод обмисли молбата, след което кимна.

— Малко порязване.

Доминик се поклони.

— Разбира се.

Вампирите можеха да излекуват малко срязване евентуално и сами. Ако не успеех да го излекувам, нямаше да стане нищо лошо. Въпреки, че не бях сигурна дали вампирите биха се съгласили с мен.

— Анита — каза Доминик.

Повиках:

— Деймиън, ела при мен.

Жан-Клод повдигна вежди на моя избор, мисля. Ако очакваше от мен да повикам Уили, значи не разбираше. Уили ми беше приятел. Дори и мъртъв, не исках да го виждам порязан.

Деймиън се беше опитал да изнасили умствено една жена снощи в клуба. Да оставя да го порежат, дори му беше малко.

Деймиън влезе, търсейки с очи, докато не ме откри. Лицето му все още беше чисто и празно. По-празно от спящо, празно така, както само смъртта можеше да го направи.

— Деймиън, спри.

Вампирът спря. Очите му бяха най-зелените, които някога бях виждала. По-зелени от тези на Катрин, повече котешки, отколкото човешки.

Доминик пристъпи към Деймиън. Гледаше само към вампира. Плъзна сребърното острие по бледата буза и го дръпна остро надолу.

Кръвта потече по тази перфектна бледност на тънки алени струи. Вампирът изобщо не реагира, дори и не премигна.

— Анита — каза Доминик.

Втренчих се в Деймиън, не, в обвивката на Деймиън. Хвърлих силата по него, в него. Пожелах да живее. Това беше думата, която му прошепнах.

Кръвта се забави, после спря. Двете страни на раната се прилепиха без проблем. Това беше… лесно.

Доминик забърса кръвта настрани с кърпичка, която извади от джоба си. Бледото лице на Деймиън отново беше безупречно.

Касандра беше тази, която каза първа:

— Тя може да излекува Сабин.

Доминик кимна.

— Тя просто може — обърна се към мен, с израз на триумф, на въодушевление. — Може би ще имаш нужда от силата на твоя триумвират, за да вдигнеш Сабин по време на дневния му покой, но един път съживен, мисля, че ще можеш да го излекуваш.

— Плитко порязване е едно нещо — казах аз. — Но Сабин е… бъркотия.

— Би ли опитала?

— Ако успеем да върнем тези три вампира обратно невредими, да, ще опитам.

— Утре.

Кимнах.

— Защо не?

— Не мога да дочакам да разкажа на Сабин какво видях днес тук. Той толкова дълго нямаше никаква надежда. Но първо, трябва да върнем твоите приятели обратно. Ще ти помогна с всичко, което мога.

Засмях се.

— Знам достатъчно за магията, Доминик, за да знам, че единственото, което би могъл да направиш, е да даваш съвети отдалеч.

— Но това ще бъдат много добри съвети — каза той с усмивка.

Повярвах му. В интерес на Сабин той искаше да успеем.

— Добре, да го направим — протегнах ръцете си към Ричард и Жан-Клод. Те хванаха ръцете ми достатъчно почтено, а аз усетих, че ми харесваше да ги държа за ръце. И двете бяха топли и приятни, но в тях нямаше концентрирана магия. Нито искра. Осъзнах, че по някакъв странен начин, сексуалната игра заемаше мястото на ритуал. Ритуалите не са абсолютно необходими за повечето магии, но служат като начин за фокусиране, като начин да се подготвиш за действието на заклинанието. Нямах кървав кръг за минаване. Нямах жертва за убиване. Нямах никакви лични вещи, които да използвам. Всичко, което имах бяха двамата мъже, стоящи пред мен, моето собствено тяло и ножът на китката ми. Обърнах се настрани от тях двамата.

— Нищо не се случва — казах.

— Какво очакваш да се случи? — попита Доминик.

Свих рамене.

— Нещо. Не знам какво.

— Опитваш се прекалено силно, Анита. Отпусни се, остави силата да дойде при теб.

Завъртях рамената си, опитвайки се да намаля напрежението. Не се получи.

— Наистина ми се иска да не ми беше напомнял, че някои от вампирите могат да се събуждат преди мрака. Сега е късен следобед, а ние сме под земята. Вече може да е твърде късно.

— Мисли като тези не ни помагат — прекъсна ме Доминик.

Жан-Клод пристъпи към мен и дори преди да ме е докоснал, усетих приток на сила да се разлива по кожата ми.

— Не ме докосвай — казах бързо.

Усетих, че се колебае зад мен.

— Какво не е наред, ma petite?

— Нищо — обърнах се с лице към него. Поставих ръката си точно над голите му гърди и усетих лека топлина да премина от неговата кожа към моята. Чувствах го така, сякаш тялото му дишаше срещу моето — Усещаш ли това?

Той наклони главата си на една страна.

— Магия.

— Аура — казах аз. Трябваше да се преборя с импулса да хвърля поглед към Доминик, сякаш поглеждах към треньор, за да видя дали това беше начинът, по който искаше да изиграем играта. Протегнах ръката си към Ричард — Приближи се към мен, но не ме докосвай.

Той изглеждаше объркан, но направи това, за което го молех. Когато ръката ми беше точно пред кожата му, усетих същата нишка от топлина, като лек, пленен вятър. Можех да усетя тяхната енергия, дишаща срещу кожата ми, по една за всяка ръка. Затворих очите си и се концентрирах върху усещането. Ето. Можех да почувствам разликата, слаба, почти незабележима, но съществуваща. Имаше бодливо, почти електрическо трептене откъм Ричард. Жан-Клод беше студен и спокоен. Добре, можехме да докосваме аури и какво от това? Къде щеше да ни отведе това?

Притиснах внезапно ръцете си напред срещу тяхната енергия, срещу телата им. Засилих тази енергия обратно в тях и изтръгнах изпъшкване и от двама им. Разтърсване премина през ръцете ми и аз наклоних глава, дишайки през притока на сила. Повдигнах лицето си, за да погледна в очите им. Не знаех какво се е изписало на него, но каквото и да беше, Ричард не го хареса. Той започна да отстъпва назад. Забих ноктите си в стомаха му, колкото да привлека вниманието му.

— Не прекъсвай връзката.

Той преглътна. Очите му бяха разширени и в тях имаше нещо подобно на страх, но остана на място. Обърнах се към Жан-Клод. Той не изглеждаше уплашен. Изглеждаше толкова спокоен и контролиран, колкото се чувствах и аз.

— Много добре, Анита — гласът на Доминик стигна до нас нисък, бавен. — Съчетай техните сили, все едно те са просто двама други съживители. Ти служиш за фокус. Правила си го и преди. Полагала си мъртвите хиляди пъти. Това е просто още един път.

— Добре, тренер — прошепнах.

— Какво? — попита Ричард.

Поклатих глава.

— Нищо.

Отстъпих бавно назад, ръцете ми продължаваха да са протегнати към тях. Силата се повлече между нас като две въжета. Нямаше какво да се види, но от израза върху лицето на Ричард разбрах, че всички го усещахме. Измъкнах ножа и повдигнах златната купа, без да поглеждам надолу, погледът ми беше закован върху тях двамата. Имаше разлика между това и комбинирането с други съживители и тя беше в похотта. Любовта. Нещо. Каквото и да беше, то действаше като гориво или лепило. Нямах думи, с които да го опиша, но то беше там, когато гледах към тях.

Хванах златната купа в лявата си ръка, ножа в дясната. Върнах се обратно към тях.

— Дръжте купата вместо мен, всеки от едната страна.

— Защо? — попита Ричард.

— Защото аз казвам така.

Той изглеждаше така, сякаш искаше да започне да спори. Плъзнах плоската страна на острието по устните му.

— Ако задаваш въпроси за всичко, което казвам, това ми проваля концентрацията — дръпнах ножа настрани от устата му.

— Не прави повече така — каза той, гласът му беше мек, почти дрезгав.

Кимнах.

— Добре — повдигнах китката си над празната купа и прекарах ножа през нея с едно рязко движение. Кръвта бликна, падайки на тежки капки, изпръсквайки страните и дъното на блестящата купа. Да, болеше.

— Твой ред е Ричард — държах китката си над купата, нямаше нужда да хабим кръвта.

— Какво трябва да направя?

— Постави китката си над купата.

Той се поколеба, след това направи, каквото го бях помолила. Вдигна ръката си над купата, дланта му беше свита в юмрук. Обърнах я, за да открия долната й страна. Стиснах я с моята все още кървяща ръка. Купата трепереше, там, където свободната му ръка все още я държеше заедно с Жан-Клод.

Погледнах нагоре към лицето му.

— Защо това те притеснява повече от това Жан-Клод да те ухапе?

Той преглътна.

— Доста неща не ме притесняват, когато мисля за секс.

— Говориш като някого само с една Х-хромозома — казах аз. Прекарах ножа надолу по кожата му с едно бързо рязване, докато той все още гледаше към лицето ми. Единственото нещо, което го спря да не се дръпне беше ръката ми около неговата. Той не се бори повече след първоначалната изненада. Наблюдаваше как кръвта му тече в купата, смесвайки се с моята. Дъното на купата вече не се виждаше, покрито с кръв. Пуснах ръката му и той задържа кървящата си ръка над купата.

— Жан-Клод? — казах аз.

Той задържа собствената си слаба китка пред мен, без да го моля. Задържах китката му, така както я бях задържала и Ричард. Погледнах неговите дълбоки сини очи, но в тях нямаше страх, нямаше нищо друго, освен леко любопитство. Порязах китката му и кръвта бликна на алени капки по бялата му кожа.

Кръвта му пръскаше купата. Цялата беше почервеняла. Човешка, ликантропска и вампирска. Не би могъл да кажеш коя на кой е просто като я гледаш. Всички ние кървим в червено.

Все още нямаше достатъчно кръв, за да създам кръг на силата около шейсет или повече зомбита. Нямаше начин да направя истинско жертвоприношение, за да получа толкова много кръв. Но това, което държах в ръцете си беше много силен магически коктейл. Доминик мислеше, че това ще е достатъчно. Надявах се да е така.

Един звук привлече вниманието ми настрани от кръвта и нарастващата топлина на силата.

Стивън и Джейсън се бяха свили близо до нас, единият в човешка, другия във вълча форма, но с почти еднакъв израз на лицата си: глад.

Погледнах покрай тях към Касандра. Тя стоеше на мястото си, но ръцете й бяха свити в юмруци и отблясък от пот личеше над горната й устна.

Доминик стоеше усмихнат и незасегнат. Той беше единственият друг човек в стаята.

Джейсън изръмжа към нас, но това не беше истинско ръмжене. В звука имаше ритъм. Той се опитваше да говори.

Стивън навлажни устните си.

— Джейсън иска да знае дали ще може да оближем купата?

Погледнах към Жан-Клод и Ричард. Изразът на лицата им ми беше достатъчен.

— Аз ли съм единствената в тази стая, която не точи лиги за кръвта?

— Като изключим Доминик, се страхувам, че е точно така, ma petite.

— Прави каквото трябва да правиш, Анита, но го направи бързо, защото е пълнолуние, а прясната кръв си е прясна кръв — каза Ричард.

Другите два вампира, които бях съживила се появиха срещу мен. Очите им все още бяха изпразнени от съдържание, като на добре направени кукли.

— Ти ли ги повика? — попита Ричард.

— Не — казах аз.

— Кръвта ги е повикала — обясни Доминик.

Вампирите влязоха в стаята. Този път не гледаха към мен. Търсеха кръвта и в момента, в който я видяха, нещо пламна в тях. Почувствах го. Глад. В къщи нямаше никой, но нуждата все още беше там.

Зелените очи на Деймиън бяха втренчени в купата със същия глад. Красивото му лице се промени в нещо животинско и примитивно.

Облизах устните си и казах:

— Спрете.

Те го направиха, но все още стояха втренчени в прясната кръв, без да повдигат очите си към мен. Ако не бях тук да ги спра, те може би щяха да могат да се нахранят. Да се нахранят като анималистичните вампири, които не познаваха нищо друго, освен глада и никога не възвръщаха разсъдъка или човечността си.

Пулсът биеше в гърлото ми от мисълта за това, че почти бих била загубена при някой по-доверчив човек. Гладът не правеше разлика между човек и ликантроп. Нямаше ли това да е един добър бой?

Взех купата и я притиснах към стомаха си с лявата ръка, дясната все още държеше ножа.

— Не се страхувай — каза Доминик — Положи зомбитата, както си правила хиляди пъти през годините. Направи това, другото после.

— Едно по едно, нали? — казах аз.

— Действително — каза той.

Кимнах.

— Добре.

Всички, с изключение на трите вампира, гледаха към мен, сякаш вярваха, че знам какво правя. Искаше ми се да е така. Дори Доминик изглеждаше уверен в мен. Но не той трябваше да върне шейсет зомбита обратно в земята, без кръг на сила. Аз трябваше да го направя.

Трябваше да си гледам в краката, докато се движех между натрошените камъни. Не можех да падна и да разплискам цялата тази кръв, цялата тази сила. Защото тя беше точно това. Можех да почувствам Жан-Клод и Ричард зад гърба ми като две преплетени въжета, усукани в мен, докато вървях. Доминик беше казал, че ще мога да ги почувствам и двамата. Когато го бях помолила за повече подробности, той се беше измъкнал с някакво мъгливо оправдание. Магията беше твърде индивидуална, за да може да ми даде примери. Ако той ми кажеше един начин, а аз го почувствам по друг, това би могло да ме обърка. Той беше прав.

Потопих ножа в кръвта и напръсках с кръв чакащите зомбита, използвайки острието. Само няколко капки попаднаха върху тях, но всеки път, когато кръвта докоснеше някое, можех да го почувствам, шока от силата, раздрусването. Свърших в центъра на някога здравата стая, заобиколена от зомбита. Когато кръвта докосна последното, шок премина през цялото ми тяло, шок, който ме накара да изпъшкам. Почувствах как кръвта затвори кръга около мъртвите. Усещането беше близко до това, което изпитвах, когато затварях кръга на силата, но беше така, сякаш по-скоро затварянето беше вътре в мен, отколкото отвън.

— Назад — казах аз. — Върнете се в гробовете си, всички вие. Върнете се в земята.

Мъртвите се размърдаха около мен, подреждайки се като сомнамбули при игра на музикални столове. Когато някой от тях стигаше до своето място, лягаше долу и влажната земя се стичаше около тях като вода. Земята ги погълна обратно и се заглади над тях, сякаш гигантска ръка беше дошла и беше подредила всичко отново.

Вече бях сама в стаята, земята все още потръпваше като кон, гонещ мухи. Когато и последната вълна замря, погледнах откъм взривената стена към останалите.

Жан-Клод и Ричард стояха на вратата на залата. Трите върколака се бяха струпали около тях. Дори Касандра беше коленичила на земята край вълка, който беше Джейсън. Доминик стоеше край тях, гледайки ме. Беше се ухилил срещу мен като горд баща.

Приближих се към тях, краката ми все едно бяха гумени, спънах се и пръски кръв потекоха по стените на купата. Алени капки паднаха върху пометената земя.

Изневиделица вълкът вече беше там, облизвайки земята до чисто. Игнорирах го и продължих да вървя. Сега вампирите. Всички се отдръпнаха настрани, за да ми направят път, сякаш се страхуваха да ме докоснат. Всички, с изключение на Доминик. Той дойде дори прекалено близо.

Почувствах неговата сила да припуква между нас, потрепервайки върху кожата ми, надолу по нишките, които ме свързваха с Ричард и Жан-Клод.

Преглътнах и казах:

— Назад.

— Моите извинения — той се отдръпна, докато вече не го чувствах толкова ясно. — Така добре ли е?

Кимнах.

Трите вампира чакаха с гладни очи. Опръсках ги с изстиващата кръв. Те потрепнаха, когато кръвта ги докосна, но не почувствах приток на сила. Нищо. По дяволите.

Доминик се намръщи.

— Кръвта е все още топла. Трябва да свърши работа.

Жан-Клод се приближи. Можех да го почувствам, без да се обръщам назад. Можех да го почувствам през нишката от сила между нас, като риба на края на корда.

— Но не върши — каза той.

— Не — казах аз.

— Тогава те са изгубени.

Аз поклатих глава. Уили се беше втренчил в купата с кръв. Погледът му беше подивял, чист глад. Мислех си, че най-лошото, което можеше да се случи е Уили да лежи в ковчега си и да бъде напълно мъртъв. Бях сбъркала. Да го изкарам от ковчега му, жаден за кръв, не познаващ нищо друго, освен глада, беше по-лошо. Нямаше да го изгубя, все още не.

— Някакви брилянтни идеи? — попитах.

— Нахрани ги с кръвта от купата — предложи Доминик. — Но побързай, преди да е изстинала съвсем.

Не започнах да споря, нямаше време. Избърсах ножа в дънките си и го пъхнах в ножницата. Щях да го почистя и прибера по-късно, но сега се нуждаех и от двете си ръце. Потопих пръстите си в кръвта. Все още беше топла, но едва-едва. Очите, които следваха ръката ми все още бяха кафяви, но не Уили ме гледаше от тях. Просто не беше той.

Повдигнах златната купа до устата на Уили и казах:

— Уили, пий — гърлото му се раздвижи, преглъщайки бясно и аз почувствах това прещракване. Той отново беше мой. — Спри, Уили.

Той спря и аз дръпнах купата от него. Той не я сграбчи. Изобщо не помръдна. Очите му бяха чисти и празни над окървавената му уста.

— Върни се обратно в ковчега си, Уили. Почини си докато се свечери. Върни се в ковчега си за почивка.

Той се обърна обратно и тръгна надолу по коридора. Трябваше да му се доверя, че щеше да се върне в ковчега си. Щях да проверя по-късно. Един е готов, останаха двама. Лив излезе като добра малка кукла. Кръвта вече доста беше поизстинала по времето, когато я повдигнах към устните на Деймиън.

Той пи от нея, бледото му гърло преглъщаше. Кръвта премина надолу през гърлото му и нещо ме блъсна. Нещо, което не беше моята магия. Нещо друго. Гърдите на Деймиън поеха дълбоко въздух, като човек борещ се да не се удави. И това нещо ме отблъсна назад, отхвърли моята сила, обръщайки я обратно към мен. Беше все едно се захлопна врата, но беше повече от това. Силата се заби в мен, удари ме и светът се завъртя наоколо ми. Погледът ми се замъгли от сивота и бели точици. Чух собственото си сърцебиене непоносимо силно. Приземяването ме запрати в тъмнината, където изчезна дори това.