Смъртоносен танц

17

Седях на стола за посетители в офиса на Жан-Клод в „Смъртоносен танц“. Ръцете ми бяха оковани зад мен. Не ми бяха разрешили да измия кръвта и тя засъхваше в приятна, лепкава субстанция. Бях свикнала да съм покрита със засъхнала кръв, но продължаваше да ми е неприятно. Униформените полицаи бяха взели другия ми нож и бяха намерили сийкампа в чантичката ми. Не откриха обаче дългия нож в канията на гърба ми. Трябва да е било доста небрежно претърсване, за да пропуснат нож дълъг, колкото предмишницата ми. Но униформените, когато ме претърсваха предполагаха, че аз съм друга жертва. Бе ги разтърсило до основи да открият, че тази сладка дребна жена е убиецът. О, извинете ме, предполагаемият убиец.

Офисът беше с бели стени, черен килим и бюро, което изглеждаше като направено от дялан абанос. Имаше червен лакиран параван, с черен замък, построен високо на върха на една черна планина. Имаше и кимоно поставено в рамка на далечната стена, оцветено в алено с черно и кралско синьо. Две по-малки рамки пазеха ветрила: едно черно-бяло, с нещо нарисувано на него, което изглеждаше като чаена церемония; другото беше синьо-бяло със стадо жирафи. Повече харесах жирафите, имах много време да направя своя избор.

Единият от униформените остана с мен в стаята през цялото време. Пиха кафе, без да предложат на мен. По-младият щеше да ми свали белезниците, но по-възрастният имаше много добра представа какви лайна ще се изсипят на главата му, ако го направеше. Той беше сивокос и очите му бяха също толкова студени и празни като на Едуард. Името му беше Ризо. Поглеждайки го, бях доволна, че оставих пистолета на пода преди той да влезе в стаята.

Ще попитате: защо не ме бяха отвели в участъка да ме разпитват? Отговор: медиите ни бяха обсадили. Четирима униформени бяха нужни, за да регулират трафика и да удържат журналистите да не нахлуят отнякъде — бяха подушили гореща история. Внезапно отвън навсякъде изникнаха камери и микрофони, като гъби след дъжд. Униформените бяха викнали подкрепления и бяха барикадирали сцената на убийството и офиса. Всичко останало беше изпълнено с камери и микрофони.

Срещу мен стоеше детектива от отдел „Убийства“ и всъщност изглеждаше доста заплашително. Детектив Грийли беше висок около един и осемдесет и толкова широк в раменете, че изглеждаше почти квадратен. Повечето афроамериканци не са наистина черни, но Грийли беше много близо до този цвят. Лицето му беше толкова тъмно, че имаше пурпурни отблясъци. Късо постриганата му коса изглеждаше като вълна. Но черен, бял или кафяв, тъмните му очи бяха неутрални, прикрити, очи на полицай. Погледът му казваше, че е виждал всичко и не е бил впечатлен от нищо. Той несъмнено не беше впечатлен и от мен. На пръв поглед той изглеждаше отегчен, но аз знаех по-добре. Бях виждала Долф да изглежда по същия начин точно преди да се нахвърли върху някого и да разбие алибито му на парчета.

Тъй като нямах алиби, не се притеснявах за това. Бях им разказала моята история, още преди да ми прочетат правата. След като пристигна Грийли, единственото, което казах беше, че искам адвокат. Бях започнала да звуча като развалена плоча, дори и на себе си.

Детективът сложи стола си срещу мен, така че седяхме лице в лице. Дори се приведе напред, опитвайки се да не изглежда толкова заплашително.

— Щом дойде адвоката ти — каза Грийли, — повече няма да можем да ти помогнем, Анита.

Той не ме познаваше достатъчно добре, за да ми говори на малко име, но го оставих така. Така се преструваше, че ми е приятел. Разбирах отлично. Ченгетата никога не са ти приятели, когато те разследват за убийство. Конфликт на интереси.

— Изглежда ми като ясен случай на самозащита. Разкажи ми какво се случи и съм сигурен, че ще можем да сключим сделка.

— Искам адвоката си — казах отново.

— Веднъж щом забъркаме и адвоката ти сделката отпада — повтори той.

— Вие нямате властта да ми предлагате сделка — казах аз. — Искам адвоката си.

Кожата около очите му се стегна, иначе си изглеждаше съвсем същия. Но това ужасно ме уплаши. Не можех да го обвинявам.

Вратата на офиса се отвори. Грийли погледна натам, готов да се ядоса за прекъсването. Долф влезе вътре, показвайки му значката си. Очите му ми хвърлиха кратък поглед, после се заковаха стабилно върху Грийли. Грийли стана:

— Извини ме, Анита. Ще се върна веднага — той успя дори да ми се усмихне приятелски. Беше вкарал толкова старание в това действие, че си беше направо срамота, че не се хванах. Освен това, ако наистина беше приятелски настроен, щеше да ми свали белезниците.

Грийли се опита да изведе Долф навън, но той поклати глава.

— Офисът е сигурно място. Останалата част от клуба не е.

— Какво трябва да означава това? — попита Грийли.

— Означава, че сцената на убийството, заедно с жертвата е обсадена от пресата. Наредил си никой да не говори с тях, затова те са започнали да спекулират с темата. Най-популярният слух е, че вампирите са се развилнели.

— Искаш да кажа на пресата, че една жена, прикрепена към полицейски отряд е обвинена в убийство?

— Имаш трима свидетели, които казват, че госпожица Смит първа е извадила пистолета. Било е самозащита.

— Това нещо с атаката на наемен убиец предстои да се докаже — каза Грейли.

Смешното беше, че пред мен Грийли казваше, че може да сключим сделка. Сега обясняваше на друго ченге съвсем различно нещо.

— Говори с тях — каза Долф.

— Просто така — каза Грийли — Искаш ли да я пусна на свобода?

— Тя ще даде показания, след като я отведем заедно с адвоката й в управлението.

Грийли изсумтя грубо през носа си.

— Да, наистина тя много държи на адвоката си.

— Върви да говориш с пресата, Грийли.

— И какво да им кажа?

— Че не са замесени вампири. Че е просто злощастно съвпадение, че убийството е станало точно в „Смъртоносен танц“.

Грейли ме погледна през рамо.

— Искам тя да е тук, когато се върна, Стор. Никакви самоволни действия.

— И двамата ще бъдем тук.

Грейли отново ме погледна, целият му гняв и неудовлетвореност изпълниха очите му за секунда. Приятелската маска беше изчезнала.

— Бъди сигурен, че ще е така. Обстоятелствата може и да са те довели тук, но това е разследване на убийство и това е моето разследване — той насочи пръста си към Долф, но не достатъчно близо, за да го докосне. — Не се ебавай с това.

Грейли мина покрай Долф и силно блъсна вратата. Мълчанието набъбна достатъчно, да изпълни стаята.

Долф бутна стола напред пред бюрото, по-близо до мен и седна, гледайки ме. Сключи ръцете си заедно и се втренчи в мен. Аз се втренчих в него.

— Три жени казаха, че госпожица Смит първа е извадила пистолета си. Блъснала е настрани чантичката ти, значи е знаела къде е твоят пистолет — каза той.

— Вадих го малко повече тази вечер. Моя грешка.

— Чух, че си се включила в шоуто отвън. Какво стана?

— Трябваше да се намеся малко, за да въдворя ред. Жената не искаше да участва. Незаконно е да използваш свръхестествени сили, за да някого да направи нещо, което не иска.

— Ти не си полицай, Анита.

Това беше първият път, когато той ми напомняше това. Обикновено Долф ме третираше като един от собствените си хора. Той ме окуражаваше да казвам, че съм с отряда, така че хората просто мислеха, че съм един от детективите.

— Изхвърляш ме от отряда ли, Долф? — стомахът ми се сви, докато питах. Харесвах работата си с отряда. Харесвах Долф и Зебровски, и останалите момчета. Възможността да ги загубя ме нараняваше повече, отколкото исках да допусна.

— Две тела за два дни, Анита, и двете на обикновени хора. Това е повече, отколкото мога да обясня пред шефовете.

— Ако бяха вампири или други някакви пълзящи гадини, всички щяха да се обърнат на другата страна, нали?

— Да започваш да се караш с мен, не е най-доброто, което можеш да направиш сега, Анита.

Втренчихме се един в друг за няколко секунди. Погледнах първа настрани и кимнах.

— Защо си тук, Долф?

— Справях се с медиите.

— Но ти прати Грейли да говори с тях.

— Трябва да ми кажеш какво става, Анита — гласът му беше тих, но знаех от начина, по който се присвиха очите му, от начина, по който държеше раменете си, че беше ядосан. Предполагам, че не можех да го обвинявам.

— Какво искаш да чуеш, Долф? — попитах.

— Истината е добра идея — каза той.

— Мисля, че първо имам нужда от адвокат. — Не исках да му разкривам цялата история, защото беше мой приятел. Освен това още беше ченге, а аз бях убила човек.

Долф сведе очи. Обърна се към униформения, който все още стоеше облегнат на стената.

— Ризо, донеси ни малко кафе, чисто за мен. Ти как го искаш?

Кафето идваше. Нещата се подобряваха.

— Две лъжички захар, една сметана.

— Вземи нещо и за себе си, Ризо и се разходи малко.

Офицер Ризо се отблъсна от стената, където се беше облегнал.

— Сигурен ли сте за това, сержант Стор?

Долф погледна към него. Просто го погледна.

Ризо отпусна ръцете си надолу.

— Не бих искал Грейли да ми нарита задника за това, че съм оставил вас двамата сами.

— Донеси кафето, Ризо. Аз ще поема отговорността за всичко.

Ризо излезе, поклащайки глава, може би на глупостта на цивилните полицаи. Когато останахме сами, Долф каза:

— Обърни се обратно.

Станах и му подадох ръцете си. Той махна белезниците ми, но не ме пребърка отново. Може би беше решил, че Ризо го е направил. Не му казах за ножа, който бяха пропуснали, което щеше да го накара да побеснее, ако го откриеше по-късно, но хей, не можех да допусна ченгетата да ми конфискуват всички оръжия. Освен това не исках да бъда невъоръжена точно тази вечер.

Седнах отново, устоявайки на нуждата да потрия китките си. Аз бях голямата вампиро-убийца. Нищо не можеше да ме нарани. Да бе, точно така.

— Говори с мен, Анита.

— Неофициално ли? — попитах.

Той се вгледа в мен, очите му бяха спокойни и не можех да прочета нищо в тях.

— Би трябвало да кажа не.

— Но? — казах аз.

— Кажи ми… неофициално.

Разказах му. Промених само едно нещо: казах му, че са ми се обадили анонимно, за да ме предупредят, че някой е направил оферта за убийството ми. Всичко друго беше абсолютна истина. Мислех, че Долф ще е щастлив, но той не беше.

— И ти не знаеш защо някой би поръчал убийството ти?

— За толкова много пари и с такъв краен срок, не, не знам.

Той се втренчи в мен, сякаш се опитваше да реши колко истина му бях казала.

— Защо не ни каза за анонимното телефонно обаждане по-рано? — Той постави доста силно ударението върху думата анонимно.

Свих рамене.

— Навик, предполагам.

— Не, ти си искала да го хванеш сама. Вместо да се скриеш, ти идваш тук и си играеш на стръв. Ако убиецът беше използвал бомба, можеха да бъдат наранени много хора.

— Но тя не използва бомба, нали така?

Той си пое дълбоко въздух и го изпусна бавно. Ако не го познавах толкова добре, щях да кажа, че броеше до десет.

— Имала си късмет — каза накрая.

— Знам.

Долф отново ме погледна.

— Тя почти е успяла.

— Ако тези жени не бяха влезли точно в този момент, нямаше да говоря сега с теб.

— Не изглеждаш разтревожена.

— Тя е мъртва. Аз не съм. За какво има да се тревожа?

— За толкова много пари, Анита, още утре ще се появи някой друг.

— Вече е след полунощ и аз съм още жива. Може би офертата ще бъде оттеглена.

— Защо има времево ограничение?

Поклатих глава.

— Ако знаех, може би щях да знам и кой ми е вдигнал мерника.

— И ако разбереш кой плаща парите, какво ще направиш? — попита той.

Погледнах го. Официално или не, но Долф в крайна сметка си беше ченге. Приемаше работата си много сериозно.

— Щях да дам името му на теб.

— Иска ми се да ти повярвам, Анита, наистина.

Погледнах го с разширени очи и невинен израз.

— Какво имаш предвид?

— Имам доста опит с теб, Анита. Познавам те твърде добре.

— Добре, но и ти и аз знаем, че докато парите са там, ще продължат да се появяват убийци. Аз съм добра, Долф, но никой не е чак толкова добър. Евентуално, може и да загубя. Освен, ако парите не бъдат оттеглени. Без оферта, няма да има повече убийци.

Вгледахме се един в друг.

— Можем да ти поставим охрана — каза Долф.

— За колко дълго? Завинаги? — поклатих глава. — Освен това следващият убиец може да използва бомба. Искаш ли да рискуваш хората си? Аз не.

— Значи ще заловиш човека с парите и ще го убиеш?

— Не съм казала това, Долф.

— Но точно това планираш — каза той.

— Не продължавай да задаваш този въпрос, Долф. Отговорът няма да се промени.

Той се изправи, ръцете му увлякоха стола.

— Не пресичай линията с мен, Анита. Ние сме приятели, но преди всичко аз съм полицай.

— Ценя приятелството ни, Долф, но ценя много повече моя и твоя живот.

— Мислиш, че аз не мога да го хвана.

— Мисля, че ти си полицай и трябва да играеш по правилата. Заиграването с професионални убийци би могло да те убие.

На вратата се почука.

— Влез — каза Долф.

Ризо дойде с кръгла тава и три тънки черни чаши от китайски порцелан. Във всяка от тях имаше по една малка червена бъркалка. Ризо премести поглед от Долф към мен. Погледна ръцете ми без белезници, но не каза нищо. Сложи таблата на бюрото, достатъчно далеч от мен, така че да не мога да го сграбча. Офицер Ризо изглеждаше като двадесетгодишен младеж и все още се отнасяше с мен като с много опасен човек. Съмнявах се, че той щеше да обърна гръб на Анабел. Ако тя не беше хванала чантичката ми, може би щеше да успее да ме простреля в гърба. О, аз я виждах в огледалото, но никога нямаше да успея да извадя пистолета си навреме. Никога не бих допуснала мъж, без значение колко приятелски или колко безопасен изглежда, да ме издебне така в гръб. Бях допуснала с Анабел същата грешка, която хората допускаха с мен. Бях видяла дребна, приятна жена и я бях подценила. Бях женско шовинистично прасе. За малко да допусна фатална грешка.

Долф ми подаде чашата, която съдържаше по-светло оцветено кафе. Беше твърде много да се надявам, че сметаната ще бъде истинска, но във всеки случай беше чудесно. Никога не бях пила кафе, което да не е чудесно. Беше просто въпрос на мнение колко чудесно изглежда. Отпих нерешително от вдигащата пара напитка и изпъшках одобрително. Беше истинско кафе и истинска сметана.

— Радвам се, че ви харесва — каза Ризо.

Погледнах към него.

— Благодаря ви, офицер.

Той изсумтя и се отдалечи от нас, за да се опре на отсрещната стена.

— Говорих с Тед Форестър, твоят домашен ловец на глави. Пистолетът в чантичката ти е регистриран на негово име. — Долф седна отново, подухвайки кафето си.

Тед Форестър беше един от псевдонимите на Едуард. Един път вече беше издържал на внимателна полицейска проверка, последният път, когато завършихме с вдигнати ръце. Той беше, поне доколкото полицията знаеше, ловец на глави, специализиран в свръхестествени чудовища. Повечето ловци на глави оставаха в западните щати, където все още имаше значителни премии за убит превръщач. Не всички от тях се интересуваха, дали превръщачите, които убиваха бяха наистина опасни за някого. Единственото условие, което някои щати поставяха беше след смъртта, лекар да удостовери дали тялото е на ликантроп. В повечето случаи кръвният тест беше задоволителен. В Уайоминг мислеха за промяна на закона, благодарение на три грешни смъртни случая, които привлякоха вниманието дори на държавния върховен съд.

— Нуждаех се от достатъчно малък пистолет, който да влезе в портмонето ми, но освен това да притежава и огнева мощ — казах аз.

— Не харесвам ловците на глави, Анита. Те злоупотребяват със закона.

Отпих от кафето и не казах нищо. Ако той знаеше точно колко Едуард нарушаваше закона, щеше да го затвори за много дълго време.

— Ако той ти е толкова добър приятел, че да измъкне задника ти от този вид неприятности, защо не си го споменавала досега? Не знаех, че той съществува, преди последната неприятност с онези бракониери на ликантропи.

— Бракониери — казах аз и поклатих глава.

— Какво не е наред? — попита Долф.

— Превръщачи биват убити и това е бракониерство. Нормални хора биват убити и тогава е убийство.

— Сега симпатизираш на чудовищата ли, Анита? — попита той. Гласът му стана още по-тих, така че можеше да решиш, че е спокоен, но не беше. Беше побеснял.

— Ядосан си и за нещо друго, освен за убийствата — констатирах аз.

— Забъркала си се с Господаря на града. Това ли е начинът, по който получаваш вътрешната си информация за чудовищата?

Поех си дълбоко дъх и го изпуснах обратно.

— Понякога.

— Трябваше да ми кажеш, Анита.

— И откога личният ми живот е полицейска работа?

Той просто ме погледна.

Погледнах надолу към чашата си с кафе, втренчвайки се в ръцете си. Най-накрая вдигнах поглед. Беше ми трудно да срещна очите му, по-твърди, отколкото ми се искаше да бъдат.

— Какво искаш да ти кажа, Долф. Че намирам за притеснително едно от чудовищата да ми е гадже? Така е.

— Тогава го разкарай.

— Ако беше толкова лесно, вярвай ми щях да го направя.

— Как мога да ти се доверя, че ще свършиш работата си, Анита? Ти спиш с врага.

— Защо всички допускат, че спя с него? Няма ли друг, освен мен, който да излиза на срещи и да не прави секс?

— Извинявам се за допускането, но трябва да си готова да се справиш с доста хора, които ще допуснат същата грешка.

— Знам.

Вратата се отвори и Грейли влезе вътре. Очите му се спряха на свалените белезници, на кафето.

— Приятно ли си поприказвахте?

— Как мина твоето изявление пред пресата? — попита Долф.

Той сви рамене.

— Казах им, че госпожица Блейк е била разпитвана във връзка с убийството в тоалетната стая. Казах им, че няма замесени вампири. Не съм сигурен, че ми повярваха. Продължават да искат да говорят с Екзекуторката. Само, че повечето от тях я наричат гаджето на Господаря.

Това ме накара да трепна. Дори и с кариера като моята, щях да свърша като г-жа Жан-Клод в пресата. Той беше по-фотогеничен от мен.

Долф стана.

— Искам да изведа Анита оттук.

Грейли стана с него.

— Не мисля така.

Долф остави кафето си на бюрото и се приближи до другия детектив. Понижи гласа си и започна бързо да шепне нещо в ухото му. Грейли поклати глава.

— Не.

Още шепот. Грейли ме погледна.

— Добре, но тя ще дойде в управлението преди нощта да е свършила, или твоят задник ще се пече на огъня, сержант.

— Тя ще бъде там — каза Долф.

Ризо се беше втренчил в нас.

— Отвеждаш я оттук, но не в управлението, така ли? — звучеше укорително, дори за мен.

— Това е мое решение, Ризо — намеси се Грейли. — Разбираш ли? — гласът му изръмжа думите. Някакси Долф беше взел преднина и на Грийли не му харесваше. Ако Ризо искаше да направи от себе си подходяща мишена за неговия гняв, тогава добре. Ризо се облегна отново на стената, но това не му харесваше.

— Схванах.

— Махайте се оттук — каза Грейли — Опитайте отзад. Но нямам представа как ще избегнете камерите.

— Ще минем през тях — каза Долф. — Хайде, Анита.

Сложих чашата си на бюрото.

— Какво става, Долф?

— Имам тяло, което да огледаш.

— Заподозряна в убийство помага при друго разследване. Няма ли шефовете ти да побеснеят?

— Ще се справя — каза Долф.

Погледнах към него с широко отворени очи.

— Как?

— Не искаш да знаеш.

Гледах към него. Той се втренчи в мен. Погледнах първа настрани. Повечето пъти, когато хората кажат, че не искаш да знаеш, имат предвид точно обратното. Това означаваше, че навярно искам да знам. Но на една шепа хора, приемах думите буквално. Долф беше един от тях.

— Добре — казах аз — Да вървим.

Долф ме изчака да измия ръцете си от кръвта и тръгнахме.