Смъртоносен танц

18

Не съм много по празното бърборене, но Долф ме накара да изглеждам приказлива. Шофираше надолу по 270-та в тишина, съскането на гумите по пътя и ръмженето на мотора бяха единствените звуци. Или беше изключил полицейското си радио или никой не е извършваше престъпления в Сейнт Луис тази нощ. Бих заложила на изключеното радио. Едно от добрите неща да си детектив на задача е, че не трябва да слушаш радиото през цялото време, защото повечето обаждания не са твой проблем. Ако Долф беше нужен някъде, щяха да му звъннат на пейджъра.

Опитах се да издържа. Опитах се да накарам Долф да проговори пръв, но след петнайсет минути се предадох.

— Къде отиваме?

— Крийв Коюр.

Веждите ми се повдигнаха.

— Там е малко прекалено луксозно за чудовищно убийство.

— Да — каза той.

Изчаках за още, но нямаше повече.

— Е, благодаря, че ме просветли, Долф.

Той ми хвърли поглед, после пак се обърна към пътя.

— Ще бъдем там след няколко минути, Анита.

— Търпението никога не ми е било силна страна, Долф.

Устните му потръпнаха, после се усмихнаха. Най-накрая той се разсмя с рязък, отсечен звук.

— Предполагам, че не.

— Радвам се, че успях да разведря настроението ти — казах аз.

— Винаги си била много забавна, когато не убиваш хора, Анита.

Не знаех какво да отговоря на това. Твърде близо беше до истината, предполагам. Тишината изпълни колата и този път не я наруших. Тази беше спокойна, приятелска тишина, с намек за смях. Долф вече не ми беше ядосан. Можех да понеса малко тишина.

Крийв Коюр беше стар квартал, но не изглеждаше така. Възрастта му си личеше от големите къщи, стоящи насред дълги, широки дворове. Някои от къщите имаха алеи за коли и сгради за прислугата. Няколкото жилищни комплекса, които си бяха намерили място тук-там, невинаги имаха големи дворове, но къщите бяха различни, с басейни и алпинеуми. Нямаше нищо общо с типичните къщи от предградията, нищо толкова западнало.

Олив е една от любимите ми улици. Харесвах микса от бензиностанции, Дънкан Донатс, бижутерийните магазини, представителството на Мерцедес Бенц и музикалния магазин. Крийв Коюр не е, както повечето снобски квартали, във война с простолюдието. Тази част от града беше прегърнала и двете — парите и търговията — и съчетаваше успешно купуването на фини антики и минаването с децата през Drive’In на Mickey-D’s.

Долф зави по един път, притиснат между две бензиностанции. Колата се пързаляше леко, така че ми се искаше да натисна спирачката. Долф не споделяше това желание, така че колата слезе надолу по хълма доста бързо. Е, той беше полицай. Предполагам, че не се притесняваше от глоби за превишена скорост. Минахме бързо между последните жилищни комплекси, които вече заприличаха на истинско предградие. Къщите все още бяха отделни, но дворовете се смалиха и си личеше, че повечето от тях никога не са имали сгради за прислугата. Пътят се изкачи съвсем малко, после се изравни. Долф включи мигача, докато все още бяхме в една плитка долина. На изискан знак пишеше „Селските Хълмове“.

Полицейските коли запушваха улиците наоколо, светлините премигваха в тъмнината. Имаше един куп хора, спирани от униформени полицаи, хора, навлекли леки палта над пижамите си или стоящи в пристегнати халати. Тълпата беше малка. След като излязохме от колата, видях завесите да потрепват в къща от другата страна на улицата. Защо да излизаш навън, когато можеш да надничаш от удобството на собствения си дом?

Долф ме преведе през униформените и през жълтата полицейска лента. Къщата, която беше в центъра на вниманието беше едноетажна, с тухлена ограда, висока като оградите на къщите, около частните затворени имения. Имаше си дори изискана желязна порта, пред закръгления вход, изглеждаща много средиземноморски. С изключение на двора, къщата изглеждаше като типична крайградска ферма. Имаше си каменен път и площад, оградени с каменни саксии, пълни с розови храсти. Светлините от прожекторите, изпълваха заградената градина, карайки всяко цветенце и листче да се сдобива със собствена сянка. Някой беше включил дори и светлините, намиращи се на земята в градината.

— Човек дори не се нуждае от фенерче тук — казах аз.

Долф ме погледна.

— Никога ли не си идвала тук преди?

Погледнах го, но не можах да прочета нищо в очите му. Отново беше сложил полицейския си поглед.

— Не, никога не съм била тук. Трябва ли да съм била?

Долф отвори остъклената врата, без да ми отговори. Мина през входа и аз го последвах. Долф се гордее, че не влияе на хората си, довежда ги и ги пуска сами да си съставят заключения. Но този път беше по-мистериозен от обикновено. Това не ми харесваше.

Дневната беше тясна, но дълга, с телевизор и видео в края й. Стаята беше толкова пълна с ченгета, че имаше място, само колкото да стоиш прав. Всяка сцена на убийство привлича повече внимание, отколкото е нужно. Честно казано, чудех се дали повече доказателства не бяха изгубени в цялото това движение наоколо, отколкото открити от тези работни ръце. Едно убийство може да изгради кариерата на полицая, дори да го премести от униформените при цивилните. Намери Уликата или Доказателството, направи впечатление в подходящият момент и хората ще те забележат. Но имаше и нещо повече от това. Убийството е последното оскърбление, последното лошо нещо, което можеш да причиниш на друго човешко същество. Ченгетата усещат това, може би по-силно от повечето от нас.

Полицаите се разделяха пред Долф, очите им ме следваха. Повечето погледи бяха мъжки и след първия поглед, почти всички се връщаха за пълен оглед. Знаете го погледа. Този, с който проверяват ако лицето и горната част си съответстват, дали и краката са толкова добри, колкото и останалото. Действаше и в обратна посока. Но някой, който започва с краката ми и завършва с лицето ми е загубил всяка скаутска значка, която някога е печелил.

Два къси коридора започваха от дневната под прав ъгъл, трапезарията беше точно насреща. Една отворена врата разкриваше покрити с килим стълби, водещи до добре оформено мазе. Полицаите се движеха нагоре-надолу по стълбите като мравки, с части от доказателства в пластмасови торбички.

Долф ме поведе по единия коридор до друга дневна стая с камина. Беше малка и приличаше на кутийка, но далечната стена беше изцяло тухлена, което правеше помещението да изглежда по-топло и уютно. В ляво, през една отворена врата, се виждаше кухнята. Горната половина от стената беше премахната, отворена като прозорец, така че да можеш да си работиш в кухнята и да продължаваш да си говориш с хората в дневната. Бащината ми къща също има такъв прозорец.

Следващата стая очевидно беше нова. Стените все още имаха този неулегнал вид на ново строителство. Лявата стена се състоеше от прозрачни плъзгащи се врати. Една гореща вана заемаше по-голямата част от пода. Водата все още стоеше на капки по гладката повърхност. Бяха довършили горещата вана преди стените. Приоритети.

Коридорът все още беше покрит с плътните пластмаси, които бяха наслагали, за да могат строителите да стигат до ваната. Там имаше още една голяма баня, не съвсем довършена и една затворена врата в края на коридора. Вратата беше дялана, нова, с цвят на светъл дъб. Беше първата затворена врата, която виждах вътре в къщата. Това беше почти зловещо.

Освен полицаите не бях видяла нищо друго, което да не си беше на мястото в проклетата къща. Изглеждаше като приятна къща на човек от малко над средната класа. Семеен тип къща. Ако се разхождах насред клане, всичко щеше да е наред, но тази дълга подготовка, накара стомаха ми да се стегне и ме изпълни с боязън. Какво се беше случило в тази приятна къща с горещата вана и тухленото огнище? Какво беше това, което се нуждаеше от моя вид експертно мнение? Не исках да знам. Исках да се измъкна, преди да видя някой нов ужас. Бях видяла толкова тела само през тази година, че щяха да ми стигнат до края на живота ми.

Долф сложи ръката си на дръжката на вратата. Аз докоснах рамото му.

— Не са деца, нали? — попитах.

Той ми хвърли поглед през рамо. По принцип не би ми отговорил. Щеше да каже нещо тайнствено от рода на „Ще видиш след минута“. Тази вечер просто каза:

— Не, не са деца.

Поех си дълбоко въздух през носа и го изпуснах бавно между устните си.

— Добре.

Надушвах влажна пластмаса, пресен цимент и под всичко това, кръв. Ароматът на прясно разляна кръв, слаб, точно зад вратата. Защо кръвта имаше такъв аромат? Металически, почти изкуствен. Не беше миризмата сама по себе си. Миризмата не би те разболяла, но тази се усещаше по този начин. Ние всички, в някаква древна част от съзнанието си знаем, че кръвта е главната. Без кръв ще умрем. Ако успеем да източим достатъчно от нея от своите врагове, ще източим и живота им. Има си причина кръвта да се свързва с почти всяка религия на планетата. Тя е най-важното вещество и без значение колко здравомислещ е нашия свят, част от нас все още признава това.

Долф застина, ръката му все още беше на дръжката. Не ме погледна, докато ми казваше:

— Кажи ми какво мислиш за сцената, после ще трябва да те отведа обратно в участъка. Разбираш това.

— Разбирам — казах аз.

— Ако ме лъжеш, Анита, за каквото и да е от това, кажи ми тази вечер. Две тела за два дни, изискват много обяснения.

— Не те лъжа, Долф. — „Или поне не много“, добавих наум.

Той кимна, без да се обръща назад и отвори вратата. Влезе пръв и се обърна, така че да може да вижда лицето ми, когато вляза в стаята.

— Какво има, Долф? — попитах аз.

— Виж сама — каза той.

Всичко, което виждах в началото, беше бледосив килим и бюро с едно голямо огледало пред дясната стена. Група ченгета блокираха гледката към останалата част от стаята. Полицаите отстъпиха настрани, след едно кимване от Долф. Той не сваляше погледа си от мен, от лицето ми. Никога преди не го бях виждала толкова заинтересуван от реакцията ми. Това ме изнерви.

Имаше тяло на пода. Мъж, лежащ по гръб с разтворени ръце, прикован през китките и глезените с ножове. Ножовете бяха с черни дръжки. Лежеше в средата на голям червен кръг. Кръгът е трябвало да бъде голям, така че кръвта да не изтече през него и той да се отвори. Кръвта беше попила в бледия килим, разливайки се по него като червена гибел. Лицето на човека беше обърнато настрани от мен. Всичко, което можех да видя от него беше къса руса коса. Гърдите му бяха голи, покрити с толкова много кръв, че изглеждаше като червена риза. Ножовете го задържаха на място. Не те го бяха убили. Не, това, което го беше убило, беше зеещата дупка, ниско на гърдите му, точно под ребрата. Изглеждаше като оградена с червено пещера, достатъчно голяма, за да плъзнеш и двете си ръце навътре.

— Търсели са сърцето му — казах аз.

Долф ме погледна.

— Разбра това от вратата?

— Права съм, нали?

— Ако щеше да взимаш сърцето му, нямаше ли да го направиш отгоре надолу?

— Ако искаш да оцелее, като при сърдечната хирургия, можеш да разчупиш ребрата и да бръкнеш отдолу по трудния начин. Но те са го искали мъртъв. Ако всичко, от което се интересуваш е сърцето, да минеш под ребрата е по-лесно.

Приближих се към тялото.

Долф пристъпи пред мен, гледайки лицето ми.

— Какво? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Просто ми кажи за тялото, Анита.

Втренчих се в него.

— Какъв ти е проблема тази вечер?

— Нямам проблем.

Това беше лъжа. Нещо се беше случило, но не го притиснах. Нямаше да ми донесе нищо добро. Когато Долф решеше да не споделя информация, просто не го правеше и точка.

В стаята имаше и легло с кралски размери с пурпурни сатенени чаршафи и повече възглавници, отколкото някой би могъл да използва. Леглото беше така намачкано, сякаш е било използвано и за нещо друго, освен за спане. Имаше тъмни петна по чаршафите, почти черни.

— Това кръв ли е?

— Така мислим — каза Долф.

Погледнах към тялото.

— От убийството?

— Когато приключиш с огледа на тялото, ще опаковаме чаршафите и ще ги пратим в лабораторията.

Финият намек означаваше да се заемам с работа. Приближих се до тялото и се опитах да игнорирам Долф. Беше по-лесно, отколкото звучеше. Тялото привличаше вниманието. Колкото по-близо се приближавах, толкова повече детайли можех да видя и толкова повече детайли не исках да видя. Под всичката тази кръв имаше хубави гърди, мускулести, но не прекалено много, в добрия смисъл. Косата подстригана много късо, беше къдрава и руса. Имаше нещо твърде познато в тази глава. Черните ножове бяха обвити със сребърна жица. Бяха забити в плътта чак до дръжките си, костите бяха счупени, там, където бяха преминали остриетата. Червеният кръг определено беше кръв. Кабалистични символи лежаха от вътрешната страна на кръга, написани с кръв. Разпознавах някои от тях, достатъчно да знам, че си имахме работа с някаква форма на некромантия. Познавах символите, които означаваха смърт и символите, които стояха срещу тях.

По някаква причина не исках да влизам в кръга. Заобиколих внимателно покрай ръба му, докато успях да видя лицето му. С гръб притиснат към стената се втренчих в празните очи на Робърт, вампира. Съпругът на Моника. Този, който скоро щеше да става баща.

— По дяволите — казах тихо.

— Познаваш ли го? — попита Долф.

Кимнах.

— Робърт. Името му е Робърт — символите на смъртта имаха смисъл, ако ще принасяш в жертва вампир. Но защо? Защо така?

Направих крачка напред и прекрачих в кръга. Спрях като мъртва. Сякаш милиони насекоми пълзяха и се трупаха по тялото ми. Не можех да дишам. Издърпах крака си извън кървавата линия. Усещането спря. Все още можех да го почувствам, сякаш кожата ми го беше запомнила, главата ми го беше запомнила, но сега бях добре. Поех си дълбоко дъх, изпусна го бавно и отново пристъпих напред. Не беше като притискане от стена. Беше като притискане от одеяло, давещо, задушаващо, пълно с пълзящи личинки одеяло. Опитах се да мина напред, опитах се да мина през кръга и не можах. Олюлях се обратно назад. Ако стената не беше там, щях да падна.

Плъзнах се надолу, докато не седнах със свити към мен колене. Пръстите ми бяха на сантиметри от кръга. Не исках да го докосвам отново.

Долф мина през кръга, сякаш не беше там и клекна до мен, част от него беше все още в кръга.

— Анита, какво не е наред?

Поклатих глава.

— Не съм много сигурна — втренчих се в него. — Това е кръг от сила и аз не мога да го прекося.

Той погледна назад към собственото си тяло, частично стоящо в кръга.

— Аз мога.

— Ти не си съживител. Аз не съм вещица и не знам много за официалната магия, но някои от знаците са част от символите на смъртта или може би символи за защита от смъртта — погледнах към него, кожата ми още потреперваше от опита да премина през линията. Нов ужас премина през съзнанието ми. — Това е заклинание и за двете, да предпазва от смърт и да съхранява смърт, и аз не мога да го прекося.

Той погледна надолу към мен.

— Какво точно означава това, Анита?

— Това означава — каза женски глас. — Че не тя е създала кръга.