Смъртоносен танц

14

Името на клуба, „Смъртоносен танц“, грееше ярко с букви от червени неонови светлини, високи почти два и петдесет. Буквите бяха закръглени и наклонени под ъгъл, сякаш гигантска ръка току-що беше приключила с изписването им. Клубът се помещаваше в един стар склад на пивоварната фабрика. Намираше се в Крайречния район, обкован с дъски и изоставен от години. Беше единствената грозотия на линията от шикозни ресторанти, танцови клубове и барове. Повечето от тях бяха собственост на вампири. Крайречния район беше известен също и като „Квартала“ или „Кървавия площад“, но не и във вампирските среди. По някаква причина прякорът ги дразнеше. Кой знае защо?

Тълпата се изливаше от тротоара на улицата, докато не се наложи лимузината да спре под същинска планина от хора. Беше толкова зле, че открих дори униформен полицай, който се опитваше да качи хората горе, за да освободят достатъчно място да преминават автомобилите. Гледах през затъмнените стъкла навалицата от хора. Дали наемникът беше там навън? Дали някой от тези добре облечени, усмихващи се хора, не чакаше, за да ме убие? Отворих чантичката си и измъкнах сийкампа навън. Жан-Клод видя малкия пистолет.

— Нервна ли си, ma petite?

— Да — отговорих аз.

Той ме погледна, с глава наклонена на една страна.

— Да, нервна си. Защо един човешки наемник те изнервя много повече от всички свръхестествени същества, които си срещала?

— При всички, които са искали да ме убият досега беше лично. Разбирам личните причини. Който и да иска да ме убие този път го прави заради бизнес. Просто заради бизнес.

— Но защо това е по-плашещо за теб? Ти ще си мъртва, независимо от мотивите на убиеца.

— Много ти благодаря — казах аз.

Той докосна ръката ми, сякаш приковаваше пистолета.

— Опитвам се да разбера, ma petite, това е всичко.

— Не знам точно защо това ме безпокои. Просто го прави — казах аз. — Искам да познавам лицето на врага си. Ако някой ще те убива, това не би трябвало да е само заради пари.

— Тоест убийството срещу заплащане пристъпва твоите морални норми? — попита той. Гласът му беше много любезен, твърде любезен, сякаш се присмиваше тихичко над себе си.

— Да, по дяволите, така е.

— Въпреки това с Едуард сте приятели.

— Никога не съм казвала, че съм последователна, Жан-Клод.

— Ти си един от най-последователните хора, които съм познавал, ma petite.

— Колко последователна трябва да съм, при условие, че се срещам с двама мъже?

— Мислиш, че неспособността да избереш един от нас те прави лекомислена? — Той се наведе към мен докато го казваше, ръката му поглаждаше ръкава на якето ми.

Проблемът беше в това, че почти бях избрала. За малко да му го кажа, но не го направих. Първо. Не бях сто процента сигурна. Второ, Жан-Клод ме изнудваше да се срещам с него. Или излизам и с него, или той убива Ричард. Той искаше шанс да ме спечели. Което означаваше истински срещи с него. Както беше казал: „Ако позволяваш на Ричард да те целува, а на мен не, просто не е честно“. Предполагаше се, че ако избера Ричард, Жан-Клод просто ще отстъпи. Мисля, че той беше достатъчно самовлюбен наистина да мисли така. Господарят на града не можеше да си представи, че някой няма да избере него накрая. Не и ако този някой имаше достъп до възхитителното му тяло. Той продължаваше да ми го предлага. Аз продължавах да му отказвам. Ако изберях Ричард пред него, щеше ли наистина да се оттегли възпитано или щеше да се развихри в кървава баня?

Втренчих се в неговите дълбоки сини очи и не знаех отговора. Познавах го от години. Срещах се с него от месеци. Но той все още беше мистерия за мен. Просто не знаех, какво би направил. Не бях готова да поема по този път, все още не.

— За какво си мислиш толкова сериозно, ma petite? Не казвай, че е за наемника. Няма да ти повярвам.

Не знаех какво да кажа, така че само поклатих глава.

Ръката му се плъзна около раменете ми, докато не се отпуснах в прегръдката му. Усещането за неговото тяло толкова близо до моето, накара нещо в стомаха ми да запърха. Той се наведе напред, сякаш за да ме целуне и аз го спрях, дланта на лявата ми ръка беше притисната към гърдите му. Докосвайки голата му кожа не бях сигурна дали това беше подобрение.

— Ти стоя на разстояние по целия път дотук. Сега какво правиш?

— Опитвам се да те отпусна, ma petite.

— Да, точно така — казах аз.

Той обви другата си ръка около кръста ми, привличайки цялото ми тяло срещу неговото. Пистолетът още беше в ръката ми, но започваше да ми се струва неловко да продължавам да го държа. Нямаше да го използвам срещу Жан-Клод, а убиецът нямаше да влезе през заключените врати. Опит за насилие в тази голяма тълпа и с полицай, регулиращ трафика, ми се струваше малко прекалено дори за професионалист.

Плъзнах ръката си по гърба му, все още държейки пистолета в ръка.

— Ако ме целунеш сега, ще трябва да преправям червилото си.

Той приближи лицето си достатъчно близо за целувка, устните му бяха толкова близо до моите, че можеше да ме вдиша. Въздъхна точно срещу устата ми.

— Не трябва да го правим.

Целуна брадичката ми, придвижвайки устните си надолу по ръба на челюстта ми.

Докоснах лицето му с върха на пистолета, отмествайки го назад там, където можех да го виждам. Очите му бяха задавящо сини.

— Без смукане11 — казах аз. Точно това имах предвид. Само един път бях станала доброволец за кръводаряване, но това беше, когато той умираше. Не обменям телесни течности с Господаря на града.

Той потри брадичката си срещу дулото на пистолета.

— Имах предвид нещо малко по-надолу.

Наведе рязко главата си към ключицата ми, облизвайки кожата ми. За секунда се зачудих, колко надолу беше планирал да слезе, после го отблъснах от себе си.

— Не мисля така — казах полуусмихната.

— Чувстваш ли се по-добре, ma petite?

Загледах се в него за един удар на сърцето, после се засмях. Бях по-добре.

— Ти си нечестен кучи син, знаеш ли?

— Казвали са ми го и преди — усмихна се той.

Полицаят успя да разбута тълпата и лимузината продължи напред.

— Направи го само, за да подобриш настроението ми — звучах почти укорително.

Той разшири очи.

— Защо бих направил такова нещо?

Погледнах го и почувствах как усмивката от лицето ми се изплъзва. Наистина се вгледах в него за момент, не просто като най-подходящия в света обект на похот, а като него, Жан-Клод. Господарят на града се тревожеше за моите чувства. Поклатих глава. Дали той ставаше по-мил или аз просто се самозаблуждавах?

— Защо си толкова сериозна, ma petite?

— Обичайното, опитвам се да разбера колко си искрен — поклатих глава аз.

Усмивката му се разшири.

— Аз винаги съм искрен, ma petite, дори, когато лъжа.

— Което те прави толкова добър в лъжите — казах аз.

Той кимна един път, почти покланяйки се.

— Именно.

Втренчи се някъде напред.

— Ние сме на път да се впуснем в морето на медиите, ma petite. Би ли могла да махнеш пистолет? Мисля, че на пресата ще й дойде малко в повече.

— Пресата? — попитах — Имаш предвид местните медии?

— Да, местните.

— Защо не си ми казал?

— Когато вратата се отвори, поеми ръката ми и се усмихвай, моля те, ma petite.

Смръщих с към него.

— Какво ще става?

— Ще бъдеш представена пред света.

— Жан-Клод, какво смяташ да правиш?

— Това не е мое решение, ma petite. Не обичам чак толкова много светлините на рампата. Съветът на вампирите ме избра да бъда техен представител пред медиите.

— Знам, че трябваше да излезеш от ковчега на местните вампири, след като спечели последното си предизвикателство, но това не е ли опасно? Искам да кажа, че винаги си се представял за пръв помощник на някакъв тайнствен господар. Това те предпазваше от външни предизвикателства.

— Повечето господари използват фалшиви фигури, ma petite. Това свежда до минимум предизвикателствата и наемните убийци.

— Знам всичко това, тогава защо се показваш на светло?

— Съветът вярва, че ако се спотайваме в сенките, подпомагаме хората, които ни клеветят. Тези от нас, които биха изглеждали добре пред медиите, трябва да излязат на светло, което ще направим и ние сега.

Втренчих се в него.

— Какво имаш предвид под „на светло“?

— Прибери пистолета, ma petite. Портиерът ще отвори вратата и срещу нас ще има камери.

Погледнах го гневно, но плъзнах сийкампа в портмонето.

— Защо ме замеси в това, Жан-Клод?

— Усмивка, ma petite, или поне не се мръщи.

Вратата се отвори, преди да успея да кажа нещо друго. Мъж в смокинг я държеше отворена. Блясък от светкавици изригна срещу нас и аз знаех, че дразнеше повече очите на Жан-Клод, отколкото моите. Беше се усмихнал, докато ми протягаше ръка. Ако той можеше да се взира в толкова много светлина, без да мига, аз можех да съм снизходителна. Винаги можехме да се скараме по-късно.

Излязох от лимузината и се зарадвах, че държа ръката му. Светкавиците бяха навсякъде, като малки взривяващи се слънца. Тълпата се увеличи, микрофони се протягаха към нас, като ножове. Ако той не държеше здраво ръката ми, щях да изпълзя обратно в лимузината. Движех се плътно до него, просто за да съм сигурна, че ще се задържа на краката си. Къде по дяволите беше охраната?

Микрофон почти докосна лицето ми. Женски глас извика от твърде близо:

— Той добър ли е в леглото? Или би трябвало да кажа ковчега?

— Какво? — попитах.

— Добър ли е в леглото? — настъпи момент, в който стана почти тихо, докато всички чакаха моя отговор. Преди да успея да отворя устата си и да кажа нещо язвително, Жан-Клод продължи, грациозен както винаги.

— Няма да се целуваме и да разказваме, нали, ma petite? — френският му акцент беше по-силен от всякога.

— Ma petite — това ли е вашето галено име за нея? — попита мъжки глас.

— Oui — каза той.

Аз погледнах към него и той се наведе към мен, сякаш, за да целуне челюстта ми. Прошепна:

— Гневи ми се по-късно, ma petite. Тук има камери навсякъде.

Исках да му кажа, че не ми пука, но не беше вярно. Искам да кажа мисля, че не беше вярно. Чувствах се като заек, попаднал под светлината на фарове. Ако убиецът беше изскочил отнякъде в този момент, щях да си стоя там и да го оставя да ме убие. Тази мисъл, повече от всичко друго, ми помогна да дойда на себе си и да започна да мисля отново. Започнах да се опитвам да видя зад светлините, микрофоните, няколкото диктофона и видеокамерите. Мярнах поне две емблеми на национални мрежи върху камерите. По дяволите.

Жан-Клод беше поел въпросите като специалист, усмихнат, грациозен, перфектният вампир за корица. Усмихнах се и се притиснах към него, застанах на пръсти, приближавайки устните си толкова близо до ухото му, че можех да го оближа, но се надявах, че микрофоните няма да хванат това, което щях да кажа. Знаех, че изглежда срамежливо и дяволски женствено, но хей, нищо не е перфектно. Прошепнах:

— Изведи ме оттук сега или ще извадя пистолета и ще си проправя път сама.

Той се засмя и звукът протече по кожата ми като козина, гореща и деликатна и неясно неприлична. Репортерите заохкаха и заахкаха. Чудех се дали смехът на Жан-Клод ще въздейства така от записа или от видеото. Това беше плашеща мисъл.

— О, ma petite, ти непослушно момиче.

— Никога повече не ме наричай така — прошепнах аз.

— Моите извинения — той се усмихна и започна да ми проправя път през тълпата репортери. Двама вампири портиери излязоха, за да ни разчистват път. И двамата бяха големи и мускулести и никой от тях не беше мъртъв отдавна. Изглеждаха порозовели и почти живи. Бяха се хранили от някого тази вечер. Но тогава, това важеше и за Жан-Клод. Ставаше ми все по-трудно и по-трудно да хвърлям камъни по чудовищата.

Вратата се отвори и ние се вмъкнахме вътре. Тишината беше чудесна. Обърнах се към него.

— Как смееш да ме въвличаш в това медийно прикритие?

— То не те постави в опасност, ma petite.

— Да ти хрумна случайно, че ако избера Ричард пред теб, няма да искам всеки по света да знае, че съм се срещала с вампир?

Той ми отправи крехка усмивка.

— Достатъчно добър за срещи, но не достатъчно добър за публична изява?

— Били сме навсякъде заедно, от симфония до балет. Не се срамувам от теб.

— Наистина ли? — усмивката му се разшири, заменяйки нещо друго, не точно гняв, но нещо близко. — Защо тогава си ми ядосана, ma petite?

Отворих устата си, после я затворих. Истината беше, че аз нямаше да се приближа близо до такава публичност, предполагам, защото не смятах наистина, че бих могла да избера Жан-Клод. Той беше вампир, мъртвец. В този момент осъзнах колко предубедена съм все още. Той беше достатъчно добър за срещи. Достатъчно добър да си държим ръцете, а може би и малко повече. Но там беше границата. Винаги в точката, където знаех, че трябва да кажа спри, защото той беше труп. Красив труп, но вампирът си е вампир. Не можеш наистина да се влюбиш в някой от тях. Не можеш да правиш секс с някой от тях. Няма начин. Бях нарушила първото правило на Жан-Клод за срещите с двама им. Никога не бях давала на Жан-Клод наистина същия шанс, какъвто давах на Ричард. И сега, в обхвата на националната телевизия, прилепът излетя от торбата. Притесняваше ме, че някой може да си помисли, че наистина се срещам с него. Че може наистина да се интересувам от ходещ мъртвец.

Гневът изчезна под натиска на знанието, че бях лицемерка. Не знаех, колко от това се беше отпечатало на лицето ми, но Жан-Клод наклони главата си на една страна.

— Мисли прелитат през лицето ти, ma petite, но какви мисли?

Втренчих се в него.

— Мисля, че ти дължа извинение.

Очите му се разшириха.

— Тогава това е наистина исторически случай. За какво искаш да ми се извиниш?

Не знаех как да го облека в думи.

— Ти беше прав, аз грешах.

Той кръстоса ръце пред гърдите си, лицето му се удължи от подигравателна изненада.

— Ти си си признала, че ме третираш като някаква престъпна тайна, скрита на разстояние, отдалечена от твоите истински чувства, докато прегръщаш Ричард и неговата жива плът.

Намръщих се срещу него.

— Стига толкова. Забрави някога да ти се извиня за нещо друго.

— Един танц ще ме удовлетвори — каза той.

— Аз не танцувам. Знаеш това.

— Това е голямото откриване на моя танцов клуб, ma petite. Поканил съм теб. Наистина ли ще ми откажеш дори един танц?

Поставяйки нещата така, звучах дребнава.

— Един танц.

Той се усмихна, дяволит и изкусителен. Усмивката, която змията трябва да е показала на Ева.

— Мисля, че ще танцуваме добре заедно, ma petite.

— Съмнявам се.

— Мисля, че бихме могли да правим много неща добре заедно.

— Дадох ти един танц, а ти искаш целия пакет. Нахално копеле.

Той направи един малък поклон, усмихвайки се, очите му блестяха.

Един женски вампир дойде при нас. Беше с доста сантиметри по-висока от Жан-Клод, което я правеше най-малко един осемдесет и три. Освен това беше блондинка и синеока, и ако изглеждаше още малко по-скандинавски, щеше да е като плакат на господарската раса. Беше облечена с виолетово-син костюм, прилепващ плътно по тялото, с изрязани в него дупки на стратегически места. Тялото, което се очертаваше под дрехата беше широкоплещесто, мускулесто и въпреки това едрогърдо. Кожени ботуши в абсолютно същия цвят, обвиваха дългите, мускулести крака чак до бедрата й.

— Анита Блейк, това е Лив.

— Нека да позная — казах аз. — Жан-Клод ти е избирал дрешката.

Лив ме погледна от своята значителна височина, сякаш това, че беше висока, автоматично я правеше плашеща. Когато не потреперих, тя се засмя.

— Той е шефът.

Втренчих се в нея. Почти попитах защо. Можех да почувствам възрастта й да ме притиска като тежест. Тя беше на шестстотин години. Два пъти възрастта на Жан-Клод или повече. Защо тогава не беше тя шефа? Можех да почувствам отговора, покрай кожата си като студен вятър. Нямаше достатъчно сила. Тя не беше вампир — господар и никакви години нямаше да променят това.

— Какво зяпаш? — попита тя. Погледна ме право в очите и поклати глава — тя наистина е имунизирана към нашите погледи.

— Към твоя поглед — казах аз.

Тя сложи ръце на бедрата си.

— Какво трябва да означава това?

— Означава, че нямаш достатъчно сила, за да ме хванеш — казах аз.

Тя пристъпи крачка напред.

— А какво ще кажеш, ако просто те хвана и си изстискам малко сила от теб?

Ето кога липсата на пистолет в кобур, можеше да ме убие. Можех да извадя някой от ножовете, но освен, ако не я оставех да дойде много близо до мен, той нямаше да ми помогне. Можех да плъзна ръка в портмонето си, повечето хора не очакват да извадиш пистолет от толкова малка чантичка. Разбира се, ако Лив се досетеше, че бъркам за пистолета, щеше да ме отнесе, преди да успея да го извадя. С кобур можех да я пробвам. С портмоне, висящо на каишка, не мислех така. Вампирите са просто достатъчно бързи.

— Колко вампирски убийства имаш досега, Анита? — попита Жан-Клод.

Въпросът ме изненада, а моят отговор ме изненада още повече.

— Повече от двайсет законни убийства.

— Колко убийства имаш всичко, ma petite?

— Не знам — казах. Трябваше да са над трийсет досега, но всъщност, не си спомнях вече. Не си спомнях, колко живота съм отнела. Това беше лош знак.

— Лив е моя, ma petite. Можеш да говориш свободно пред нея.

Поклатих глава.

— Никога не си признавай за убийство пред непознат, Жан-Клод. Просто правило.

Лив ме погледна. Явно не й хареса какво видя.

— Значи това е Екзекуторката — поклати главата си — Тя е малко дребничка, не е ли така? — започна да ме обикаля, сякаш бях кон за продан. Когато мина зад гърба ми, отворих портмонето. По времето, когато мина отново пред мен, вече бях извадила пистолета от чантичката и го държах ненатрапчиво. Ако се наложеше можех да стрелям и през портмонето. Но защо, ако можеше и да не го правя? Лив поклати отново глава — тя е сладка, но не е много внушителна — застана зад Жан-Клод, плъзгайки силните си ръце по раменете и по ръцете му. Приключи, като плъзна ръцете си около кръста му, пръстите й мачкаха тялото му. Вече се бях уморила доста от Лив.

— Мога да правя неща, които хората не могат да направят за теб, Жан-Клод.

— Беше груба към, Анита. Няма да ти напомням повече това — гласът му беше студен, дори заплашителен.

Лив се разви от него и застана между нас, с ръце на кръста.

— Великият Жан-Клод, дал обет за целомъдрие на човек. Хората ти се смеят зад гърба.

— Целомъдрие? — попитах аз.

Жан-Клод ме погледна бегло, после въздъхна.

— Докато не прекратиш своето калугерско поведение, ma petite, аз играя ролята на монах.

Очите ми се разшириха. Не можах да се овладея. Знаех, че Ричард и аз сме имали по един любовник и сме избрали след това целомъдрието. Но никога не съм мислила за Жан-Клод и какво би трябвало да прави, за да задоволи своите нужди. Въздържанието нямаше да е едно от предположенията ми.

— Изглеждаш изненадана, ma petite.

— Предполагам, че всеки, който излъчва секс по начина, по който ти го правиш… просто никога не съм мислила за това.

— Освен това, ако беше открила, че съм спал с някоя жена, жива или мъртва, докато се срещаме, какво щеше да направиш?

— Щях да те зарежа веднага.

— Именно.

Лив се засмя, шумен, непривлекателен звук.

— Дори твоят човек не ти вярва.

Жан-Клод се обърна към нея, очите му блестяха със сапфирен пламък.

— Казваше, че ми се смеят зад гърба.

Тя кимна, все още смеейки се.

— Но единствено ти ми се присмиваш в лицето.

Смехът й спря рязко, сякаш някой натисна бутон. Тя се втренчи в него.

— Малко повече покорство, Лив, или това е предизвикателство към моя авторитет?

Тя изглеждаше притеснена.

— Не, имах предвид… Никога не съм искала…

Той продължи да я гледа.

— Значи имаш добър повод да поискаш моята прошка, така ли е?

Тя падна на едно коляно. Не изглеждаше притеснена, не повече отколкото, ако беше направила някой голям социален гаф и сега трябваше да го компенсира.

— Моля за твоето опрощение Господарю. Самозабравих се.

— Да, така е, Лив. Гледай да не ти става навик.

Лив се изправи на краката си, цялата усмихната, всичко беше забравено.

— Това е, защото тя изобщо не изглежда толкова опасна, колкото я описваш.

— Анита — каза Жан-Клод. — Покажи й какво държиш в ръката си.

Дръпнах портмонето настрани, оголвайки пистолета.

— Можех да стисна врата ти с ръце, преди да успееш дори да насочиш тази играчка — каза Лив.

— Не — казах аз. — Нямаше да можеш.

— Това предизвикателство ли е? — попита тя.

— Шестстотин години плюс-минус десетилетие — казах аз — не ги похабявай за малко парадиране.

— Как позна възрастта ми?

Усмихнах се.

— Тази вечер наистина не съм в настроение да блъфирам, Лив. Не ме пробвай.

Тя се втренчи в мен, необикновените й очи се стесниха.

— Ти си некромант, не просто трупоповдигач. Мога да те почувствам вътре в главата си, почти като друг вампир — тя погледна към Жан-Клод. — Защо не можех да я почувствам преди?

— Силата й лумва, когато се почувства заплашена — каза той.

Това беше нещо ново за мен. Според мен не използвах никакви сили точно в момента. Но нямаше да го кажа на глас. Сега не беше моментът да задавам глупави въпроси или дори умни такива.

Лив отстъпи настрани, почти сякаш я беше страх.

— Отваряме след един час. Имам работа за вършене — тя мина близо до вратата, без да сваля очи от мен.

Наблюдавах движенията й, щастлива от реакцията й, но без да я разбирам.

— Ела, Анита — каза Жан-Клод — искам да ти покажа моя клуб.

Позволих му да ме поведе във вътрешността на клуба. Бяха изкормили склада, докато не се беше увеличил три етажа нагоре, с парапети около всеки етаж. Централният дансинг беше голям, блестящ и гладък, проблясващ в слабото осветление. Лампите бяха скрити, така че беше трудно да се каже откъде идваше светлината.

Нещо висеше от тавана. При първия поглед помислих, че са тела, но всъщност бяха манекени в естествен размер, гумени кукли, чучела за тестване на коли. Някои бяха голи, едно имаше обвито в целофан, някои в черна кожа или винил. Една от куклите беше с метални бикини. Бяха закачени с вериги на различни нива. Бяха подвижни.

— Това е различно — казах аз.

— Един обещаващ млад художник ги направи специално за клуба.

Поклатих глава.

— Прави впечатление — плъзнах пистолета обратно в портмонето, но не го затворих. Този път бях готова да хвана пистолета бързо, дори и неочаквано. И без това, нямаше да мога да се разхождам цяла нощ наоколо със зареден пистолет в ръка. В крайна сметка ръката ти ще започне да се схваща, без значение, колко малък е пистолета.

Жан-Клод се плъзна покрай дансинга и аз го последвах.

— Лив, беше уплашена от мен. Защо?

Той се обърна елегантен и усмихнат.

— Ти си Екзекуторката.

Поклатих глава.

— Каза, че можела да ме усети в главата си, като друг вампир. Какво имаше предвид?

Той въздъхна.

— Ти си некромант, ma petite, и силите ти нарастват, когато ги използваш.

— Защо това би изплашило шестотингодишен вампир?

— Ти си непреклонна, ma petite.

— Това е едно от най-добрите ми качества.

— Ако отговоря на въпроса ти, ще се насладиш ли на клуба ми с мен, ще бъдеш ли на среща с мен, докато не се покаже наемникът?

— Благодаря, че ми напомни.

— Не беше забравила.

— Не, не бях. Така че, да, отговори на въпроса ми и ще си поиграем на среща.

— Да си поиграем?

— Стига увърта и отговори на въпроса ми — помислих и за един друг въпрос, който исках да му задам. — Два въпроса.

Той повдигна веждите си, но кимна.

— Във фолклора и популярните митове има определени сили, които вампирите не притежават: контрол над времето, превръщането в животни. Некромантите се предполага, че са в състояние да контролират всички видове немъртви.

— Контрол? Нямаш предвид само зомбитата, нали?

— Не, ma petite.

— Значи Лив се уплаши, че ще я обсебя?

— Нещо такова.

— Но това е лудост. Не мога да заповядвам на вампирите наоколо.

Прииска ми се да не съм казвала това в момента, в който го казах. Бях вдигнала вампир веднъж. Веднъж. Веднъж беше достатъчно.

Явно по лицето ми се беше изписало нещо, защото Жан-Клод докосна брадичката ми.

— Какво има, ma petite? Какво изпълни очите ти с такъв… ужас?

Отворих устата си и излъгах.

— Ако можех да контролирам вампирите наоколо, Серефина нямаше да може да ме хване толкова лесно преди два месеца.

Лицето му омекна.

— Тя е мъртва, ma petite. Окончателно и наистина мъртва. Ти го видя — той се приближи и целуна челото ми. Устните му бяха копринено меки. Плъзна устните си по челото ми, приближавайки още тялото си, утешавайки ме.

Това ме накара да се чувствам дяволски виновна. Все още имах кошмари за Серефина, тази част беше истина. Само произнасянето на името й на глас, караше стомаха ми да се свива. От всички вампири, които познавах, тя беше успяла да се приближи най-много до мен, за да ме хване. Не, за да ме убие, това щеше да се случи рано или късно. Не, тя почти ме превърна в един от тях. Почти ме накара да искам да съм един от тях. Тя ми предложи нещо по-ценно от секс или сила. Предложи ми мир. Това беше лъжа, но тъй като свърши работа, трябва да е била добра.

Защо не казах на Жан-Клод истината? Добре, това изобщо не беше негова шибана работа. Честно казано това, което бях направила ме ужасяваше. Не исках да се занимавам с това. Не исках да мисля за него. Не исках да знам каква философска школа за вдигането на вампири на дневна светлина можеше да има. Бях много добра в игнорирането на неща, с които не исках да се занимавам.

— Ma petite, ти трепериш — той се отдръпна от мен, за да види лицето ми.

Поклатих глава.

— Там някъде има един наемен убиец, който чака да ме убие, а ти ме питаш защо треперя.

— Познавам те твърде добре, ma petite. Не заради това трепериш.

— Не ми харесва, че ме използваш като някакъв Торбалан за вампири. Не съм чак толкова страшна.

— Не, но аз подпомагам илюзията.

Отдръпнах се от него.

— Имаш предвид, че казваш на останалите вампири, че бих могла да контролирам вампири?

— Един или два намека — той се засмя и дори в тази проста демонстрация се разбираше, че си мисли нещо порочно.

— Защо, за бога?

— Научих един урок от нашия дипломатичен Ричард. Той беше реализирал победа над много върколаци, чрез простото обещание да ги пази добре, а не да ги принуждава да правят неща, които те не искат да правят.

— Е, и? — попитах.

— Поканих вампирите да се присъединят към моето паство не от страх или чрез заплахи, а с обещание за безопасност.

— Като Лив?

Той кимна.

— Как се подсигури, че те няма да причинят бунт в двореца?

— Има си начини.

— Като заплахата от некромант — казах аз.

Той се засмя.

— Действително.

— Не всеки ще ти повярва.

— Знам, че аз няма — каза глас.