Смъртоносен танц

29

— Заведи ме в стаята с ковчезите — казах аз.

— Защо? — попита Жан-Клод. Имаше нещо в начина, по който каза тази самотна думичка, който ме накара да се втренча в него.

— Защото те помолих.

— Как ще се почувстват хората ми, ако позволя Екзекуторката да влезе в тяхната лична стая, докато те спят безпомощни?

— Няма да убивам никого днес, не и целенасочено.

— Не ми харесва начина, по който каза това, ma petite.

— Неконтролираната сила е непредвидима, Жан-Клод. Всякакви нежелани неща биха могли да се случат. Трябва да видя къде трябва да почиват вампирите. Искам да опитам да ги върна обратно с контролирана маневра.

— Какъв вид нежелани неща? — попита Ричард.

Това беше добър въпрос. След като всъщност се оправях на сляпо, нямах добър отговор на това.

— Ще ми отнеме по-малко сила да ги върна обратно, отколкото ми трябваше, за да ги вдигна. Ако отново я призовем диво и се опитаме да ги насилим обратно… — поклатих глава.

— Би могла да погасиш тяхната жизнена сила — каза Касандра.

Погледнах към нея.

— Какво каза?

— Ще се опиташ да ги положиш обратно в ковчезите им, както би опитала да положиш зомби, нали?

— Да.

— Но не ги искаш мъртви за постоянно?

Главата започваше да ме боли.

— Не, не ги искам мъртви за постоянно.

— Откъде знаеш толкова много за некромантията, Касандра? — попита Жан-Клод.

— Имам магистърска степен по магическа теория.

— Това можеше да ни свърши работа по-рано — казах аз.

— Ни най-малко — каза тя. — Но може да помогне сега.

— Знаеше ли, че най-новият член на глутницата ти е толкова добре образован, Ричард? — попита Жан-Клод.

— Да — каза той. — Това беше една от причините, поради които й дадох разрешение да се премести тук.

— Разрешение да се премести? — попитах аз. — Защо й е трябвало твоето разрешение?

— Върколаците трябва да получат разрешение от местния водач на глутница, преди да могат да влязат на нова територия. Ако не го направят, това се приема като предизвикателство към неговия авторитет.

— Тя теб ли попита за разрешение или Маркус?

— И двамата — каза Касандра. — Повечето върколаци не биха се приближили близо до Сейнт Луис, докато не приключи тази борба на сили.

— Защо тогава ти дойде, вълчо мой? — попита Жан-Клод.

— Хареса ми това, което чух за Ричард. Той се опитва да вкара глутницата в двадесети век.

— Планираше ли да бъдеш негова лупа? — попитах аз. Да, леката болка на ревността подаде грозната си глава.

Касандра се усмихна.

— Евентуално, но мястото вече беше заето. Дойдох тук, за да избягвам боя, не да го предизвикам.

— Страхувам се, че си сгрешила мястото — отбеляза Жан-Клод.

Тя сви рамене.

— Ако бях изчакала, докато битката свърши и нещата се успокоят, нямаше да струвам много, нали така?

— Дойде да се биеш на страната на мосю Зееман ли?

— Дойдох, защото съм съгласна с това, което се опитва да направи.

— Не одобряваш убийствата? — попитах аз.

— Не наистина.

— Е, Ричард, открил си сродна душа — каза Жан-Клод, усмихвайки се твърде доволно.

— Касандра вярва в светостта на душата, много хора го правят — каза Ричард. Не погледна към мен.

— Ако тя ти подхожда повече от мен, няма да стоя на пътя ти.

Той се обърна към мен с израз на удивление върху лицето си.

— Анита… — той поклати главата си. — Аз съм влюбен в теб.

— Ще го преживееш — казах аз. Гърдите ми се стегнаха от предложението, но все пак го казах. Ричард и аз имахме основни фундаментални различия в мнението. Те нямаше да се променят. Един от нас трябваше да направи компромис и това нямаше да съм аз. Не можех да погледна очите на Ричард, но нямаше да взема думите си назад.

Той пристъпи пред мен и всичко, което можех да видя от него бяха голите му гърди. Имаше драскотина точно под лявото му зърно, кръвта се стичаше по кожата му на тъмни ивици. Той докосна брадичката ми, повдигайки лицето ми, докато не погледнах в очите му. Разглеждаше лицето ми така, сякаш не го беше виждал никога преди.

— Никога няма да те загубя, Анита. Никога.

— Никога е твърде дълго време, за да се обвържеш с убиец.

— Не е нужно да бъдеш убиец — каза той.

Отдръпнах се от него.

— Ако се въртиш около мен, очаквайки да омекна и да стана едно добро малко момиченце, може би трябва да ме напуснеш още сега.

Той сграбчи ръцете ми, дръпвайки ме към тялото си.

— Искам те, Анита, цялата — целуна ме, ръцете му бяха сключени зад гърба ми, притискайки ме към него.

Плъзнах ръцете си зад гърба му, файърстара все още беше в дланта ми. Притиснах тялото си срещу неговото достатъчно силно, за да усетя, че се радваше да ме види.

Отпуснахме се, за да можем да дишаме и аз се отдръпнах назад, наполовина усмихната, без да се измъквам от ръцете му. Успях да зърна Жан-Клод. Изразът на лицето му изтри усмивката от устните ми. Не беше ревност. Беше глад. Желание. Да ни гледа какво правим, го беше възбудило.

Отдръпнах се от Ричард и открих кръв по ръцете си. Беше трудно да се забележи върху тъмно синьото ми поло, но имаше мокри ивици, там, където се бях притиснала към кървавите драскотини. Някои от раните бяха толкова дълбоки, че все още продължаваха да кървят.

Сега и Ричард гледаше към Жан-Клод. Отстъпих от Ричард, държейки повдигната окървавената си ръка. Приближих се към вампира и очите му се спряха на свежата кръв, не на мен. Спрях на по-малко от крачка от него, държах ръката си пред лицето му.

— Какво би предпочел точно сега, кръв или секс?

Очите му потрепнаха към лицето ми, после обратно към ръката ми, пак към лицето ми. Наблюдавах какви усилия полага, за да продължи да ме гледа в очите.

— Попитай Ричард какво би предпочел точно след като се промени във вълк, секс или прясно месо?

Погледнах назад към Ричард.

— Какъв е твоя избор?

— Точно след промяната, месото — каза го така, сякаш аз вече трябваше да знам отговора.

Обърнах се обратно към вампира. Наместих файърстара отпред в панталоните си и приближих кървавата си ръка към устните му.

Жан-Клод сграбчи китката ми.

— Не ме дразни, ma petite. Контролът ми не е безграничен — треперене се плъзна по рамото му и надолу по ръката му. Погледна настрани и затвори очите си.

Докоснах лицето му с дясната си ръка, обръщайки го към мен.

— Кой е казал, че те дразня? — казах меко. — Заведи ни в стаята с ковчезите.

Жан-Клод погледна лицето ми.

— Какво ми предлагаш, ma petite?

— Кръв.

— И секс?

— Кое би предпочел сега, точно в тази минута? — втренчих се в него, прочитайки истината в лицето му.

Той се разсмя разтреперано.

— Кръв.

Усмихнах се и издърпах китката си.

— Запомни, че това беше твоя избор.

През лицето му премина израз, нещо средно между изненада и ирония.

— Touche16, ma petite, но започвам да тая надежди, че това няма да е последният път, когато ще правя избор — имаше жега в гласа му, в очите му, простото стоене близо до него ме караше да потрепервам.

Хвърлих кос поглед към Ричард. Той ни наблюдаваше. Очаквах да видя ревност или гняв, но всичко, което можех да прочета по лицето му беше нужда. Страст. Бях почти сигурна, че изборът на Ричард точно в тази минута щеше да е секс, но мисълта за малко разлята кръв не изглеждаше да го е притеснила. По скоро изглежда, че го беше възбудила. Бях започнала да се чудя дали вампирите и върколаците споделяха сходни вкусове в любовната игра. Мисълта би трябвало да ме уплаши, но нищо такова не се случи. Това беше много, много лош знак.