Ширината на света

Емпирей

Почти всяка постройка, в която бях влизала от напускането на Горчилище насам, бе крила неведоми опасности. Не очаквах и тук да е по-различно. Донякъде ме успокояваше фактът, че сме невидими, макар че ако някой живееше тук, той неизбежно би се зачудил защо вратата се отваря и затваря сама.

— Бъдете нащрек — заръчах на останалите, докато тръгвахме на своята обиколка.

Първото, което ни направи впечатление, бяха размерите на къщата. Отвън тя не изглеждаше толкова огромна, но сега ми се струваше, че спокойно може да побере както Комините, така и Катедралата на Горчилище.

В широкото преддверие стояха като на пост рицарски доспехи. Излъскани до блясък, но с няколко дълбоки вдлъбнатини по тях. От едната им страна висеше в ножница дълъг, страховит меч.

Всяка стая, в която влизахме, изглеждаше по-просторна от предишната. Стените бяха от дърво, камък, фаянсови плочки, дори от метал. Навред имаше големи и удобни мебели, а също оръжия — бойни секири, копия, ножове и дори неща, които не познавах, но които имаха достатъчно смъртоносен вид. Всичко бе обляно в светлина, извираща от тайнствен източник, сякаш в таваните бяха пленени безброй кукоси, подобни на онези от Мочурището.

Не липсваха и камини, а също бани, каквито бях виждала в жилището на Моригон преди цяла вечност.

Влязохме в библиотека, цялата опасана от рафтове книги, с масивно бюро и удобни кресла за сядане. По-нататък попаднахме на кухня, толкова голяма, че дъното й едва се виждаше. Беше оборудвана с чугунена печка и огнище с казан, окачен на верига. Имаше дълга, дървена маса за хранене и шкаф с чинии, чаши, прибори и акуратно сгънати платнени салфетки.

Друг шкаф бе натъпкан с всевъзможни неща за ядене, пак безупречно подредени и съвсем пресни, което бе странно, имайки предвид, че постройката изглеждаше изоставена. Тя несъмнено бе много стара, като се започне от почернелите греди на тавана и се стигне до ореховото дюшеме, покрито с пъстроцветни килими, но чиста и добре поддържана.

Най-силно от всичко ме поразиха портретите по стените. Те бяха многобройни и изобразяваха различни мъже и жени, чиито имена бяха изписани върху малки месингови табелки на рамките.

Така узнах, че портретът, окачен над камината в най-голямата от всички стаи, е на Бастион Кадъм. Той беше висок, як мъж, със свирепо изражение, късо подрязана черна брада и гъсти вежди, почти сключени над пронизителните зелени очи. Можех да разбера защо е бил избран за водач на нашата раса. Целият му внушителен и уверен вид говореше, че е роден да командва.

Дали това не бе неговият някогашен дом? Това би ми дало известна надежда, защото поне знаех, че е бил на страната на добрите. Същевременно се чудех какво ли е станало с къщата след смъртта му. Дали бе наследена от неговите потомци? Но те не са могли да останат тук, ако всички оцелели са избягали в Горчилище. От друга страна, ако е паднала в ръцете на Маладоните, защо Ендемен и неговите палачи не можеха да я видят?

Окончателно объркана, се отдалечих от портрета и продължих да разглеждам.

Образът на Астрея Прайн заемаше почетно място в библиотеката, между два стелажа с книги. Тя изглеждаше точно каквато я помнехме от гостуването в Мочурището — млада, с остри, дори леко плашещи черти. В един сумрачен коридор пък се натъкнах на портрет на своя далечен прадядо Джаспър Джейн. Зачудих се дали не са му отредили това място заради неговата склонност към тъмната магия. Но той, или поне духът му, ни се бе притекъл на помощ в Мочурището, така че му дължахме единствено благодарност. Макар че сътвореният от него Пети кръг едва не бе погубил всички ни!

Имаше и портрети на много други хора, за които дори не бях чувала, но които явно бяха играли важна роля в света на магията.

Заварих Делф в една странична стая да гледа като хипнотизиран към стената.

— Какво има, Делф? — го попитах.

Вместо отговор той посочи с пръст една от картините. Върху нея бе изобразен мъж, възседнал крилат слеп, или кон, както биха го нарекли тук. На рамото му бе кацнал голям, ноктест ястреб.

Прочетох табелката върху рамката.

— Самуел Делфия? — възкликнах развълнувано. — Та той е бил от твоя род!

— Да, и изглежда е разбирал от животни. Също като татко. Бас държа, че двамата биха си допаднали.

— Не ще и дума — положих ръка върху рамото му.

Той изтри очи и подсмръкна.

— Да си призная, татко ми липсва. Надявам се, че е добре.

— На мен също ми липсва, Делф. Но не забравяй, че той сам искаше да напуснеш Горчилище.

— Така е, Вега Джейн, знам — кимна той, а сетне изражението му изведнъж се промени. — Чакай малко.

— Какво?

— В гробището Улвъркот попаднахме на паметната плоча на Барнабас Делфия. А пък този тук е Самуел. Значи и двамата трябва да са притежавали магични способности, нали?

— Предполагам — отвърнах предпазливо.

— А ето че аз съм най-обикновен. Нямам нито знаци по ръцете, нито нищо.

Той подхвърли думите небрежно, но по всичко личеше, че отчаяно му се ще да не са верни. Делф копнееше да бъде магьосник, но не бе по моите сили да го направя такъв.

— Знам само, че никога не бих стигнала дотук без твоя помощ — отвърнах.

Той ми благодари с усмивка и побърза да смени темата.

— Мястото изглежда гостоприемно, нали, Вега Джейн? Имам предвид, че портретите по стените са все на наши хора, а не на някакви Маладони.

— Общо взето. Но не забравяй как потръгнаха отначало нещата в къщата на Астрея Прайн. А тя също беше от нашите.

При този отговор ръката на Делф неволно посегна към дръжката на меча. Петра и аз също държахме пръчките в готовност. Искаше ми се да вярвам, че тук сме в безопасност, но вече имах горчив опит отпреди.

Накрая, подчинявайки се на призива на глада, се упътихме към кухнята. За всеки случай оставих заклинанието за невидимост. Не знаех дали на Ендемен и компания няма да им хрумне да се върнат с някакъв нов способ да намерят къщата.

Нагрях един тиган и хвърлих вътре пушена шунка, наденички и голяма, съвсем прясна телешка пържола. Петра се залови да реже зеленчуци, които бе открила в килера. Делф пък напълни казана с вода, разпали огнището и ентусиазирано обяви, че ще вари супа.

До кухнята имаше малка стаичка с тежка врата. Вътре цареше зимен студ, очевидно за да се запазят свежи по-малотрайните продукти като месо, мляко и сирена. Открих там дори готово тесто за хляб.

Много скоро ни обгърна смесица от апетитни аромати, от които устата ми се наля със слюнка. Бедният Хари Две бе изплезил език в трепетно очакване. Но всичко това не ме караше да се чувствам по-спокойна.

Петра споделяше тревогите ми. Тя издебна случай да ме доближи и прошепна:

— Вега, цялата тази храна изглежда сякаш е купена току-що.

— Знам — отвърнах. — Някой живее тук и дори в момента сигурно е наоколо.

— А тогава защо не се показва?

— Ако трябва да сме честни, и ние не се показваме.

— Но трябва да е доловил присъствието ни. Нали местим разни неща.

— Може да го е страх. От предметите, движещи се из въздуха, и така нататък.

— Може — кимна неубедено тя.

Двете наредихме върху дългата дървена маса чинии, прибори и салфетки.

Аз сложих на пода и купичка за Хари Две, а щом всичко беше готово, се заловихме за ядене и се тъпкахме, докато коремите ни не се издуха като гайди. Откакто се помнех, гладът бе мой постоянен спътник, затова сега се наслаждавах на всяка хапка и на всяка глътка от свежото, прохладно мляко. Не знаех кога ще ми се удаде отново случай да се нахраня като хората.

Щом приключихме, се качихме на втория етаж по широко стълбище с парапети, което силно ми напомни за онова в Комините.

— По всичко изглежда, че къщата не е изоставена — обърнах се към спътниците си. — Но още не сме видели стопаните, затова предполагам, че се крият. Какво ще кажете да останем заедно и невидими за през нощта?

— Да не си се побъркала? — отсече Петра. — Това само ще ни направи по-лесна мишена. Вече претърсихме първия етаж. Той е празен и разполага с три спални, подредени една до друга. Всеки от нас може да се настани в отделна стая и пак ще бъдем достатъчно близо, за да извикаме, ако се случи нещо. — Тя замлъкна и огледа оценяващо Делф. — Или пък Делф и аз ще спим в едната, а ти и Хари Две — в другата.

— А защо аз да не спя с Делф, а ти — с Хари Две? — отвърнах.

— Защото кучето е твое и ще те пази. А Делф ще пази мен. При това всяка от нас има магическа пръчка, така че намирам идеята за добра.

Извърнах глава към Делф, който постепенно почервеняваше като домат.

— Отделните спални ми се струват по-удачно решение — рекох сухо. — Ще сложим Делф по средата, а аз ще поставя заклинание върху вратата му, така че никой да не го безпокои.

Петра ме изгледа със снизходителна усмивка и аз изпитах силно желание да я зашлевя.

Вместо това си поех дълбоко дъх, завъртях пръстена и освободих вълшебните нишки, които ни свързваха.

Вече видими, се разотидохме по стаите си.

Моята се оказа голяма и добре мебелирана. Окачих малкото си дрехи в изящно резбования гардероб и се мушнах под завивките.

Още след вечеря осветлението в къщата по необяснима причина бе угаснало, така че всички носехме със себе си свещи, които бяхме намерили в едно от чекмеджетата.

Хари Две също скочи върху леглото и се настани в краката ми.

Духнах свещта и отпуснах глава върху възглавницата.

И тогава я видях.

Едва се сдържах да не изпищя.

Тя се взираше в мен от тавана.

Тогава си дадох сметка, че е просто картина на млада жена. Имаше дълга, вълниста руса коса и големи, сини очи. Лицето й сияеше от красота, но изражението му бе толкова тъжно, че аз самата усетих как ъгълчетата на устата ми се отпускат надолу при вида му.

Зачудих се коя е и защо портретът й е на тавана, а не окачен в рамка върху стената, както всички останали.

Повдигнах се на лакът и тогава ме порази друга мисъл. Как я виждах в тъмното? През прозореца не влизаше никаква светлина, а аз бях угасила свещта. Едва различавах дори очертанията на Хари Две в края на леглото, а таванът бе поне шест метра висок.

Странно.

Запалих свещта, за да я разгледам по-добре и получих поредната доза изненада.

Тя изчезна, а таванът се превърна просто в гладка, бяла повърхност.

Отхвърлих завивките, изправих се на пръсти в леглото и вдигнах свещта колкото можех по-нависоко.

Пак нищо.

Седнах обратно, духнах пламъчето и зачаках.

И ето че тя се появи.

Примигнах и потърках очи. По гърба ми пропълзя тръпка на страх.

Косата й беше все така дълга и руса.

Но сега образът се движеше.

Инстинктивно посегнах към нощното шкафче и сграбчих пръчката.

Бях преживяла достатъчно по време на пътуването през Мочурището, а също и на това ново място, за да знам, че всяко нещо, независимо колко невинно изглежда, може да крие смъртоносна опасност.

Но тя не предприемаше никакви действия. Само устните й помръднаха, а веждите й леко се присвиха, сякаш се учудваше да ме завари тук.

Следващото, което се случи, потвърди догадката ми.

— Коя си ти?

Думите долетяха до мен нежно, мелодично, но в звука им бе преплетено и друго — отчаяние, примесено с безгранично чувство на загуба.

— Аз… аз съм… — за миг се уплаших, че съм си забравила името, но после то само изскочи на езика ми. — Вега… Вега Джейн.

В следващия миг жената се отдели от тавана, спусна се полека и седна до мен. Хари Две наостри уши, но не издаде никакъв звук, което ми вдъхна увереност, защото моето куче винаги усещаше опасността преди мен.

— Вега Джейн? — промълви тя, оглеждайки ме от глава до пети с големите си, лъчисти очи.

— Да — кимнах. — А ти коя си?

— Казвам се Ума.

Ума. Ума. Бях срещала това име някъде, но не можех да се сетя къде.

— Това твоят дом ли е? — попитах.

Направи ми впечатление, че почти мога да гледам през нея. Дрехите й също не бяха съвременни. Тя очевидно принадлежеше към миналото.

— Не, но често го посещавам. Харесва ми тук.

— Да не би да си…

Жената кимна.

— Да, мъртва съм. Много отдавна.

Едва сега се сетих откъде ми е познато името. Бях го прочела върху една паметна плоча на гробището Улвъркот малко преди да влезем в Първия кръг на Мочурището.

— Ума Кадъм, дъщерята на Бастион Кадъм?

Тя кимна отново.

— И сега призрак ли си?

Отрицателно поклащане на глава.

— Не, не съм призрак.

— Тогава може би дух? Веднъж видях духа на моя прадядо, Джаспър Джейн.

— Не съм и дух.

Бях изчерпала всичките си предположения.

— Какво си тогава?

— Съжаление.

— Съжаление? Какво точно ще рече това? Всички имаме своите съжаления.

— Да, така е, но някои са по-големи от други. А ако са достатъчно могъщи, могат да те обсебят изцяло. Това е моята участ. До края на вечността.

Давайки ми този страховит отговор, тя изчезна. Аз потупах успокоително Хари Две по главата и се отпуснах отново върху леглото.

Излизаше, че въпреки големия портрет на баща й долу над камината къщата не е нейна. Значи бе принадлежала на друг. Съжаление… За какво ли толкова съжаляваше?

Придърпах завивките чак до брадичката си, сякаш техният допир можеше да ме предпази от всички злини на света.

И тогава чух писъка.