TRIGINTA QUATTUOR

На косъм

Първият ми проблем бе, че не можех да стана невидима без пръстена, а той се намираше у Петра. Така бях забелязана още в мига на появата си насред улицата в Голям Честен. За щастие, ме забеляза просто един немощен старец, който продължи по пътя си, сякаш материализирането на хора от въздуха бе нещо напълно обичайно.

Беше вече нощ и аз побързах да се оттегля в сенките, където да се успокоя и събера мислите си — а това ми се удаваше трудно, защото горях от безпокойство по Делф и Петра.

Огледах се в опит да разбера дали в града не се случва нещо необичайно. Все пак с едно движение бях извадила оттук петдесет членове на робската класа. Очаквах изчезването им да е вдигнало всички на бойна нога, но явно грешах. Поради късния час повечето от господарите им навярно спяха и дори не бяха установили липсата. Е, щяха да я установят на сутринта, събуждайки се без прислужници, които да им сервират закуската.

Същевременно не бях сигурна дали магията ми не е предизвикала тук странни явления от рода на шумове или светлини. Възможно бе бившите роби да са се издигнали в небето, макар и за миг. Или пък в някоя от къщите да са забелязали ставащото и да са уведомили Маладоните.

Но защо Петра и Делф бяха дошли тук?

Внезапно в главата ми прозвуча ново съобщение.

На гарата сме, в същата стая. Побързай.

Фокусирах се, представяйки си четирите стени на малкото помещение, в което бяхме спали, докато издирвахме хората с магически способности в града.

Почуках се по бедрото, измърморих познатите слова и миг по-късно се озовах там.

Озърнах се трескаво за Делф и Петра, но тях ги нямаше.

И все пак не бях сама.

Четирима костюмирани с насочени пръчки ме обграждаха от всички страни.

Останах толкова изненадана, че не успях дори да помисля, което навярно ме спаси.

Ембатлементо.

Четирите заклинания удариха едновременно изникналия щит, но той ги удържа и дори ги отхвърли обратно, принуждавайки нападателите да се наведат.

Използвах шанса, за да произнеса отново Пас-пусе и да се пренеса на улицата пред гарата.

Сега вече бях притеснена не на шега. Маладоните явно бяха пленили Делф и Петра и бяха използвали пръчката й, за да комуникират с мен.

Чудех се дали не са й отнели и дядовия ми пръстен. Но как изобщо бяха успели да ги заловят въпреки закрилата на невидимостта?

Това, че аз самата не можех да ставам невидима, бе огромна пречка.

Секунди по-късно четиримата Маладони излязоха от входа на гарата с яростни физиономии.

Побързах да се скрия зад най-близкия ъгъл и оттам използвах заклинанието Кристиладо магнифика, за да ги огледам по-добре.

Не видях никой от тях да носи пръстена. Те навярно дори не знаеха за магическите му способности, но нямаше да им отнеме дълго да ги открият, било то и по случайност.

Със свито сърце забелязах появата на още четирима, навярно призовани на помощ от другарите си. Очаквах и самият Ендемен всеки момент да изскочи отнякъде. Всъщност дори бях учудена, че не ръководи лично операцията.

Във всички случаи, независимо от броя на преследвачите, основната ми задача бе да открия и спася Петра и Делф.

Но къде да ги търся? Дали не бяха отведени в замъка? Или пък вече бяха… мъртви?

Погледнах към магическата пръчка в ръката си.

Една-единствена, срещу осем на противниците. Но аз винаги се бях сражавала с неравни сили, още от Дуелума у дома, в Горчилище. И бях печелила всяка битка.

Мнозина смятаха, че у мен има нещо специално. Е, сега бе моментът да проверя дали действително е така.

При засадата в стаята Маладоните не бяха хвърлили заклинанието Ригаморте, срещу което щитът бе безполезен. Очевидно имаха за цел не да ме убият, а да ме заловят жива. И ми се струваше, че знам защо. За да ме изтезават и изтръгнат от мен и последното зрънце информация.

Е, аз щях да се възползвам от това.

От опит знаех, че щом врагът те превъзхожда числено, най-добрата тактика е да го разделиш.

Пуснах две бързи магии над главите им, насочени в различни посоки. После, без да се бавя, се пренесох зад гърбовете им. Те реагираха точно по начина, по който очаквах — половината тръгнаха на една страна, а другата половина — на друга. Шансовете ми оставаха малки, но все пак бяха по-добри отпреди.

Последвах групата, която се втурна подир отдалечаващата се светлина на първата ми магия, като спазвах достатъчно разстояние, за да не ме забележат. Вдигнах пръчката и се прицелих в най-задния Маладон.

Заклинанието Субсервио го улучи между плешките и аз му прошепнах своите инструкции. Той моментално се обърна срещу другарите си и ги атакува, поваляйки двама на земята. Четвъртият успя да се окопити навреме и да го извади от строя.

Докато се оглеждаше откъде е дошла изненадата, използвах Субсервио и срещу него. Той отпусна ръка, а лицето му доби тъповат вид.

Отидох бързо до него, взех му пръчката с облечената си в ръкавица ръка и я строших на две. Сторих същото и с пръчките на останалите, преди да насоча отново вниманието си към него.

— Как се казваш?

— Дълиш — отвърна намусено той.

Приложих му магията Ориганте, за да разкрия истинския му облик, но за мое учудване, той не се превърна в противно чудовище. Нима не всички Маладони изглеждаха еднакво?

— Добре, Дълиш, къде са моите приятели?

Озадаченият му вид ми подсказа, че трябва да бъда по-конкретна.

— Високият младеж и момичето. Чиято пръчка използвахте, за да ме подмамите тук.

Той кимна.

— Намират се в казармата на Елитната гвардия, в другия край на Голям Честен.

— И са живи? — попитах рязко.

Ново кимване.

— Къде е нейната пръчка?

— Не е у мен.

— А у кого тогава?

— Ето у него — посочи мъжът един от падналите на тротоара.

Изтрих от паметта му всеки спомен за нашия разговор и го повалих в несвяст. Сетне се обърнах към Маладона, когото беше посочил, и произнесох:

Реджойнда, пръчка на Петра.

Тя изскочи от джоба му и попадна в ръката ми. Помислих за секунда и добавих:

Реджойнда и всичко останало, принадлежащо на Петра, Делф или мен.

Не се случи нищо.

Прибрах пръчката в наметката си и се обърнах тъкмо навреме, за да отбия летящото към мен заклинание.

То отскочи от магическия ми щит и експлодира в стената на съседната сграда, оставяйки зееща дупка.

Втората четворка костюмирани се бе появила изневиделица, навярно дочула или усетила ставащото.

Сега вече дуелът започна наистина.

Смятах, че нямам никакъв шанс. Добре помнех как схватката дори с един-единствен Маладон бе изцедила от Петра и мен и последната капка сила. Накрая едва можехме да помръднем с пръст, докато противникът ни изглеждаше напълно свеж и боеспособен. Тогава единствено намесата на Хари Две ни бе спасила.

Но сега, по непонятна за мен самата причина, пръчката ми се движеше по нов и удивителен начин. Танцуваше, подскачаше, парираше и изпращаше заклинания.

Колкото по-дълго се сражавах, толкова по-енергична и уверена се чувствах.

Импакто. Ембатлементо. Джагада. Параликто. Ембатлементо.

Повалих един от противниците с магията Енгълфиадо, а друг ослепих с Импарио и той започна да стреля напосоки, карайки другарите си да залягат и да се крият.

Самият въздух наоколо започна да ври и кипи, пропит от магична енергия.

Аз продължавах неуморно да нанасям удари, въртейки пръчката като рапира.

Настъпвах напред, а погледът ми сновеше из цялото бойно поле, изчисляваше възможности, ъгли и стратегии, съзнанието ми работеше светкавично и при пълна концентрация.

Те постепенно започнаха да отстъпват, а в очите им се появи паника. Явно не бяха очаквали, че ще съм способна да се опълча на всички им.

Но аз още не бях приключила. От досегашния си опит с Маладоните знаех, че трябва да доведа битката докрай.

И да го сторя час по-скоро, ако исках да открия Делф и Петра живи и невредими.

Насочих вниманието си към паважа под краката им и разтворих в него огромна яма. Те се провалиха с писъци в зейналата й паст, а аз започнах да запращам едно подир друго заклинания Импакто, които попадаха с грохот в стените й, предизвиквайки порой от камъни и пръст. Накрая с едно движение затворих отверстието, запечатвайки ги вътре.

Без да губя повече време, скочих във въздуха и полетях, изпълнена с мрачна решимост.

Никога досега не бях посещавала казармата на Елитната гвардия, но имах доста добра представа как да я открия и скоро се оказа, че не съм се излъгала.

В западния край на града имаше голямо квадратно здание, над чийто покрив се вееше знаме с познатия символ — петолъчна звезда с две зловещи очи в средата. Вътре горяха ярки светлини. Пикирах стръмно и се приземих край задния му вход.

Сега ми трябваше нещо или по-скоро някой. И знаех точно как да се добера до него.

Направих придърпващо движение към себе си с пръчката и произнесох:

Реджойнда, Дълиш.

Беше ми минало през ума да върна по същия начин Делф и Петра, но нямах представа как са затворени и дали магията е достатъчно силна, за да преодолее окови и заключени врати. А ако някой ги надзираваше, можеше да ги спре или дори убие, ако внезапно започнеха да отплуват по въздуха.

Секунди по-късно в небето се появи тъмно, приближаващо петно.

Дълиш тупна тежко в краката ми и аз го върнах в съзнание, след което го поставих отново под контрол чрез Субсервио и го инструктирах какво да прави.

Той тръгна към входа, а аз останах да наблюдавам от сенките.

Посрещна го мъж в черна униформа, който явно остана учуден при появата му. Отзад в преддверието не се мяркаха други пазачи.

— Дълиш? — възкликна. — Хванахте ли момичето? Другите двама са още тук.

Заклинанието ми прелетя през рамото на Дълиш и улучи униформения право в лицето. Той падна като сноп на земята.

Влязох вътре и огледах проснатата му фигура.

— Не, не са ме хванали, задник такъв — измърморих.

Побутнах Дълиш пред себе си към стълбището, започващо в дъното на помещението.

— Къде са останалите? — попитах.

— Повечето спят — отвърна той.

— А моите приятели?

— В стая в средата на коридора, където са спалните помещения.

— Колко души ги пазят?

— Една дузина.

Чудесно.

Представих си как стрелят по мен, докато цялото ми тяло става на решето от куршуми. После обаче ми хрумна идея.

— Дълиш, а къде държат мортите си?

— Къде държат какво?

— Своите, хм… оръжия.

Той посочи една врата вляво от нас, която не бях забелязала досега.

— Ето там.

— Добре, не мърдай оттук.

Използвах заклинанието Ингресио, за да вляза, и видях покрай стените дълги стелажи с наредени върху тях пушки.

Замахнах с пръчката и произнесох:

Интерферо тодос.

От край до край в помещението се чу стържене на метал.

Затворих вратата след себе си и се върнах обратно при Дълиш.

— А сега ме отведи при приятелите ми — заповядах.

Изкачихме се тихо по стълбището и свихме по дълъг коридор с множество стаи от двете страни, от които се носеше звучно хъркане.

Моят водач спря пред масивна метална врата с решетесто прозорче в средата.

Надникнах предпазливо през него и с въздишка на облекчение видях Делф и Петра да седят вързани в един ъгъл — той насинен и окървавен, а тя сгърчила лице в болезнена гримаса.

Както бе споменал Дълиш, в помещението с тях имаше дванайсет униформени мъже. Всички носеха морти — или по-точно пушки.

Но аз също носех нещо.

Своята магическа пръчка.

Която не бих заменила и за хиляда от техните противни оръжия.

Отворих вратата с трясък.

Както и очаквах, пазачите се обърнаха като един и вдигнаха пушките за стрелба.

Но аз бях вече подготвена.

Енгълфиадо.

Потокът вода, изригнал насреща им, ги блъсна и помете към отсрещната стена. След удара в нея те се свлякоха в несвяст на каменния под, а пушките изпопадаха от ръцете им.

Втурнах се вътре.

— Вега Джейн! — възкликна Делф.

— Как ни намери? — попита удивено Петра.

— Сега нямам време за обяснения — отсякох.

Развързах ги бързо и ги поведох по коридора.

Знаех, че шумът от кратката ми схватка навярно е събудил половината сграда.

Още преди да стигнем изхода, започнаха да хлопат врати и се разнесе тропот на тичащи нозе.

— Грабвайте пушките и стреляйте на месо! — чух някой да крещи.

Вече бяхме на улицата, когато същият глас изкомандва:

— Огън!

Обърнах се и видях четиридесет войници, чиито дула сочеха право в нас.

— Пазете се! — изпищя Петра.

— Не се безпокой — отвърнах аз.

Всички четиридесет спусъка бяха натиснати едновременно.

И четиридесет цеви се пръснаха, предвидливо запушени от моето заклинание.

— Брей — ахна Делф.

Брей, и още как — ухилих се вътрешно аз.

Привързах всички ни с магическата нишка, издигнах се право нагоре и полетях.

Не бяхме невидими, така че имаше вероятност Маладоните да ни забележат и да се впуснат в преследване. Затова щом се поотдалечихме, почуках крака си с пръчката и произнесох:

Пас-пусе.

В следващия момент стояхме пред прага на Емпирей.

Преди да влезем вътре, се извърнах бясна към другарите си и им креснах:

— Какво, по дяволите, търсехте в Голям Честен? Първо казвам на Петра, че няма нужда да ходи, а после откривам, че и двамата сте отишли. Ами ако ви бяха убили?

Делф трепна под свирепия ми поглед, но Петра пристъпи напред и каза:

— Вината е моя, Вега. Реших, че не искаш да отида, защото смяташ, че съм неспособна да се справя със задачата. Исках да ти докажа обратното.

— А аз — додаде Делф, — щом разбрах, я заплаших, че ако не ми позволи да я придружа, ще я издам на теб.

Изгледах ги подред, обзета едновременно от гняв и облекчение. Накрая омекнах, още леко гузна, задето едва не бях изпратила Петра на почти сигурна смърт.

Прегърнах ги и казах:

— Е, слава богу, че всичко е наред. Но какво всъщност се случи в града?

— След като ти направи своето… чудо, настъпи същинска лудница — отвърна Делф. — Хора излитаха от къщите и после просто изчезваха. Добре че беше толкова късно и никой не ги забеляза освен нас.

— Това беше масова магия за всички хора от списъка. Сега те са тук, в Емпирей.

— Е, това е чудесна новина.

— Но как ви хванаха? Нали бяхте невидими?

— Именно, бяхме — измърмори Делф. — Заклинанието ти предизвика ураган, подобен на онези, пускани от Фин. Петра и аз бяхме подхванати като перушинки. Аз се блъснах в една стена и едва се свестих.

— А пръстенът се извъртя върху ръката ми — добави Петра. — Беше ми хлабав и докато се усетя, стояхме насред улицата, пред очите на цяла глутница Маладони. Те… ми го отнеха.

Значи опасенията ми се оправдаваха. Наследството от дядо ми се намираше у нашите врагове.

— Де да беше само пръстенът — обади се мрачно Делф. — Покажи й, Петра.

— Не — дръпна се рязко тя.

— Какво да ми покаже? — попитах.

— Хайде, покажи й. Рано или късно ще разбере.

Петра бавно протегна ръка.

Стомахът ми се сви.

Липсваше не само пръстенът, но и пръстът, върху който го беше носила.

— Благодаря, че дойде да ни спасиш, Вега — каза тя.

Бръкнах в джоба си, извадих нейната пръчка и и я подадох.

— Как я откри? — възкликна тя, очевидно развълнувана да я получи обратно.

— С малко късмет — отвърнах сухо.

— Ти си истинска приятелка! Знам, че понякога съм опърничава и досадна, но ти винаги се грижиш за мен.

Прониза ме остро чувство на вина. Тя нямаше да изрече тези думи, ако знаеше за първоначалния ми план.

— Не можех да си позволя да изгубя когото и да е от вас — поклатих глава. — Ние сме заедно, за добро или лошо.

И наистина го мислех.

— Аз опитах да се бия с тях, но нямах никакъв шанс — каза Делф.

— Видях какво стори с онзи Маладон, който отсече пръста ми — рече Петра. — Сграбчи го и го запокити така, че сигурно не му е останала здрава кост.

— Учудена съм, че не са ви убили — отбелязах.

— Искаха да ни разпитват. И знаеха за теб. Използваха пръчката ми, за да ти изпратят съобщение.

— А аз влязох право в капана им.

— Как се измъкна?

— С бой. Имаше осем костюмирани, но успях да се справя с тях.

— Мътните ме взели! — плесна се по коляното Делф. — Цели осем! Но, Вега Джейн, ти си ранена.

Той посочи разкъсаното място върху наметката ми, пропито с кръв. Дори не го бях забелязала.

— Не боли много, Делф — уверих го, поглеждайки крадешком осакатената ръка на Петра. — Всъщност не боли изобщо.

Загрузка...