Ширината на света

Краят на старото ми аз

Щом се прибрахме в Емпирей, използвах Целебния камък, за да излекувам ръката на Денис, изгарянето върху лицето на Сара и една рана на бедрото на Амикус. Похвалих и тримата за проявената храброст и самообладание в битката.

На закуска разказахме историята за стълкновението с Маладоните. Щом Сара стигна до частта за това как бях запратила Ендемен през стената, избухнаха толкова оглушителни аплодисменти, че ушите ми после дълго не преставаха да звънят.

Връщането на пръстена повдигна духа ми и аз се залових с още по-голямо усърдие да обучавам своите питомци. Давах им все по-трудни задачи, уверена, че ще се покажат достойни за предизвикателството.

Следвах примера на Астрея Прайн, като изработвах глинени статуи вместо мишени с помощта на заклинанието Голем маскерадо. И нарочно ги правех да изглеждат като костюмираните!

Дните минаваха, а Голямата зала все повече наподобяваше истинско бойно поле. От всички страни летяха мълнии и разрязваха статуите или ги пръскаха на парчета.

С определено задоволство отбелязвах, че жените усвояват материята по-бързо от мъжете. Също бяха по-агресивни и не отстъпваха нито педя пространство на противника.

Толкова се гордеех с тях!

Сара Бонд, набрала самочувствие след експедицията ни в града, се бе превърнала в същинска машина за магии. Хвърляше ги с главозамайваща скорост и въртеше пръчката така, сякаш бе родена с нея.

Тя, както и Денис и Амикус, се радваха на особена популярност. Останалите непрестанно им досаждаха с въпроси за всяка подробност около сражението в къщата на майора. Аз нямах нищо против — важно бе да научат от първа ръка какво е да се изправиш очи в очи с врага. Скоро щеше да им се наложи да го приложат на практика.

Сега, след като отново разполагахме със закрилата на невидимостта, с Петра се редувахме да водим групи от по двама и трима до Честен, Голям Честен и дори до гара Бимбълтън. Имахме няколко схватки с войници и Маладони, от които винаги успявахме да се измъкнем невредими. А опитът, който младата ми армия трупаше, бе наистина безценен.

Стараех се да отделям внимание на всеки един от членовете й, защото знаех, че в предстоящата война от техните умения ще зависи животът ни. Хора като Денис, Амикус и Сара вече се превръщаха в изпечени бойци, но за да успеем, всичките петдесетима трябваше да бъдат на тяхното ниво.

Сесилия Харкс бе високо, слабо, деветнайсетгодишно момиче с червена коса, лунички по бузите и пъргава ръка. Бяхме я спасили от дома на двойка възрастни съпрузи, които се държаха отвратително с нея — караха я да спи в мазето при въглищата, да яде от купа на пода и я биеха, когато им скимне.

Посветих я в някои тънкости на Джагада, показани ми от Астрея — как да завърта тялото и бедрата си успоредно с движението на пръчката, за да повиши скоростта и силата на магията.

Тя опита отново и аз кимнах доволно, щом глинената статуя се покри с безброй дълбоки разрези.

— Браво на теб, Сесилия. Не бих могла да го направя по-добре.

Очите й светнаха от гордост, а аз продължих нататък.

В другия край на залата Петра усъвършенстваше със своята група заклинанието Субсервио. За демонстрация го направи на Никълъс Бонъм — висок, як младеж с красиви черти, сини очи и дълга руса коса. Щом Никълъс застина, а погледът му се изпразни от съдържание, тя го накара да подскача на един крак и да се върти около себе си, а после да й каже, че я обича.

Насядалите наоколо дружно се засмяха, но аз се замислих.

Дали пък наистина не бе хлътнала по русокосия хубавец?

Можех само да се надявам.

Джеймс Трокмортън бе дребен мъж, прекарал в робство най-дълго от всички, още от деветгодишна възраст. Спрях се, за да упражня с него Ембатлементо. Първите шест пъти пробих с лекота издигнатия от него щит, но на седмия не успях.

Запъхтян и с плувнало в пот лице, той прие поздравленията ми с кратко кимване и поднови заниманията си.

Продължих да обикалям, като помогнах на Алабетус Тръмбул да изпълни Енгълфиадо и да окъпе от глава до пети войнствената и свадлива Полин Патернас. Подадох й ръка да стане, изсуших я с едно махване на пръчката и казах:

— А сега е твой ред.

Без да чака да я подканям, тя скръцна със зъби и запрати срещу бедния Алабетус такава вълна, че го отнесе като сламка.

С труд сдържах усмивката си.

Малко по-надолу Алойшъс Данбъри бе ослепил Тобайъс Холмс с помощта на Импарио, но бе забравил как да му върне зрението, та се наложи да поправя бедата.

Шарлот Токън преодоля с лекота сътворения от мен лабиринт, прилагайки Конфузо, рекузо. Потреперих при спомена как тази магия едва бе спасила кожите ни в Първия кръг на Мочурището.

Ана Дибъл, едро момиче на моята възраст, чиято кестенява коса, остригана късо от бившите й собственици, и придаваше малко суров вид, бе пленила спаринг партньорката си Сара Бонд с Инкарсерата.

Белите светлини, потрепващи около Сара, ме върнаха към случката с огромния джабит в къщата на Астрея Прайн. Отдавна щях да съм в търбуха на чудовищното влечуго, ако не бях приложила чевръсто тази магия.

Заизкачвах се по стълбището, но на средата спрях и се обърнах да посъзерцавам още миг тренировките на малката си армия.

В единия ъгъл Денис О’Шонъси използва Реджойнда, за да отнеме пръчката на Миранда Уийкс, но тя бързо си я върна обратно и го омота с въжета, прилагайки Енснарио. Недалеч от тях Реджиналд Магнус се упражняваше да отваря вратата с Ингресио. Отсрещният ъгъл пък се озаряваше от заклинанието Илюмина.

Хора се издигаха до тавана с Елевата и се спускаха с Десенте.

Стволът на дървото, сътворено от мен по средата на залата, се свиваше под въздействието на Уитеро.

Като цяло, можех да съм доволна от себе си.

Отидох да навестя стаята, в която Делф провеждаше своите часове.

Както обикновено, той бе спретнато облечен в костюм с жилетка и изглеждаше пленително красив с буйната си, дълга коса и висока, силна снага. В стаята имаше двайсетина ученици и аз забелязах как дамската половина по някакъв начин успява едновременно да записва всяка негова дума, да се киска и да се споглежда крадешком.

Затворих тихо вратата и се отдалечих, поклащайки глава.

Женски.

На вечеря всички се хранихме заедно. Аз предпочитах да го правим на смени, за да не претоварваме госпожа Джоли, но този път тя настоя, а и угощението беше великолепно — включваше пиле, шунка, зеленчуци от градината, хрупкав, прясно изпечен хляб, а накрая и пудинг, след който се почувствахме щастливи и с натежали кореми.

Пожелахме си лека нощ и се упътихме към стаите си.

В коридора, преди да се разделим, Петра ми каза:

— Мисля, че напредваме добре. Артемис Дейл и Реджина Самс вече рядко допускат грешки. Кати Уотсън хвърля Енснарио като истински професионалист, а проклятието за конвулсии на Алекс Притиман е почти неразбиваемо.

— А Никълъс Бонъм? — попитах дяволито. — Той също изглежда обещаващ.

Тя се изчерви и извърна лице.

— Справя се, но му трябва още работа.

— Е, сигурна съм, че ти ще му отделиш цялото внимание, от което се нуждае.

Трябваше да призная, че от пристигането ни насам Петра се разхубавяваше с всеки изминал ден. И нищо чудно — сега можеше да се къпе редовно, да носи чисти дрехи, да вчесва косата си. А и се бе наляла апетитно от гозбите на госпожа Джоли. Никълъс Бонъм щеше да бъде истински късметлия, ако спечели благоразположението й.

— Снощи се опита да ме целуне — изтърси изненадващо тя.

— А ти?

— Зашлевих го.

— Наистина?

Тя се усмихна.

— Да, но после му върнах целувката.

— Сигурна съм, че му е харесало — засмях се аз.

— Делф пък иска да се целува с теб.

— Откъде знаеш? — сепнах се.

— Сам ми каза. Онази път, когато ни завари в стаята му. Той наистина те обича, Вега. Винаги съм го знаела, макар и понякога да флиртувах с него, за да те подразня. Тогава ми поиска съвет какво да прави.

Върнах се мислено към вечерта, когато едва не бях изпратила Петра на смърт. Нима бяха разговаряли за мен?

— И ти какво го посъветва?

— Да следва сърцето си.

Изгледах я неуверено.

— Значи ти не го…

— Не съм казала това, нали? — Тя замлъкна само за миг, преди да добави: — Аз също смятам да следвам своето сърце!

Сетне ми пожела лека нощ, врътна се и изчезна в стаята си, оставяйки ме сама.

Какво друго можеше да очаква човек от вироглавата Петра Сонет?

Не мина много и иззад ъгъла се зададе самият Делф.

Лицето ми пламна, но се постарах да звуча небрежно.

— А, Делф, с Петра тъкмо си говорехме за теб.

— Какво по-точно?

— Нищо особено. Просто че си много добър преподавател.

— А, така ли… — измърмори разсеяно той.

— Какво има? — попитах.

— Радвам се, че подаръкът ти хареса.

Докоснах медальона.

— Направо съм влюбена в него.

Той пристъпи малко по-близо.

— Исках да ти подаря друго за рождения ден, но… не бях сигурен дали ще ти стане приятно.

— Винаги ще ми е приятно, щом е от теб, Делф.

Неусетно се озовахме на сантиметри един от друг.

И той ме целуна. Имам предвид, целуна ме истински.

Преди да разбера какво става, аз също го целувах. Стояхме така сигурно пет минути, със слети устни и тела, а моите крака се подкосяваха.

Тогава чухме сподавен кикот.

А някой прочисти гърло.

Обърнахме се и видяхме, че половин дузина души ни наблюдават. Сесилия Харкс и още едно момиче се топяха от умиление, макар и примесено с леко разочарование. Мъжете, сред които Амикус и Денис, изглеждаха просто смутени.

— Е, лека нощ, Делф — казах аз.

Отлепихме се един от друг, а аз изтичах в стаята си и хлопнах вратата.

Усмивката ми бе толкова широка, че сама не вярвах как се побира върху лицето ми.

Вътре заварих Хари Две, но не заспал, какъвто навик имаше по това време.

Очите му бяха широко отворени, а видът — някак странен.

Седнах до него на леглото и го погалих по козината.

— Всичко наред ли е? — попитах.

Очаквах в отговор да ме близне по бузата, както обикновено, но той дори не помръдна.

Леко разтревожена, се съблякох, минах през банята и се мушнах под завивките.

И останах да лежа така, вторачена в тавана.

Усещах как времето минава. Скоро настъпи най-тъмният час преди зазоряване, а аз още не бях затворила клепачи.

Щеше ми се да мисля за Делф. За целувката, донесла ми толкова много отговори. И накарала сърцето ми да пърха от щастие. Но вместо това умът ми постоянно се връщаше към странното държание на Хари Две. Той още стоеше на абсолютно същото място, без да трепне дори с мускулче, подобно на мраморна статуя.

Понякога вдигах глава и го поглеждах, надявайки се най-сетне да легне и да поспи. Но това не се случваше. А знаех, че кучето ми не прави нищо без причина. То открай време бе моят ранен предупредителен сигнал. Усещаше нещата дълго преди мен.

Накрая припълзях до своя верен другар и го прегърнах през шията.

Вгледах се внимателно в муцуната му. Очите му бяха насочени право към вратата, а челюстите — здрави стиснати. Изглеждаше по-сериозен от всякога — дори от случаите, когато смъртта бе стояла насреща ни в облика на гарм, джабит или Маладон.

Простила се окончателно със съня за тази нощ, станах и се облякох. Тъкмо размишлявах дали да не сляза и да се подготвя за новия учебен ден, когато кучето внезапно изръмжа и скочи на пода.

— Какво има? — притичах до него.

Той не ме погледна, но единственото му ухо стоеше наострено.

Сетне се втурна към вратата и започна да драска по нея.

Отворих я и той побягна навън.

— Хари Две!

Завтекох се след него по коридора, а после надолу по стълбището.

Стигнахме първия етаж, а той все така не спираше.

Мярнах го да свива зад един ъгъл и да продължава към други, дървени стълби, водещи към сутерена.

Гърлото ми се сви, защото се досетих накъде отива.

Към малката врата с бронзова дръжка, изобразяваща пищящ Уъг. Когато най-сетне го настигнах, той вирна муцуна към мен и изджафка, сякаш ме подканяше: Хайде, докога ще се бавиш?

Отворих с помощта на пръчката и той хукна отново, а аз — след него.

Звуците скоро достигнаха до ушите ми.

Някой ридаеше.

Блуждаещите светлини се стрелкаха от всички страни, както и преди, но сега ми се сториха повече, а полетът им — по-трескав и безразборен.

Озърнах се да видя Ума Кадъм или пък Алис Адронис с нейната пробита броня и смъртоносна рана на гърдите, но тях ги нямаше.

Откъде тогава идваха риданията?

Както винаги, Хари Две се ориентира по-бързо от мен и се насочи към един далечен ъгъл. Щом стигнах дотам, установих, че това всъщност е проход, водещ към друга, много по-малка стая.

А в средата и бе коленичила прегърбена фигура.

Пристъпих полека, неуверена кой може да е това. Съмнявах се някой от петдесетимата ни ученици да е способен да открие мястото, камо ли да влезе в него. Дали не беше член на персонала? Или пък поредната душа, ненамерила покой?

— Извинете — промълвих. — Добре ли сте?

Когато фигурата извърна глава към мен, ми се стори, че ще припадна.

Стоях лице в лице с безплътния образ на Моригон.

Но Моригон бе останала у дома, в Горчилище.

Тогава какво, по дяволите…

Дъхът секна в гърлото ми.

Горчилище!

Втурнах се напред и приклекнах до нея.

Несъмнено бе Моригон, но една твърде променена Моригон.

Още когато бях видяла изображението й в дома на Астрея Прайн, тя не изглеждаше така висока, царствена и безупречна, както я помнех, а изпита и състарена. Но в чертите на жената, която сега стоеше пред мен, бе запечатан безпаметен ужас, примесен с бездънно отчаяние.

Не знам кое от двете ме тревожеше повече.

— Моригон? Аз съм, Вега Джейн.

По изражението и ясно личеше, че знае коя съм. Отначало не каза нищо. Само се пресегна да ме улови за ръка, но ефирните й пръсти просто преминаха през мен.

— Вега — произнесе почти шепнешком.

— Какво се е случило? Как попадна тук?

— Аз съм мъртва — отвърна тя със същия тих глас, сякаш едва имаше сила да говори.

— Мъртва! Но как?

— Те дойдоха.

Те? зачудих се. Кои те?

Но после образите сами изникнаха в съзнанието ми. Можеше да има само едни те.

— Маладоните — промълвих. — Нападнали са Горчилище?

Тя кимна.

— И са те убили?

Ново кимване.

Усетих свиване под лъжичката.

— А… останалото село?

Фигурата не отвърна нищо, само скръбно поклати глава.

— Не… Не може да бъде! — възкликнах.

Сега чертите на Моригон се втвърдиха, станаха сурови и жестоки.

— Аз те предупредих, Вега. Казах ти какво ще стане. Е, то стана. Смъртта на всички ни тежи на твоята съвест.

Преди да успея да отвърна каквото и да било, образът й избледня и изчезна.

Останах, вперила взор в празното място, където бе стояла. Съзнанието ми бе спряло.

След няколко секунди, когато заработи отново, в него напираха ужасяващи мисли.

Горчилище… Моят дом…

Те бяха убили нея. А може би и… всички останали?

Сгърчих се конвулсивно на пода и повърнах вечерята си.

Щом успях отново да стана на крака, хукнах назад, следвана от Хари Две. Дори не гледах къде стъпвам, блъсках се в стени и прекатурвах мебели. Истинско чудо бе, че не събудих цялата къща, но в крайна сметка стигнах до стаята си, без никой да ме забележи.

Сложих си наметката, омотах Дестин около кръста си и препасах кожената сбруя за Хари Две. Щракнах с пръсти и той скочи в нея, както бе правил толкова пъти преди.

Минахме покрай стаите на Делф и Петра, без да спираме. Това бе нещо, което аз трябваше да свърша.

Сама.

Щом излязохме пред Емпирей, почуках по крака си и произнесох заклинанието, представяйки си ясно къде искам да попадна.

Миг по-късно кучето и аз се озовахме на мястото, откъдето бяхме влезли в този свят преди толкова време. Наоколо бе мрачно и студено.

Пристъпих напред и вдигнах пръчката.

— Експозадус.

Пред очите ми се разкри магическият купол, скрил под себе си както Горчилище, така и Мочурището. Върху него имаше едва забележима следа, като фин шев върху дреха.

Оттук бяхме преминали.

Погледнах надолу към пръстена си. Вече веднъж го бях използвала, за да преодолея преградата.

Полезна дрънкулка.

С тези думи го бе нарекъл Ендемен в спалнята на майор Нелсън. Сега вече разбирах какво е имал предвид.

Оживлението в замъка, което бях видяла, вероятно бе настъпило след узнаването на начина, по който сме влезли. Преди това куполът е бил непокътнат и напълно невидим. Те не са можели да го открият. Отваряйки пролука в него, ние бяхме оставили белег върху перфектната му повърхност и разкрили съществуването му. Но пак без особена полза за Маладоните, защото не са можели да преминат през него.

Докато не са получили пръстена.

Сърцето ми слезе в петите при тази мисъл.

Но сега той отново беше у мен. Преодолях преградата с негова помощ, а сетне си представих мястото, което познавах по-добре от всяко друго на света — родното си село. Почуках крака си с пръчката и измърморих:

— Пас-пусе.

Преди да се усетя, нозете ми докоснаха паважа на Главната улица до централния площад.

Струваше ми се, че съм отсъствала оттук цяла вечност. А и селото се бе променило до неузнаваемост.

Сградите бяха разрушени, а улиците — осеяни с ями.

Поех сковано към Общежитието. Брат ми и аз бяхме живели там след постъпването на родителите ни в Приюта.

Сега то представляваше празна черупка, с избити врати и прозорци.

Продължих да вървя към края на улицата, където се издигаше величественото здание на Съвета. Но то бе напълно изчезнало, а на мястото му зееше огромен кратер.

Навред, където отидех, гледката бе подобна.

Катедралата бе опожарена, а от прекрасните й витражи оставаха само стопени късчета разноцветно стъкло.

Болницата и Приютът тънеха в руини.

Полетях към фермата на Дъф Делфия.

Моля те, боже, нека поне Дъф не е…

Щом приближих, с ужас видях, че всички животни, с които той обичайно се занимаваше, лежат мъртви в своите обори и кошари, а от труповете им бяха останали повече кости, отколкото плът.

Приземих се и пристъпих към предната веранда. Вратата липсваше, а на местата на прозорците зееха тъмни отверстия.

С тръпка на ужас забелязах двете дървени протези, облегнати на стената.

Но собственикът им липсваше.

Върнах се обратно на двора и се оттласнах от земята.

След кратък полет кацнах пред входа на стария си семеен дом, където бях отишла да живея, след като Моригон прибра Джон.

Странно, но той изглеждаше непокътнат. Влязох и поразгледах, удивена, че не са разрушили и него. Най-вече него.

После върху една от стените видях жигосан знака на Маладоните.

Значи все пак бяха идвали.

Вдигнах пръчката и го заличих.

Излязох отново и този път се отправих към Комините.

Кулите им бяха съборени, масивната порта — изкорубена.

Вътре също цареше пълно опустошение.

Щом стигнах стария си тезгях, на който бях работила като Довършителка, видях, че месинговата табелка с надпис Вега Джейн е зверски изподрана.

Насочих пръчката към нея и драскотините изчезнаха, а името ми отново стана ясно и четливо.

Продължих нататък, към малкия офис на Юлиус Домитар. Вътре сякаш бе паднала бомба. Дори любимите му шишенца с мастило бяха строшени на късчета.

Отидох на втория етаж и реших да се отбия до малката врата с пищящо лице на Уъг вместо брава, но нея я нямаше. На мястото й заварих единствено гладка стена.

Напуснах фабриката и полетях към своята къща на дървото.

Тя още си беше там, със стъпалата от летви, заковани върху ствола. Една от тях, силно обгоряла, ми напомни за гарма, който ме бе атакувал тук. Изкатерих се до дъсчената платформа най-горе и отново, както и у дома, заварих всичко непокътнато.

С една малка разлика — символът на Маладоните, прогорен в пода.

— Еразио — промърморих, замахвайки с пръчката, и той начаса изчезна.

Следващата ми спирка бе къщата на Моригон.

С Хари Две минахме през разкривените крила на някога красивата порта от ковано желязо.

Входната врата бе разбита, а цялото разкошно обзавеждане — стенните часовници, книгите с богато извезани подвързии, порцелановите съдове, картините, пухкавите килими, кристалните огледала — беше изчезнало.

Ами брат ми?

Изтичах нагоре по стълбите там, където знаех, че се намира спалнята му.

Отворих вратата, тръпнейки от онова, което може би ме очакваше зад нея.

И то наистина ме ужаси. Но по различна причина.

Стаята нямаше никакви поражения. Ужасните картини, които някога бях зърнала по стените й, липсваха, но всичко друго изглеждаше така, сякаш той току-що е излязъл.

Не знаех как да тълкувам това. Просто не знаех.

Бях запазила следващото място за последно.

Подметките ми леко потънаха в размекнатата пръст пред Светия парцел, където Уъговете погребваха своите мъртви. Обзета от мрачно предчувствие, преминах портала.

И заварих точно каквото очаквах.

Безброй гробове с прясно изсечени върху плочите имена.

В един ред лежаха всички членове на семейство Луун.

Юлиус Домитар и Дис Фидус почиваха в подножието на нисък хълм.

Върху купчината пръст, покриваща тленните останки на Роман Пикус, моя някогашен хазяин и заклет враг, бяха небрежно захвърлени ботушите му от кожа на гарм.

Сълзи избиха в очите ми, когато най-сетне попаднах и на името на Дъф Делфия.

Вдясно от него беше Хърман Хелвит, собственикът на сладкарницата. Нататък следваха Джурик Кроун и Нон. А също едрият, мърляв Ран Дигби, когото Делф бе победил на Дуелума. И Тед Ракспорт, който се бе прострелял в крака. И Дарла Гън, от която бях купила първото си по-прилично облекло в „Хубавите рокли“.

В друга редица попаднах на Езекил Проповедника, който някога ни наставляваше от амвона на Катедралата.

Новите гробове продължаваха и аз ги обикалях, докато не стигнах до най-скорошния — този на Моригон.

Направиха ми впечатление две неща.

Едното, че всяка паметна плоча е обозначена със знака на Маладоните, така че накъдето и да се обърнех, зловещите очи се взираха в мен.

Другото бе по-интригуващо.

Един гроб липсваше — този на брат ми Джон. Бях претърсила внимателно навред, тръпнейки от ужас, че следващото име, на което попадна, ще е неговото.

Но той явно не почиваше тук.

Едва сега разбирах упоритото нежелание на Моригон да ме пусне от Горчилище.

Наивно бях предполагала, че тя се бои да не загина в Мочурището.

Всъщност страхът й е бил тъкмо от обратното — че може да успея да го прекося.

Огледах пресните купчини пръст около себе си.

Ето това… това е била причината за нейните опасения.

И те се бяха оправдали напълно. Най-лошото се бе случило.

И как досега не ми бе хрумвало да се върна тук? Да проверя как живеят останалите Уъгове, да им помогна, ако трябва? Е, вече беше твърде късно за това.

Оборих глава и сълзите ми покапаха върху козината на Хари Две.

Никога не бях изпитвала такова злочестие, такава загуба.

Загуба, това бе най-точната дума.

Защото наистина бях изгубила всичко.

И още по-лошо, носех вината за гибелта на своите съселяни.

Всички тези Уъгморти бяха заличени от лицето на земята. Несъществуващи.

Близването на Хари Две ме изтръгна от скръбния унес.

Вдигнах сепнато глава и тогава дочух звука.

Той се носеше някъде от лявата ми страна.

Извадих пръчката и отидох да проверя.

Звукът идваше иззад голямо дърво.

Започнах полека да обикалям дънера му, готова за атака.

И се заковах на място.

— Та-Тансий?

Как бях могла да не забележа липсата на неговия гроб?

Могъщият лидер на Уъговете изглеждаше напълно неузнаваем. Хубавите му дрехи се бяха превърнали в дрипи. Тялото му бе само кожа и кости. Широките някога рамене бяха приведени, а изпъчените гърди — хлътнали.

Той лежеше на земята, с лопата край себе си.

Коленичих и повдигнах главата му с ръце.

— Тансий. Аз съм, Вега Джейн. Чуваш ли ме?

Лицето му бе старческо, сбръчкано и посивяло.

Щом отвори очи, със сепване забелязах, че зениците липсват. Целите му ириси бяха забулени в бяло като на робите в Голям Честен.

— Ве-Вега?

— Да, аз съм. Какво… какво се е случило?

— М-мъртви. Всички са м-мъртви. Освен мен.

— Но как си оцелял?

Още докато го изричах, се досетих за отговора. Помогна ми лопатата, лежаща до него.

Той докосна костеливите си гърди, сякаш изпитваше в тях непоносима болка.

Разкопчах мръсната му и изпокъсана риза.

Отдолу, жигосан върху кожата, бе знакът на Маладоните.

— Съжалявам, Тансий — рекох с парещи сълзи на очи. — Толкова съжалявам.

Той бе нашият водач, толкова силен и благороден, толкова… неустрашим. Затова и му бяха причинили подобно унижение. За да го поставят на мястото му, да му покажат колко жалък и нищожен е в сравнение с тях.

Какъв по-добър начин от това да го направят гробар на собствените му съграждани.

— Тансий, имаш ли представа какво са сторили с брат ми?

— От-отведоха го.

— Къде?

От гърлото му се разнесе хърхорене. Огледах се наоколо и насочих пръчката към близкото дърво, за да извлека вода.

Сътворих чаша, в която да я събера, и я поднесох към устните на падналия.

— Ето, пийни си, ще ти олекне. Аз мога да ти помогна. Ще те отведа със себе си. Ще те излекувам и всичко пак ще бъде наред…

Отдръпнах чашата, защото през тялото му премина тръпка. И подобно на Лакланд Сайфърс, той пое сетен дъх и го изпусна в ръцете ми.

Тансий, могъщият Тансий, който символизираше всичко добро в Горчилище и в Уъговете изобщо, бе мъртъв.

Пуснах го и се изправих.

С помощта на заклинание изкопах гроб под стар, разклонен дъб. Положих тялото вътре и го покрих с пръст и магически щит. Откъм главата забих плоча, върху която изписах: ТУК ЛЕЖИ ТАНСИЙ, НАЙ-СИЛНИЯТ И ДОБЪР ОТ ВСИЧКИ УЪГОВЕ.

Сетне минах покрай останалите надгробни камъни и заличих от тях знака на Маладоните. Щом приключих, се оттласнах от земята и полетях над селото, което вече не съществуваше. Освен в моите спомени.

Издигах се все по-нависоко и плачех. Ридаех. Виках към облаците имената на Уъговете, които бях познавала цял живот. Проклинах Маладоните. Бедният Хари Две виеше от съпричастност. В своята безпомощност се прицелих с пръчката в голяма скала и я пръснах на парчета.

Стигнах Мочурището, без да имам представа какво ме чака там. Можеше пак да се надигне буря, която да ме изхвърли от небесата. Отчасти дори исках това да стане.

Защото заслужавах също да умра заради стореното от мен.

Но не се случи нищо. Сякаш всички магически сили на мястото бяха потушени.

Дали не трябваше да потърся Астрея и сина и Арчи? Или Маладоните вече ги бяха открили преди мен? Дори не исках да узнавам истината.

Прелетях обратно през отвора в купола.

Щом стъпих от другата страна, бях сигурна, че никога повече няма да заплача, независимо какво се случва с мен.

Насочих пръчката и бликналият лъч черна светлина започна да нагрява тънкия шев. Докато той не изчезна напълно. И все пак не отклоних лъча, а продължих да го държа толкова дълго, сякаш исках да запаля цялата стена, обграждаща Мочурището.

Всъщност целта ми бе да постигна нещо друго.

Нещо постоянно.

Започнах да движа пръчката, изписвайки думите.

Когато най-сетне отпуснах ръка, гърдите ми се повдигаха конвулсивно, а нажеженият въздух изгаряше дробовете ми.

Сведох глава към Хари Две. Той ме гледаше както никога досега.

Сякаш ме виждаше по различен начин.

И сетивата не го бяха излъгали.

Защото аз наистина бях различна. Пътуването до Горчилище се бе оказало кошмар, надхвърлил и най-лошите ми очаквания.

То ме бе променило.

Вече не бях същата Вега Джейн отпреди час.

Обърнах гръб на купола, оттласнах се от земята и започнах да набирам височина.

След известно време погледнах надолу. Оттук думите, прогорени върху стената, се четяха като на длан.

ТОЗИ ПЪТ ЩЕ ВИ ПОБЕДИМ.

Докато се носех към Емпирей, усещах как всяка фибра в тялото ми укрепва и се втвърдява.

Но тук не ставаше дума само за жили и мускули.

Сърцето ми също се превръщаше в камък.

Аз бях променена завинаги. Бях лидер. А лидерите не могат да се сближават с никого.

Летейки, държах хлабаво пръчката в ръка. Исках да се натъкна на Маладон. На цяла армия Маладони. И да ги убия всичките.

С приближаването към безопасния пристан на Емпирей се заклех пред себе си, че аз, Вега Джейн, наистина ще ги изтребя до крак, дори това да ми коства живота.

Речник за Горчилище и отвъд

Адар — Същество от Горчилище, често използвано като вестоносец и обучавано да изпълнява задачи по въздуха. Макар на земята да изглеждат тромави, във въздуха адарите са грациозни и красиви най-вече поради широкия размах на крилете си. Една от забележителните им черти е, че разбират уъгски език и дори могат да се научат да говорят.

Амарок — Свиреп и кръвожаден звяр от Мочурището, известен със способността си да убива по много начини. Амароците имат кучешки зъби, дълги по една педя, и според слуховете могат да пръскат отрова от очите си. Ако бъдат убити, от кожите им се изработват качествени дрехи и ботуши.

Атеркоп — Вид отровен паяк, обитаващ Мочурището.

Валхал — Затворът на Горчилище, разположен на публично място в центъра на селото.

Виктус — Име, с което Маладоните наричат поробените от тях.

Върколак — Звяр от Мочурището. Висок, с яко телосложение и покрит с козина. Ходи на два крака и има остри зъби и нокти, с които напада жертвите си. Ухапването му ги превръща в подобни на него.

Гара Бимбълтън — Паянтова гара, където хората очакват да хванат влак с надеждата да ги отведе към по-добър живот.

Гарм — Едър звяр от Мочурището, около четири метра на дължина и половин тон на тежина. Противен на вид, с постоян-но окървавена гръд, задушаващ мирис и търбух, пълен с огън, който може да изпепели жертвата от няколко крачки разстояние. Според едни легенди на Горчилище гармовете преследват душите на мъртвите, а според други — охраняват дверите на Пъклото.

Главната улица — Павирана улица в Горчилище, покрай която има магазини, продаващи необходими за Уъгмортите стоки като храна, облекло и целебни билки.

Гном — Уъгоподобно създание от Мочурището с дълги, остри нокти, които му позволяват да прокопава дори твърда скала. Има мъртвешки бледа кожа, сбръчкано като стафида лице и зъби с мръсножълт цвят.

Голям Честен — Градът на елита. Мнозина от живеещите тук разполагат с роби, които да им служат. Маладоните редовно го навестяват и следят за реда.

Гръб — Миролюбиво същество, обитаващо Мочурището. Ненадминато в способността да прокопава тунели. Два пъти по-едър по размери от крет, гръбът има здрава и разтеглива кожа, дълъг и хлъзгав език, огромни остри зъби, а цветът на очите варира от син при мъжките до жълт при женските екземпляри.

Джабит — Огромно влечуго с двеста и петдесет глави, растящи по цялата дължина на тялото, всяка от които пълна с отровни зъби, способни да повалят крет. Рядко напуска Мочурището, но са известни нападения над Уъгове. Нищо не може да спре атаката му, ако веднъж надуши кървава следа.

Довършител(ка) — Работник, натоварен със задачата да „довършва“ изделията, изработвани в Комините. Довършителите трябва да покажат творчески заложби още по време на Обучението си, тъй като изискванията към изделията, предназначени за богатите жители на Горчилище, често са високи.

Допелганг — Опасно същество от Мочурището, отличаващо се със зловещ набор от остри, черни зъби, способно да се превръща във всичко, което види. Основната му сила се крие в способността да кара жертвата да се наранява или дори убива сама, тъй като ако се опита да навреди на звяра в изменената му форма, тя вреди сама на себе си.

Дред — Черно, летящо създание в Петия кръг, създадено от Джас-пър Джейн. С големината на куче, издава пронизителни писъци и има криле с ноктести израстъци, служещи му да разкъсва жертвата на парчета.

Дуелум — Съревнование, редовно провеждано в Горчилище, на което силни Мъжки на възраст от петнайсет до двайсет и четири сесии се изправят в двубои един срещу друг. Разглежда се от мнозина Уъгове като ритуал на съзряване, но често може да бъде брутално.

Дъх на Доминичи — Растение с дълго стебло и цвят с големината на юмрук, което излъчва мирис на слепски тор. Расте само в гнездата на усойници.

Еднорог — Благородно животно, подобно на слеп, със снежнобяла козина, златиста грива и блестящи черни очи. На челото му расте мек рог, способен да изцелява всички отрови. Може да бъде взет само ако еднорогът бъде убит или бъде убеден да го дари доброволно.

Екос — Дребно уъгоподобно същество в Мочурището, с тревисто окосмение по главата, крайниците и лицето. Екосите имат малки, набръчкани лица и големи, изпъкнали червени очи.

Екскалибур — Рядък вид вълшебник, притежаващ по рождение изключителни магически способности и задълбочено познаване на уъгската история. Осъзнаването на тези вътрешни качества може да отнеме продължителен период от време.

Емпирей — Домът на предците на Вега Джейн, навремето обитаван и от Алис Адронис. Защитен през вековете от магия, която го прави неоткриваем за Маладоните.

Еринии — Смъртоносни обитателки на Мочурището. Характеризират се със змии вместо коси и вечно кървящи очи. Хипнотизиращите движения на змиите върху главите им могат да докарат гледащия ги до самоубийство.

Жар-птица — Огромно летящо създание на Мочурището, известно с пъстрата си окраска, както и с острите нокти и клюн. Перата му са толкова ярки, че дават светлина и топлина. В някои случаи жар-птицата може да е предвестник на трагедия.

Инфиций — Едър, злонравен звяр от Мочурището, способен да изпуска газ, смъртоносен за всяко същество, което го вдиша. Има два масивни, ноктести крака и издължено, люспесто тяло с мощни, ципести криле. Шията е змиевидна, а главата — малка, със злобни очи и остри като бръснач зъби.

Кампиони — Сили на съпротивата, чиято цел е да причиняват колкото се може повече неприятности на Маладоните.

Катедралата — Място, където повечето Уъгморти ходят ежеседмично да слушат проповеди.

Ковач — Работник в Комините, чиято работа включва оформяне на метални изделия с чук и клещи.

Колос — Древна раса страховити воини, като цяло непозната за редовия Уъгморт. Средният им ръст е около двайсет метра, а теглото — три тона и половина.

Комините — Голяма тухлена фабрика в Горчилище, където се произвеждат различни стоки и изделия.

Костюмирани — Най-елитните бойци на Маладоните. Наричат се така, защото носят елегантен костюм с жилетка и бомбе на главата.

Крет — Едър добитък, ползван от Фермерите в Горчилище за оран, както и за превоз на чували с брашно от Мелницата. Тежи над половин тон и се характеризира с рога, кръстосващи се пред муцуната, както и с копита с размерите на чинии.

Кръвник — Според слуховете — двукраки същества от Мочурището, които могат да се преструват на Уъгове, а също да обсебват съзнанията и да контролират телата им.

Кукоси — Дребни, подобни на птички създания, обитаващи Третия кръг на Мочурището. С ярко, искрящо оперение, наподобяващо късчета дъга. Крилцата им излъчват сияние, което може да осветява околното пространство.

Маладони — Буквално — „ужасна смърт“. Древна раса, чието най-висше призвание е да причинява ужасна смърт на другите. Преди осем века войната между нея и Уъгмортите е принудила последните да потърсят убежище в село Горчилище. Посредством магия около него е изградено за защита Мочурището.

Маниак — Зъл дух, способен да паразитира върху тялото и душата и да обсебва Уъговете до лудост с най-лошите им страхове.

Мантикор — Бърз, коварен звяр от Мочурището. Има глава на лъв, опашка на влечуго и тяло на коза. Освен с огромните си размери, е опасен със способностите да чете мисли и да бълва огън.

Мелницата — Място в Горчилище, където се мелят жито и други зърнени храни.

Морта — Дългоцевно или късоцевно огнестрелно оръжие.

Мочурището — Местност, обкръжаваща село Горчилище, пълна с всевъзможни свирепи създания. Сред Уъгмортите е широко разпространено схващането, че отвъд него не съществува нищо.

Обикновени — Така Маладоните наричат онези, които не притежават магически способности.

Общежитието — Пансион за Уъгове с ниски доходи на Главната улица.

Приютът — Място, където се пращат да живеят болни Уъгове, за които Знахарите в болницата не могат да сторят нищо повече.

Пророческо око — Инструмент, ползван от магьосниците за виждане на далечни места. Представлява маса, върху която, след разливане на горяща течност, се появява движеща се картина на желаното място.

„Свети Некро“ — Църквата в Честен, където хората идват да се молят. Кръстена е на маладонския водач Некро, който държи всички да го боготворят.

Сесия — Период от време, равен на триста шейсет и пет дни.

Слеп — Великолепно животно от Горчилище, с благородна глава, дълга опашка, шест крака и красива козина. Говори се, че слеповете някога са умеели да летят, свидетелство за което са и леките издатини, забелязващи се и до днес зад плешките им.

Случка — Мистериозно събитие в Горчилище, винаги без свидетели, при което Уъгморти безследно изчезват от селото заедно с дрехите.

Съветът — Управляващият орган на Горчилище. Прокарва закони, укази и наредби, които всички Уъгморти трябва да спазват.

Уиндиго — Зъл дух, добиващ формата на жертвите си. Това призрач-но, полупрозрачно създание се среща из цялото Мочурище, но най-вече в Глухо бърдо. Признаци за близостта му са смътното чувство на страх и появата на чужди спомени в паметта.

Уист — Едри, бързоноги хрътки, отглеждани в Горчилище.

Училището — Институцията, която младите Уъгове посещават, докато навършат дванайсет сесии. Там те придобиват уменията, необходими за бъдещата им работа в Горчилище.

Уъгморт (накратко Уъг) — Жител на Горчилище.

Фин — Магична стихия, заключена в късче дърво с намотана върху него връв с възли на три места. Развързването на всеки от възлите предизвиква вятър с все по-голяма сила, като при третия всичко се изравнява с лицето на земята.

Фрек — Едър, кръвожаден звяр от Мочурището, отличаващ се с дълга муцуна и остри кучешки зъби. За ухапването му се знае, че предизвиква у жертвата лудост.

Фурини — Уъгоподобна раса, населяваща Мочурището и почти изтребена в резултат на атаките на зверовете. Фурините са потомци на група Уъгове и Маладони, останала в капан в Мочурището при изтеглянето на сражаващите се сили след великата битка.

Хипербор — Летящо същество със синя кожа, обитаващо Мочурището. Хиперборите имат здрави, мускулести тела и рядко оперение по главите. Могат да бъдат както съюзници, така и врагове; откликват положително на уважението и добротата. При битка се спускат върху врага на ята, бият го с яките си криле и го разкъсват с нокти. Живеят в гнезда високо по дърветата.

Хоб — Същество от Мочурището, наполовина на уъгския ръст, с набито тяло, здрави челюсти, сплескан нос, дълги и щръкнали уши, източени пръсти на ръцете и големи, космати стъпала. Обичайно дружелюбно, говори уъгски и е склонно да оказва услуги срещу дребни подаръци.

Целебeн камък — Камък, притежаващ целителна сила и способен да премахва без следа раните, ако бъде прокаран над тях.

Честен — Първият град, в който попадат Вега и нейните приятели. Изглежда населен с щастливи хора, но крие мрачни тайни.

Чонту — Летящо същество от Мочурището, състоящо се единствено от глава. Напада свирепо жертвите си с надеждата да се сдобие с онези телесни части, които му липсват. Резултат от дълги векове кръстоска между различни видове, то се характеризира с грозно лице, демонични очи, стърчащи зъби и пламъци вместо коси. Среща се най-вече в Глухо бърдо.