Ширината на света

Кръвна клетва

Почукахме на вратата на Петра и отначало отвътре не последва никакъв отговор. Тогава Делф издумка два-три пъти с юмрук по масивното дърво.

— Кой е?

Гласът на Петра звучеше напрегнато и неестествено.

— Аз и Вега Джейн — подвикна Делф. — Тя се върна и иска да ти разкаже какво е научила. За проклетите Маладони! Решихме, че ще ти бъде интересно, нали си падаш малко рода с тях.

Изгледах го сепнато. Само допреди минута я бе защитавал с нокти и зъби, а сега сякаш нарочно се опитваше да я подразни.

От стаята се дочуха колебливи стъпки. После бравата щракна и Петра се изправи пред нас.

Беше по нощница, макар навън отдавна да се бе развиделило. Под тънкия плат ясно се очертаваха дългите й, стройни крака. Косата й, влажна и разрошена, падаше върху раменете по начин, който, трябва да призная, бе твърде съблазнителен. Щом вдишах въздуха, ноздрите ми се изпълниха с аромат на рози и ванилия. Вероятно току-що бе взела вана.

В дясната си ръка държеше пръчката.

Бръкнах в джоба си и сграбчих моята. За всеки случай.

— Прибра се значи — каза тя, взирайки се някак обезпокоително в мен. — Доста време те нямаше.

— Чух, че изобщо не си излизала от стаята си — отвърнах. — Как върви упражняването на заклинания?

— За какво говориш? — рече предизвикателно тя.

Направих крачка към нея.

— За страниците, които си взела от кабинета на Джаспър. Били са от книга с черна магия, нали?

Тя неволно хвърли поглед към нощното шкафче край леглото си.

— Откъде знаеш… Да не сте ме шпионирали?

Делф мина покрай нея и влезе в стаята. Аз го последвах и затворих вратата.

— Вега Джейн е разузнала доста неща за нашите маладонски приятели — започна той, после се обърна към мен. — Искаш ли да й споделиш?

— Добре — кимнах неуверено. Още не разбирах какво е намислил.

Започнах с разказа и едва бях стигнала до влизането си в замъка, когато Делф с крясък грабна една бойна секира от стената и замахна срещу мен.

Бях толкова изненадана, че не сторих нищо, за да се защитя. Просто стоях и чаках ударът да се стовари, с единствената мисъл, че приятелят ми си е загубил ума.

— Ембатлементо — извика Петра.

Силата на заклинанието бе такава, че Делф отхвръкна три метра назад и се блъсна в стената, а оръжието издрънча глухо на пода.

— Какво правиш, по дяволите? — надвеси се Петра над него, почервеняла и с насочена в гърдите му пръчка.

— Чакай! — скочих и притичах да му помогна. — Делф, добре ли си?

Докато тя гледаше озадачено, той се отупа от прахта, окачи секирата обратно на стената и примигна на няколко пъти, безспорно заради звездите, които играеха пред очите му от удара.

— Е, май може да й се вярва, а? — попита, потривайки се по тила.

— Това… това ли беше великият ти план? — тропнах ядосано с крак. — Да се изложиш на смъртна опасност?!

— Какъв план? — поиска да знае Петра.

Обърнах се към нея и въздъхнах.

— Покажи й книгата, Делф.

Той я извади от джоба си и й я подаде. В първия момент тя я повъртя в ръце, без да знае какво да прави с нея. Но сетне видя името на автора и лицето и пребледня.

— Аз… не знам кой е това — изгледа ни подред.

— Сигурна съм, че не знаеш. Но вероятно е твой далечен прадядо.

— Значи затова се престори, че нападаш Вега? — попита тя Делф. — За да видиш как ще реагирам?

— Ами да — призна той. — И май свърши работа.

Тя замахна толкова бързо, че едва забелязах движението й. Миг по-късно Делф отново прелетя през стаята и се приземи на кълбо на пода.

Извадих своята пръчка, готова да я парирам, но тя вече бе отпуснала безпомощно ръце, а устните й потреперваха.

— Значи все още не ми вярвате — промълви. — След всичко, което преживяхме заедно. Какво трябва да направя, за да спечеля доверието ви? Кажете ми, какво?

Моят мозък, напълно объркан до този момент, взе да се прояснява.

— Преди всичко да спреш да практикуваш черна магия зад затворени врати и без наше знание. И да не си толкова чувствителна за всяка дреболия! — добавих, надигайки остро глас.

Помогнах на клетия Делф да стане. Изглеждаше толкова зле, че извадих Целебния камък и го прекарах над него, мислейки за хубави неща. Той веднага живна, а синините по лицето му изчезнаха.

— Спретнахте ми номер — нареждаше Петра с наскърбено изражение. — Спретнахте ми проклет номер. А аз си мислех, че ви е грижа за мен. Че сме приятели. Никога няма да ви го простя. Никога.

Тя надали бе чула и дума от казаното от мен.

— А ти нямаше ли да сториш същото на наше място? — попита я Делф без следа от съчувствие.

Петра отвори уста, но се спря. Колебанието й бе достатъчно красноречив отговор.

— Виж… — докоснах я по рамото, но тя се отдръпна.

— Не. Не искам да чувам нищо. Не и сега.

— Ние искаме да ти вярваме. Но Маладоните са толкова коварни.

— И понеже в жилите ми тече тяхната кръв, аз също трябва да съм коварна, така ли?

— Видях на какво са способни — отвърнах тихо. — Видях какво причиняват на хората. Те ги превръщат… в празни черупки. Вземат магичната им сила и я събират в стъкленици. А сетне ги поробват.

Очаквах Петра да се тросне отново, но вместо това челюстта й увисна и тя се вторачи невярващо в мен.

— Наистина ли?

Извадих шишенцето с искрящ прах.

— Ето какво им отнемат. Магията, душата, всичко ценно. Онова, което остава — додадох горчиво, — е покорен роб със забулени очи.

При вида на стъкленицата очите на Петра се наляха с нови сълзи.

Делф посочи към книгата.

— Магията, която го причинява, е ето там. Написана от твоя прадядо.

— Но аз не съм проклетият си прадядо, нали? — извика с фалцет тя.

Канех се да отвърна подобаващо, но Делф ме изпревари:

— Има нещо, което можем да направим, за да решим въпроса веднъж завинаги.

И двете го изгледахме очаквателно.

— Какво? — попитах аз.

Той взе книгата и я разгърна на друга страница.

— Клетва на Забвението? — прочетох на глас.

Делф кимна.

— В общи линии, състои се в това, че всяка от вас дава кръв на другата.

— Да си разменяме кръв? — ахна Петра. — Ти наред ли си?

Без да й обръща внимание, той продължи:

— Кълнете се във вярност една на друга, докосвате върховете на пръчките и в същото време малко количество кръв магически се разменя помежду ви.

— А ако нарушим клетвата? — попитах.

— Тогава отивате в Забвението. А съдейки по картинките, то не е място, където човек би искал да попадне.

Петра и аз се спогледахме.

— Честно да си кажа… не знам — промълвих.

— Нито пък аз — смръщи вежди тя.

— В такъв случай имаме проблем — рече Делф с необичайно мрачно лице. — Защото, Вега Джейн, вече ми омръзна да слушам твоите съмнения в лоялността на Петра.

Трепнах така, сякаш ми бяха зашлевили плесница.

В същото време видях как по лицето на съперницата ми пропълзява тържествуваща усмивка. Тя обаче не трая дълго.

— Колкото до теб, Петра, омръзна ми постоянно да се жалваш, че си онеправдана. Не си единствената, на която й идва нанагорно.

И двете млъкнахме, а в тишината думите му добиваха все повече тежест.

— Там навън има цял един свят, с който трябва да се борим — продължи разпалено той, — и той съдържа достатъчно зло, та да трябва да се дебнем и помежду си. Ето защо искам това да приключи. Още сега!

И ни изгледа свирепо.

— Е, какво решавате?

— Ами… май ще трябва да опитаме — обърнах се аз към Петра.

Тя дълго се колеба — твърде дълго според мен, но накрая кимна:

— Щом казвате.

Делф ни показа заклинанията, които трябваше да изречем, а също диаграмата, илюстрираща движенията с пръчките. Не биваше да доближаваме върховете им от самото начало. Трябваше първо да положим клетвата, сетне да ги докоснем, а чак накрая да кажем заклинанието, което щеше да размени част от кръвта ни.

По някакъв начин.

Положихме клетвата и после внимателно протегнахме пръчките си. Мисля, че и двете се бояхме да не настъпи експлозия, която да ни убие, или нещо подобно.

Експлозия нямаше, но се случи друго.

Пръчките изведнъж се привлякоха и залепнаха една за друга като запоени. Движението им бе толкова рязко, че и двете изпищяхме от изненада.

— А сега заклинанието — подкани ни Делф.

Прочетохме думите от книгата, като ги произнасяхме едновременно, а гласовете ни звучаха удивително еднакво. Щом и последната дума се отрони от устните ни, изпъшкахме от внезапна болка.

На челата ни се бяха отворили резки, направени като с нож. Пред ужасените ми очи от раната на челото на Петра бликна кръв, подскочи от кожата й към нейната пръчка, после върху моята, а оттам — право към собствената ми рана. При допира й усетих хладна тръпка, заменена почти веднага от успокояващ прилив на топлина. Абсолютно същото се случваше и с Петра.

Секунда по-късно раните се затвориха и заздравяха без следа, а пръчките ни се разделиха.

Инстинктивно отскочихме назад, запъхтени като след битка или бягане на дълго разстояние.

Известно време се гледахме, без да намираме думи да изразим чувствата си.

Делф го стори вместо нас.

— Е — рече, като застана помежду ни. — Вече сте свързани от кръвната клетва, така че край на всяка вражда помежду ви. Докато сте живи.

Бавно вдигнах пръчката си и я огледах. Върху нея се бе появила вдлъбнатинка, която липсваше преди. Алена на цвят. Очевидно не всичката кръв от Петра бе влязла в моето тяло. Една част бе останала вградена в дървото.

Същото явно се бе случило и с нейната пръчката, в която тя внимателно се взираше. Накрая я прибра в джоба си и каза:

— Да, намерих книгата със заклинания и ми стана любопитно. Знаех, че представляват черна магия, но въпреки това исках да ги изпробвам. Просто ми се стори добра идея да разбера как се сражава другата страна.

— Прадядо ми Джаспър Джейн е разсъждавал по същия начин, така че вероятно си права — отвърнах. — Съжалявам, че се усъмних в теб.

— Но това не беше единствената причина — призна Петра, изчервявайки се. — В заклинанията имаше нещо, което просто… ми пасна. Те сякаш ме убеждаваха да ги направя. — Тя си пое дълбоко дъх и продължи с леко дрезгав глас: — Така че се радвам, задето положихме клетвата, Вега. Не бих искала никога да сторя нещо, с което да те нараня. Нито да помагам на изверги, затварящи душите на хората в стъкленици.

— Знам — казах, обезоръжена от искреността в думите й.

Миг по-късно усетих ръката на Делф върху рамото си. С другата ръка той притегли Петра и тримата останахме дълго прегърнати така.

Когато се разделихме, върху лицата и на трима ни грееха усмивки.

— Благодаря, Делф — казах аз.

— Да, благодаря — повтори като ехо Петра. — Идеята ти беше чудесна. И съжалявам, ако съм те наранила.

— Глупости, нищо ми няма.

— Чакай малко — обадих се аз. — Защо не искаше Хари Две да дойде с нас?

— Ти да не си се побъркала? Нали когато те „нападнах“, щеше да ме разкъса на парчета.

— Да, вярно — засмях се.

— Значи сега всичко е наред помежду ни? — попита Делф.

И двете кимнахме.

— Тогава е време да решим накъде поемаме оттук нататък.

Потреперих при думите му. Защото знаех добре накъде води пътят ни.

Право към черното сърце на Маладоните.

Откъдето можеше и да не се завърнем.