Ширината на света

Голям Честен

Поех по една дълга улица и вървях по нея, докато не стигнах мост. Прекосих го, като се оглеждах внимателно дали някой не се крие в сенките. Същевременно се загърнах по-плътно в наметката, защото полъхваше студен вятър, а небето се бе смрачило съвсем, вещаейки дъжд.

Сякаш за да потвърди мислите ми, в следващия момент то се отприщи и заваля като из ведро.

Първият ми импулс бе да разтворя над себе си щит срещу стихиите, както правех в Мочурището, но бързо се отказах. Как би изглеждал отстрани невидим чадър, пазещ от дъжда едно празно място? Със същия успех можех и да се развикам: „Елате ме убийте“.

Притичах до края на моста, спуснах се под него и се прислоних до една от каменните колони, поддържащи арките му. Тук поне бях на завет.

Мокра и премръзнала, се свих на кълбо на земята и скоро умората ми надделя.

Унесох се в сън, от който ме изтръгна особен звук, носещ се точно над главата ми.

Звук от тропане на подковани подметки.

Все още невидима, изпълзях от укритието си. Дъждът, за щастие, бе спрял, но бледото утринно слънце още се криеше зад плътни облаци.

Пред погледа ми се разкри невиждана гледка. По пътното платно маршируваше колона от мъже с униформи и черни каски на главите. Щом доближиха до мен, с ужас забелязах, че те дори не са напълно пораснали мъже.

Те бяха… момчета.

Всички носеха нещо като усъвършенствани морти, преметнати през раменете си. И всички имаха еднакви навъсени физиономии. Сякаш изпитваха едновременно гняв и… гордост, задето са се строили така и размахват крака и ръце в пълен синхрон.

Онзи, който ги водеше, държеше гола лъскава сабя и час по час извикваше команди. Друг до него носеше знаме с извезан на него символ — петолъчна звезда с две черни точки по средата. Щом се вгледах по-добре, осъзнах, че те всъщност са чифт очи — зловещи и пронизващи, способни сякаш да прогорят кожата ми и да стигнат до самата ми душа.

Колоната отмина, а на мен ми трябваха още минута-две, докато се съвзема от тягостното усещане.

Около мен Голям Честен се отърсваше от дрямката. Паважът лъщеше от дъжда, а първите слънчеви лъчи пробиваха облаците и се отразяваха ослепително от прозорците на сградите.

Улиците бяха удивително гладки, добре поддържани и сякаш току-що изметени — по тях нямаше дори изхвърлена хартийка. Въздухът също ми се струваше някак необичайно чист.

Първите автомобили вече преминаваха с бръмчене и аз можех да видя хората в тях. Чертите им бяха досущ като на онези, които се качваха на специалния влак от Честен — хладни и арогантни. Бяха ми станали противни още тогава, а и сега мнението ми за тях не се промени. Чудех се как изобщо са благоволили да стъпят в Честен. Също много ми се щеше да узная какви бяха онези неща върху дланите им, които показваха на пазачите на гарата. Зарекох се да разгадая мистерията още по време на това пътуване, ако ми се удаде възможност.

Докато стоях и наблюдавах, се зададоха мъж и жена. Високи и добре облечени, но с все същите надути изражения като останалите.

Зад тях крачеше друг мъж, по-дребен, в елегантен костюм и с цилиндър на главата. Обувките му лъщяха, а гладко избръснатите му бузи розовееха от чистота.

Щом ме доближи, едва не изпищях от ужас. Неговите очи бяха празни — просто бели петна, без помен от зеници.

Не знаех как изобщо вижда къде върви.

Не знаех също дали е заедно с двойката, или случайно се движи непосредствено зад нея.

Скоро обаче разбрах. Жената носеше чанта и когато я разтвори, нещо изпадна от нея и полетя към каменния плочник.

Дребният мъж се хвърли като котка и го улови тъкмо навреме.

Значи все пак можеше да вижда, а и рефлексите му бяха добри!

Той пристъпи с учтив поклон, повдигна цилиндъра си и подаде предмета — малко шишенце — на жената, която, вместо да му благодари, го грабна от ръката му и грубо го сгълча:

— За малко да го оставиш да се счупи, глупак такъв.

При това тя го беше изпуснала, а се държеше така, сякаш той се е провинил.

Спътникът й, от своя страна, се извърна и го зашлеви така, че цилиндърът му отхвръкна встрани. Дребният човек дори не опита да се защити, а само хукна да го гони, потърквайки подутата си страна.

Двойката продължи нататък, без да му обръща внимание, смеейки се весело.

Побеснях от разигралата се сцена и гневът надделя над благоразумието ми.

— Енгълфиадо!

Гейзерът от вода ги блъсна право в гърдите и ги помете чак до следващата пресечка, където те спряха като мокри мишки, окъпани от всяко високомерие.

Прислужникът им се впусна подир тях, а аз не можах да сдържа доволната си усмивка.

От импозантните сгради излизаха все повече хора и аз забелязах, че доста от тях са придружени от подобни мъже или жени, следващи ги по петите като домашни любимци — с единствената разлика, че не се радваха на никаква обич.

Очите на всичките бяха забулени в бяло и те представляваха най-тъжната гледка, с която се бях сблъсквала тук.

В следващия момент обаче цялото ми внимание бе ангажирано от по-належащ проблем.

Иззад един ъгъл, на по-малко от сто метра от мен, се появи не друг, а самият Ендемен, придружен от трима мъже с кафяви бомбета.

Той огледа близките улици, като взорът му обезпокоително дълго се задържа покрай мястото, където аз се спотайвах, защитена от невидимостта. Сетне продължи по пътя си и застана до някакъв човек с униформа, наблюдаващ маршировката на момчетата с мортите.

— Как напредва обучението? — попита.

— Отлично — отвърна униформеният. — Това е един от най-добрите ни набори досега.

— Похвално. Похвално — потупа го по рамото Ендемен.

— Те са гордостта и бъдещето все пак — изпъчи гърди другият.

Гордостта и бъдещето? Какво значеше това? Без съмнение, тези младежи се подготвяха за бойци. Но от друга страна, ползваха морти като оръжия. Нима не притежаваха магични способности?

За Ендемен и онези с бомбетата вече знаех, че случаят е различен. Те хвърляха заклинания и умееха да летят. Почесах се по тила. Бедният ми мозък отказваше да проумее всичко това.

Но поне можех да свърша нещо друго.

Да проверя какво има върху дланите на хората, живеещи тук.

Все така невидима, се прокраднах до група от тях, която също се развличаше да гледа маршируващите войници. Един мъж повдигна ръка, за да заслони очите си от слънцето.

Върху дланта му бе жигосан същият символ, както и онзи върху знамето — петолъчна звезда с чифт зловещи очи по средата.

Отстъпих назад, потрепервайки при мисълта, че всички наоколо носят върху кожата си този отвратителен знак.

Ендемен междувременно се раздели с мъжа в униформата и се върна при своите хора. Доближих, доколкото ми позволяваше куражът, за да подслушам разговора им.

— Заклинанието Енгълфиадо, без съмнение — посочи той към прогизналата двойка, която още се суетеше наоколо.

— Не ще и дума — кимна един от другите. — Ще го обясним на гражданите като скъсан водопровод. Проблемът е, че няма и следа от извършителя.

— А някакви новини по другия въпрос?

Лесно можех да се досетя кой е „другият въпрос“.

Онези тримата, които бях проснала през нощта.

— Реагирахме незабавно, но нямаше никакви улики освен тримата колеги, лежащи в безсъзнание. Смятаме, че не са обезвредени с обичайни средства.

Чак ме досмеша от начина му на изразяване. Но следващите реплики не бяха никак забавни.

— А обектът?

— Беше заловен две преки по-нататък. И ликвидиран на място.

Сърцето ми се сви. Бях спасила клетника само за две преки разстояние.

— Не ми харесва какво се случва напоследък — каза Ендемен. — Нарушения на реда и закона. Незачитане на властта. Трябва да дадем добър урок на всеки, показващ признаци на независимост.

— Каква може да е причината, сър?

Ендемен сви рамене.

— Каквато и да е, най-добре да усилим излъчването на Хипнотизатора. А също редовно да обновяваме програмата му за нашите „приятели“. Това може да се окаже достатъчно.

— Разбира се, господин Ендемен. Веднага ще се заемем.

Хипнотизатор?

Дали това не бе екранът под гарата в Честен, който изтриваше съзнанието на хората и го заменяше с небивалици?

— Някаква нова следа от заподозрените?

— Боя се, че не, сър.

— Не можем да оставим нещата така — изгледа го строго Ендемен.

— В никакъв случай, сър — отвърна другият с нотка на страх в гласа.

Групата свърна в една тясна уличка, а аз, любопитна да видя какво ще стане по-нататък, закрачих след тях.

Неочаквано Ендемен сне шапката си и погледна в нея. От вътрешността й се носеше особено сияние.

— Призовават ме — рече Ендемен, като я нахлупи отново — Трябва да вървя.

— Разбирам, сър. Искате ли да ви придружим?

— Не. Останете тук и наблюдавайте. Има ли странични лица наоколо?

— Всичко е чисто — увери го един от останалите. По ирония, тъкмо той се намираше толкова близо до мен, че стига да поисках, можех да го докосна с ръка.

— Добре, дръжте ме в течение.

Ендемен се издигна на два метра във въздуха, килна шапка и се изстреля с такава скорост, че след броени секунди се виждаше само като дребно петънце на хоризонта.

Без много да разсъждавам, също скочих и полетях след него.