VIGINTI SEX

Пътят напред

Тази нощ не можах да спя. Разпокъсани мисли бушуваха като снежна вихрушка в главата ми.

Станах със стон от леглото, загърнах се с наметката, взех пръчката и излязох тихо, за да не събудя Хари Две. Отидох в библиотеката, запалих със заклинание огън в камината и седнах на стола зад бюрото, с лице към пламъците.

Извадих от страничното чекмедже тефтера, който бях сложила там по-рано. В него бяхме записали всички имена от стъклениците. Самите те бяха подредени върху широкия рафт пред мен.

Вгледах се внимателно в тях и опитах да си ги представя не като съдинки с блестящ прашец, а като хора от плът и кръв, чиято същност бе безжалостно изтръгната и затворена там.

Разгърнах тефтера и зачетох имената.

Проблемът бе как да свържем стъклениците с действителните хора. Как изобщо да ги открием?

След известно време захлопнах безпомощно тефтера и станах от мястото си.

Приближих рафта и взех стъкленицата, носеща името на дядо ми.

Откъде Маладоните бяха разбрали, че той е Върджил Алфадир Джейн? Нима го бяха принудили да им каже? И откъде се бяха сдобили с портрета на родителите ми? Пак от него? Абсурдно бе да им го е дал доброволно. Затова ли се намираше в такова ужасяващо състояние? Заради изтезанията? Защо просто не му бяха приложили заклинанието Субсервио? Или той, като Екскалибур, бе неподатлив на неговото въздействие?

При по-внимателно вглеждане установих, че стъкленицата се отличава не само с по-големия си размер, но и с особения, по-фин прах, съдържащ се вътре.

Със свиване под лъжичката се запитах как ли би изглеждал моят магичен прах, ако Маладоните успееха да го източат.

В потиснато настроение продължих да гледам потрепващите пламъци, докато изведнъж не ме осени идея.

Изтичах обратно в стаята си, отворих чекмеджето на нощното си шкафче и извадих вълшебния къс пергамент, открит още в Мочурището.

— Силен? — призовах неговия обитател.

Образът моментално се появи върху пожълтялата повърхност.

— Да, Вега.

— Силен, имам проблем.

— Разкажи ми.

Споделих какво се бе случило в Голям Честен, както и по време на двете ми посещения в Маладонския замък. Също за вероятността дядо ми да е държан там като затворник. Показах му стъкленицата, обясних нейното съдържание и как е попаднало там.

С напредването на разказа ми лицето на Силен ставаше все по-мрачно.

— Работата е там — завърших, — че бихме искали да върнем праха от тази стъкленица и от всички останали на законните им притежатели, но нямаме представа кое име на кой човек съответства, нито как да ги издирим. Също не ми е известно заклинание, способно да възстанови магичните им способности. Маладоните може и да го знаят, но няма да ми го кажат.

— Разбирам, че ситуацията те поставя пред известно затруднение — произнесе сериозно Силен.

— Именно — кимнах леко раздразнено, защото тъкмо това вече ми беше известно. — Случайно да имаш идея как да го преодолея?

Настъпи продължително мълчание. Чаках със свито сърце, защото ако и тук не намерех отговор, щях да попадна в задънена улица.

— Помниш ли, Вега — заговори накрая той, — как веднъж обсъждахме истинската цел на магията. Вероятността на невероятното, да го наречем.

— Да. Ти ми каза, че всяка магия се поражда от необходимостта.

— Правилно. Какво е тя, ако не волята на притежаващия магични способности да постигне нещо, което желае? Ето, ти желаеш да разбереш коя стъкленица на кой човек принадлежи. И после да им върнеш отнетото.

— Да, разбира се.

Силен се загледа в стъкленицата в ръцете ми.

— Ако тук действително се съдържа магията, изпълвала навремето душата на твоя дядо, то всичко, което ти е необходимо, е в този прашец.

— Май не те разбирам напълно…

— Според теб създанието в Стаята на кулата е Върджил Алфадир Джейн, нали?

— Смятам, че е така — оживих се. — Почти съм сигурна.

— Е, грешиш.

— Моля? — възкликнах полуогорчено, полусърдито. — Греша за кое?

— Съществото, което си видяла, е празна обвивка. Съсухрени, тленни останки, макар и в конкретния случай все още дишащи. Ето тук, в този съд, е дядо ти. Той е с теб сега.

В гърдите ми трепна нова надежда, но в нея начаса се прокрадна сянка на съмнение.

— И как да го извадя отвътре? — попитах.

— До голяма степен зависи от теб, Вега. И от магическата ти пръчка. Но основният елемент е вярата. Ако тя е дори леко накърнена, няма да се получи нищо.

— Откъде знаеш?

— Виждал съм какво може да причини съмнението. То е способно да срине и най-добре скроените планове.

— Но защо? Толкова ли е трудно наистина да повярваш в нещо?

Силен се усмихна морно, сякаш бе минавал през същия разговор безброй пъти.

— Всъщност — рече — това е най-трудното нещо на света.

И с този загадъчен отговор изчезна от пергамента.

Усетих как ъгълчетата на устата ми увисват надолу.

Ама че досада!

Не можеше ли това старче поне ВЕДНЪЖ да ми даде нормален, прост съвет.

Погледнах колебливо пръчката в ръцете си.

Насочих я към стъкленицата и произнесох:

— Върджил Алфадир Джейн, моля те, яви ми се.

Не се случи абсолютно нищо.

Наложих си да се съсредоточа и да повярвам, че дядо ми действително се намира в проклетата съдинка.

Замахнах отново, така че пръчката леко докосна стъклото.

— Върни се при мен — казах.

С потрепване видях как от върха й прескача мимолетна искра, но сетне бързо угасва.

Опитах още няколко пъти, но без успех.

Пъхнах стъкленицата в джоба си и прибрах тефтера обратно в чекмеджето.

Слязох пак в библиотеката, сграбчих ръба на мраморната лавица над камината и приведох глава.

Как се очакваше да имам несломима вяра, когато още от раждането си в Горчилище бях отрасла единствено в съмнение?

Докато се взирах в пламъците, усетех как очите ми се наливат със сълзи. Не исках това, но то просто се случи от само себе си. Бях се борила толкова упорито. Бях стигнала толкова надалеч. А сега излизаше, че не мога да помръдна и сантиметър напред.

Свлякох се на пода и се свих на кълбо върху килима.

Часовникът върху камината тиктакаше, а на мен ми се струваше, че никога повече няма да успея да помръдна. Цялата ми енергия бе като изцедена.

Така не си помагаш, Вега.

Това е глупаво.

Слабостта не води до никъде.

Станах и се отвърнах от огъня.

Трябваше да направя нещо. Каквото и да е, само да се отърся от това чувство на безсилие и провал.

Вдигнах стъкленицата с проблясващия прашец и долепих лице до нея. Затворих клепачи и си представих своя дядо такъв, какъвто го помнех последно.

Щом ги отворих отново, ахнах.

Върджил беше вътре, увиснал във въздуха над купчинката прах.

Примигнах и той изчезна.

Просто си бях въобразила.

Там нямаше нищо.

А най-вероятно и не можеше да има.

Седнах зад бюрото и потънах в размисли какво да правя оттук нататък.

Емпирей тънеше в тишина. Знаех, че Делф и Петра са дълбоко заспали.

Виж, за Пилсбъри нямах представа. Можеше ли един комплект доспехи изобщо да изпитва умора?

Сякаш в отговор на неизречения ми въпрос икономът се появи до мен.

Толкова внезапно, че едва не се катурнах от стола.

— Нуждаете ли се от нещо, господарке Вега?

— Моля? — изгледах го сепнато. — Не, не… всичко е наред.

Забралото му едва забележимо потрепна.

— Ще разрешите ли да говоря свободно?

Не бях сигурна какво точно има предвид.

— Ами да — повдигнах неуверено вежди.

— На вашите млади плещи напоследък лежи огромен товар. Повярвайте ми, той би затруднил и хора, далеч по-възрастни и опитни от вас.

— Навярно си прав — съгласих се спокойно. — Но това не може да ми служи като оправдание да стоя със скръстени ръце. Нещата няма да се оправят сами.

— Спомням си, че и господарката Алис имаше подобни терзания навремето.

Вирнах брадичка при тези думи. Започвах да чувствам силна връзка между Алис Адронис и себе си. Искаше ми се тя да е тук сега. Но Пилсбъри поне я беше познавал.

— Какви терзания? — попитах.

— Тя знаеше, че се задава война с Маладоните. Седеше до късно през нощта в същото това кресло, в което сте вие сега, и размишляваше.

— Споделяла ли е за какво?

Икономът кимна.

— Аз веднъж се осмелих да повдигна въпроса, което не беше лесно решение. Тя бе много властна натура и не обичаше да й се натрапват.

Той се поколеба и потърка стоманените си ръкавици.

— Карай направо, Пилсбъри, моля те.

— Ами да речем, че усетих нуждата й да поговори с някого, да изрече тревогите си на глас. И й дадох възможност да го стори.

— Но нали е имала своя съпруг Гюнтер?

За моя изненада, Пилсбъри бавно поклати глава.

— Не беше толкова просто.

Той направи поредна пауза.

— Господарят Гюнтер не искаше война. Дотолкова, че…

Тук гласът му отново секна.

— Че какво? — подканих го.

— Че бе готов да плати всякаква цена, за да я избегне. Всякаква цена.

Прехвърлих няколко пъти фразата в главата си, преди да попитам невярващо:

— Дори ако това е означавало да остави Маладоните да ги завладеят и управляват?

Пилсбъри кимна.

— Никога не бих сторила това! — възкликнах с жар. — По-скоро бих жертвала живота си.

— Господарката Алис смяташе същото. И го направи — добави той с тъга.

Опитвах се да свържа в главата си късчетата информация. Щеше ми се икономът да не е чак толкова дипломатичен, та да вадя всяка дума с ченгел от устата му.

— А опасявала ли се е, че Гюнтер може да стори нещо глупаво по повод предстоящата война? Нещо, което да изложи на опасност нея и съюзниците й?

Не знам откъде ми дойде вдъхновение да изрека подобно нещо.

— Тя се опасяваше от много неща. И допускам, че това бе едно от тях.

— Ти спомена, че Некро е идвал тук преди войната.

— Да.

— Колко скоро преди началото й?

— Много скоро. В нощта, в която господарят умря.

Бавно се изправих.

— Пилсбъри, аз видях ковчега с тялото на Гюнтер в една стая тук. Гърлото му беше прерязано. Означава ли това, че…

Пилсбъри кимна и аз видях как една самотна сълза бликна изпод забралото му и се търкулна надолу по металния шлем.

— Злодеят Некро се появи по тъмно, без знанието на господарката Алис. Под предлог че иска да преговаря за предотвратяване на войната. Срещнаха се само двамата, в същата тази стая. И когато малко по-късно дойдох да проверя дали не се нуждаят от нещо, заварих клетия Гюнтер да лежи на пода, в локва от собствената си кръв.

— Значи Некро го е… убил?

— Да — възкликна Пилсбъри. — Сигурен съм, все едно съм го видял със собствените си очи.

— А какво направи Алис?

— Несъмнено щеше да убие него за отплата. Или поне да се опита. Но Маладоните започнаха войната още на следващия ден.

— Но нали според теб поводът е бил смъртта на Джейсън, сина на Некро, който бил влюбен в Ума Кадъм?

— Това е само отчасти вярно. Действително Некро обвини нашата страна за гибелта на сина си. Стигна дори дотам да твърди, че Ума го е сторила, след като е оплела Джейсън с любовна магия по заръка на баща си. И че Гюнтер бил страхливец, който сам си е прерязал гърлото, защото е знаел, че никога не може да се опълчи срещу Маладоните.

— Какво коварно кълбо от лъжи! — извиках негодуващо.

— Разбира се. Но Маладоните искаха войната и я постигнаха.

— Не само са я постигнали, но са я и спечелили.

— Да — промълви той със сведена глава.

— Пилсбъри — казах аз след кратко мълчание. — Ще има нова война.

— Да, господарке Вега. Разбирам, че натам вървят нещата.

— Не мога да гарантирам изхода от нея. Възможно е пак да претърпим поражение и да бъдем изтребени до крак. Но поне що се отнася до мен, ще се бия до последна капка кръв. Не искам мир с проклетите Маладони. Видях какво представляват. По-скоро бих умряла, отколкото да имам нещо общо с тях.

Едва сега той ме погледна. Искам да кажа, наистина ме погледна.

— Не се съмнявам в това. Вие си приличате с Алис Адронис като две капки вода.

И с тези думи ме остави.

Седнах отново и зареяла взор в огъня, се замислих върху чутото. Ако изобщо се нуждаех от още причини да мразя Маладоните, Пилсбъри току-що ми ги беше дал.

Те разполагаха с цяла армия добре обучени магьосници, способни да летят, да се сражават и убиват.

Аз разполагах с Петра, Делф, Хари Две и една купчина стъкленици с прах.

Чудна армия, няма що.

Дори да имах повече бойци, надали щях да знам какво да правя с тях — та аз едва знаех какво да правя със самата себе си.

Отговорът бе ясен. Онова, от което се нуждаех, бе моят дядо. Могъщ магьосник, истински Екскалибур.

И още на мига реших какво да правя.

Щях да се върна в Маладонския замък и да го освободя.

Инак всичките ни усилия бяха напразни.

Загрузка...