Ширината на света

Град без зло

Тичахме накъдето ни видят очите, свивайки зад ъгъл подир ъгъл, докато най-сетне не спряхме, останали без дъх.

— Ко-ко-кой беше това? — едва успя да промълви Делф.

— Не знам — поклатих глава. — Но положително ни видя.

Петра преглътна с усилие и каза:

— Беше някакъв пълен тип, с дълга черна дреха и бяла якичка на шията. Възрастен, със сива коса. Носеше книга в едната ръка. Сигурно работи в сградата, но не вярвам да е бил там снощи, иначе щеше да чуе цялата суматоха.

Изгледах я с възхита и същевременно с известен срам. Тя бе проявила достатъчно самообладание да види кой вика по нас, докато аз просто бях побягнала.

— Най-добре да не се застояваме много на едно място — обади се неспокойно Делф.

Действително, минувачите по улицата се заглеждаха по нас. Сред тях имаше и такива, яздещи двуколесни устройства, задвижвани от собствените им крака. В предната им част бе прикрепена кошница, в която можеха да се слагат разни неща. От картинките в книгата знаех, че се наричат велосипеди.

Втурнахме се към отсрещната страна на улицата и отново едва не бяхме прегазени от автомобил. Водачът ни се закани с юмрук, а някъде от недрата на машината се разнесе оглушително квакане, излязло сякаш от гърлото на разярен гъсок. Ни живи, ни умрели се добрахме до тротоара, където явно можеше да се ходи спокойно. Достигнахме първия ъгъл, свърнахме надясно и… се заковахме на място.

Пред едно заведение имаше опашка от Уъгове — искам да кажа, от хора. И не бе трудно да се досетя защо. Отвътре се носеха възхитителни аромати, от които устата ми се изпълни със слюнка.

— Мътните ме взели! — рече Делф, вторачен в табелата. — „Каспийски творения“. Какво според теб означава това?

— Означава място за ядене — посочих му към витрината, през която се виждаха хора, насядали край красиво подредени маси. Пред тях имаше чинии и чаши и те се хранеха безгрижно, използвайки лъскави метални вилици, лъжици и ножове.

— Напомня ми на „Гладниците“ в Горчилище — каза Делф.

— На мен пък не ми напомня на нищо — промълви Петра. — За първи път виждам подобен разкош.

Възхитеният й тон ме накара за сетен път да се замисля, че несгодите на моя роден край бледнеят пред онова, което е трябвало да понася в Мочурището.

Физиономията на Делф, както и муцуната на Хари Две бяха притиснати в стъклото в ням унес. Там, зад дървен тезгях, стояха мъже и жени в бели престилки, явно изпълняващи поръчките на клиентите. Още по-навътре смътно се мяркаха други хора, трудещи се край печки, тенджери и тигани. В големи телени кошници върху тезгяха бяха подредени различни видове хляб, а на рафтовете до тях имаше всевъзможни торти, кремове и сладкиши. Усетих как главата ми започва да се мае.

Щом успях да откъсна взор от този рог на изобилието, видях хартиените и металните пари, разменяни между хората от двете страни на тезгяха. Дори оттук се забелязваше разликата с нашите монети от Горчилище. Колкото и да бяхме гладни, ако опитахме да ги използваме, веднага щяхме да се издадем.

Делф, очевидно споходен от същите разсъждения, каза:

— Дали не можем да си намерим някаква работа, колкото да изкараме пари за храна?

В този момент зад гърбовете ни се разнесе глухо бръмчене и аз се обърнах.

Една голяма, лъскава кола спираше край бордюра. Върху металната й решетка бе изписано името „Зефир“.

Зад колелото, очевидно служещо за управление, седеше мъж, а на седалката зад него — още един, облечен в изключително хубави дрехи. На главата му имаше лъскав, черен цилиндър, а носът му бе месест и червен. Той извика нещо, при което онзи отпред пъргаво слезе и заобиколи колата. Прозорецът на задната врата се смъкна и гласът на мъжа с цилиндъра се чу ясно.

— Пак закъснявам заради теб, Уейнрайт. Нямам време дори да хапна като хората. Влез и ми вземи обичайната закуска. Ще я изям по пътя.

Въпросният Уейнрайт, който бе облечен с ботуши до коленете, сако с множество лъскави копчета и твърда кожена шапка с вдигнати на челото очила, рече умолително:

— Но, сър, опашката е много дълга.

— Това не е мой проблем, нали? Справяй се с опашката както намериш за добре, но побързай. Ето ти пари.

Той измъкна от вътрешния си джоб кафяв кожен портфейл и извади от него къс хартия и няколко монети. От мястото си можех да видя, че портфейлът е добре натъпкан. В живота има моменти на колебание и други, в които изборът е ясен. Този беше от вторите.

Издокараният тип очевидно имаше прекалено много пари. Дори нямаше да усети, ако го избавех от част от тях.

Озърнах се и незабелязано извадих пръчката.

— Делф — произнесох с половин уста. — Ще ми трябва един от твоите малки трикове за отвличане на вниманието.

— Какво? — учуди се той, но сетне забеляза пръчката и кимна разбиращо. — А, ясно.

Направи две крачки встрани и извика, сочейки нагоре във въздуха:

— Майчице, какво е това?

Гласът му бе толкова силен и гръмлив, че всички наоколо извърнаха глави, включително двамата от колата.

— Реджойнда, хм… малко пари от портфейла на онзи мъж — измърморих аз, правейки плавно движение към себе си.

Малка вихрушка от хартийки и монети излетя оттам, профуча току под брадичката на униформения шофьор, зяпнал както и всички останали във въздуха, и се озова в другата ми ръка.

Пъхнах ги бързо в джоба си и отидох да се наредя на опашката.

— Но това не е ли кражба, Вега Джейн? — смръщи вежди Делф.

— И какво? — възрази Петра. — Как смяташ, че Лак и аз сме оцелявали в Мочурището толкова време?

— Но сега не сме в Мочурището, нали? — не отстъпваше Делф.

— Искаш ли да ядеш или не? — скастрих го аз и той млъкна.

Изчакахме, докато опашката се източи, и най-сетне стигнахме заветния тезгях.

Озовах се лице в лице с жена в дълга бяла престилка и шапка със същия цвят. Кожата й бе по-бледа от моята, а очите — големи и кръгли. Дългата й черна коса бе прибрана акуратно отзад на тила.

— Какво ще обичаш, миличка?

— Ами… какво имате? — попитах плахо.

Тя посочи дългото меню на стената.

— Всичко, което пише там, плюс нещата, които виждаш на рафтовете. До едно отлично приготвени. Тук, в Честен, правим нещата добре.

Петра пристъпи напред и изпъчи гърди.

— А вие какво обичате най-много?

Жената се усмихна, погледна я и каза тихо:

— Ако трябва да съм честна, любимото ми е номер четири.

Погледнах номер четири в менюто. За мое учудване, съставките на ястието ми бяха напълно познати.

— Звучи добре — кимнах. — Три порции, моля.

Тя погледна надолу и зърна Хари Две.

— Но ще трябва да оставите кучето отвън.

— О, да, разбира се.

— Много е сладък. Как се казва?

— Хари — отвърнах след миг колебание. — Просто Хари. — Ако й бях казала истинското име, това можеше да предизвика нежелани въпроси.

— Изгубил си е едното ухо, горкичкият — цъкна съчувствено с език тя.

— Да, за съжаление. Сби се с едно друго… куче.

С крайчеца на окото си видях как Делф придърпва ръкав, за да скрие изгореното място, а Петра пъха ранената ръка в джоба си.

Отведох Хари Две навън и му заръчах да чака пред витрината. После се върнах и платих за поръчката. Зачудих се дали хартийката, която подавам, ще е достатъчна, но жената я прие спокойно и ми върна други хартийки и малко монети, които прибрах.

— Виждам, че носиш само една ръкавица, миличка? — отбеляза.

Гърлото ми леко се стегна.

— Подарък ми е от мама. Изгубих другата, но нося тази заради нея.

— Това се казва добро момиче. И аз имам три дъщери, та разбирам.

Усмихнах се неловко и побързах да се отдалеча.

Една маса до прозореца тъкмо се освобождаваше и ние седнахме на нея.

Щом храната ни пристигна, отнесох на Хари Две неговия дял.

На връщане ми направи впечатление изражението на Петра, която съзерцаваше блюдата пред себе си така, сякаш бяха най-прекрасната гледка на света: бъркани яйца с бекон, пухкави наденички, препечени филийки с масло, горещ чай, овесена каша и пушени херинги.

Тя усети, че я гледам, изчерви се и доби леко сконфузен вид. Пресегнах се и улових ръката й.

— Знам какво е да си гладен. Но никога не съм гладувала така, както ти и Лак. Затова хапвай, без да се притесняваш.

Тя ми благодари с усмивка.

През следващия четвърт час бяхме заети основно с дъвкане, гълтане и пиене.

— Храната тук май не е толкова различна от нашата — измърмори Делф между хапките.

— За вас може би не — изгледа го накриво Петра. — Аз никога в живота си не съм виждала подобно угощение.

Забелязах, че тя няма представа как да си служи с ножа, вилицата и лъжицата. Нарочно използвах моите бавно, за да й дам възможност да гледа и да се учи. Знаех, че ако опитам да я наставлявам, само ще я подразня.

С добре натъпкани стомаси, станахме и се упътихме към изхода. Хари Две отдавна бе приключил с храненето и тъкмо вдигаше крак срещу ъгъла на една сграда.

— Е, ами сега? — попита Петра. Изглеждаше пълна с нови сили и готова да се впусне в изследване на Честен.

Но тя бе поспала тази нощ, докато моите клепачи тегнеха като олово.

— Сега трябва да намерим място, където да отседнем.

— Няма ли първо да поразгледаме?

— Едното не пречи на другото.

Докато вървяхме, Делф се обърна към мен и попита:

— Къде според теб са Маладоните, Вега Джейн? Смяташ ли, че живеят тук?

— Не знам. Може би. Явно изобщо не се различават от хората.

— Откъде си толкова сигурна, че съществуват? — възрази Петра.

— А какви, по дяволите, бяха според теб онези симпатяги снощи? — сопнах й се аз. По-рано бях предполагала, че Маладоните ще се разпознават лесно по зловещата външност и свирепия си нрав. Нападателите ни от предната вечер положително бяха свирепи, но външността им бе като на всеки друг в Честен. Това бе плашеща мисъл — да не знаеш кой е срещу теб, докато не извади пръчката си.

Делф оглеждаше оживлението, царящо наоколо.

— Очаквах да заварим нещо по-различно — отбеляза.

Знаех какво има предвид. Бяха ни казвали, че Маладоните са зли убийци и — което бе още по-важно — че са победили нашата раса. Което означаваше, че трябваше да са тук и да управляват.

Тогава защо всички изглеждаха толкова щастливи и… свободни?

Обикаляхме из Честен още известно време. Зад всеки ъгъл ни очакваше нещо ново и непознато. Предназначението на големите, двуетажни автомобили, които бях видяла през прозореца на църквата, явно бе да откарват хората там, където искат да отидат. Те слизаха и се качваха на места, обозначени с табелки, и си плащаха за превоза.

Наблюдавахме също местните, влизащи и излизащи от сградите. Мнозина водеха за ръце Младоци или, ако бяха още съвсем малки, ги бутаха пред себе си в специални колички, загърнати с пъстри одеялца.

Въздъхнах в ума си. Деца. Тук ги наричаха деца, а не Младоци.

Това ме наведе на мисълта за собственото ми семейство. За родителите ми, брат ми Джон и нашите разходки заедно. Спомних си за силната прегръдка на баща си, любящата усмивка на майка си, неуморимата любознателност на своя брат. Очите ми се замъглиха от сълзи. Забелязах, че Петра ме гледа любопитно, и побързах да ги избърша с длан.

— Хайде, да вървим — подканих спътниците си.

На някои от уличните ъгли имаше хора с купчини напечатани листове. Те подвикваха неща от рода на: „Пожар в склад заради лоши хигиенни условия“ и „Кметът призовава за повече моливи в училищата“. Други хора вземаха листовете от тях в замяна на дребни пари. Нямах идея защо го правят.

Едни от минувачите бързаха, други крачеха бавно. По кръстовищата имаше мъже в униформи, с множество лъскави, пиринчени копчета. Те даваха път на едни коли, а други спираха.

Покрай тротоарите имаше сергии, на които се продаваха различни закуски и напитки. Деца търчаха напред-назад, опъвайки нервите на майките и бащите си. Е, това поне ми беше познато.

Тук-таме хората стояха на групички и бъбреха помежду си досущ като Уъговете в Горчилище. Но у тях се долавяше някакво заможно доволство, с което родното ми място далеч не можеше да се похвали. Също нямаше членове на Съвета, които да се разкарват наоколо в черни туники и със заплашителен вид.

Но друг въпрос ме смущаваше повече от всичко.

Къде беше МАГИЯТА?

Като се изключи предната вечер, не бях видяла нито вълшебна пръчка, нито хвърлено заклинание, нито зли същества, с които да се сражавам.

От друга страна, онези двама мъже в църквата положително разбираха от магия. Тяхното нападение едва не ни бе убило и аз не хранех и капка съмнение, че са Маладони. Как иначе щяха да проследят клеймото върху ръката ми? Но зловещата им поява никак не се връзваше с мирната, безметежна обстановка, която ни заобикаляше в момента.

Почесах се озадачено по главата.

— Вега Джейн? — рече тихо крачещият до мен Делф.

— Какво?

— Мисля, че онзи отзад ни следи.

— Кой? — понечих да се обърна, но се сдържах навреме. — Защо мислиш така?

— Защото се влачи подире ни още откакто излязохме от онова място за хранене, ето защо — отвърна вместо него Петра. — Не си ли отваряш зъркелите?

Метнах и гневен поглед, но повече бях ядосана на себе си. Какво ставаше с моята наблюдателност? Свърнах и прекосих на отсрещния тротоар. Сторих го бързо, така че Делф и Петра почти трябваше да подтичват, за да ме стигнат. Обърнах се уж да ги погледна, но всъщност целта ми бе да видя нашия преследвач.

Оказа се доста лесно. Той дори не правеше усилие да се крие. Беше нисък и дебел и също пресичаше, без да откъсва взор от нас. Носеше бяла риза, костюм, дълга червена вратовръзка и шапка със странна форма, каквато вече бях виждала на други мъже тук.

— Какво ще правим сега? — попита раздразнено Петра.

Погледнах право пред себе си.

— Вече минахме по онази малка уличка, идвайки насам. Сега пак ще свърнем по нея.

Достигнахме ъгъла, крачейки енергично, и щом се озовахме зад него, аз извадих пръчката. Съединих всички ни с магичната нишка и завъртях пръстена със знака навътре. Вече невидими, се притаихме до тухлената стена и зачакахме. Не се наложи да чакаме дълго.

Мъжът се вмъкна задъхано в тясното пространство между сградите и спря като закован. Можех само да си представя какво минава през главата му. Огледа пустата пряка с изхвръкнали от орбитите очи, сетне се затича до края й. Там спря, озърна се отново и се втурна назад към мястото, където всички ние стояхме и го наблюдавахме.

Извади хартиена тръбичка с нещо, наподобяващо пушливо биле, запали я с клечка кибрит и издуха дим през ноздрите си. В същото време потропваше по паважа с лачената си обувка и потъркваше брадичка.

Очаквах да извади пръчка и да започне да хвърля заклинания напосоки. Ако го стореше, бях готова да се защитя. Държах собствената си пръчка в ръка, а Дестин, моята верига, която наред с другите си качества ми позволяваше да летя, се стегна по-здраво около кръста ми, сякаш усетила напрегнатото очакване.

Надявах се, че Петра е готова да ме подкрепи. Обърнах се през рамо и се уверих, че наистина е така. Изражението на лицето и бе концентрирано, без ни най-малка следа от страх.

Вгледах се по-внимателно в нашия преследвач. Ако това представляваха Маладоните, не намирах особен повод за безпокойство. Той изобщо не ми се струваше опасен. По дяволите, дори жалкият Клетъс Луун от Горчилище навярно щеше да победи този шишко. След като довърши пушливото си биле, непознатият го смачка с подметка, хвърли сетен изпитателен поглед по протежение на уличката и си тръгна. Изчаках още малко, за да се уверя, че действително си е отишъл, преди да обърна пръстена и да снема заклинанието от нас.

— Кой според теб беше това? — попита Делф.

— Шпионин на Маладоните, вероятно. Ако притежаваше магични способности, не смяташ ли, че щеше да ги използва, за да ни открие? Поне аз бих сторила така.

— Да, права си — рече той, впечатлен от логиката ми.

— Но това означава, че ако Маладоните господстват тук, някои от местните им помагат. И дори да не си служат с магия, също са против нас.

— Тоест всеки срещнат е потенциален враг?

— Напълно е възможно, Делф.

Замислих се и за друго, което ме бе впечатлило. Хората в града изглеждаха много различни един от друг. Уъговете в Горчилище, макар всеки да имаше своя физиономия, като цяло си приличаха. Само Моригон, с нейната кървавочервена коса, се открояваше сред тълпата. Но тези тук имаха всевъзможни черти на лицето, а също кожа с оттенъци, каквито не бях виждала преди — като се започне от кафяв и черен и се стигне до далеч по-светъл от моя. Това дори ми харесваше. Щеше ми се и в Горчилище да имахме повече разнообразие. За щастие, бялата кожа в Честен бе достатъчно често срещана, за да не изпъкваме излишно с вида си.

— Тук сме в непознати води — прекъсна разсъжденията ми Петра, — а щом този задник ни е надушил, вероятно е казал и на други. Ако Маладоните са умни, ще пратят много шпиони по петите ни, докато накрая не ни хванат. Не можем да стоим вечно невидими.

— Абсолютно вярно — рече Делф, взирайки се с възхита в нея.

Въздъхнах вътрешно. Чувствах се във вечна надпревара с Петра Сонет, чийто край не се виждаше. Дори само мисълта за това ме изморяваше.

— И какво ще правим сега? — попита тя.

Двамата впериха очи в мен — тримата, ако броим и Хари Две, а аз винаги го броях.

— Не можем да отидем пак в църквата — отвърнах. — Трябва да си намерим друго място за подслон. Преди да се е мръкнало.

— Добре, но какво място? — настоя Петра.

Тъкмо тогава до ушите ни долетя далечно боботене и рев.

— Елате — махнах с ръка и всички се завтекохме нататък.

Отминахме една-две пресечки, водени от звука, докато не се озовахме на огромен площад, изпълнен с хора, сновящи във всички посоки.

И накрая го видяхме — дълго нещо, състоящо се от свързани метални коли. В началото му имаше чудовищна черна машина, в сравнение с която онези по улиците изглеждаха като детски играчки.

Коминът, издигащ се на носа й, бълваше кълба от дим. Тя постепенно намали ход и с пухтене се скри зад една голяма сграда.

Спогледахме се и тръгнахме към сградата. Щом доближихме, вратите и се отвориха и пропуснаха голяма тълпа излизащи хора.

Отвътре се разнесе приятен, мелодичен глас:

— Експресният влак за Голям Честен потегля в 9:10 часа. Оправомощените пътници могат да се качват. Моля дамите, господата, а също и децата да внимават за разстоянието между перона и стъпалото на влака.

— Експресен влак? — рече Делф.

— Явно още един начин за придвижване на тукашните — произнесох бавно.

— Голям Честен? — додаде Петра. — Какво, по дяволите, е това?

— Очевидно място, различно от… обикновения Честен. И съдейки по името, по-голямо от него.

Но нещо друго в казаното от приятния глас ме чоплеше. Кои бяха оправомощените пътници?

Пред нас се издигаше тухлената сграда, в която току-що бе влязъл влакът. Надписът отпред гласеше ЖЕЛЕЗОПЪТНА ГАРА ЧЕСТЕН.

Погледът ми се плъзна по обширната фасада.

— Мисля, че току-що открихме своето скривалище.

— Какво, вътре, сред всички тези хора? — рече скептично Петра.

— Тъкмо това е идеята — отвърнах. — Да вървим.