Ширината на света

Зовът на картината

Влизайки в помещението, принадлежало на моя прародител, изпитах определен трепет, защото то доста наподобяваше лабораторията на Торн в Мочурището.

Както бе споменал Пилсбъри, намираше се в най-високата кула на Емпирей. Вътре имаше маси, отрупани със странни пособия и купища пергаменти, изписани със ситен, нечетлив почерк.

Шкафовете и рафтовете покрай стените бяха натъпкани с бутилки, съдържащи разноцветни течности, и буркани със странни предмети в тях. На един дълъг тезгях по средата имаше големи стъкленици, съединени с тръбички. Под някои от тях бяха поставени горелки, каквито използвахме и в Комините. Виждаха се също кутии с прахове и грамадни книги, прочитането на които би ми отнело цяла вечност дори ако разбирах какво пишеше в тях.

Имаше и животински кожи, проснати на пода или опънати по стените, а също препарирани глави на напълно непознати за мен същества.

Делф и аз съзерцавахме в изумено мълчание.

Хари Две нададе протестиращ вой при вида на толкова много мъртви животни.

— Господарят Джаспър имаше широки интереси — рече гордо Пилсбъри. — Все се занимаваше с едно или друго нещо. Прекарваше тук часове и дни наред. Трябваше да му нося храна, а колкото до миризмите — да не говорим. — Металното му тяло потрепера при спомена.

Нямах представа откъде да започна разглеждането. Не знаех дори защо съм тук. Всъщност знаех. Това бе моето семейство. Моето отдавнашно семейство, за чието съществуване не бях подозирала. Трябваше да открия колкото се може повече за тях. От уважение към паметта им, а и за да се науча по-добре да оцелявам.

Пилсбъри, доловил нерешителността ми, каза:

— Ако не възразявате, ще ви оставя сами. Имам да се погрижа за едно-две неща около домакинството.

— О, разбира се. Върви, ние ще се оправим.

Той се поклони толкова дълбоко, че се уплаших да не се прекатури, след което изчезна.

Делф застана до мен.

— Мътните ме взели, Вега Джейн. Какво ще правим с всички тези неща?

— Ще започнем от единия край.

Едва бях произнесла думите, когато на вратата се появи разчорлената Петра.

— Цяла сутрин ви търся. Срещнах Пилсбъри по стълбите и той ми каза, че сте тук, горе. Защо не ме повикахте?

Делф машинално се извърна към мен. Понякога се държеше като малко дете.

— Решихме, че след всички премеждия от снощи ще се нуждаеш от малко повече сън — отвърнах почти откровено.

Тя присви очи, сетне кимна.

— Е, добре. Сънят наистина ми дойде от полза. А сега ще ми обясните ли какво е това място?

Разказах й за прадядо си Джаспър, а също — след известно колебание — и за историята на Ума и Джейсън. Споменах още за появата на Ума в моята стая и за безкрайно скръбния й вид.

— Колко тъжно — каза Петра, след като приключих. Бе далеч по-силно впечатлена, отколкото очаквах. Всъщност стори ми се, че всеки миг може да заплаче.

— Да, наистина — съгласих се, наблюдавайки я притеснено.

— И какво търсите сега — повече информация?

— Мисля, че няма да ни навреди — кимнах.

— Добре, тогава ще ви помогна.

И ние започнахме. Намерихме различни неща, много от които тайнствени и необясними. Те свидетелстваха, че Джаспър действително се е интересувал от черна магия, както ме бе предупредила Астрея Прайн. Но нито едно не ни подсказваше какво да правим с Маладоните, дебнещи отвън.

В едно от чекмеджетата на бюрото намерих стар дневник. Страниците му бяха празни и аз го пъхнах в джоба си с идеята, че мога да го използвам за собствените си бележки.

Върху плота пък се въргаляше огледалце със сребърен обков. Вдигнах го пред лицето си, почоплих една пъпка на бузата си и проверих как изглеждат зъбите ми. Не бяха безупречно чисти, а и косата ми се нуждаеше от вчесване. Погледнах през рамо, за да проверя дали Делф или Петра не ме наблюдават, но те бяха заети в далечните ъгли на стаята.

Когато се обърнах отново към огледалото, сърцето ми подскочи.

В него се виждаше Ума.

Едва не го изпуснах на пода.

Устните й помръдваха, но до ушите ми не долитаха никакви думи. После разбрах, че не говори на мен. В полезрението се появи фигура на мъж, който застана до нея. Същински красавец — висок и широкоплещест, с дълга тъмна коса и невероятно сини очи.

Като се замислех, леко напомняше на Делф.

Той обви ръка около талията на Ума и от всеотдайния начин, по който се гледаха, не беше трудно да се досетя кой е.

Джейсън, синът на Некро.

Двамата влюбени, обречени на трагична участ.

После те приближиха глави и се целунаха толкова страстно и продължително, че чак се изчервих.

Притеснена, задето ставам свидетел на толкова интимна сцена, отместих за миг поглед встрани. Когато го върнах отново, видях само собственото си отражение.

Те бяха изчезнали.

— Вега Джейн?

Изпищях и изпуснах огледалото. То падна върху ръба на бюрото и се разби на парчета.

Обърнах се към стоящия до мен Делф.

— Какво има? — рекох троснато. — Видя ли какво стана заради теб?

— С-съжалявам. От доста време те виках, а ти не отговаряше. Стори ми се, че нещо не е наред. Сякаш ти бяха направили магия.

— Няма нищо, Делф — махнах с ръка, събирайки късчетата стъкло. — Ти извинявай.

— Какво има? — попита Петра, присъединявайки се към нас. — Да не намерихте нещо интересно?

— Току-що видях в ей това огледало как Ума и Джейсън се прегръщат — казах.

Делф ахна и отстъпи крачка назад, но Петра само наклони скептично глава.

— В огледалото? Сигурна ли си?

— О, не — отвърнах подразнено. — Може и само да съм си въобразила, че някакъв мъртъв мъж целува мъртва жена, която пък снощи ме гледаше от тавана на стаята ми. Знаеш, човек понякога се обърква.

След още около час напуснахме кабинета, без да сме научили почти нищо ново, и се разотидохме по стаите с уговорката да се срещнем за обяд. По думите на Пилсбъри той щеше да ни бъде сервиран в обсерваторията — каквото и да означаваше това.

Още щом влязох в своята спалня, видях, че срещу леглото ми виси картина, която по-рано бе липсвала. Приближих, за да я разгледам по-добре. Оказа се, че е портрет на Алис Адронис.

Или по-точно, на Алис Джейн Адронис.

Зачудих се защо досега не съм виждала нейния лик тук — все пак къщата й бе принадлежала.

Спомних си портрета й в дома на Астрея в Мочурището. На него тя носеше ослепителна рокля с дълбоко деколте, косата й бе събрана на кок на тила, а очите й гледаха ясно и… повелително. Беше много красива, разбира се, но аз повече се впечатлих от усещането за сдържана мощ в чертите й.

На тази картина, напротив, Алис бе изобразена в пълно бойно снаряжение, с ризница и шлем в едната ръка, стиснала Мълнията в другата. Това сякаш бе най-истинското й призвание — така тя се чувстваше най-удобно, най-естествено. Не на пир, отрупан с изискани ястия и напитки, а на бойното поле, готова да пусне в действие цялата си сила, смелост и изкусност.

Бях я виждала да прави именно това.

А също и да умира.

Надзърнах в очите й, които горяха с вътрешен плам, и потръпнах. Знаех, че Алис не би се побояла да излезе на бой и срещу самия господин Ендемен и да го срази!

Какво не бих дала да е до мен сега.

Но как изобщо портретът се бе озовал в моята стая?

— Пилсбъри — повиках и след секунда икономът застана на прага ми.

— Да, господарке?

— Ти ли окачи онова там? — посочих картината.

Той пристъпи и се вторачи в нея.

— Не, не съм. Нямам представа откъде се е взела.

Изглеждаше искрено озадачен.

— Може би трябва да споделя нещо с вас — промълви накрая.

— Какво?

— Ами тази къща си има своите… особености.

— Като например?

— Някои неща се появяват и изчезват. А други се оказват там, където по принцип би следвало да бъдат. Не мога да го обясня по-добре. А и трябва да проверя как върви подготовката на обяда.

Без повече церемонии той изчезна.

Бавно се обърнах към картината и едва не подскочих. Потърках очи. Не, сигурно сънувах. Това бе невъзможно. Когато погледнах отново, всичко си беше както преди. Алис се взираше в мен от дълбините на платното и слоевете маслена боя.

Но за един миг, за един смразяващ, ужасяващ, наелектризиращ миг ми се бе сторило, че на картината съм… аз.