Ширината на света

Загубата

Маладонският замък се извисяваше право пред мен. Хари Две висеше на гърдите ми в своята сбруя от кожени ремъци. Бях излязла без Петра и Делф. Изпитвах дълбока увереност, че трябва да се справя със задачата сама. Водех кучето единствено защото между него и съществото в Кулата явно съществуваше някаква връзка. В джоба на наметката ми лежеше стъкленицата с магичния прах на Върджил.

Масивната постройка се очертаваше в мрака като зловещ силует, готов да убие всеки, дръзнал да го доближи.

Е, аз не само щях да го доближа, но и да проникна вътре, за да спася Уъга, който отчаяно се надявах, че е моят дядо.

Щом назъбените стени се очертаха по-ясно, очите ми се разшириха от изненада.

Бях очаквала, че всичко ще е тихо, както и преди.

Вместо това замъкът наподобяваше разбунен кошер.

Фигури в мантии сновяха напред-назад. В проходите пламтяха факли. Голямата порта зееше отворена.

Какво, по дяволите, ставаше тук?

Изведнъж ми хрумна невероятна мисъл — дали пък дядо ми не беше успял да избяга?

Но как би могъл да го стори? Нали магията му се намираше в джоба ми.

Извадих стъкленицата, за да се уверя. Искрящият прах все още си беше вътре.

Прибрах я и огледах обстановката още веднъж.

Хаосът, който цареше пред мен, предоставяше определени преимущества.

Приземих се на известно разстояние от главната порта и завъртях пръстена, за да направя себе си и Хари Две невидими.

Вече можехме да вървим.

Бързо достигнахме кръговете светлина, хвърляни от факлите. Навсякъде гъмжеше от Маладони в дълги червени мантии. Лицата им не се виждаха, закрити от черните качулки.

По някаква причина вместо да изпитвам страх, задето се намирам в леговището на врага, бях обзета от необяснимо спокойствие.

Едва преминали портата, зърнахме Ендемен. Той влезе като буреносен облак малко подир нас и начаса се преобрази в зловещото, уродливо същество, което представляваше всъщност.

Качулката му бе свалена, разкривайки ужасяващите черти, така различни от фалшивата физиономия, която носеше навън.

Започна да вика на подчинените си на някакъв неразбираем език. Гласът му беше дрезгав и напрегнат, но също така странно тържествуващ. Можех само да гадая за какво им говори.

Промъкнахме се само на няколко крачки от него и се шмугнахме в един страничен проход.

Трябваше отново да открия пътя, водещ към Стаята на кулата.

Напрегнах паметта си, притиснала гръб в стената, докато покрай мен тичешком премина група Маладони.

Ако не се лъжех, трябваше да хвана третото разклонение на коридора, в който се намирах. А после второто стълбище вляво. Или пък беше вдясно?

О, по дяволите.

Извадих пръчката и тихо промърморих „Пас-пусе“, мислейки за коридора пред Стаята на кулата.

Миг по-късно се пренесох.

Значи можех да използвам телепортиращата магия поне в пределите на замъка. Това бе полезно да се знае.

Първото, което ми направи впечатление, беше, че пред мен няма джабити.

Второто — че не виждам и самата метална врата.

Озърнах се отчаяно. Нима нещо с магията се бе объркало и бях попаднала другаде?

Но щом се поуспокоих, способността ми да разсъждавам трезво се възвърна.

Те знаеха, че някой е влизал в Стаята.

И следователно я бяха зазидали.

Оставаше само един въпрос: дали затворникът още бе в нея?

Размислих няколко секунди, заслушана в приглушените звуци от суматохата на долните нива на замъка.

Пристъпих до стената и долепих ухо в хладните камъни. Отвътре не се чуваше нищо. Но това не бе достатъчно.

Насочих пръчката и прошепнах:

— Кристиладо магнифика.

Сега вече получих своя отговор. Стаята беше напълно празна.

Дори тесните отвори по стените липсваха.

Очевидно бяха преместили своя пленник другаде, но къде?

Тази стая бе най-високата точка в замъка. Някакво вътрешно чувство ми диктуваше, че сега може би са предпочели най-ниската.

Сведох поглед към краката си и с потръпване опитах да си представя какво се крие в недрата на това ужасно място. Спомних си времето, прекарано под дъното на река Обол, в очарователната компания на Орко и стената на злочестите мъртви.

Обърнах се и съпроводена от Хари Две, се упътих обратно надолу.

Трескавата дейност бе поутихнала и поне нямаше опасност да се блъснем в търчащи по коридорите Маладони.

Скоро забелязах стълбище, чието подножие се губеше някъде в дълбините на замъка. Видът му далеч не бе привлекателен.

Докато го оглеждах, покрай мен премина позната фигура, натоварена с някакъв вързоп.

Последвах я на пръсти и произнесох тихо името и:

— Виктус!

Робът спря и обърна към мен белезникавите си очи.

— Аз съм, Вега. По-рано те питах за Стаята на кулата, помниш ли?

— Да — кимна бавно той. — Но аз… не те виждам.

— Знам. Тъкмо сега предпочитам никой да ме вижда. Ще ми кажеш ли какво става тук? Защо е цялата тази трескава дейност?

— Господарят просто ни каза да подготвим някои неща. Провизии за пътуване и други подобни.

— Пътуване? Закъде?

Той поклати глава.

— Господарят не спомена.

— Виктус — произнесох със сериозен тон. — Ти помниш ли кой си?

Чертите му трепнаха за миг.

— Защото ти невинаги си бил слуга. Бил си напълно друг човек. И си притежавал магия. Точно като господарите си.

— Не. — Той рязко тръсна глава, макар дълбоката бръчка между веждите му да издаваше… нещо. — Аз съм просто Виктус.

— Ти и останалите като теб също ли ще ходят на това пътуване?

— Не. Само господарите. Ние оставаме тук.

— Разбирам. А относно затворника в Стаята на кулата — знаеш ли къде са го отвели?

— Не мога да кажа.

— Не можеш или не искаш?

— За мен е все едно.

— Не смятам така — възразих рязко.

Той отново трепна.

Очевидно по някакъв начин можех да му въздействам, да накърнявам робската обвивка, в която го бяха запечатали, и това ме радваше.

Сграбчих ръката му в своята, което моментално го направи невидим също като мен. Кожата му бе хладна като лед, но при допира ми започна полека да се затопля.

— Мисля, че ще успееш да ми кажеш, ако наистина пожелаеш.

— Аз… аз…

— Този човек е моят дядо, Виктус. Държат го тук като затворник. Искам да го спася, но за това ми е нужно твоето съдействие. Вече ми помогна веднъж. Ще го направиш ли отново? Моля те. Толкова е важно. Някъде в подземията ли се намира?

— Ти беше много мила предния път. И ми благодари. Никой не се е отнасял с мен така, откакто съм тук.

— Това е, защото господарите ти са зли и не ги е грижа за теб. Но аз не съм такава. Аз искам да те освободя, Виктус. Както и всички останали. Надявам се да го разбираш.

Той застина и през лицето му премина цял рояк емоции. Накрая произнесе с дрезгав глас:

— Онзи, когото търсиш, не е в подземията.

— А къде тогава?

— Намира се в Голямата зала, при нашия единствен и истински господар.

— Онзи, дето седи върху трона? — попитах съкрушено.

Виктус кимна.

— И какво правят с него?

— Не знам. Но го видях вътре.

— Окован ли е? С вериги или с някакво заклинание?

— Не.

— Благодаря ти, Виктус. Наистина много ми помогна.

Робът отвърна с поклон, който при други обстоятелства би ми се сторил комичен, но в цялото това място нямаше нищо забавно.

— Желая ти успех. — Той помълча и добави: — Наистина ли съм имал магични способности?

— Да. Както и останалите като теб. И ако зависи от мен, ще си ги получите обратно.

Оставих го и закрачих решително към Голямата зала. Хари Две подтичваше до коляното ми.

Накрая стигнахме величествения портал, водещ към още по-величественото помещение — макар и населявано от толкова противно същество.

Единственият и истински господар?

Как ли пък не!

Предпазливо прекрачих прага и се промъкнах вътре.

Вдигнах очи нагоре и видях, че стъкленият таван, който бях разбила при бягството си, вече е поправен.

Залата беше огромна и празна.

Е, почти.

В дъното и се случваше нещо странно.

Тронът си беше там и на него седеше кошмарният му собственик, за когото вече знаех, че е древният Некро.

В ръката си държеше пръчка, толкова черна, че сякаш изсмукваше светлината от стаята. Можех да свържа този цвят само с Орко или със света на мъртвите.

Тя бе насочена срещу някого.

Щом приближих, разпознах окаяното същество от Стаята на кулата.

От върха на пръчката излизаше лъч и пронизваше тялото му — но не ярък, а също така тъмен и мрачен, както и цялата обстановка.

Лидерът на Маладоните беше пред очите ми и не усещаше моето присъствие.

Дали можех да го убия със заклинание?

Бях ли способна да събера нужната емоция?

Или поне да го поваля в несвяст?

Ами ако не се получеше?

Ако той на свой ред ме атакуваше? Ако ме поробеше и затвореше душата ми в стъкленица?

В крайна сметка, скована от своята нерешителност, не сторих нищо.

Инквизиторът насочи тъмния лъч към земята и бедното безлико създание се строполи на пода. Сетне лъчът угасна.

Некро се изправи, замахна рязко с пръчката и изчезна от залата.

Аз веднага притичах до мястото, където лежеше жертвата му.

Когато я докоснах, кожата й бе влажна и студена.

Лицето все така липсваше. Повтарях си, че това трябва да е моят дядо, но откъде можех да съм сигурна? Из целия замък ехтяха стъпки. Не можех просто да стоя тук и да разсъждавам. Трябваше да взема някакво решение.

Хари Две се промъкна иззад гърба ми и подуши падналия.

После близна безжизнените пръсти и те леко потрепнаха.

Кучето извърна глава и ме погледна, сякаш искаше да каже: Давай, не се чуди. Това е той.

— Благодаря ти, космати приятелю — промърморих.

Дестин беше около кръста ми, което означаваше, че силата ми бе удесеторена.

Повдигнах тялото и при моя допир то стана невидимо.

— Дядо — прошепнах в ухото му. — Добре ли си? Какво са ти сторили?

Въпросите ми останаха без отговор.

Втурнах се навън, следвана от Хари Две.

Наоколо не се мяркаше жива душа.

Помъчих се да начертая в съзнанието си вътрешното разположение на коридорите и пътя на своето бягство.

Без особени премеждия достигнах главната порта, край която стояха на пост двама Маладони.

Промъкнах се между тях, тичах още известно време и после се издигнах във въздуха.

Когато погледнах назад, замъкът бе тъмен и притихнал като смъртта.

Къде бяха отишли всички?

Изведнъж ми хрумна ужасяваща мисъл. Ами ако се приберях в Емпирей и го заварех разрушен? А Делф, Петра, Пилсбъри, госпожа Джоли и всички останали — мъртви? Дали това не бе целта на тайнственото пътуване на Маладоните?

Почуках с пръчката по крака си, произнесох заклинанието и в следващия миг се озовах на прага на своя фамилен дом. За мое облекчение, той изглеждаше здрав и невредим.

Влязох вътре, оставих безжизненото тяло на дядо си и се озърнах, държейки пръчката в готовност, в случай че наоколо се спотайват Маладони.

Всичко обаче беше спокойно. Завъртях пръстена и ние отново станахме видими.

Пилсбъри се появи начаса, с напълно невъзмутим вид, макар върху излъскания под на преддверието да лежеше съсухрено създание без лице.

— Мога ли да бъда полезен с нещо, господарке Вега?

— Да, можеш да повикаш Делф и Петра при мен.

— Разбира се — кимна той и изчезна.

По стълбите се дочу тропот на нозе и моите приятели дотичаха, разчорлени и по нощници.

— Какво, по дяволите, ста… — започна Делф, но млъкна, щом съзря съществото на пода.

— Ти… — почти изкрещя Петра. — Ти си се върнала и си го взела?

Кимнах бавно, едва сега осъзнавайки, че именно това съм сторила.

— И как успя? — заекна Делф?

Не бях в настроение да губя време с техните въпроси. Имах по-спешни задачи.

Извадих стъкленицата с праха на Върджил от джоба на наметката си и ги погледнах.

— Трябва да решим как да върнем това в него, и то бързо. Некро продължаваше да му причинява нещо. Дали в онази книга, описваща отнемането на магичните способности, няма и обратно заклинание?

Делф тъкмо се канеше да се втурне да я търси, когато Хари Две неочаквано се намеси. Той скочи и изби стъкленицата от ръката ми. Пред смаяните ни погледи тя полетя право към сгърчената фигура на пода.

Всичко стана твърде внезапно, за да успее някой от нас да реагира.

Малко преди да падне, запушалката й отхвръкна и искрящият прах се посипа върху тялото.

Вместо да остане там обаче, се случи нещо удивително. Той просто попи в кожата, както дъжд попива в зажадняла, напукана земя.

Вероятно са минали само няколко секунди, но ми се стори, че чакахме цяла вечност. Сетне ослепителна, златиста мълния озари помещението.

Затворих очи и съм сигурна, че и останалите сториха същото.

Щом ги отворих отново, жалката купчина на пода беше изчезнала.

Пред мен стоеше мъж, висок почти колкото Делф, здрав и силен във всяко отношение.

Това бе моят дядо, Върджил Алфадир Джейн, при това същият, какъвто го помнех от шестгодишна, когато го бях видяла за последно.

Задавена от вълнение, исках единствено да скоча в прегръдките му.

— Дядо — промълвих. — Това съм аз, Вега!

Той ме погледна и в очите му прочетох много неща, най-вече любов и тъга. Можех да разбера първото, но не и второто. Не и сега, при първата ни среща след толкова дълга раздяла и след безброй премеждия.

Щом се вгледах по-внимателно, видях, че образът му е леко мъгляв, но това нямаше значение. Той бе тук, двамата отново бяхме заедно и сърцето ми пърхаше от радост.

Ръката му се протегна и улови моята. Усетих, че пръстите му са студени. Но лицето му грееше от топлота.

И обич.

— О, Вега, милата ми, скъпа внучка — усмихна се той.

Гласът му прозвуча някак глухо, а си спомнях, че преди говореше с богат, плътен баритон.

Но толкова дълго бях копняла да чуя тези слова, че сега не ме беше грижа как звучат. Стигаше ми, че ги изговаря. На мен!

От дясното му око бликна сълза, търкулна се по скулата и остави влажна следа по обветреното лице.

— Не вярвах, че някога ще те видя пак, детето ми.

Той ме погали по бузата, а аз сграбчих дланта му с две ръце. Дори не се мъчех да скрия собствените си сълзи.

Този човек бе отсъствал от живота ми толкова дълго и все пак сега, като го виждах пред себе си и усещах допира му, имах чувството, че никога не сме се разделяли.

— Толкова ми липсваше — промълвих. — Как ли не се мъчих да те намеря. А ето че сега… сега си тук и пак сме заедно.

След първоначалната изненада Петра и Делф бяха отстъпили почтително назад, леко смутени, задето присъстват на толкова задушевна сцена. Но аз исках те да са тук, да видят всичко, да знаят, че Върджил е с нас. Че ще ни води към победа, макар че тъкмо в момента за мен това не беше най-важното.

Прегърнах го силно и зарових лице в гърдите му. Вдишвах мириса му, вкопчвах се в него така, сякаш се боях да не ме изостави отново.

Той също ме притисна в силните си обятия, както когато бях малко дете. Тогава, ако бях уплашена, ме успокояваше, а ако бях радостна, се веселеше заедно с мен. Всички тези спомени сега ме заливаха като бурна вълна.

Изведнъж го усетих да потреперва.

— Дядо, добре ли си? — попитах разтревожена.

Върджил нежно ме отдели от себе си и ме погледна в очите.

— Винаги съм знаел, че си специална, още от деня, в който се роди — рече тихо. — Че си нещо повече от останалите. Сигурен бях и ето че не съм се излъгал.

Устните му се разтегнаха в усмивка и аз възторжено й отвърнах.

— Заедно, дядо. Заедно ще се справим! Ще ги победим, ще видиш. Ти си Екскалибур, а аз… също умея да се бия. Сега вече…

Той с жест ме накара да замълча.

И онова, което каза после, ме накара да забравя всичко останало.

— Боя се, че времето, което ни остава да прекараме заедно, е твърде кратко, мила моя Вега.

— Какво? — замръзнах, устремила просълзен взор към него. — Не! Та аз току-що те открих. Не можеш да ме оставиш. Просто… не можеш!

— За съжаление, се налага — отвърна след дълга пауза той. — Защото виждаш ли, Вега, аз вече съм мъртъв.